Хърбърт Уелс
Невидимия (4)

Четвърта глава
Господин къс интервюира непознатия

Аз подробно изложих обстоятелствата, които съпътствуваха пристигането на непознатия в Айпинг, за да може читателят да разбере всеобщото любопитство, предизвикано от неговата поява. Що се отнася до пребиваването му там до знаменателния ден на клубния празник, то на това — с изключение на две странни случки — може да не се спираме за дълго. От време на време ставаха стълкновения с госпожа Хол от домакински характер, но от тях квартирантът излизаше победител, предлагайки тутакси допълнително заплащане, и така се стигна до края на април, когато той почна да проявява първите признаци на безпаричие. Хол не го обичаше твърде и при всеки удобен случай повтаряше, че трябва да се отърват от него; неприязънта на Хол обаче се изразяваше главно в това, че той се стремеше колкото е възможно да избягва да се среща с квартиранта си.

— Потърпи до лятото — съветваше мъдро мъжа си госпожа Хол. — Ще почнат да пристигат художници, тогава ще видим. Той, разбира се, е нахалник, но пък си плаща редовно всичко, това не може да се отрече.

Непознатият не ходеше на църква и не правеше никаква разлика между неделя и делник, дори се обличаше всеки ден еднакво. Той работеше според госпожа Хол съвсем нередовно. Някои дни слизаше в приемната рано и дълго се занимаваше със своите изследвания. Други дни ставаше късно, разхождаше се из стаята, по цели часове мърмореше на висок глас, пушеше или дремеше в креслото до камината. Не поддържаше никакъв контакт с външния свят. Настроението му и сега беше необикновено лабилно; най-вече се държеше като човек, изпаднал в крайно раздразнение, а два-три пъти се появиха и силни пристъпи, при които той хвърляше, късаше и чупеше всичко, което му попаднеше. Навикът му да си говори тихичко ставаше все по-силен и госпожа Хол не можеше да разбере нищо от тези негови думи, колкото и старателно да подслушваше.

Денем той рядко излизаше навън, но по здрач имаше навика да се разхожда, загърнат така, че нищо не се виждаше от лицето му — независимо дали беше студено или топло, — и избираше за разходка най-уединените пътеки или пък пътеки, засенчени от дървета и минаващи покрай някоя рътлина. Тъмните му очила и страшното му обинтовано лице под надвисналата шапка изникваха внезапно от тъмнината и изплашваха някой и друг селянин, който се прибираше дома; а Теди Хенфри, излязъл веднъж, залитайки, от пивницата „Червеният мундир“, в девет и половина вечерта, едва не умря от страх, като видя на светлината, падаща от отворената врата, главата на непознатия, подобна на череп (той се разхождаше с шапка в ръка). Децата, зърнали го в здрача, сънуваха през нощта таласъми; трудно можеше да се каже дали хлапетата го мразят повече, отколкото той тях, но несъмнено омразата беше взаимна и много силна.

Няма нищо чудно в това, че човек с такава странна външност и поведение създаваше изобилна тема за разговори в селото. Относно характера на неговите занимания мненията бяха най-различни. В това отношение госпожа Хол беше съвсем педантично точна. На въпроса с какво се занимава той, отговаряше, че е „изследовател-експериментатор“ — тези думи тя произнасяше предпазливо, почти на срички, сякаш се боеше да не пропадне в някоя дупка. А когато я запитваха какво значи това, обясняваше с нотка на превъзходство, че то е известно на всеки учен човек, и добавяше: „Прави разни открития.“ С нейния квартирант станал нещастен случай, разправяше тя, и ръцете и лицето му изгубили временно естествения си цвят, а тъй като той бил чувствителен човек, не искал да се показва в такъв вид пред хората.

Но зад гърба й упорито се разпространяваше мнението, че нейният квартирант е углавен престъпник, който се укрива от полицията чрез своята необикновена външност. За пръв път тази мисъл се роди в главата на Теди Хенфри. Впрочем нито едно що-годе сериозно престъпление, извършено в средата или края на февруари, не беше известно. Ето защо Гулд, учителят, промени версията на Хенфри, обяви непознатия за предрешен анархист, който приготовлявал тайно взривни вещества, и реши, доколкото му позволява времето, да се заеме с този случай. Детективската му дейност се изразяваше главно в това, че колкото пъти срещнеше непознатия, все го гледаше много упорито и разпитваше за него хора, които никога не бяха го виждали. Той не можа да открие нищо.

