Джек Слейд
Ласитър и Покеровата вещица (7)

7.

Момичето от Фриско беше преодоляло първоначалната си плахост. Сега тримата седяха в кръчмата и никой не им пречеше. Този път шерифът, мирови съдия и кмет Оуен Фостър се отказа да ги кара да напуснат града в интерес на общата безопасност. Разчиташе на това, че много скоро те сами ще се махнат.

Това щеше да стане на следващия ден, разбира се, ако не се случеше нещо непредвидено. Така му беше казал Ной. Той би напуснал веднага града, заедно с внучката си, ако не беше пропуснал да вземе предвид нещо много важно.

Мара едва можеше да се крепи на седлото. В Сан Франциско изобщо не бе имала възможност да язди. По тази причина за нея беше необходима кола.

Рубенс от Уелс Фарго имаше в двора си една бракувана пощенска кола. Макар че, все пак ставаше дума за собственост на Уелс Фарго, Ной беше готов да плати каквато и да е цена, без да се замисля. Сам Рубенс прибра добри пари, без да го е грижа дали някога работодателите му ще си спомнят за колата. В края на краищата, подобно нещо едва ли можеше да се очаква, така че началникът на станцията още сега можеше да бъде сигурен, че е сключил една от най-успешните сделки в живота си.

Трябваше само колата да бъде ремонтирана. При други обстоятелства това би продължило няколко дни, но тъй като ставаше дума за клиент, който не жалеше парите, бързо се намериха необходимите майстори и помощници. Всички се натискаха да получат тази поръчка, още повече че Ной беше обещал извънредна премия, ако колата бъде направена възможно най-бързо.

— Още не мога да разбера, дядо — каза мнимата Мара, преливаща от щастие. — Може ли да попитам къде ще ме водиш сега?

— На едно чудно хубаво място сред пустинята — с топла усмивка отвърна той. — Ще има да се чудиш и маеш, когато видиш всичко. Моят нов приятел Ласитър също ще ококори очи.

Погледът й с учудване се местеше ту към единия, ту към другия.

— Твоят нов приятел ли, дядо? Мислех, че се познавате от цяла вечност.

— Не, само от три дни, Мара — заразказва той. — Това е страхотна история. Но не зная дали е подходяща за твоите уши.

— Не бива да се безпокоиш за мене, дядо.

Той се подсмихна.

— Точно такава си те представях, Мара. Истинска О’Съливан. Винаги да гледаш без страх право напред, никога да не извръщаш поглед. Е, добре, ще ти разкажем всичко — Ласитър и аз. Но най-напред трябва да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Повече никога не ме наричай дядо — засмя се той.

— Но ти си.

— Да, да, аз съм твой дядо — усмихна се той. — Но изобщо не се чувствам като дядо. Когато ме наричаш така, се чувствам ужасно стар. Наричай ме просто Ной. Става ли?

Тя се наведе към него, сложи ръка на мускулестите му рамене и го целуна по бузата, която беше тъмна като на истински индианец. Всъщност, с цялата си външност той много приличаше на индианец. Беше жилав, загорял от слънцето и сух като пустинен вълк. А аристократичният му орлов нос придаваше на лицето му израз на горда величавост.

— Всичко е наред, Ной.

Тя се усмихна нежно и замечтано.

Всичко изглеждаше толкова идилично, по-хубаво не би могло и да бъде.

Дори Ласитър го почувства.

Никой от двамата мъже не би се усъмнил, че нещо с това момиче не е наред. Никой не би предположил, че тя е хладнокръвна убийца.

Ной също сложи ръка на рамото й и я притисна към себе си. Той беше направо захласнат по мнимата си внучка.

Кръчмарят и жена му донесоха храната. Бяха се постарали изключително много. Вече бяха разбрали, че този мъж от пустинята е щедър клиент.

— Стаята е приготвена — каза пълничката жена на кръчмаря. Тя погледна към Ной. — Не бихте ли желали стая и за себе си, господине?

Старецът усмихнато махна с ръка.

— Не, благодаря. Имам къде да спя. Но може би приятелят ми…

Ласитър поклати глава.

— Не бихме искали да ви притесняваме, госпожо Тейлър.

— О, това ни най-малко няма да ни затрудни. Дори би било чест за нас, господин Ласитър.

