Хърбърт Уелс
Невидимия (23)

Двадесет и трета глава
На Друри Лейн

— Сега вече почвате да разбирате — продължи Невидимия — цялата неизгода на моето положение. Нямах нито покрив, нито дрехи, а да се облека, значеше да се откажа от всичките си предимства, да се превърна в нещо странно и страшно. Нищо не ядях, тъй като да приема храна, тоест да погълна непрозрачно вещество, значеше да стана смешно видим отново.

— За това аз не помислих — каза Кемп.

— Да, и аз също. А снегът ми отвори очите за други опасности. Не можех да излизам на улицата, когато валеше: той ме покриваше и по такъв начин ме издаваше. Дъждът също би издавал моето присъствие, очертавайки ме с воден контур и превръщайки ме в проблясваща повърхност на човек — в мехур. А мъглата? При мъгла аз бих се превръщал в мътен мехур, във влажно подобие на човешко същество. Освен това, като скитах из улиците на Лондон, аз си мърсях краката, а по кожата ми падаха сажди и прах. Не знаех колко време ще бъде достатъчно нечистотията да ме издаде, но ясно разбирах, че това ще настъпи скоро, ако продължавам да стоя в Лондон. Упътих се към бедното предградие до Грейт Портланд Стрийт и се озовах на края на улицата, където живеех преди. Но не минах оттам, защото срещу още димящите развалини на къщата, която бях запалил, имаше пак гъста тълпа. Трябваше преди всичко да си намеря дрехи. Тогава зърнах едно от онези магазинчета, в които се продава всичко: вестници, сладки неща, играчки, канцеларски материали, украшения за елхи, макар че беше след Коледа, и други такива вещи. На витрината забелязах цяла изложба на маски и носове и това отново ме наведе на същата мисъл, както когато видях играчките в „Омниум“. Тръгнах назад, вече с определена цел, и като избягвах многолюдните улици, се упътих към глухите квартали на север от Странд, понеже си спомних, че някъде нататък се намират ателиетата на неколцина театрални шивачи.

Денят беше студен, по улицата духаше остър северен вятър. Вървях бързо, за да не ме блъскат отзад. Всеки кръстопът представляваше за мен опасност, всеки минувач — обект на моето внимание. На края на Бедфорд Стрийт някакъв човек, когото исках да задмина, неочаквано се обърна и като връхлетя върху мен, ме повали на паважа, където едва не попаднах под един кабриолет.

Файтонджиите, чиито файтони бяха наредени по улицата, помислиха, че човекът е получил нещо като удар. Това сблъскване така ме разстрои, че отидох на Ковънтгардънския пазар и там се свих в едно тихо кътче до сергия с теменужки, задъхвайки се и треперейки. Изглежда, наново се бях простудил и бях принуден скоро да се махна оттам, за да не привлека вниманието на хората със своето кихане.

Най-сетне достигнах целта на своите търсения — това беше едно мръсно, оплюто от мухи магазинче на уличка близо до Друри Лейн, с витрина, отрупана със сърмени дрехи, фалшиви скъпоценности, перуки, пантофки, домина и снимки от представления. Магазинчето беше старомодно, ниско и тъмно, а над него се извисяваха още четири етажа, мрачни и неприветливи. Надникнах през витрината и като не видях никого в магазинчето, влязох. Окаченото до вратата звънче иззвъня. Оставих вратата отворена, проврях се покрай голия манекен и се скрих в ъгъла зад голямото огледало. Един миг никой не се показа. После чух нечии стъпки и в магазина се появи някакъв човек.

Бях си вече съставил план за действие. Ще се промъкна в къщата, ще се крия някъде горе, ще чакам удобен момент и когато всичко притихне, ще си избера перука, маска, очила и дрехи, сетне незабелязано ще се измъкна на улицата вероятно в твърде странен, но все пак приемлив вид. Освен това се надявах да отмъкна и парите, които намеря в къщата.

