Хърбърт Уелс
Невидимия (7)

Седма глава
Непознатият е разкрит

Непознатият влезе в малката приемна на странноприемницата „Кочияш и коне“ към пет и половина сутринта и остана там почти до обед; щорите на стаята бяха спуснати, вратата заключена и след неуспеха на Хол никой не смееше да влезе там.

През това време той, изглежда, не беше ял нищо. Три пъти звъни, третия път дълго и сърдито, но никои не се отзова на повикването.

— Ще му дам аз едно „вървете по дяволите“! — рече госпожа Хол.

Мълвата за обира в дома на викария вече се бе разпространила и между двете неща някои виждаха известна връзка. Хол, придружен от Уоджърс, тръгна да намери съдията Шъкълфорт, за да се посъветва с него. Никой не се решаваше да се качи горе. С какво се беше занимавал през цялото това време непознатият, не бе известно. От време на време той нервно почваше да крачи от единия край на стаята до другия, на два пъти отвътре прозвучаха ругатни, късане на листа и звън на счупено стъкло.

Малката група изплашени, но обзети от любопитство хора нарастваше. Дойде и Хъкстър; дойдоха също няколко наперени момци, наконтени за празника с готово ушити черни сака и връзки от пике — нали беше Свети дух, — и почнаха да задават неудобни въпроси. Младият Арчи Харкър се отличи с това, че отиде на двора и се опита да надникне изпод спуснатите щори. Той не можа да види нищо, но даде да се разбере, че е видял, и още неколцина айпингски младежи тутакси се присъединиха към него.

Празничният ден беше най-хубавият от всички досега; по улицата бяха построени десетина лавки и едно стрелбище, а на полянката пред ковачницата имаше три жълто-шоколадови фургона, боядисани на ивици, и някакви мъже и жени в пъстроцветни дрехи натъкмяваха един прицел за мятане на кокосови орехи. Мъжете бяха със сини жилетки, а жените — с бели престилки и модни шапки с големи пера. Удиър от „Червеният елен“ и мистър Джагърс — обущарят, който се занимаваше и с продажба на стари велосипеди, опъваха през улицата гирлянда от национални знамена и кралски стандарти, останали от празненствата по случай юбилея на кралица Виктория.

А в полумрака на приемната, където проникваше само един тънък лъч слънчева светлина, непознатият, навярно гладен и страховит, сгорещен от своите превръзки, гледаше през тъмните си очила листа пред себе си, мръсните му стъкленици сегиз-тогиз иззвънтяваха и той от време на време изругаваше бясно шумящите под прозорците невидими малчугани. В ъгъла до камината стояха парчетата на пет-шест счупени стъкленици и въздухът миришеше на хлор. Ето всичко, което ни е известно от разказите на очевидци и от това в какъв вид беше стаята, когато влязоха в нея.

Към пладне непознатият внезапно отвори вратата на приемната и се спря на прага, гледайки втренчено трима-четиримата души, които стояха в бара.

— Госпожо Хол — извика той.

Някой неохотно напусна стаята и отиде да извика стопанката.

След малко тя се появи позадъхана, но ядът й не беше минал. Господин Хол още го нямаше. Тя бе обмислила вече всичко и сега държеше малък поднос, на който лежеше неплатената сметка.

— Искате да платите сметката си ли? — попита тя.

— Защо не ми донесохте закуска? Защо не ми приготвихте храна и не отговаряхте на звъненето? Мислите, че мога да живея и без да ям, така ли?

— А защо не си платихте сметката? — отговори госпожа Хол. — Ето какво искам да знам пък аз.

— Още преди три дена ви казах, че чакам да ми пратят пари.

— А аз ви отговорих, че нямам намерение да чакам тези пари. Няма какво да ми мърморите, че закуската е закъсняла, щом вече пет дена не си плащате.

Непознатият кратко, но енергично изруга.

— Ей, ти, по-кротко! — обадиха се откъм бара.

— Моля ви, господине, запазете си ругатните за вас — каза стопанката.

Непознатият млъкна и остана да стои на вратата подобен на ядосан водолаз. Всички посетители в странноприемницата почувствуваха, че госпожа Хол сега е господарка на положението. Следните думи на непознатия потвърдиха това.

— Чуйте, любезна… — поде той.

— Я не ме наричайте така.

— Казах ви, че още не съм получил парите…

— Да, не сте! — отговори натъртено госпожа Хол.

