Хърбърт Уелс
Невидимия (12)

Дванадесета глава
Невидимия е разгневен

Тук се налага отново да прекъснем нашето повествование пред вид на едно твърде тягостно обстоятелство, което ще бъде изяснено ей сега. Докато в приемната ставаше описаното в миналата глава и докато Хъкстър наблюдаваше Марвел, който пушеше лула, облегнат на вратата, малко по-настрана, на около дванадесет ярда, стояха Хол и Теди Хенфри и озадачени и недоумяващи разискваха единствения айпингски проблем.

Изведнъж се чу силен удар по вратата на приемната, отекна вик и после всичко стихна.

— Ей! — възкликна Теди Хенфри.

— Ей! — чу се откъм бара.

Хол възприемаше нещата бавно, но сигурно.

— Там става нещо лошо — каза той, като напусна тезгяха и се отправи към вратата на приемната.

Той и Теди се приближиха едновременно до вратата с напрегнато внимание на лице. Погледът им беше замислен.

— Нещо не е в ред — каза Хол и Хенфри кимна в знак на съгласие. Лъхна ги неприятна миризма на химикали, а от стаята се чу някакъв разговор, много бърз и тих.

— Какво правите там? — попита Хол, като почука на вратата.

Тихият разговор веднага се прекъсна, за миг настъпи мълчание, после отново се чу силен шепот, след което отекна остър вик: „Не, не, не бива!“ И стана някакво раздвижване, чу се падане на стол и шум от кратка борба. И отново настъпи тишина.

— Какво става, по дяволите! — възкликна Хенфри sotto voce^[1].

— Какво правите там? — отново попита рязко Хол.

Викарият отговори с някакъв странен, заекващ глас:

— В-всичко е н-наред. М-моля, н-не ни п-пречете.

— Странно — каза Хенфри.

— Странно! — повтори Хол.

— Казва да не им пречим — рече Хенфри.

— Чух — отвърна Хол.

— И някой подсмръкна — добави Хенфри.

Те продължаваха да стоят до вратата и да се ослушват. Разговорът в приемната се възобнови все тъй бърз и тих.

— Не мога — чу се по-силно гласът на Бънтинг: — казвам ви, господине, не искам!

— Какво е това? — попита Хенфри.

— Казва, че не иска — рече Хол. — На кого го казва, на нас ли?

— Възмутително! — чу се гласът на Бънтинг.

— „Възмутително“ — повтори Хенфри. — Добре чух това.

— А кой говори сега? — попита той след малко.

— Сигурно Къс — рече Хол. — Чувате ли нещо?

Те млъкнаха. Разговорът в приемната ставаше все по-неразбираем и по-загадъчен.

— Изглежда, махат покривката от масата — каза Хол.

Зад тезгяха на бара се появи стопанката. Хол почна да й прави знаци да не вдига шум и да дойде при тях. Това породи у госпожа Хол присъщата на всяка съпруга опозиция.

— Какво стоиш там и слухтиш? — попита тя. — Нямаш ли друга работа, и то в ден като тоя!

Хол се опитваше да й обясни с жестове и мимика, но тя не искаше да го разбере и повиши глас. Тогава Хол и Хенфри, силно смутени, тръгнаха на пръсти към тезгяха, жестикулирайки, да й обяснят как стои работата.

Отпърво тя категорично отказа да признае, че има нещо необикновено в това, което бяха чули. После поиска Хол да млъкне и да говори само Хенфри. Тя беше склонна да смята всичко това за глупости — може би двамата в стаята просто са премествали мебелите.

— Чух как той каза „възмутително“, чух ясно — твърдеше Хол.

— И чух, госпожо Хол — рече Хенфри.

— Дали е така, или не — поде тя.

— Шт — пресече я Теди Хенфри. — Чувате ли — прозореца!

— Кой прозорец? — попита госпожа Хол.

— На приемната — отвърна Хенфри.

Всички млъкнаха, ослушвайки се напрегнато. Очите на стопанката виждаха само светлия правоъгълник на входа на странноприемницата, белия, оживен път и фасадата на магазина на Хъкстър, огряна от юнското слънце. Изведнъж вратата на магазина се разтвори и на прага се появи Хъкстър с опулени от възбуда очи, размахвайки ръце.

— Хей! Дръжте крадеца! — извика той, затича се на зигзаг към двора на странноприемницата и се изгуби от погледа й.

В същия миг от приемната се чу силен шум и затваряне на прозорец.

Хол, Хенфри и всички, които седяха в бара, тозчас изтичаха на улицата. Те видяха как някой бързо зави зад ъгъла към пътя и как, Хъкстър, като подскочи силно във въздуха, падна по очи. Хората, които се разхождаха, замръзнаха от изумление; няколко души притичаха към него.

Хъкстър беше зашеметен, както установи навелият се над него Хенфри. Хол и двама прислужници от бара на странноприемницата дотичаха до ъгъла, изкрещявайки нещо неразбираемо, и видяха как Марвел изчезна зад ъгъла на черковната стена. Те, изглежда, решиха, че това не е никой друг, а Невидимия, направил се внезапно видим, и се втурнаха подир него. Но Хол не успя да измине и десет ярда и извиквайки силно от изумление, отхвръкна с все сила настрана; като се хвана за един от прислужниците, той се озова заедно с него на земята. Беше повален като футболист в разгорещена схватка на терена. Вторият прислужник довтаса, взря се и решил, че Хол просто е стъпил накриво, се обърна да продължи преследването, но тутакси бе препънат за глезена също като Хъкстър. Сетне първият прислужник, който се изправяше на крака, получи в хълбока удар, способен да повали бик.