Човекът, който влезе в магазинчето, беше нисък, по-прегърбен, с надвиснали вежди, дълги ръце и много къси криви крака. Изглежда, моето звънене го бе сварило на масата. Той изпитателно огледа магазинчето, после на лицето му се изписа учудване и накрая гняв, когато се убеди, че няма никого. „Дявол да ги вземе тези хлапета!“ — избърбори той. Излезе на улицата и погледна нагоре-надолу. След миг се върна, хлопна ядосано вратата с крак и като си мърмореше нещо под носа, се упъти към вратата за към къщата, откъдето се бе появил.

Напуснах моето убежище, за да го последвам, но той чу движението ми и се спря като вкаменен. Спрях се и аз, смаян от острия му слух. Той тръшна вратата под носа ми.

Обзе ме нерешителност. Изведнъж чух отново бързите му стъпки и вратата отново се отвори. Той почна да оглежда магазинчето като човек, чиито подозрения още не са се разсеяли. Сетне, мърморейки пак, огледа тезгяха отзад и надникна зад някои вещи. След това се спря колебливо. Тъй като бе оставил вратата към къщата отворена, аз се промъкнах в съседното помещение.

Това беше странна малка стая, бедно обзаведена, с купчина големи маски в единия ъгъл. На масата стоеше изстиналата закуска на стопанина. Повярвайте ми, Кемп, не ми беше лесно да стоя там, вдъхвайки миризмата на кафето и гледайки как той отново идва и сяда да се храни. Той обаче се хранеше твърде неапетитно. Стаята имаше три врати; една от останалите две водеше нагоре, другата надолу, но и трите бяха затворени. Не можех да изляза от стаята, докато той беше там; не можех дори да мръдна от мястото си заради неговия остър слух, а в гърба ми духаше. На два пъти едва не кихнах.

Усещанията ми бяха необикновени и интересни, ала едновременно с това чувствувах непоносима умора и едва изтърпях той да завърши закуската си. Накрая се засити, остави малките съдове на черния тенекиен поднос, на който бе сложен чайникът, и като събра трохите от изпоцапаната с горчица покривка, тръгна с подноса към вратата. Тъй като ръцете му бяха заети, той не можеше да я затвори след себе си, както очевидно му се искаше. Никога дотогава не бях виждал човек, който така да обича да затваря вратите! Последвах го в мазето, където беше неговата много мръсна кухня. Там имах удоволствието да видя как той почна да мие съдовете, а след това, без да намирам някакъв смисъл в присъствието си долу, където освен всичко друго босите ми крака изстиваха от тухления под, се върнах горе и седнах в неговото кресло до камината. Тъй като огънят тлееше, аз, без да помисля, хвърлих малко въглища. Този шум веднага привлече вниманието на стопанина, той дотича развълнуван и почна да опипва стаята, при което едва не ме докосна. Но и този грижлив преглед очевидно малко го задоволи. Той се спря на прага и преди да слезе долу, още веднъж внимателно огледа стаята.

Прекарах в тази малка приемна цяла вечност. Най-сетне стопанинът се върна и отвори вратата за нагоре. Успях да се промъкна бързо след него.

На стълбата той внезапно се спря и аз едва не връхлетях върху него. Застана, обърнал назад глава, гледаше ме право в лицето и се ослушваше. „Готов съм да се закълна…“ — каза той. С дългата си космата ръка стопанинът пощипваше долната си устна; погледът му шареше нагоре-надолу по стълбата. После той измърмори нещо и продължи да се качва нагоре.

Хванал дръжката на вратата, стопанинът отново се спря с израз на същото сърдито недоумение на лице. Той безспорно долавяше шумоленето при моите движения. Очевидно този човек имаше дяволски остър слух. Внезапно го обзе ярост. „Ако някой се е вмъкнал тук…“ — извика той, здравата изруга и не довърши заплахата си. Пъхна ръка в джоба си, не намери там това, което търсеше, и шумно, и войнствено, като се препъваше, се завтече покрай мен надолу. Но аз не го последвах, а седнах на най-горното стъпало и зачаках той да се върне.