Други хора споделяха идеята на Фиъренсайд, че непознатият е с шарена кожа, или пък бяха близо до тази идея. Сайлъс Дърган например твърдеше, че ако непознатият реши да се показва по панаирите, ще натрупа бързо сума пари, и тъй като беше малко богослов, позоваваше се на известния от библията случай с човека, който заровил таланта^[1] си в земята. Трети смятаха, че непознатият страда от някаква тиха лудост. Това мнение имаше предимството, че отведнъж обясняваше всичко. Освен твърдите последователи на тези основни течения имаше и хора, които се колебаеха и бяха готови на компромиси.

Жителите на графство^[2] Съсекс малко се поддават на суеверие и първите догадки за свръхестествената същност на непознатия се появиха едва след случките в началото на април. Но дори тогава само жените им вярваха.

Ала каквито и да бяха мненията на отделните жители на Айпинг за непознатия, антипатията към него беше всеобща. Неговата раздразнителност, понятна за гражданин, занимаващ се с умствен труд, беше изумителна за скромните съсекски жители. Налудничавите му жестикулации от време на време, стремителната му походка нощем, когато той неочаквано изникваше в мрака на някое тихо кътче, грубото пресичане на всички деликатни опити да задоволи любопитството им, слабостта му към полумрака, която го караше да заключва вратата, да спуска щорите, да гаси свещта и лампата — кой би могъл да приеме всичко това! Когато непознатият минаваше по улицата, всички се отдръпваха, а когато отминеше, младите шегобийци, вдигнали яки на палтата и прихлупили шапки, почваха да подражават нервната му походка и загадъчното му поведение. По това време беше много известна песента „Таласъмът“. Госпожица Сачел я изпя на един концерт в училището — с парите щяха да бъдат купени лампи за черквата — и след това, щом някой зърнеше на улицата непознатия, тутакси почваше да си подсвирква малко по-високо или по-ниско началото на тази песен. Дори закъснелите малчугани, които бързаха вечер към къщи, извикваха подир него: „Таласъмът!“ — и отминаваха, обзети от страх и възторг.

Къс, местният лекар, изгаряше от любопитство. Обинтованата глава будеше у него професионален интерес; мълвата за хиляда и едната стъкленици породи в него завист и почит. Целия април и май той грижливо търсеше случай да заговори непознатия, накрая не издържа и към Петдесетница реши да отиде при него, използувайки като предлог подписката за събиране на суми за болногледачка в селото. И с изненада научи, че госпожа Хол не знае името на своя квартирант.

— Той си го каза — рече тя — твърдение, лишено от всякакво основание, — но не го чух добре.

Неудобно й беше да признае, че квартирантът няма никакво намерение да си съобщава името.

Къс почука на вратата на приемната и влезе. Отвътре се чуха ругатни.

— Моля за извинение, че влизам при вас — рече Къс, след което вратата се затвори и госпожа Хол не можа да долови нищо повече.

В продължение на десетина минути до слуха й достигаше само неясен говор, после се раздаде възклицание на учудване, изтрополи някакъв блъснат стол, разнесе се нервен смях, след него отекнаха бързи стъпки към вратата и на прага се появи Къс, пребледнял, който се озърташе през рамо с опулени очи. Без да затвори зад себе си вратата и без да погледне стопанката, той прекоси хола, слезе по стълбите отвън и бързо закрачи по улицата. Държеше шапката си в ръка. Госпожа Хол стоеше зад тезгяха и гледаше към отворената врата на приемната. След малко тя чу тих смях, после стъпки. От мястото си не можеше да види лицето на квартиранта. После вратата на приемната се хлопна и всичко отново замря.

Къс отиде право при Бънтинг, викария^[3].

— Луд ли съм? — изрече той рязко, щом влезе в бедния малък кабинет на викария. — Приличам ли на побъркан?

— Какво се е случило? — попита викарият, затискайки с амонитовата преса неподредените листа на предстоящата си проповед.

— Онзи субект в странноприемницата…

— Е, какво?

— Дайте ми да пийна нещо — каза Къс и се отпусна на един стол.

Когато Къс се поуспокои благодарение на чашата евтино шери — единственото питие, с което разполагаше добрият викарий, — почна да разказва за своята среща с непознатия.

