Метаданни
Данни
- Серия
- Ласитър (21)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lassiter und die Poker-Hexe, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Красимира Данчева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- vens (2011)
- Допълнителна корекция
- ganinka (2012)
- Допълнителна корекция
- Xesiona (2012)
Издание:
Джек Слейд. Ласитър и Покеровата вещица
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1993
Коректор: Мая Арсенова
Технически редактор: Стефка Димитрова
ISBN: 954-8070-96-0
История
- — Добавяне
2.
Беше наближил града, докато бандитите биеха белокосия старец. Не знаеше какво става тук, затова умишлено не се намеси. Чакаше своя шанс.
Беше изходил от предположението, че се касае за, така да се каже, вътрешно съюзна работа, т.е. за разправия между бандити.
По тези земи в подобни ситуации трябваше да се действа крайно предпазливо. Ако човек се намеси прибързано, лесно би могъл сам да се превърне в жертва. И тогава всички заедно се нахвърлят върху този дързък тип, осмелил се да се намесва в работите на чужди хора. Затова Ласитър беше безкрайно внимателен. В това отношение беше преживявал вече най-неприятни изненади.
Въпреки всичко сега му бе дошло до гуша.
Макар това с нищо да не го засягаше, не искаше повече да гледа безучастно как измъчват до смърт този белокос старец.
Васко беше отпуснал камшика. Насочи питащ поглед към Бът Карсън.
Главатарят за миг се поколеба, а после кимна.
— Продължавай, Васко!
И отново плетеният камшик изсвистя във въздуха, а пленникът получи втори болезнен удар.
Ласитър дръпна юздите на сивия вран кон. Беше един от онези пустинни коне, който грижливо бе избрал за настоящата си мисия по нареждане на Бригада Седем.
Трябваше да се унищожи прословутата банда на пустинните вълци.
Още в първия момент му стана ясно, че мъжете в жълтите наметала са от нея. Информацията, с която разполагаше досега, беше доста оскъдна, но все пак му беше известно, че пустинните вълци носят тези наметала като особен знак.
От гледна точка на здравия разум това беше смахнато и лекомислено. Не си ли даваха сметка, че скоро щяха да започнат да преследват всеки ездач с жълто наметало?
Но точно тук се криеше голямата хитрост. Това бяха разбрали и Бригада Седем.
Тук, в пустинните места на Югозапада, повечето ездачи носеха такива жълти наметала. Преди около две години по необясними причини изведнъж бяха дошли на мода. Произвеждаше ги един находчив китаец във Фриско, който натрупа състояние, използвайки опита си от своята азиатска родина. Боядисаното в жълто дебело платно поддържаше през деня хлад, а през нощта — топлина. Освен това под устойчивото на всичко наметало другите дрехи оставаха недостижими за прах и нечистотии.
Дори и след дълга езда в пустинята човек изглеждаше доста прилично.
Ласитър също се беше сдобил с такова наметало, като междувременно успя със задоволство да установи, че това е изключително практична дреха.
Не виждаше нищо друго, освен негодниците, които измъчваха белокосия старец.
Те го погледнаха с любопитство.
Той се изсмя.
Вероятно сега се питаха дали е от бандата им. Беше напълно възможно, тъй като бандата се беше разраснала неимоверно. Не можеше всеки да познава всекиго.
Ласитър го знаеше. Толкова поне беше успял да научи до този момент.
И на това заложи, съставяйки плана си.
— Оставете го! — небрежно каза той, когато Васко отново вдигна камшика.
Но Васко не се смути.
Камшикът отново изсвистя във въздуха.
Отекна изстрел.
Загубил ума и дума, Васко гледаше празната си ръка.
Ласитър седеше на седлото, като че ли нищо особено не се беше случило. От дулото на уинчестъра му се проточваше тъничка струйка дим. Оръжието лежеше върху бедрото му. Преди това беше извадил уинчестъра от калъфа толкова бързо, че никой от негодниците не бе успял да забележи движението му.