Скоро стопанинът отново се появи и все още мърмореше нещо. Отвори вратата, но преди да успея да се вмъкна подир него, той я затръшна под носа ми.

Реших да огледам къщата и изгубих за това известно време, стремейки се да се движа колкото може по-тихо. Къщата беше съвсем стара, порутена, много влажна — тапетите на таванския етаж се бяха отлепили от стените — и гъмжеше от плъхове. Повечето дръжки на вратите се движеха тежко и аз не смеех да ги докосвам. Някои стаи бяха съвсем без мебели, а други отрупани с театрален реквизит, купен — ако се съди по вида му — на вехто. В една стая до спалнята намерих куп стари дрехи. Почнах нетърпеливо да ги ровя и като се увлякох, отново забравих за острия слух на стопанина. Чух предпазливи стъпки и вдигнах глава тъкмо навреме: стопанинът се появи на прага с един стар револвер в ръка и втренчи поглед в разбъркания куп дрехи. Аз стоях, без да мърдам, докато той с отворена уста подозрително оглеждаше стаята. „Трябва да е тя — бавно изрече той. — Дяволите да я вземат!“

Стопанинът безшумно затвори вратата и веднага ключът изщрака в ключалката. Чух неговите отдалечаващи се стъпки. И изведнъж разбрах, че съм заключен. В първия миг просто не знаех какво да правя. Отидох до вратата, после до прозореца, сетне пак до вратата и се спрях смутен. Обзе ме ярост. Но реших най-напред да огледам дрехите. Още при първия си опит обаче съборих един вързоп от горните рафтове. Това отново привлече вниманието на стопанина и той пристигна още по-разгневен. Този път ме докосна, отскочи поразен и се спря с отворена уста сред стаята.

Скоро се поуспокои. „Плъховете“ — рече той полугласно, притиснал пръст до устните си. Беше несъмнено поуплашен. Аз безшумно излязох от стаята, но една дъска изскърца. Тогава проклетият дребосък тръгна из цялата къща с револвера в ръка, заключваше врата след врата и тикаше ключовете в джоба си. Като разбрах какво е намислил, изпаднах в такава ярост, че едва не изпуснах удобния момент. Защото вече знаех със сигурност, че е сам в цялата къща. Затова най-безцеремонно го халосах по главата.

— Халосахте го по главата! — възкликна Кемп.

— Да, здравата го фраснах, както вървеше надолу. Ударих го изотзад с едно столче, което стоеше на площадката на стълбата. Той се търколи надолу като чувал със стари обувки.

— Но извинете, елементарната хуманност…

— Елементарната хуманност важи за обикновените хора. Разберете, Кемп, трябваше да се измъкна от тази къща предрешен, и то така да го сторя, че той да не ме види. Друго средство не можех да измисля. После му запуших устата с една жилетка от времето на Луи XIV и го завързах в един чаршаф.

— Завързахте го в чаршаф!

— Направих нещо като вързоп. Доста добро средство, с което да наплаша този идиот и да го усмиря, а да се измъкне от този вързоп, не беше така лесно. Драги Кемп, какво ме гледате, сякаш съм извършил убийство! Та той имаше револвер. Ако ме беше открил, щеше хубаво да ме надупчи…

— Но все пак — забеляза Кемп — в Англия, в наше време!… И при това този човек си е бил у дома, а вие… вие сте извършвали грабеж.

— Грабеж ли? По дяволите! Може би ще ме наречете и крадец. Надявам се, Кемп, че не сте толкова глупав, та да запеете пак старата песен. Няма не можете да разберете в какво положение бях тогава?

— Ами неговото положение! — възрази Кемп.

Невидимия скочи.

— Какво искате да кажете? — попита той.

Лицето на Кемп прие малко сурово изражение. Той понечи да каже нещо, но се въздържа.