Той падна и в този момент иззад ъгъла се показаха хора, които тичаха откъм поляната, където ставаше увеселението. Най-отпред беше собственикът на прицела с кокосовите орехи — здравеняк със син пуловер. Той много се учуди, като видя, че на пътя има само трима души, които са се проснали глупаво на земята. После се случи нещо с крака му, той отхвръкна встрани и се търколи при своя брат и съдружник, който също се строполи. Тези, които тичаха след тях, се запрепъваха в двамата паднали, събаряха се накуп едни върху други и сипеха ругатни по адрес на братята.

Когато Хол, Хенфри и прислужниците изтичаха от странноприемницата, госпожа Хол, научена от дългогодишен опит, остана в бара при чекмеджето с парите. Изведнъж вратата на приемната се отвори, отвътре излезе Къс и без да погледне към нея, изтича по стълбите към ъгъла.

— Дръжте го! — извика той. — Гледайте да не пусне вързопа! Докато този вързоп е в ръцете му, ние можем да го виждаме. — Че това може да бъде Марвел, той никак не се досещаше, тъй като на двора Невидимия бе предал на Марвел книгите и вързопа. Видът на Къс беше сърдит и решителен, но в облеклото му нещо липсваше — то се състоеше само от подобие на мека бяла фустанела, каквито се носят единствено в Гърция. — Дръжте го! — крещеше той. — Отмъкна ми панталоните! И всичките дрехи на викария!

— Ей сега ще го стигна! — извика той на Хенфри, като задмина проснатия на земята Хъкстър, и свивайки зад ъгъла, се присъедини към тълпата, втурнала се подир Невидимия, но в този момент бе повален и падна на пътя в твърде неприлична поза. Някой, който бягаше бързо, с все сила го настъпи по пръстите. Той изкрещя от болка, опита се да се изправи, отново бе повален, падна на ръце и крака и разбра, че участвува не в преследване, а в отстъпление. Всички тичаха обратно към селото. Той отново се надигна, но получи силен удар зад ухото. Като се олюляваше, упъти се пак към „Кочияш и коне“, прекрачвайки, както вървеше, забравения от всички Хъкстър, който вече се беше съвзел и седеше насред пътя.

Изкачвайки стълбите пред странноприемницата, Къс изведнъж чу зад гърба си звучна плесница и след нея — силен вик на болка, отекнал сред многогласния шум. Той позна гласа на Невидимия — последният бе извикал така, сякаш го беше разярил някакъв болезнен удар.

След миг Къс нахълта в приемната.

— Той се връща, Бънтинг! — извика лекарят от вратата. — Спасявайте се!

Бънтинг стоеше до прозореца и си стъкмяваше дреха от килимчето пред камината и от един брой на „Уест Съри Газет“^[2].

— Кой се връща? — попита той и така се уплаши, че насмалко не развали импровизираната си дреха.

— Невидимия! — извика Къс и изтича до прозореца. — Трябва да се махаме оттук. Той реве като безумен. Като безумен!

След миг Къс беше вече на двора.

— Господи! — възкликна ужасен Бънтинг, не знаейки какво да прави. В този момент откъм коридора се чу силен шум от борба и това сложи край на колебанията му. Той се измъкна през прозореца, припряно нагласи дрехата си и хукна да бяга по улицата с всичката бързина, която му позволяваха неговите дебели къси крака.

Да се установи последователността на случилите се в Айпинг неща след момента, когато прозвуча разяреният вик на Невидимия и Бънтинг хукна да бяга, е невъзможно. Може би първоначално Невидимия бе искал само да прикрие отстъплението на Марвел с дрехите и книгите. Но тъй като изобщо не се отличаваше с кротък нрав, пък и случайно засегналият го удар съвсем го вбеси, той почна да сипе удари наляво и надясно и да бъхти всеки, който му попадне.

Представете си улицата, изпълнена с тичащи хора, тряскане на врати и бой за по-потулени места. Представете си въздействието на тази буря върху неустойчивото равновесие на дъската, сложена върху два стола в гостната на стария Флечър, и предизвиканата от това катастрофа. Представете си една уплашена двойка, заварена на люлките от бедствието. А сетне бурята отмина и айпингската улица, окичена със знамената и гирляндите, опустя; единствен Невидимия остана да вилнее сред разпилените по земята кокосови орехи, прекатурени платнени стени и разсипаната стока от сергията за сладкиши. Отвсякъде се чуваше затваряне на дървени капаци, щракане на заключалки и само тук-таме, издавайки присъствието на хора, се мярваше на крайчеца на някой прозорец мигащо око под повдигната вежда.

Невидимия се позабавлява, чупейки стъклата на странноприемницата; после провря един уличен фенер през прозореца в гостната на госпожа Грограм. Навярно пак той преряза телеграфната жица за Адърдийн на пътя отвъд къщата на Хигинс. А сетне, като се възползува от необикновената си способност, изчезна безследно и не се появи никога вече в Айпинг. Изгуби се завинаги.

Но минаха най-малко два часа, преди първите смелчаци да се решат да се покажат отново на пустата айпингска улица.