Колко любезни бяха станали изведнъж хората! Но така беше в деловия свят. Тук можеше да се извлече добра печалба. Заради това собствениците бяха приготвили за Мара собствената си спалня. Истински стаи за гости в къщата си те нямаха.

Можеше да се приготви и стая за двамата мъже, но те не пожелаха поради добре обмислени съображения. Трябваше да не забравят за бандитите. Или пустинните вълци, или пък другата банда, към която принадлежеше Сипаничавия Ханк.

И преди това бяха говорили за тях. Намираха за странно, че бандитите още не са напомнили за себе си.

Но тези негодници бяха непредсказуеми. Появяваха се тогава, когато най-малко ги очакваха. А Ласитър и Ной искаха да са подготвени за подобен случай. От лагера си в планината много добре можеха да наблюдават Девилс Пойнт и цялата околност. Чак до планините на юг в пустинята.

За жалост не бяха забелязали, че от тази посока се беше появила банда. Тези нехранимайковци се бяха промъкнали предпазливо като дебнещи лисици. Знаеха какво залагат в играта.

Марк Андерсън и хората му явно бяха от калибър, различен от този на пустинните вълци, които искаха да свършат всичко с един, но бърз и открит удар.

Тримата ядяха с голям апетит. Около бара се струпаха много любопитни.

— Май ще се погрижим за съживяването на бизнеса — сухо отбеляза Ной.

— Ще се радвам, когато най-сетне се махнем оттук — каза Магьосницата на покера и забележката й беше напълно искрена. Тя седеше върху жарава. Възможно беше чрез някоя дяволска случайност да стане така, че някой, който вече я е виждал в града на другия край на пустинята, да я познае.

Отвън се появи самотен ездач. Можеше добре да се види през прозореца. В първия момент жената изпита истински ужас. Стори й се, че вижда познато лице.

Тя си отдъхна с облекчение, когато разбра, че се е заблудила. А и този пътник в никакъв случай не изглеждаше опасен. Седеше доста накриво на седлото и приличаше на нещастна смесица от златотърсач и професор, един от онези най-често смахнати учени, които кръстосваха насам-натам, за да изследват в пустинята растения, редки животни или останки от индианска цивилизация.

Конят на чудноватия ездач беше сив и мършав, но преди всичко доста грозен. На седлото висяха закачени лопата и кирка. От калъфа се показваше старовремска пушка тъпкалия. Старият револвер на широкия колан изглеждаше като чуждо тяло на тлъстия корем на новопристигналия.

Той напои нещастното животно с отдавна невчесвана грива, свали седлото му и най-после с тежка стъпка влезе в кръчмата. Между зъбите си стискаше безформена лула от царевичен кочан, която димеше като комин.

Беше Чарли Лулата. Истинското му име никой не знаеше, може би той самият отдавна го беше забравил. Веднъж го бяха нарекли така, защото лулата му сякаш никога не угасваше, и прякорът направо му залепна. Той се беше примирил. Не можеше нищо да промени. Изобщо беше равнодушен човек. Всеки, който го видеше, вярваше, че е такъв. Толкова по-изненадващо бе, когато веднъж кипна. Това дори коства живота на един човек.

Чарли се присъедини към мъжете на бара и като за начало си поръча уиски и една бира за утоляване на жаждата.

След като ги изпи, вдигна два пръста и така обясни на кръчмаря, че иска още веднъж същото. Същевременно остави няколко монети на месинговия плот. Това беше обичайно по тези места. Никой барман не обичаше да сервира, преди да се е уверил, че клиентът е в състояние да си плати.

— Не се бой — добродушно обясни той на собственика. — Аз съм Чарли Лулата, Златотърсача. Може би вече си чувал за мене.

Не, тук никой не знаеше това име, но сега вече всички със сигурност познаваха добродушния особняк.

Той лакомо погледна към масата отсреща, на която се хранеха двамата мъже и момичето.

— Хм, изглежда вкусно. И как хубаво ухае. Дали не ви е останала още една порция?

Кръчмарят извика нещо в кухнята и пет минути по-късно Чарли Лулата също седеше и похапваше с апетит.

Беше седнал само през две маси от тримата и се заслуша в разговора им. Беше известен с острия си слух и това беше една от причините да бъде смятан за най-добрия разузнавач в голямата банда на Андерсън.