— Впрочем — рече докторът, като внезапно промени тона си, — смятам, че наистина не сте имали друг изход. Вашето положение е било безизходно. И все пак…

— Разбира се, аз бях в безизходно положение… в ужасно положение! Пък и стопанинът ме бе довел до лудост — гонеше ме из цялата къща, плашеше ме с глупавия си револвер, отключваше и заключваше вратите. Това беше просто непоносимо. Вие не ме вините, нали?… Не ме вините?

— Никога никого не виня — отвърна Кемп. — Да виниш хората, е твърде старомодно. Е, какво направихте после?

— Бях гладен. Долу намерих самун хляб и малко лошо сирене — беше повече от достатъчно, за да утоля своя глад. После изпих малко бренди с вода и се упътих нагоре покрай моя импровизиран вързоп — той лежеше, без да мърда — към стаята със старите дрехи. Прозорецът на тази стая, с мръсни дантелени завеси, гледаше към улицата. Отидох до прозореца и надникнах през пролуката между завесите. Денят беше ясен, ослепително ясен в сравнение със здрача на мрачната къща, в която се намирах. Улицата беше много оживена — колички с плодове, един кабриолет, кола, натоварена със сандъци, количка на продавач на риба. От силния блясък пред очите ми заплуваха цветни петна и аз извърнах поглед към полутъмната стая. Възбудата ми се уталожи, отново ме обзе трезво чувство за моето положение. В стаята миришеше слабо на бензин, който, изглежда, се употребяваше за почистване на дрехите.

Почнах внимателно да оглеждам стая след стая. Несъмнено гърбушкото отдавна живееше в тази къща сам. Интересна личност. Всичко, което би могло да ми послужи, аз събрах в стаята, където бяха дрехите, после почнах грижливо да подбирам нужните ми вещи. Намерих една чанта, която можеше да ми бъде полезна, пудра, руж и лейкопласт.

Отпърво помислих да си боядисам и напудря лицето, за да го направя видимо, но веднага се сетих, че в това има голямо неудобство: за да изчезна отново, ще трябва да си послужа с терпентин и някои други средства и това би ми отнело много време. Накрая си избрах един по-хубав нос, малко карикатурен, но не повече от носовете на доста хора, тъмни очила, бакенбарди с прошарени косми и перука. Долни дрехи не намерих, но можех да си купя такива по-късно, а засега се загърнах с няколко бели кашмирски шалчета и си сложих на лицето домино от книговезко платно. Чорапи нямах, затова пък обувките на гърбушкото ми дойдоха почти по мярка. В касата на магазина намерих три суверена и сребро, равняващо се на около трийсет шилинга, а като разбих един шкаф в приемната, намерих в него осем фунта злато. Вече можех да се появя на бял свят в тази екипировка.

После почнах да се съмнявам дали действително външността ми е приемлива. Внимателно се огледах в едно малко тоалетно огледало, като се извръщах ту на една, ту на друга страна, проверявайки дали не съм пропуснал нещо, но не, изглежда, всичко беше в ред. Фигурата ми беше гротескна — наподобяваше просяк на сцената на театър, — но се утеших с мисълта, че се срещат и такива хора. Като се поуспокоих, аз слязох с малкото огледало в магазина, спуснах завесите и отново се огледах от всички страни в голямото огледало в ъгъла.

Известно време събирах кураж, после отключих вратата на магазина и излязох на улицата, предоставяйки на дребосъка да се измъкне със собствени сили от чаршафа. След пет минути свивах вече за дванайсети път от една улица в друга. Видът ми не привличаше вниманието на никого. Изглежда, бях преодолял последното препятствие.

Той замълча отново.

— А гърбушкото оставихте на произвола на съдбата, така ли? — попита Кемп.

— Да — отвърна Невидимия. — Не зная какво е станало с него. Вероятно е развързал чаршафа или по-право го е скъсал с ритане. Възлите бяха много здрави.

Той пак замълча, отиде до прозореца и се загледа навън.

— Кажете какво се случи, когато излязохте на Странд.

