Джек Слейд
Ласитър и Покеровата вещица (10)

10.

Първият ден в пустинята премина без никакви произшествия. По нищо не личеше, че имат преследвачи.

Бяха успели да изминат доста голямо разстояние. Освен оръжия и муниции, Ной беше купил още много други неща. Колата беше доста натоварена, но въпреки това имаше достатъчно място, за да могат вътре да спят двама души.

Ной, разбира се, отдавна беше прозрял какво става между двамата млади и беше видимо доволен от това развитие на нещата. Постара се да го покаже пред Ласитър.

— Човек никога не бива да се радва предварително — каза той. — Но ако бъдещето ми донесе това, което си представям, то тогава пред мене има още няколко щастливи години.

Каза това на Ласитър, докато двамата яздеха на известно разстояние зад колата, достатъчно голямо, за да не може Мара да чува за какво си говорят двамата.

Ласитър сви рамене.

— Всичко ще стане така, както трябва да стане — уклончиво каза той. — Не би трябвало сега излишно да се вълнуваме.

— Мислиш си за неприятности, нали?

— Още не ми се вярва, че е настъпил мир — каза Ласитър.

— На мене също — промърмори Ной. — Онези двамата мъже не ми излизат от главата. Имах лошо предчувствие, още когато вчера по обяд се появиха в кръчмата. След като всичко мина, все повече започва да ми прилича на тайна игра. Мъжът, който дойде заедно с този подозрителен златотърсач Чарли Лулата, ми приличаше на главатар на банда.

— Главатарят на една от двете банди — разсъждаваше на глас Ласитър. — На пустинните вълци или на бандата на Сипаничавия Ханк?

— Струва ми се по-скоро на втората — прошепна Ной. — От пустинните вълци никой не можа да се измъкне. Следователно трябва да приемем, че Сипаничавия е довел приятелчетата си в Девилс Пойнт.

— А ние нищо не сме забелязали.

— Още едно доказателство, че са действали много предпазливо. Тези хора си разбират от занаята. Напълно възможно е сега да са по петите ни. Но скоро ще им стане трудно да ни държат под око. Ще им приготвя няколко загадки за решаване.

— Без съмнение сега си избрал посоката, която не е истинската, нали?

— Така е. Сега ще навлезем в планината. Там има същински лабиринт от безбройни теснини. Ако наистина ни преследват, скоро няма да могат да се измъкнат. Аз естествено бих могъл да сигнализирам с пушеци и да повикам помощ, но не вярвам, че е необходимо. Сами също можем да се справим.

— Помощ от твоите приятели индианците?

— Да. На тях може да се разчита. Те никога не биха ме оставили в беда. Но не искам заради себе си да ги излагам на опасност. Това си е само моя работа.

— Наша работа — поправи го Ласитър.

— Разбира се. Това имах предвид.

Малко по-нататък колата спря на едно място, където досега широкият каньон се разделяше на две.

Мара се изправи на капрата и им махна.

— Как ще продължим по-нататък?

От глава до пети беше покрита със слой фин прах. Плътно прилепналите сини джинси чудесно подчертаваха фигурата й. Върху тъмните дрехи на вълни се спускаше медночервената й коса, която Ласитър толкова харесваше. А голите планински склонове зад нея блестяха и отразяваха слънчевите лъчи във всички цветове на дъгата. Като че ли там бяха струпани огромни планини от безценни съкровища. Беше пленителна гледка, сътворена от лъчите на слънцето, които постепенно ставаха алени.

Този ден Мара беше истински лъчезарна. Колко по-жизнена щеше да изглежда, когато изминат още няколко дни или седмици!

Двамата мъже спряха конете си при колата. Мара имаше очи единствено за Ласитър. Нямаше никакво съмнение колко много беше влюбена.

— Ще продължим наляво — каза Олд Ной. — Приблизително още два часа. Тогава ще спрем за почивка. Обаче не за цялата нощ. Ще потеглим нататък много рано сутринта. В противен случай няма да успеем да ги заблудим.

С тези думи той за пръв път даде да се разбере, че е твърдо убеден, че имат преследвачи.

Оказа се, че е имал право.

Бяха изминали неголямо разстояние през широкия около петдесет метра каньон, когато внезапно чуха тропот на копита. По звука можеше да се предположи, че приближава група от поне двайсет ездачи, но не беше така. В скалистата местност тропотът на копитата се чуваше много по-силно от обикновено, а ехото многократно го отразяваше. Човек лесно би могъл да направи погрешни заключения.

Колата отдавна беше спряла. Мара беше изчезнала вътре. Сега стоеше с „Уинчестър“ в ръце, готова за стрелба.

