Линда Хауърд
Магията на Макензи (7)

Глава 7

Изкушение не беше доволен. Притесняваше го самотата и дългото стоене в тясното ремарке. Беше гладен и жаден. Макнийл бе скрил фургона навътре в гората и Марис се зачуди, как бе успял да го направи. Непознатата обстановка правеше коня неспокоен. Той беше свикнал на широки пасища, просторни конюшни, сред шум и хора. Затова, още когато слязоха от колата, младите хора чуха ядосаното му цвилене и силните удари на задните копита в стената на ремаркето.

— Той ще се нарани! — Марис се устреми натам, като се движеше бързо, без да се съобразява с главоболието. Ако Изкушение си счупеше крака, трябваше да го умъртвят.

— Спокойно, миличък, спокойно! — ласкаво му говореше, докато отваряше задната врата на фургона. В гласа й се появиха особените нотки на любов, които винаги присъстваха, когато разговаряше с животните. Ударите моментално спряха и черните уши на жребеца се наостриха, когато чу гласа й.

— Чакай! — едва започнала да отваря вратата, Макнийл я хвана за ръката. — Аз сам ще го изведа. Той е раздразнен и не искам да те нарани. Стой там и продължавай да му говориш.

Като хвърли замислен поглед на Алекс, тя се дръпна на страна. Този мъж се държеше така, като че ли за първи път в живота си получаваше травма. Всеки, който работеше с коне, трябваше да бъде готов за това, че може да го ритнат, да го ухапят, да го хвърлят от седлото, въпреки че последното не се беше случвало от детството й. И все пак, беше получила своя дял от наранявания. Беше си чупила двете ръце и ключицата. И това не бе първото й мозъчно сътресение. Кой беше най-добрият начин да се справиш с особено загрижен мъж, за който ще се омъжиш?

Точно така, както майка й се справяше с баща й, помисли си Марис с усмивка. Отстоявайки на своето, говорейки му внимателно, отвличайки го със секс, встъпвайки в открита конфронтация, като понякога го оставяш да бъде на неговото. Това беше един от случаите, в които не си струваше да прави сцена. Можеше да го игнорира по-късно, когато залозите станеха по-големи.

Макнийл ловко изведе огромния жребец от ремаркето. Изкушение скочи с нетърпение, щастлив, че отново е на свобода и си има компания. Изразяваше радостта си като обикаляше около тях и игриво побутваше Алекс с муцуна, изобщо държеше се като всеки четиригодишен жребец. Като взе под внимание поведението му, Марис се зарадва, че не тя е жертвата на неговото щастие и не на нея й се налага да усмирява танцуващия огромен кон. Ако беше до нея щеше да се държи по-кротко, защото винаги действаше успокояващо на конете, но точно сега, всяко сътресение й идваше в повече.

Мъжът отведе Изкушение по-далеч от фургона, копитата на жребеца стъпваха безшумно по дебелия килим от борови иглички и окапали листа. Той завърза поводите за едно младо дърво и потупа животното по лъскавата козина на врата.

— Добре, сега можеш да дойдеш — каза на Марис. — Порадвай се на красавеца. Опитай се да го държиш спокоен, докато преместя ремаркето.

Тя остана да пази жребеца, като го успокояваше с гласа и ръцете си. Той бе все още гладен и жаден, но любопитството му беше по-силно, така че интереса му към ставащото надделя.

Дийн Пиърсъл спря олдсмобила по-назад и фаровете му осветиха района. Макнийл влезе в камиона и даде на заден ход, облегнат на отворената врата, за да вижда посоката на автомобила, докато нагласяше ремаркето. Беше добър в това, на някои хора им трябваше цяла вечност, за да нагласят автомобил с ремарке в правилната позиция, но Алекс го направи от първия път. Много добре, за агент на ФБР, помисли си Марис. Сега беше федерален агент, но явно в миналото си е прекарвал много време с конете.

Снегът валеше вече по-силно, в светлината на фаровете се виждаха падащите снежинки, минаващи през голите колони на дърветата. Боровете се покриваха с бяла премяна.

Макнийл нагласи ремаркето, като маневрираше между дърветата и го постави така, между клоните на тясната пътека, че който идваше насреща да не може да види, че коня не е вътре. Фургонът имаше високи, тесни странични прозорци, но нямаше предни.

След като нагласи ремаркето в желаното положение, откачи камиона и го скри. Тогава Пиърсъл пристъпи към работа — пропълзя под фургона и постави камера, така че да не се вижда, но да фиксира всяко движение в широк ъгъл на всеки, който се приближава към мястото.

Макнийл се обърна към Марис:

— Хайде, докато Дийн работи, да заведем Изкушение по-навътре в гората — погледна светещите стрелки на часовника. — Трябва да изчезнем от тук до пет, най-много десет минути.

В ремаркето имаше одеяла, използвани за покриване на кобилата, докарана предишния ден в „Соломон Грийн“. Марис взе най-тъмното, което намери и зави с него гъба на Изкушение. Това се хареса на жребеца и той завъртя мускулестото си тяло в танц, който играеше, когато беше много доволен. Младата жена, се засмя тихо с любов и прегърна силната му шия. Той навря муцуната си в косите й, много внимателно, сякаш по движенията й разбра, че тя не се чувства съвсем добре.