Повечето бандити бяха оставили пушките си при конете. Но имаха колтовете си, а ръцете им бяха вече на кобурите. Положението ставаше опасно за Ласитър. Ако решаха да го нападнат, нямаше особени шансове за оцеляване.
Но той не искаше да се бие.
Имаше съвсем друг план.
— По дяволите! — изрева Бът Карсън. — Какво си въобразяваш, човече?
Той беше един от малцината, които държаха в ръцете си пушка. Но дулото й беше насочено надолу. Докато се прицелеше, зловещият непознат щеше да стреля.
А с първия си удар доказа, че можеше да улучва.
Във всеки случай и за Ласитър това беше случайно попадение — напълно невъзможно е да се улучи дръжката на камшик, който се движи доста бързо.
Освен това той не се беше целил точно. Беше държал само приблизително посоката. И самият той се изненада от попадението.
Изсмя се пренебрежително.
— Казах му, че трябва да престане — процеди тихо през тънките си устни. — Свикнал съм да ме чуват, когато говоря. Трябва да е доволен, че не му пуснах куршум в дебелата глава.
Пренебрежителният отговор слиса главатаря почти толкова, колкото и майсторският изстрел преди това.
Нужно му беше известно време, за да проумее чутото. Разумът отдавна му беше подсказал, че си има работа с човек, когото е по-добре да не предизвиква.
Ласитър знаеше, че сега в главата на бандита се въртят доста объркани мисли.
Въпросът беше как ще постъпи в последна сметка.
Беше му напълно ясно, че в момента се движи по острието на бръснача. Много лесно можеше да се стигне до престрелка, след която само малцина щяха да останат живи.
Най-накрая бандитът взе решение.
— Кой си ти? — попита той.
Ласитър си отдъхна леко. Първата опасност очевидно беше преминала. Искрата не беше достигнала бурето с барута, поне засега. Но все още можеше да настъпи изненадващ обрат.
Но Ласитър беше изпълнен с увереност. В края на краищата, главатарят на тези негодници беше заложил на предпазливостта. А това му даваше надежда, че няма да се стигне до употребата на унищожителна сила.
— Името ми е Ласитър — каза той.
Главатарят за кратко смръщи чело и се замисли. После поклати глава. Това име не му говореше нищо.
— Аз съм Бът Карсън — каза той. — Защо се намеси, Ласитър? Не ти ли е ясно, че сядаш върху буре с барут?
— Наистина ли? — с презрение се изсмя Ласитър.
— Можехме да те направим на решето.
Ласитър укоряващо поклати глава.
— На ваше място не бих си цапал ръцете. Не знаете кой съм.
— Кажи ни!
— Не.
— Защо не?
— Тайно поръчение от боса.
Бът Карсън се отпусна. Засмя се облекчено.
— Откога си в бандата?
Това беше опасен въпрос. Ласитър не знаеше кога Карсън е виждал боса за последен път.
— От не много отдавна — отговори той.
— Не би могло да е другояче — каза Карсън. — Защото говорих с него едва преди седмица. И нищо не ми каза за тебе.
— Може би е искал да го запази в тайна — подхвърли Ласитър.
— Да, сигурно. При него всичко е възможно.
Недоверието на Карсън още не беше напълно разсеяно. Искаше да научи повече.
— Каква е задачата ти, Ласитър?
— Нямам право да говоря за това.
— Може би само блъфираш, Ласитър — лукаво каза Карсън. — Разкажи ми нещо повече за боса! Как изглежда той? Хайде, знаеш ли?
— Имам чувството, че не познаваш правилата, Карсън! — заплашително изръмжа Ласитър. — За тези неща никога не се говори. Да уведомя ли боса какво си ме питал?
Ласитър беше попаднал право в целта. Както и преди това с куршума, който бе изстрелял напосоки.
— Забрави го, Ласитър! — каза Карсън. — Но не бива повече да се месиш в това, което става тук. То те засяга точно толкова малко, колкото нас — тайната ти мисия. Ние също си имаме задача.