Той успя да дочуе част от онова, което си говореха тримата. Момичето наричаше белокосия Ной, а другият се казваше Ласитър. Няколко пъти тя се обърна към Ной с дядо и ето че Чарли Лулата вече знаеше нещо повече.

След вечерята той се прояви като веселяк, който знаеше цял куп вицове и майсторски умееше да прави фокуси с карти. Скоро около неговата маса се натрупаха много мъже. Ласитър, Ной и момичето също го наблюдаваха известно време, докато показваше фокусите си. Някои неща напомняха на магия, но Магьосницата на покера изпитваше такава досада, че имаше желание да се прозине.

Външно обаче тя изглеждаше заинтригувана и очарована като всички останали.

Отвън пристигна още един непознат. Беше облечен като каубой и изглеждаше съвсем обикновено. Никой не му обърна особено внимание. Кръчмарят го попита дали не би желал да получи първокласна вечеря на изгодна цена. Това беше чудесен начин да се освободи от остатъците в кухнята.

Непознатият каубой с благодарност прие специалното предложение. Стовари се върху един стол и започна да яде с охота.

Мъжът беше Алекс Фъргюсън. По-рано той наистина беше работил като говедар и от това му бяха останали характерните белези от ласо по ръцете. Белезите бяха подробност, която чудесно се вписваше в ролята, която искаше да играе сега.

Само един-единствен път той и Магьосницата на покера си размениха светкавични погледи. В нейните очи се четеше гняв. Не й се нравеше, че така се влачи по петите й.

Алекс Фъргюсън усет как в него се надига ярост.

По дяволите! Шейла му принадлежеше! Никой друг нямаше права над нея. Защо иначе трябваше години наред да се прави на неин телохранител!

А сега тя се занасяше с този непознат!

Що за човек беше той?

Може би телохранител на дядото?

Фъргюсън го мразеше. Мразеше ги и двамата. Стареца, защото той беше причина целият живот на Алекс да излезе извън релси, а другия, защото Шейла му правеше мили очи.

— О, Ласитър! — тъкмо извика тя весело. — Това е най-хубавият комплимент, който някога съм чувала. Вие, изглежда, сте опасен ласкател.

Тя шеговито размаха показалец.

Фъргюсън никога не я беше виждал толкова нежна и любвеобилна. Изглеждаше така, като че ли се беше превърнала в ангел.

И по всичко личеше, че се е заплеснала по този Ласитър.

Този жалък кучи син!

Алекс Фъргюсън вътрешно кипеше от гняв. С много усилия успя да се овладее. Не трябваше да допуска никакви грешки.

Но вече твърдо беше решил.

Ласитър трябваше да умре!

И тогава той щеше да заеме мястото му. Той, Фъргюсън. Можеше да бъде сигурен във верността на любовницата си, когато Ласитър се махнеше от пътя му.

Магьосницата на покера си мислеше в общи линии същото, както и Фъргюсън. Само че от нейната гледна точка то изглеждаше малко по-различно.

„Този става прекалено досаден — мислеше си тя. — И прекалено опасен. По някакъв начин трябва да се отърва от него! Е, почакай, Алекс! Все нещо ще ми дойде наум.“

В този момент тя не можеше достатъчно добре да обмисли проблема. Трябваше да се концентрира напълно върху разговора с Ной и Ласитър.

Старецът искаше да научи дяволски много неща за нея. Отчасти това бяха въпроси, от които й ставаше доста горещо. Въпроси за нейното минало.

Но тя успя умело да се измъкне. Знаеше повечето важни неща за истинската Мара О’Съливан от писма и от един изтъркан дневник, който беше намерила.

Видя как Фъргюсън се присъедини към мъжете около масата на Чарли Лулата. Там от дума на дума се стигна до споразумение да прекарат част от времето в истинска игра на карти.

Мнимата Мара стана неспокойна, като видя това.

В нея се надигаше желанието за игра. Истинската й природа искаше своето. Страстта й към играта на покер беше преминала в плътта и кръвта й.

Ной разказа на мнимата си внучка какво се беше случило в Девилс Пойнт преди няколко дни. Той го направи възможно най-предпазливо. Не искаше да я сблъсква с цялата твърдост и безпощадна бруталност. Смяташе, че трябва да се съобразява с нежната й душа. Ной беше толкова добродушен човек!