— Но трябва да знаете, че имам в джоба си.

— Преди три дена казахте, че нямате дори един суверен.

— Е, сега имам повечко.

— Охо-о! — разнесе се откъм бара.

— Бих искала да знам откъде сте взели тези пари — рече госпожа Хол.

Тази забележка явно никак не хареса на непознатия. Той тропна с крак.

— Какво искате да кажете?

— Само това, че ми е чудно откъде сте взели тези пари — отвърна тя. — И преди да ви поднасям сметката, да ви приготвям закуски и да върша каквото и да било за вас, трябва първо да ми обясните някои неща, които не разбирам и които никой не разбира, но всички искаме да разберем. Искам да знам какво направихте горе с моя стол, искам да знам как вашата стая беше празна, а после пак се озовахте тук. Моите квартиранти влизат през вратите — такъв е редът в този дом, — но вие постъпвате иначе и аз искам да знам как правите това. И още.

Изведнъж непознатият стисна облечените си с ръкавици ръце, тропна с крак и извика: „Стига!“ — така бясно, че госпожа Хол тутакси млъкна.

— Вие не разбирате — каза той — кой съм и какво представлявам, но ще ви покажа. За бога! Ще ви покажа. — При тези думи той долепи отворената си длан до лицето и веднага след това я свали. На мястото на средната част на лицето зееше черна дупка. — Дръжте — рече той и като пристъпи към госпожа Хол, й подаде нещо. Без да откъсва очи от неговото преобразено лице, тя машинално пое подаденото. После, щом видя какво е това, силно изпищя, изпусна го на пода и залитна. По пода, тракайки като празна картонена кутия, се затъркаля един розов и лъскав нос — носът на непознатия.

После той си свали очилата и всички в бара ахнаха. Свали си шапката и трескаво почна да маха бакенбардите и бинтовете. Отначало това не му спореше. Всички замряха от ужас.

— О, господи! — промълви някой.

Най-сетне бинтовете бяха свалени.

Това, което се появи пред очите на присъствуващите, надмина всички очаквания. Госпожа Хол, застанала с отворена уста и занемяла от ужас, изпищя и побягна към външната врата. Хората се раздвижиха. Бяха очаквали да видят рани, осакатен човек, истински ужаси, а видяха нищо! Бинтовете и перуката полетяха по коридора към бара и един тромав юноша отскочи, за да не го засегнат. Всички се спуснаха стремглаво по външните стълби, блъскайки се едни други, защото на прага на приемната, като крещеше несвързани обяснения и размахваше ръце, стоеше една фигура, която приличаше на човек само до яката на палтото, а над яката нямаше нищо, съвсем нищо!

Айпингци чуха викове и писъци и поглеждайки към странноприемницата „Кочияш и коне“, видяха как оттам стремително изхвръкват посетителите. Те видяха как госпожа Хол падна и как Теди Хенфри подскочи, за да не се препъне в нея. После чуха ужасените писъци на Мили, която, изскочила от кухнята при врявата, неочаквано зърна безглавия непознат. Виковете й стихнаха отведнъж.

След това всички, които бяха на улицата — продавачът на сладкиши, собственикът на прицела с кокосовите орехи и неговият помощник, стопанинът на люлките, момченца и момиченца, селски контета, местни хубавици, старци с халати и цигани с престилки, — се затичаха към странноприемницата. След миг пред заведението на госпожа Хол се събраха четиридесет души, тълпата бързо растеше, люлееше се, шумеше, хората задаваха въпроси, викаха, изразяваха предположения. Всички говореха едновременно, цареше истинско стълпотворение. Неколцина крепяха госпожа Хол, вдигната от земята след припадъка й. Сред бъркотията един гръмогласен очевидец казваше смайващи неща в отговор на въпросите.

— Таласъм е!… Какво направи той?… Нападна слугинята, така ли?… Сигурно ги е подгонил с нож… Нямаше глава, казвам ви. И си говореше, а беше без глава!… Глупости! Направил е някакъв фокус… Като си свали бинтовете…

Мъчейки се да надникне през отворената врата, тълпата се превърна в неспокоен клин, чието острие, насочено към входа на странноприемницата, се състоеше от най-отчаяните смелчаци.