— О! Отново изпитах разочарование. Мислех, че патилата ми са се свършили и че сега вече мога безнаказано да правя всичко, каквото пожелая, стига да запазя своята тайна. Така мислех аз. Можех да върша всичко, каквото поискам, без да се съобразявам с последиците: достатъчно беше да хвърля дрехите си, за да изчезна. Никой не би могъл да ме задържи. С пари можех да се сдобивам отвсякъде. Реших да си устроя великолепен пир, сетне да се настаня в добър хотел и си накупя нови вещи. Моята самоувереност беше безгранична, дори ми е неприятно да си спомням какво магаре бях. Влязох в един ресторант, приготвих се да си поръчам обед и изведнъж се сетих, че без да открия невидимото си лице, няма да мога да се храня. Поръчах обеда и като казах на келнера, че ще се върна след десет минути, излязох ядосан. Не зная дали вие, Кемп, гладен като вълк, сте изпитали някога такова разочарование.

— Такова никога не съм изпитвал — каза Кемп, — но мога да си го представя.

— Готов бях да ги убия, онези кретени. Накрая, съвсем измъчен от глад, отидох в друг ресторант и поисках да ми сервират в сепаре. „Осакатен съм много“ — казах аз. Келнерите ме погледнаха любопитно, но не посмяха да ме разпитват и най-сетне се наобядвах. Храната не беше добре приготвена, но аз се заситих и като запалих пура, почнах да мисля какво ще направя занапред. Навън се изви виелица.

Колкото повече мислех, Кемп, толкова по-ясно разбирах колко безпомощен и непригоден е един невидим човек за влажен и студен климат в грамаден, цивилизован град. Преди моя безумен опит си бях представял хиляди предимства. Сега не виждах в тях нищо хубаво. Премислих всичко, което може да пожелае човек. Наистина това, че съм невидим, ми даваше възможност да постигна много, но не ми позволяваше да се ползувам от постигнатото. Амбиция? Но какво представлява едно завидно положение, щом притежателят му е принуден да се крие? Какъв смисъл има любовта на жена, щом тя трябва да бъде Далила? Не ме интересуват нито политиката, нито евтината слава, нито човеколюбието, нито спортът. Какво ми оставаше тогава? Заради какво се бях превърнал в омотана мистерия, в загърната и обинтована пародия на човек?

Той млъкна и като че ли погледна през прозореца.

— А как се озовахте в Айпинг? — попита Кемп, за да не даде възможност разговорът да се прекъсне.

— Заминах за там да работя. По онова време бях озарен от смътна надежда, а сега тази мисъл узря: да се върна в предишното си състояние! Да се върна, когато това ми потрябва, когато аз като невидим направя всичко, каквото поискам. Ето за какво трябва преди всичко да поговоря с вас.

— Направо за Айпинг ли заминахте?

— Да. Получих трите си тома бележки и чековата книжка, сдобих се с бельо и всичко необходимо за път, поръчах реактиви, с помощта на които исках да осъществя своята мисъл (веднага щом получа книгите, ще ви покажа моите изчисления), и заминах. Боже! Каква виелица беше и колко трудно бе да опазя проклетия картонен нос да не се размекне от снега.

— Ако се съди по вестниците — рече Кемп, — онзи ден, когато са ви открили, вие малко…

— Да, аз малко… дали не съм убил онзи глупак полицай?

— Не — отвърна Кемп. — Той оздравявал.

— Е, значи, имал е късмет. Бях съвсем разярен. Глупаци такива! Защо не ме оставиха на мира? Ами оня дръвник бакалин?

— Смъртни случаи не се очакват — отговори Кемп.

— Що се отнася до моя скитник — каза Невидимия, като се засмя зловещо, — това още не се знае. Бога ми, Кемп, вие с вашия характер не може да разберете какво значи да изпаднеш в ярост!… Работиш дълги години, обмисляш, кроиш планове и после някакъв безмозъчен, тъп идиот ти застане на пътя!… Всякакви глупаци, каквито човек може да срещне на света, се опитваха да ми попречат. Ако продължава така, съвсем ще се разяря и ще почна да ги трепя, където ги видя. Заради тях сега всичко стана хиляда пъти по-трудно.