Това също беше черта на характера му, която Ласитър особено ценеше. Колкото по-отблизо се опознаваха двамата, толкова по-симпатичен му ставаше Ной.

Момичето също беше очаровало Ласитър. Още от първия миг, в който я видя, я беше приел в сърцето си. Тя беше съвсем по вкуса му. Такова чисто, естествено, скромно същество не можеше да се намери често тук в суровия Запад, в този мъжки свят, в който жените волю-неволю ставаха груби, за да могат да оцелеят!

— О, господи — с ужас прошепна Мара, след като беше чула цялата история. — Истинско чудо е, че вие изобщо сте още живи. Сигурно сте имали ангел пазител.

— Цяла армия от ангели пазители — усмихна се Ной. — Един със сигурност не би бил достатъчен.

— А сега не бива да забравяте, че ще се появят и други бандити — боязливо каза тя. — Трябва да се постараем колкото е възможно по-бързо да се махнем оттук.

— Утре сутринта колата ще бъде готова — каза Ной. — Ще потеглим веднага. Не трябва да се боиш от нищо, Мара.

Тя се помъчи да остане храбра. Във всеки случай поне така изглеждаше.

— Докато вие двамата сте край мене, със сигурност няма от какво да се боя — каза тя и същевременно в главата й проблесна една съвсем определена мисъл. — Ако поне единият от вас постоянно е наблизо — с въздишка добави тя.

Ной и Ласитър размениха замислени погледи.

— Мисля, че Мара има право — каза Ной след това. — Един от нас би трябвало да остане тук, в града. И това ще бъдеш ти, Ласитър. Аз ще отида на старото място в планината. Така дори ще е по-добре. Ако наистина дойдат неприятели, ще можем да ги нападнем от две страни.

Ласитър кимна.

— Идеята е добра — каза той, като при това нямаше никакви скрити намерения.

Не, към това непорочно момиче той не би посегнал, колкото и да му харесваше. Та той би се чувствал като подъл прелъстител.

Дори и Ласитър можеше да се заблуждава. Като всеки друг мъж. Магьосницата на покера държеше всичко в ръцете си. Тя продължаваше убедително да играе играта си.

Единствено присъствието на Алекс Фъргюсън й пречеше.

Как би могла най-лесно да се отърве от него?

Може би на следващия ден, когато заминат. Не би могъл току-така да ги последва. Това би направило впечатление. Но въпреки всичко със сигурност щеше да предприеме нещо.

Тя се питаше какви ли дяволски мисли се въртят сега в главата му.

Настъпи вечерта и Ной, яхнал великолепния си кон, напусна града.

 

 

Марк Андерсън го наблюдаваше на лунната светлина през далекогледа си.

Сипаничавия Ханк стоеше до него.

— Трябваше да го пипнем, шефе.

— Не, по дяволите! Колко пъти искаш да ти повтарям?

Ханк отново посърна. Както и по обяд, когато вече веднъж беше поставен на място.

— Аз мислех, че би…

— Най-добре ще е, ако оставиш мисленето на мене! — изръмжа Андерсън. — За тая работа в бандата не е отговорен никой друг. Ще изчакаме напълно спокойно, докато Чарли Лулата се върне. Сигурен съм, че тогава ще знаем значително повече.

Напрежението го правеше все по-раздразнителен. Той самият едва се сдържаше да не предприеме нещо прибързано.

Ной изчезна сред хълмовете на север. В града всичко беше спокойно. Андерсън и Сипаничавия Ханк се върнаха при останалите бандити. Бяха двайсет мъже. Общо бандата наброяваше над петдесет души. Другите, разделени на по-малки отряди, бяха на разузнавателни походи. Трябваше да осведомяват за всичко, което по някакъв начин би могло да се окаже важно. Едва когато всичко беше точно планирано, Андерсън щеше да предприеме големия удар.

Но преди това искаше да научи решението на загадката от Девилс Пойнт. Непогрешимият инстинкт му подсказваше, че там вече назряваше някаква развръзка.

Трябваше да се съобразява с това.

Още тази нощ щеше да се случи нещо.

И то в кръчмата в Девилс Пойнт.

Но в този час още никой нищо не подозираше. Алекс Фъргюсън все пак възнамеряваше да предприеме нещо срещу Ласитър, но вероятно не през тази нощ. Искаше най-напред основно да сондира почвата. Искаше хладнокръвно да дочака най-добрия си шанс.