Ласитър и Ной стояха неподвижно на конете си зад колата.

Те също държаха пушките си готови за стрелба.

Преследвачите им бяха шестима.

Телата им бяха скрити под жълти наметала — отличителния знак на пустинните вълци.

Спряха конете си заплашително близо. Но до този момент никой от тях не беше посегнал към оръжието си. Изглежда, смятаха, че двамата мъже до колата не представляват никаква опасност. Чувстваха се пълновластни господари на положението.

— Какво правите тук, в тази пустош? — попита главатарят и ги погледна по такъв начин, сякаш се съмняваше в способността им да мислят. — С карета по тия земи! Какъв майтап, а?

Той се изсмя и останалите бандити се присъединиха. Мина време, докато се успокоят.

— Вашият кочияш спокойно може да излезе — каза главатарят. — Стори ми се много млад. Или става дума за момиче? Преди час не можах съвсем добре да го видя през далекогледа. Той или тя може спокойно да се покаже. Няма да ви сторим нищо, ако сте разумни.

Ной и Ласитър с бърз поглед се споразумяха как да действат.

— Можеш да излезеш, Мара — извика Ной. — Това не са бандити, както си помислихме в началото.

Тя отвори вратата и скочи навън. Беше оставила пушката в колата. Предварително се бяха уговорили в подобни случаи да се показват възможно най-безобидни.

Мъжете с жълтите наметала я зяпнаха жадно. Такава красота не бяха очаквали да срещнат тук. Ясно беше, че си мислеха за нещо съвсем определено, а това можеше да има последствия.

Въпреки това негодниците се сдържаха.

— Откъде идвате? — попита главатарят.

— От Девилс Пойнт — каза Ласитър. — Пътуваме за Калифорния, но по всичко личи, че сме се заблудили. Може би вие бихте могли да ни упътите?

Главатарят отмина въпроса.

— Девилс Пойнт? — лукаво промърмори той. — Били ли сте наистина в тази дупка?

— Защо би трябвало да ви лъжем, господине?

— Хм, там не ви ли направи впечатление нещо особено?

— Не знам какво имате предвид — Ласитър поклати глава. — Всичко си беше съвсем нормално.

Олд Ной каза бързо:

— Ти забравяш нещо, Джо. По-точно пресните гробове на хълма край Девилс Пойнт. Не трябва да го премълчаваме пред господата. Може би това ги интересува.

За случай като този Ласитър беше „Джо“. А Ной се наричаше Уилиам. Така се бяха разбрали, за да не допуснат грешка.

— Ах, да — промърмори Ласитър. — Направо бях забравил за това. Аха, сега разбирам какво си мислиш, Уилиам. Жълтите наметала…

— Какво искаш да кажеш? — изсумтя главатарят.

— Такива наметала се продаваха при гробаря в Девилс Пойнт — каза Ной. — Разказаха ни, че били на мъжете, които били застреляни в Девилс Пойнт от други бандити. Тези с жълтите наметала били наричани пустинни вълци. Да не би и вие да сте от тази организация, господине?

По-наивно от това едва ли можеше да се попита и бандитите отново избухнаха в смях.

— Да, и ние сме от тях — изръмжа по-късно главатарят. — И предполагам, станало ви е ясно, че сега ще извадите всички пари и ценности, които имате! Колата също ще задържим. Това е друго нещо. А момичето, естествено, ще остане при нас. От този момент нататък тя ми принадлежи!

Той каза това с неоснователна самонадеяност.

Изглежда, се смяташе за недосегаем.

— Хайде! Слизайте от крантите! — заповяда той. — Долу лапите от оръжията! Така или иначе нямате никакви шансове. А после изчезвайте. Подаряваме ви живота. Не бихте могли да искате повече. Бъдете доволни, че днес съм в добро настроение!

Шестимата негодници се изсмяха нагло. По лицата им можеше ясно да се разбере какво бяха намислили в действителност.

Ласитър също го знаеше от многобройни доклади.

Пустинните вълци бяха известни с това, че не вземаха пленници. Особено в последно време се бяха прочули с безпощадността си.

Ласитър и Ной също не трябваше да се надяват на милост. Тези типове щяха да ги застрелят още щом те, нищо неподозиращи, направят първите няколко крачки, за да спасят поне живота си.

— Хайде, слизайте! — изръмжа главатарят и посегна към револвера си. — Или ще ви помогна.

Като по команда останалите също извадиха револверите от кобурите. Движението на главатаря беше уговореният знак.

Ласитър и Ной светкавично скочиха от седлата. Още в движение те също извадиха револверите си.