— Влизам — подхвана той задъхано — и го моля да запише сума за болногледачката. Още щом влязох, пъхна ръце в джобовете си и се отпусна в креслото. Седи и подсмърча. „Интересувате се от наука, казват“ — подех аз. „Да“ — отвърна той и пак подсмръкна. През цялото време все подсмърчаше, трябва да беше настинал. Нищо чудно — така се е омотал. Почнах да му говоря по-надълго за болногледачката и да се озъртам наоколо. Навсякъде стъкленици, химикали. Даже везни, епруветки на стойки и мирис на… вечерна иглика. Ще запише ли и той някаква сума? „Ще си помисля“ — казва. И аз направо го попитах дали се занимава с научни изследвания. „Да“ — каза той. „Дълги ли са тези изследвания?“ Той рече троснато: „Дяволски дълги.“ — „Така ли?“ — рекох аз. И той стана по-словоохотлив. У него и преди това всичко просто напираше и моят въпрос отприщи бента. Получил от някого рецепта — много ценна рецепта, за какво — не можел да ми каже това. „Медицинска ли?“ — „Дявол да го вземе, какво сте ме заразпитвали!“ Аз се извиних. Той снизходително подсмръкна, изкашля се и продължи. Прочете ми рецептата. Пет ингредиента^[4]. Остави я на масата, извърна глава. Изведнъж нещо изшумоля: течението беше подело хартийката. Той работеше в стаята при отворена камина — лумна огън, рецептата изгоря и се превърна в пепел. Той се хвърли към камината, но късно. Да! Тогава отчаяно махна с ръка.

— Е, и какво?

— Нямаше никаква ръка. Само празен ръкав. „Господи — помислих си аз, — той е инвалид. Навярно има ръка от корк и я е свалил. И все пак — рекох си, — тук нещо не е в ред. Защо ръкавът не е нагърчен и провиснал, щом в него няма нищо?“ А в него наистина нямаше нищо, уверявам ви. Съвсем празен ръкав, чак до самата свивка. Видях, че е празен до лакътя, и нещо повече, от една дупка прозираше светлина. „Милостиви боже!“ — възкликнах аз. И тогава той млъкна. Устреми непроницаемите си очила първо към мен, после към ръкава си.

— Е, и какво?

— Това е всичко. Не каза нищо, само ме погледна и бързо пъхна ръкава в джоба си. Последните ми думи бяха: „Рецептата гори, нали?“ И той въпросително се покашля. „За бога, как движите този празен ръкав?“ — попитах аз. „Празен ръкав ли?“ — „Да — казах аз, — празен.“ — „Според вас това е празен ръкав, така ли? Вие видяхте, че ръкавът е празен?“ И той стана от креслото. Аз също станах. Тогава той бавно направи три крачки и се спря съвсем близо до мен. Ядосано подсмръкна. Аз не се уплаших и не отстъпих, макар че, право да си кажа, това обинтовано страшилище с тъмни очила би изплашило всеки, до когото се доближи.

„И тъй, вие казвате, че ръкавът е празен?“ — рече той. „Разбира се“ — отвърнах аз. Тогава, без да каже нещо, вперил в мен очи, той извади спокойно ръкава от джоба си и го издигна към мен, сякаш искаше отново да ми го покаже. Направи всичко това много, много бавно. Погледнах ръкава. Стори ми се, че измина цяла вечност. „Е — казах аз, като се покашлях смутено, — в него няма нищо.“ Трябваше да кажа нещо. Стана ми страшно. Видях вътрешността на целия ръкав. Той го протегна към мен бавно — ей така — и краят му дойде на шест инча от лицето ми. Странно нещо е да видиш как се приближава към тебе празен ръкав! И после.

— Е?

— Нещо — стори ми се като палец и показалец — ме ощипа по носа.

Бънтинг се разсмя.

— Но в ръкава нямаше нищо! — каза Къс и едва ли не изпищя при думата „нищо“. — Лесно ви е да се смеете, а аз бях така смутен, че ударих силно края на ръкава, обърнах се и избягах от стаята, от него.

Къс замълча. В истинността на неговата уплаха не можеше да има съмнение. Той се обърна безпомощно и изпи още една чаша от лошото шери на чудесния викарий.

— Когато докоснах ръкава — продължи Къс, — уверявам ви, почувствувах, че ударих някаква ръка. А ръка нямаше! Нямаше и помен от ръка!

Бънтинг се замисли. После подозрително погледна Къс.

— Съвсем необикновена история — изрече той с твърде дълбокомислен и сериозен вид. — Да, съвсем необикновена — повтори той още по-внушително.