— Спря се за малко, момичето изпищя и той се обърна. Момичето побягна, а той — подир него. След миг — връща се обратно и държи нож и самун хляб. Спря и сякаш се загледа. Преди малко беше. Влезе през ей онази врата. Казвам ви, никаква глава няма. Минутка по-рано да бяхте дошли, сами щяхте…

В задните редици стана някакво раздвижване. Разказващият млъкна и се отстрани да мине малка процесия, която с твърди стъпки крачеше към входа; пръв вървеше Хол, силно зачервен и обзет от решителност, след него Боби Джафърс, селският полицай, и най-отзад Уоджърс, заел това място от предпазливост. Те носеха заповед за арестуване.

Един през друг останалите им съобщиха противоречиви неща, изречени доста високо.

— С глава или без глава — каза Джафърс, — аз получих заповед да го арестувам и ще го арестувам!

Хол се изкачи по стълбите пред входа, упъти се право към вратата на приемната и я намери отворена.

— Полицай — рече той, — изпълнете вашия дълг.

Джафърс влезе пръв, след него Хол, последен Уоджърс. В полумрака те съзряха безглавата фигура, която ги гледаше с недояден хляб в едната ръка и с парче сирене в другата; ръцете бяха в ръкавици.

— Ето го — каза Хол.

— Какво значи това? — разнесе се сърдит възглас от пространството над яката.

— Такива като вас пръв път виждам, господине — каза Джафърс. — Но независимо дали имате глава, или не, в заповедта се казва „да се арестува“ и служебният дълг си е дълг…

— Не се приближавайте! — извика фигурата и отстъпи назад. В миг тя хвърли хляба и сиренето на пода и Хол едва успя да грабне навреме ножа от масата. Непознатият си свали лявата ръкавица и перна с нея Джафърс по лицето. Мина още миг и Джафърс, като прекъсна разясненията относно заповедта, хвана с едната си ръка китката на невидимата ръка, а с другата сграбчи невидимото гърло. Тогава той получи силен ритник по коляното и изохка, но не изпусна Невидимия. Хол търкулна ножа по масата към Уоджърс, който действуваше, така да се каже, като вратар на нападащия отбор, и после пристъпи напред да помогне на Джафърс. Последният се беше здраво вкопчил в непознатия. В разгорещената схватка противниците закачиха един стол, той отлетя встрани с трясък и сетне двамата се намериха на земята.

— Хванете го за краката — изсъска Джафърс.

Хол, който се опита да изпълни разпореждането, получи силен удар в ребрата и за момент излезе от строя, а Уоджърс, като видя, че безглавият непознат се е изтърколил отгоре и е взел връх над Джафърс, отстъпи с ножа в ръка към вратата, където се блъсна в Хъкстър и сидърбриджския файтонджия, които идваха на помощ на пазителя на закона и реда. В същото време от полицата се изсипаха три-четири стъкленици и стаята се изпълни с остра миризма.

— Предавам се! — извика непознатият, въпреки че лежеше върху Джафърс; в следния миг той се изправи, дишайки тежко — странна фигура без глава и ръце, защото беше свалил първо лявата, а после и дясната си ръкавица.

— Няма смисъл — каза той, силно запъхтян.

Съвсем странно беше да чуваш глас, който иде сякаш от празно пространство, но жителите на Съсекс са, изглежда, най-трезвомислещите хора под слънцето. Джафърс също стана и измъкна чифт белезници. Сетне се облещи.

— Виж ти беля! — рече той, започнал смътно да съзнава неуместността на постъпката си. — Дявол да го вземе! Май че те няма да ми послужат.

Непознатият прекара десния ръкав по жилетката си и копчетата сякаш с някаква магия едно по едно се откопчаха. После той спомена нещо за своите крака и се наведе. Изглежда, пипаше обувките и чорапите си.

— Чакайте! — възкликна изведнъж Хъкстър. — Та това съвсем не е човек. Това са само празни дрехи. Вижте! Може да се надникне през яката, и хастарът на дрехите се вижда. Мога да бръкна в отвора.

При тези думи той протегна ръка; изглежда, тя докосна нещо във въздуха, понеже в същия миг Хъкстър с вик я отдръпна.

— Моля да не тикате пръстите си в очите ми! — отекнаха думи, произнесени с ядовит тон. — Всъщност аз съм цял при вас — с глава, ръце, крака, с всичко, само че съм невидим. Твърде неудобно е, но няма какво да се прави. Обаче това обстоятелство съвсем не дава право на всеки глупак от Айпинг да си тика в мене ръцете.