— Сигурен ли си?
— Напълно, Ласитър. Изчезвай. Разположи се удобно в бара отсреща. Изобщо не е твоя работа какво ще правим с Властелина на пустинята.
Властелина на пустинята!
Ласитър наостри уши.
Вече беше слушал за този легендарен човек. За него се носеха много разкази. Но Ласитър винаги ги бе вземал за плод на нечия развинтена фантазия.
Дали все пак нямаше и нещо вярно?
— Можеш да си вдигнеш камшика, Васко — каза Карсън през рамо. — Ласитър няма да ни пречи повече.
Всички очакваха реакцията на Ласитър. Сега не трябваше да допуска никакви грешки. Тук ставаше дума за също такава тайна мисия по заповед на тайнствения бос, когото Ласитър не познаваше. По законите на пустинните вълци Ласитър не трябваше да се намесва. Те също не се месеха в изпълнението на съмнителната му мисия и не се осмеляваха да го разпитват за повече подробности.
При тях това беше неписан закон, както вече беше разбрал. Трябваше поне да се престори, че се е примирил с положението.
Така и постъпи. Но в действителност за него работата още не беше приключила.
Не можеше да се оттегли просто така. Трябваше да прояви поне малко любопитство.
— Толкова ли е важно? — попита той и посочи пленника.
— Босът не ти ли е казал? — с недоверие попита Карсън.
Ласитър трябваше да внимава.
— За него моята задача беше по-важна — отвърна той.
— В такъв случай не бива да губиш повече време — изсмя се Карсън. — Добър ти път, Ласитър. Все някога пак ще се срещнем.
— Без съмнение.
Ласитър дръпна юздите на сивия жребец и потегли.
На петдесет метра по-нататък се намираше барът. Беше единственият бар в малкото градче на края на пустинята.
Васко отново размаха камшика. Пленникът все така не издаваше нито стон.
Ласитър огледа бара с опитно око. Стените бяха дебели, а прозорците — малки. Условията за стрелба бяха точно такива, от каквито се нуждаеше.
Влезе в бара с уинчестъра в ръка. В големите джобове на наметалото имаше достатъчно муниции.
Васко беше ударил пленника за четвърти път. Главатарят го беше накарал нарочно да прави дълги паузи. По този начин старецът трябваше да бъде допълнително изтощен.
— Аз размислих, шефе — обади се Люк Шонеси с бавен, сърдит глас. Винаги говореше така бавно, а и рядко се случваше изобщо да вземе думата. Мислеше бавно, но пък задълбочено. Беше го доказвал достатъчно често. Когато кажеше нещо, беше напълно уверен в правотата си.
Ето защо Бът Карсън веднага наостри уши. Той кимна окуражаващо на набития къдрокос мъж.
— Изплюй камъчето, Люк! Какво си размислил?
— Е, бос, не съм напълно сигурен. Но мисля, че с този тип нещо не е наред. Имам чувството, че по-рано съм чувал името му. Но не мога точно да си спомня. Доста отдавна беше. Но съм почти сигурен, че не е изпратен от боса.
За по-просто наричаше и двамата бос — както големия бос, който дърпаше конците отдалече и когото само малцина от членовете на голямата банда познаваха, така и Бът Карсън, който беше само един от шестимата подчинени на боса главатари.
Бът Карсън слушаше внимателно. Той самият беше надушил нещо гнило. Още от първия миг.
— Той дойде от север, бос.
Бът Карсън веднага разбра. Така се плесна по челото, че изплющя.
— По дяволите! Имаш право, Люк! Как не се сетих за това!
Щом Ласитър беше дошъл от север, не би могъл да е на път по заповед на големия бос. Точно това беше разковничето. Защото централата, от която се направляваха действията на бандата, се намираше някъде на юг.
Как тогава Ласитър би могъл да дойде от север и дръзко да твърди, че е изпратен от големия бос?
— И защо — недоволстваше Люк Шонеси — се намеси? Това, което вършим тук, изобщо не го засяга. Никой от истинските ни хора не би се намесил.