Ласитър поседя още известно време с момичето. Хапнаха лека вечеря. На някои маси се играеше. В повечето случаи ставаше дума за малки залози, играеше се повече, за да се убие времето.

Не така беше на масата, на която седяха Чарли Лулата, Алекс Фъргюсън и още неколцина мъже.

Тук ставаше дума за истински залози.

Магьосницата на покера усещаше как я засърбяват пръстите. Едва успяваше да седи спокойно.

Това направи впечатление на Ласитър.

— Познаваш ли тези игри?

Очите й блеснаха.

— Често съм играла с приятели във Фриско. Но само колкото да убием времето. Никога за пари.

— Без залози?

— Е, зависи как ще се приеме. Веднъж залогът беше за една целувка — тя сведе поглед — изглеждаше истински смутена. Той се усмихна развеселен. — Сега ще ми се подиграваш — нацупи се тя.

— Ами.

Тя го погледна замислено. Изглеждаше наистина сладка, когато бръчкаше чело.

„Прилича на малко дяволче — помисли си Ласитър. — Сигурен съм, че в някои отношения не е толкова безобидна, колкото изглежда.“

— Аз… аз искам да те попитам нещо, Ласитър — колебливо проговори тя. — Може ли да ти се доверя?

Беше обхваната от желание да се включи в играта на масата отсреща. Не можеше да устои повече. И й се струваше, че е намерила най-добрия начин да даде правдоподобно обяснение пред Ласитър.

— Нали няма да ми се смееш, Ласитър?

— Разбира се, че не.

— Закълни се!

— Заклевам се.

— Е, добре тогава — тя се приведе напред. Очите й проблясваха авантюристично. — Бих искала да участвам в истинска игра. Веднъж наистина да рискувам. Може би на масата отсреща? Как мислиш, Ласитър?

— Хм. Защо не? Мислиш ли, че разбираш достатъчно?

— Не зная. Но ти можеш да седнеш до мене и да ми дадеш някои добри съвети.

— С удоволствие.

Дяволът се беше вселил у нея. Тя просто не можеше да устои. Но Ласитър не подозираше нищо. Какво толкова чудно имаше. Тя искаше да опита. Нека опита. Тези мъже със сигурност нямаше да й одерат кожата. Благоприличието го изискваше. Впрочем Ласитър щеше зорко да следи цялата работа. Не би могло да й се случи абсолютно нищо.

Той стана и отиде до отсрещната маса, където седяха двамата мъже, които изглеждаха доста безобидни. Междувременно само те двамата продължаваха да играят. Всички останали се задоволяваха само с гледане. Играта беше станала прекалено напечена за тях. Сумите бяха нараснали толкова много, че те не биха могли да ги платят. Изглежда, само двамата новодошли имаха купища долари.

Те вдигнаха глави, когато Ласитър пристъпи към масата им.

— Не бих искал да преча — учтиво каза той. — Идвам по молба на госпожица О’Съливан. Тя изгаря от желание да играе истински уестърн-покер. Бихте ли се съгласили?

Чарли Лулата кимна веднага и беше въодушевен.

„Каубоят“, наречен Алекс Фъргюсън, се колебаеше. Дори за кратко изглеждаше напълно объркан.

Най-после той кимна и каза, че не би имал нищо против да посвети дамата в тайните на твърдия покер.

— Но защо не играете и вие с нас, Ласитър? — каза той и направи подканващ жест. — Така ще можете в същото време да внимавате госпожица О’Съливан да не прави прекалено груби грешки.

— С удоволствие — отвърна Ласитър. — И…

Той смигна на двамата и те го разбраха.

„Всичко е наред“ — отвърнаха му с поглед.

Ласитър доведе Мара на масата. Все още нямаше ни най-малка представа, кое е всъщност това момиче.

Беше се превърнал в приятел на Магьосницата на покера и дори се беше влюбил в нея.

Фактът, че можеше да се случи дори на толкова опитен мъж като Ласитър, вече означаваше нещо.

Представиха се едни на други, макар че вече знаеха имената си. В кръчма като тази, в която всеки говореше с всички, това можеше и да не се прави. Въпреки това беше обичайно хората да се представят едни на други. Всичко беше уредено много бързо. Играта можеше да започне. Ласитър беше любопитен да види как ще се представи момичето. Беше подготвен за най-лошото.