Пред тях стоеше с ръкави на талията един костюм, целият разкопчан и висящ свободно на невидима опора.

Междувременно бяха влезли още няколко души и в стаята стана тясно.

— Какво, невидим ли? — каза Хъкстър, пренебрегвайки обидната забележка на непознатия. — Няма такива работи.

— Може би това е странно, но в него няма нищо престъпно. С какво основание върху мен се нахвърля полицай…

— А, това е друго нещо — рече Джафърс. — Наистина тук е тъмничко и затова е трудно да ви види човек, но аз имам заповед за вашето арестуване и заповедта си е в ред. Трябва да бъдете арестуван не защото сте невидим, а заради кражба с взлом. Вмъкнал се е някой в една къща и е откраднал оттам пари.

— Какво ме засяга това?

— Някои обстоятелства показват ясно.

— Ама че глупост! — възкликна Невидимия.

— Дано да е така, господине, но аз получих заповед…

— Добре — каза непознатият, — ще дойда с вас. Ще дойда. Но без белезници.

— Такъв си е редът — каза Джафърс.

— Без белезници — настоя непознатият.

— Извинете, но не може — каза Джафърс.

Изведнъж фигурата седна на пода и преди някой да разбере какво става, пантофите, чорапите и панталонът се намериха под масата. После фигурата бързо се изправи и стръска от раменете си сакото.

— Ей, спри! — завика Джафърс, сетил се изведнъж какво става. Той хвана жилетката, тя почна да се дърпа, после от нея се изхлузи ризата и в ръцете на Джафърс остана празната жилетка.

— Дръжте го! — извика високо Джафърс. — Щом той се съблече…

— Дръжте го! — завикаха всички и се втурнаха към мяркащата се във въздуха бяла риза — единственото, което беше останало да се вижда от непознатия.

Ръкавът на ризата нанесе на Хол по лицето силен удар, което преустанови решителната му атака и го тласна назад върху стария Тутсъм, клисаря; после ризата се издигна нагоре и почна да се извива като всяка риза, когато я сваляме през главата. Джафърс я хвана, но с това само помогна на Невидимия да я съблече по-лесно. Нещо от въздуха го удари по устата, той тутакси измъкна палката си и като замахна с все сила, фрасна Теди Хенфри по темето.

— Пазете се! — викаха всички и удряха напосоки празното пространство. — Дръжте го! Затворете вратата! Не го изпускайте! Хванах нещо! Ето го!

В стаята цареше истинско вавилонско стълпотворение. Удари се сипеха едновременно върху всички и прозорливият Санди Уоджърс, чийто ум се изостри още повече поради един страшен удар, който той получи по носа, отвори вратата и пръв побягна навън. Всички тутакси го последваха и в ъгъла до вратата настана страшна блъсканица. Ударите продължаваха да се сипят. Фипс, унитаристът^[1], беше със счупен преден зъб, а Хенфри — с наранено ухо. Джафърс получи удар в брадата и като се извърна, улови нещо невидимо, провряло се между него и Хъкстър. Той напипа едни мускулести гърди и в следния миг цялата купчина борещи се, разгорещени мъже излетя в препълнения с хора коридор.

— Хванах го! — извика Джафърс задъхан и без да изпуска своя невидим враг, цял червен и с издути вени, се заклатушка из тълпата, която се отдръпваше пред този странен двубой. Накрая всички се изтърколиха от стълбите пред странноприемницата. Джафърс завика с хриплив глас, все още здраво стискайки в ръцете си нещо невидимо и действувайки енергично с коляното си, сетне се олюля и като се строполи под всички, удари силно главата си в чакъла. Чак тогава той пусна това, което беше сграбчил.

Чуха се възбудени викове: „Дръжте го!“, „Невидимия!“, някакъв млад човек от друго място — не успяха да научат името му — притича, хвана нещо, но после го изтърва и падна върху проснатото тяло на полицая. Сред улицата изпищя една жена, защото нещо, което премина покрай нея, едва не я събори; някакво куче, получило, както изглежда, ритник, заквича и се скри в двора на Хъкстър; с това завърши бягството на Невидимия. Известно време тълпата остана да стои изумена и жестикулираща, сетне, обзета от ужас, се разпиля из селото като опадали листа, подгонени от есенния вятър. Само Джафърс, с лице към небето и превил колене, лежеше неподвижно край стълбите пред странноприемницата.