Тътнеща, ревяща оловна вихрушка изпълни каньона. Светлините от дулата разкъсваха сивотата на здрача. Това беше битка, в която никой не мислеше за собствената си безопасност.

След десет секунди всичко свърши.

Шестимата бандити лежаха на земята. Конете им бяха побягнали уплашени. От колата скочи Мара, която с отчаян скок се бе скрила вътре, когато се разрази престрелката. Държеше уинчестъра в ръцете си. Беше стреляла с него и единствено тя знаеше, че е улучила смъртоносно двама от бандитите. Но се надяваше, че спътниците й изобщо няма да го научат в тази невероятна суматоха.

Двама от нещастниците бяха още живи. Ласитър и Ной стояха при тях. Мара заобиколи колата.

Сърбяха я ръцете. Беше готова на мига да даде два смъртоносни изстрела. Не би й струвало нищо. Ако тя трябваше да решава, двамата отдавна нямаше да са между живите.

Защо Ласитър и Ной не искаха да теглят чертата? Да не би да се бяха разнежили? Тук от самото начало важеше законът „око за око, зъб за зъб“. Да не би двамата тук да искаха да направят изключение?

Единият от оцелелите беше главатарят. Седеше съкрушен и притискаше разкъсана кърпа към кървящото си рамо.

— Къде са останалите? — сурово попита Ной.

— Ние сме сами. От няколко дни работим за себе си.

Ласитър наостри уши.

— Означава ли това, че голямата организация на пустинните вълци вече не съществува? — намеси се той в разпита.

Раненият главатар кимна.

— Ще ми подарите ли живота? — боязливо попита той. — Тогава ще ви разкажа всичко, което искате да знаете.

— Ще те оставим жив — обеща Ной. — Както и партньора ти. Но сега вече трябва да разказваш!

— Ние се отделихме от останалите — задъхано каза бандитът. — Цялата организация се разпадна. Босът искаше да се премести в Мексико. Искаше да ни измами с нашия дял от плячката. Но ние го разкрихме и го очистихме. Плячката е поделена. Организацията е мъртва. С изключение на трийсетте мъже на Франк Сумър. Той иска да възроди организацията.

— И защо не се присъединихте към него? — искаше да знае Ной.

— Защото Сумър не е от класа. Той никога няма да успее. Най-многото, което може да направи, е да заведе всички мъже на бесилката. Затова решихме да продължим да работим самостоятелно.

— И това тук беше успехът — мрачно каза Ной. — Кой всъщност беше вашият главатар? Големият непознат бос в сянка! Кой е той!

— Един богат мексиканец на име Сантяго де ла Верде — изстена бандитът. — Имаше хасиенда при Пало Алто. Защо те интересува това?

— Просто така — промърмори Ной, свивайки рамене. — Исках само да знам дали става дума за човек, когото познавам.

Междувременно в каньона беше станало тъмно. Двамата ранени бандити се превързваха един друг.

— Продължаваме нататък — каза Ной. — И да не ви идва наум да ни преследвате! Това би била смъртта ви.

Мара се покатери отново на капрата и пое юздите в ръцете си. Ной и Ласитър се метнаха на седлата.

— Ще направим само една почивка от два часа — каза Ной след известно време. — Отсега нататък трябва да бъдем двойно по-предпазливи. Възможно е и други пустинни вълци да се навъртат наоколо. Може би дори и силната ударна група, за която разказваше този мъж.

— И другата банда — каза Ласитър.

— Да, не трябва да забравяме и тях.

Не беше изминал и половин час, когато в далечината отекнаха изстрели.

Спряха и се заслушаха в нощта.

Стрелбата сякаш никога нямаше да спре. От време на време затихваше, но скоро пламваше с нова сила.

Олд Ной обърна коня си.

— Ще се върна да проверя — каза той. — Вие продължете в тази посока. След около пет мили ще видите един много тесен каньон, който на юг се разклонява на две. Не можете да го пропуснете. Там и колата няма да остави никакви следи. Не се плашете от сипеите и теснините. Ще успеете да минете, дори и на моменти да ви се струва невъзможно. По-късно ще стигнете до една малка котловина с извор между скалите. Чакайте ме там!

Вдигна ръка за сбогом и потегли, без да дочака отговор или някаква друга забележка на Ласитър.

Враният му кон бързо се отдалечи.

В далечината стрелбата отново започна.

— Да се надяваме, че ще се върне невредим — прошепна Магьосницата на покера и потрепери, сякаш й стана студено.

В действителност си мислеше за съкровищата, които би могла никога да не види, ако нещо се случеше с нейния „дядо“.