Всички здравата се чудеха на това, което беше казал Люк. Всеки се ядосваше, че сам не се е сетил. Най-много се ядосваше Бът Карсън. Без съмнение се беше изложил. Трябваше да възвърне авторитета си!
Всъщност би трябвало сега да похвали Люк Шонеси. Но за това и през ум не му минаваше.
— Значи е измамник — каза той с нотка на самохвалство в гласа си, като че ли сам се беше сетил. — Този ще има да се чуди. Скоро ще прави компания на стареца.
Мъжете, оставили пушките си в калъфите на седлата, без покана отидоха и донесоха оръжията си. Загледаха се нападателно в бара отсреща.
Бът Карсън беше арогантен глупак. Изобщо не му мина през ум, че това поведение беше нова грешка, която щеше да предупреди Ласитър.
Само Люк Шонеси се замисли. Но щеше да мине известно време, докато успее да формулира мислите си.
— Продължавай, Васко! — заповяда Бът Карсън. — Сигурен съм, че така ще накараме този кучи син Ласитър да излезе от укритието си!
Всички се изсмяха подигравателно.
Единствено Люк Шонеси остана сериозен. Трябваше да помисли.
Ласитър не се поколеба нито за секунда. Беше успял да разбере какво става отсреща.
— Стойте настрана, иначе ще ви стане горещо! — каза той на малцината мъже, които седяха в бара. — Тази работа засяга само мен.
На помощ тук не можеше да се надява, това отдавна му бе станало ясно. Знаеше, че тези хора прекалено много се страхуваха. Беше го забелязал още когато приближаваше към града. При появата на пустинните вълци всички бяха побързали да се скрият в къщите си.
Но той не можеше да ги упреква. Да се противопоставяш на пустинните вълци, беше равносилно на самоубийство. А освен това не трябваше да се забравя, че преди да убият жертвите си, бандитите ги изтезаваха до смърт. Както стареца…
Ласитър дочу стъпки при задната врата. Веднага след това в бара настъпи тишина. Всички се бяха скрили, дори и барманът. Никой не искаше да рискува живота си за нещо, което не го засяга.
Ласитър старателно се прицели.
Васко размаха камшика.
Отекна изстрел и Васко изскимтя.
Ласитър се бе прицелил не в камшика, а в ръката му. От такова разстояние би било невъзможно да улучи тънката дръжка, а този път Ласитър не искаше да залага на случайността.
Сега вече играта загрубя.
Бандитите вдигнаха пушките си и стреляйки, побягнаха на всички страни. Главатарят им крещеше заповеди.
Сега пролича, че този Бът Карсън все пак притежаваше някакви качества като главатар. Направляваше хората си прецизно като школуван офицер. Може би в миналото наистина е бил такъв.
Отначало се опитаха да принудят Ласитър да се прикрие, като откриха ожесточен огън. През малките дупки на прозорците се изсипваше истинска градушка от куршуми, но Ласитър не се скри, както очакваха.
Придвижваше се светкавично от един прозорец към друг и всеки път стреляше от място, за което не предполагаха.
Първата престрелка продължи не повече от минута.
За това време Ласитър беше извадил от строя двама бандити, но не ги беше убил. Те бяха успели да допълзят до зидания кладенец и, прикрити зад него, продължаваха да стрелят.
Но вече се чуваха само откъслечни изстрели.
Негодниците като че изведнъж бяха потънали вдън земя. Това наведе Ласитър на мисълта, че ще опитат друга тактика, а не сляпа самоубийствена атака.
Той изтича в кухнята зад бара и хвърли поглед към задния двор. Четирима мъже тъкмо се промъкваха оттам. Без да се колебае, Ласитър стреля и двама от негодниците вдигнаха ръце, олюляха се и изчезнаха от погледа му.
Той се изсмя неудържимо. До този момент беше успял да рани четирима. Това вече беше малък успех. Не държеше особено да убива хора. Стигаше му, че заради раните си не биха могли повече да представляват опасност за него.