Но скоро не можеше да преодолее почудата си. Отначало тя наистина държеше картите малко несръчно и й беше необходимо известно време, за да ги подреди. При първите раздавания Ласитър ставаше и й помагаше.

Скоро обаче това вече не беше необходимо. Тя беше станала много усърдна и всеки път надаваше ликуващи възгласи като малко момиченце, което страшно много се радва на получения подарък.

Чарли Лулата пушеше непрекъснато. Тютюневият дим обгръщаше цялата маса, но въпреки това Мара сякаш изобщо не го забелязваше.

Ставаше все по-усърдна. И разпалена.

— Да, и във Фриско винаги сме играли така. Искам да кажа — почти така. Нашите правила бяха малко по-различни. Но сега вече разбрах и тези тук. Ха, това е вълнуващо!

Чарли Лулата се усмихна под мустак.

Алекс Фъргюсън правеше гримаси, които трябваше да приличат на усмивка, но усилията му бяха напълно безрезултатни.

Отначало ставаше дума за центове, после за четвърт долари, а накрая за цели долари. Жената беше обхваната от страст за игра, която Ласитър изобщо не бе очаквал.

Тя ту губеше, ту печелеше. Накрая всичките пари, които тя беше искала да рискува, свършиха.

Мара отправи въпросителен поглед към Ласитър.

— Ти как би постъпил?

Той сви рамене.

— Трябва сама да решиш, Мара.

Тя се поколеба още малко, после решително взе портмонето си и извади няколко банкноти.

— Това е всичко, което ми остана от парите за път, изпратени от дядо ми — засмя се тя. — Харчих ги много пестеливо. Значи сега мога още веднъж да рискувам — тя целуна Ласитър по бузата. — За да ми донесеш късмет, скъпи.

Беше изпила вече няколко чаши вино. На това той отдаваше прекаления изблик на чувства. Но нямаше нищо против целувката и обръщението „скъпи“. Тъкмо напротив.

Фъргюсън обаче кипеше от гняв. Вече едва успяваше да се владее. Беше готов да скочи и да стисне Ласитър за гърлото. Но успя да се сдържи.

Играта продължи.

Чарли Лулата все по-често доволно се усмихваше под мустак. От известно време късметът не го напускаше, но не това беше причината за задоволството му. Работата беше в това, че научи много повече, отколкото очакваше. Беше запомнил всяка дума. Сега вече много връзки и зависимости му бяха станали ясни.

Само не успя да разбере кой беше този Фъргюсън. За него босът не му беше разказал нищо. Че с този преоблечен каубой нещо не е наред, отдавна му беше станало ясно. Но Чарли Лулата смяташе, че в това не би могло да има нищо тревожно.

Не мислеше, че Фъргюсън би могъл да бъде особено опасен. За такова нещо той допускаше прекалено много и глупави грешки.

Как би могъл да знае какво става около този „каубой“!

Алекс и при най-добро желание не успяваше да се съсредоточи и често трябваше да търпи смеха на Магьосницата на покера. В неговите уши той звучеше като хаплив присмех, макар че тя изобщо не се смееше иронично, а само даваше израз на своята радост.

„Като малко момиченце, което се е заиграло“ — мислеше си Ласитър. И беше на мнение, че трябва да я остави да се наслаждава на това удоволствие.

Тя дори спечели, макар и не кой знае колко. Може и да имаше към петдесет долара. За сметка на това Чарли Лулата беше прибрал около триста долара, а при Ласитър загубите се уравновесяваха с печалбите. Губещият беше Алекс Фъргюсън.

Той беше първият, който се отказа.

— Когато човек има толкова лош късмет, най-добре е да престане — каза той. — Освен това се чувствам дяволски уморен. Лека нощ.

Той стана и напусна кръчмата. Ласитър, Чарли Лулата и Магьосницата на покера останаха още известно време и разговаряха. Повече не играха.

Чарли Лулата разказа за живота си на златотърсач. Можеше да се похвали с куп забавни приключения. Обясни, че пътува на юг. Искал основно да се поогледа в Сиера Мадре. Някой му бил дал чудесни съвети.

Всички бяха в добро настроение и съвсем между другото златотърсачът разпита момичето. Но от нея не можа да научи кой знае колко. Тя даваше само повърхностни отговори. Далеч не беше толкова наивна, колкото си мислеше Ласитър. Знаеше как да отговори любезно и в същото време да не каже нищо съществено.

Накрая Чарли Лулата също се сбогува. Каза, че ще се устрои за нощуване извън града. В края на краищата, така беше свикнал, а тук и без друго нямаше да получи стая.

— А сега ще ме заведеш в стаята ми, Ласитър! — весело каза тя и сключи ръце около врата му. — Моля те, бъди така мил. Боя се, че сама няма да успея да се кача по тясната стълба.

Беше малко пияна, макар че не беше пила чак толкова много. Ласитър беше сигурен, че тя би се качила по стълбата и без негова помощ, но междувременно го споходиха някои скрити намерения.

Наистина, не искаше в никакъв случай да прелъстява момичето, но въпреки това щеше да направи малък опит за сближаване. Не можеше да се откаже от това удоволствие.

Беше любопитен да разбере как ще реагира тя.

Може би съвсем не бе толкова невинна, колкото изглеждаше. Ласитър искаше да разреши тази загадка. Момичето беше предизвикало любопитството му.

И така, той я придружи до стаята й. През цялото време, докато се изкачваха по стълбата, тя здраво го държеше с една ръка. Толкова здраво, че той повече от ясно усещаше всяка извивка на тялото й.

Нещо в него започна да се вълнува. Тази малка хитруша имаше страхотно излъчване. Смехът и физическата й близост бяха огромно предизвикателство за Ласитър.

Той не можеше повече да устои и влезе заедно с нея в стаята й.

Мара така ритна вратата, че тя с трясък се затвори.

След това прегърна Ласитър. Направи го със страст, която той не беше очаквал.

Хиляди дяволи, какъв темперамент имаше това момиче!

— Сега трябва да научиш какво си пожелах още в първия миг, когато те видях — възбудено шепнеше тя. — Още щом те зърнах, се влюбих в тебе, Ласитър. Аз горя, Ласитър! Аз съм луда, знам. И ако сега почакаш още малко, съвсем ще си загубя разума.

Естествено, Ласитър не можеше да се сдържа повече. А и защо ли трябваше? Та тя беше зряла жена и не той я прелъсти, а тъкмо обратното. Не беше необходимо да си налага въздържание.

Хвърли се заедно с нея в леглото. Съблече я. Трябваше все пак да й помогне да преодолее стеснителността си.

Какво тяло имаше! Беше по-хубаво, отколкото си го беше представял.

А от стеснението и неопитността й не беше останала и следа. Това момиче беше съвършената любовница. Сигурно природата се беше погрижила за това.

Ласитър изобщо не си помисли друго.

Кой мъж в подобна ситуация би се занимавал с такива отвлечени мисли? За такова нещо сега изобщо не беше време — а и нямаше никакъв повод.

Двамата бяха просто щастливи. В такива мигове нямаше място за мисли — не би могло да има.

Мара беше не само с пламенен темперамент, но също толкова нежна и гъвкава. Всяка нейна целувка носеше блаженство. Ласитър просто се остави да бъде воден от чувствата си.

И при нея изглеждаше, че е същото.

Но това беше огромна заблуда.

Магьосницата на покера скрито ликуваше. Чувстваше, че е постигнала целта си.

В този миг внезапно в стаята се появи нечия фигура. Мъжът беше влязъл съвсем безшумно. Не беше никак трудно да го направи, понеже двамата бяха забравили да спуснат резето на вратата. Мисълта за това им беше убягнала под бурния порив на чувствата.

Беше Алекс Фъргюсън.

Те не го забелязаха. Бяха прекалено заети със самите себе си.

С изкривено от ярост лице той се промъкна към леглото. В лявата си ръка стискаше револвер, а в дясната — дълъг нож.

Револверът беше предвиден само в случай на нужда, Фъргюсън искаше да убие безшумно, за да се освободи от трупа на омразния си съперник, без да прави впечатление.

Тогава отново щеше да държи здраво жената в ръцете си. Тя трябваше да му се подчини, за да не бъде разкрита и злепоставена от него. Имаше власт над нея, защото знаеше много.

Ласитър беше обърнат с гръб към него.

Фъргюсън се приготви за смъртоносен удар…