Но в последна сметка оставаха още осем души. А те нямаше да се предадат така лесно. Не и докато все още имаха такова числено превъзходство.
Имаха всички основания да вярват в победата си. Той представляваше сигурна плячка, дори ако трябваше да загубят още малко време. Не можеше да издържи до безкрайност.
Ласитър не можеше едновременно да бъде навсякъде. Бандитите постепенно се бяха окопитили. Сега се ограничаваха само да стрелят по прозорците от сигурни укрития.
Дали това означаваше продължителна обсада?
Не! Определено не!
Внезапно Ласитър прозря тактиката им. Само една част от бандитите продължаваха да стрелят. Другите се промъкваха към бара, за да могат незабелязано да нахълтат вътре, докато той беше зает на друго място.
Оставаше му само една-единствена възможност. Трябваше да се качи на втория етаж. Оттам можеше да наблюдава по-добре.
Решението му да изчезне нагоре може би му спаси живота. Защото едва бе стъпил на тясната стълба, когато се разнесе оглушителна експлозия.
Трябва да беше една от онези натъпкани с барут консервни кутии, които в последно време тези нехранимайковци използваха като оръжие. От една страна те вдигаха адски шум, а от друга, ако човек се намираше близо до мястото на експлозията, можеше бързо да се пресели в отвъдното.
За момент Ласитър имаше чувството, че е оглушал. Продължи бясно да се изкачва нагоре. Долу с необуздан рев нахълтаха неколцина негодници.
Ласитър притича до най-близкия прозорец и видя как бандитите наскачаха от прикритията си и се устремиха към бара.
Той стреля и улучи трима от тях. Двама се препънаха и паднаха, без да имат сили да се надигнат.
Сега вече бандата много оредя. Ласитър отново имаше основание да се надява. Въпреки това не си правеше никакви илюзии. Със сигурност го очакваха още неприятности.
Изведнъж той с учудване се загледа в точно определена посока. По-скоро подсъзнателно беше усетил, че нещо се е променило, но едва сега, в кратката пауза, успя да разбере какво точно е станало.
Онзи стълб беше празен.
Пленникът вече не беше завързан там. Парчета въже лежаха по земята наоколо. Ако Ласитър не се заблуждаваше, нямаха вид на срязани с нож. По-скоро изглеждаха така, като че ли бяха разкъсани със сила.
В такъв случай този старец би…
Ласитър не се осмели да мисли повече за това, толкова невероятно му се струваше това предположение.
Видя белокосия старец да се появява между малките кирпичени къщи срещу бара. В ръцете си държеше „Уинчестър“.
— Предайте се! — извика той, гледайки в определена посока. — Нямате никакви шансове!
Отекнаха изстрели. Ласитър видя как двама мъже се олюляха. След няколко крачки се строполиха на земята.
Белокосият старец отново беше изчезнал като призрак. Веднага след това от друго място се чуха изстрели. Ласитър отново чу виковете на улучените бандити. Не се съмняваше, че бяха те. Със сигурност не беше този тайнствен старец. Той се биеше като човек, който сякаш е неуязвим.
Ласитър се спусна към бара. Там трябваше да има още бандити, ако не се лъжеше.
Прав беше.
Четирима бяха още вътре в бара, където бомбата беше изпочупила много неща.
Бандитите стояха с високо вдигнати ръце.
Пред тях беше застанал старецът с насочена пушка. Ласитър едва повярва на очите си.
— Ето те и тебе, приятелю — каза Ной с плътния си глас. — Вече се боях, че може нещо да ти се е случило.
Двамата се погледнаха в очите и вече знаеха, че се разбират.
Същевременно Ласитър беше обзет от напрегнато очакване.
Кой беше този тайнствен старец?
Беше ли той Властелина на пустинята, чието съществуване Ласитър никога не бе вземал насериозно?
Не можеше да намери отговор.
Само едно знаеше със сигурност: беше направил първата крачка към едно от най-невероятните, най-вълнуващите приключения в своя живот…