— Насам — в гласа на Алекс прозвуча странна нотка, когато подаде фенера на Марис, отвърза поводите и подкара Изкушение по-навътре в гората.

Докато вървяха, той я прегърна със свободната си ръка и я притисна близо до себе си.

От огромната бронежилетка и дебелото яке, Макнийл не можеше да почувства Марис, затова плъзна ръка под дрехите и я постави на ханша й.

— Как се чувстваш? — попита той, докато си проправяха път в тъмната гора, през повалени дървета и бодливи храсти, които закачаха дрехите им.

— Добре — усмихна му се тя, като си позволи да се притисне още по-плътно до топлината и силата на едрото му тяло. — И преди съм имала мозъчно сътресение и изобщо не е забавно. Мисля си, че сега не е толкова силно, колкото първия път. Болката бързо отшумява, но защо не мога да си спомня всичко, което се случи.

Недоумението й беше очевидно и пръстите на Алекс се стегнаха на ханша й.

— Предполагам, че е била засегната друга част от мозъка. Паметта ти вече се върна частично, така че до утре вероятно ще си спомниш всичко.

Тя се надяваше на това, белите петна в спомените й предизвикваха тревога. Беше въпрос на няколко часа, тъй като откъслечно се бяха върнали фрагменти на неща, случили се преди удара по главата и след него, но това не я задоволяваше. Припомни си как пътуваха в камиона, но защо не можеше да си спомни пристигането им в мотела?

Имаше само един начин да разбере това, което най-много я интересуваше.

— Сама ли се съблякох?

Като повдигна очи към него, видя усмивката му от рязката смяна на темата. Гласът му стана дълбок от събудените спомени.

— Беше резултат от съвместни усилия.

Може би преди час щеше да се смути, но сега — не. Вместо това, почувства горещо удоволствие, което се разля по тялото й при мисълта, как той съблича тениската си, която пази още топлината му и я облича на нея.

— Ти, докосва ли ме? — прошепнатите думи се разляха като топъл мед по него и му показаха, колко много й харесва тази идея.

— Не, на тебе не ти беше до това.

Но исках, помисли си Алекс. Боже, как му се искаше. Той й помогна да прескочи едно паднало дърво, придържайки я да не се спъне, и си спомни, как изглеждаше Марис, докато седеше на края на леглото само по бикини, затворила очи, а светло кестенявите й коси се спускаха по слабите атлазени рамене. Гърдите й бяха високи, стегнати, малки, но приятно закръглени, със зърна като тъмно розови коронки. Дясната му ръка стисна по-силно повода, дланта му изгаряше от болка да се докосне до нея, да напълни ръката си с прохладната, разкошна, еластична плът и да я сгрее със своята любов.

— Е, по дяволите — спокойно каза тя и той видя в светлината на фенера, поканата в черните й като нощта очи.

Макнийл си пое дълбоко въздух, борейки се със самоконтрола си. Те нямаха време, за да се бавят, още повече такова, което щеше да им отнеме може би час. Час? Макнийл изсумтя. Кого заблуждаваше? Беше стигнал до там, че пет минути щяха да отговарят повече на истината и то при условие, че самообладанието му беше по-голямо, отколкото в момента.

— По-късно — обеща той с грубо ръмжащ глас.

По-късно, когато нямаше да му се налага да бърза и когато можеше да бъде с нея толкова време, колкото си пожелае при заключени врати и изключен телефон. По-късно, когато тя се почувстваше по-добре, по дяволите, и нямаше да я боли главата от удара. Предполагаше, че ще й са необходими най-малко два дни, за да се оправи от мозъчното сътресение. Два дълги, адски дни.

Алекс се спря и погледна назад. Бяха се отдалечили достатъчно, за да не се виждат светлините на фаровете между дърветата. Пред тях имаше малко дере и той поведе Изкушение натам. Възвишенията предпазваха от вятъра, а дърветата по тях служеха като укритие от снеговалежа.

— Тук ще бъдеш в пълна безопасност за няколко часа — каза той на жребеца, докато го завързваше здраво за един дебел клон.

Така коня имаше свободата да се движи и ако намереше листа, които ставаха за ядене или стръкчета трева, щеше да може да стигне до тях.

— Бъди добричък — увещаваше го Марис, галейки челото му. — Няма да те оставим дълго тук. А после ще те заведем обратно в твоето просторно и удобно отделение, където ще получиш любимата си храна и ябълка за десерт.

Той изцвили тихичко, след това раздвижи глава нагоре-надолу, все едно се съгласяваше. Марис не знаеше колко от думите й разбра, но беше усетил любовта в гласа й и бе съобразил, че му казват нещо хубаво.

Макнийл взе от младата жена фенера, отново я обгърна с ръка и се запътиха обратно към камиона. Изкушение изцвили възмутено в знак на протест, че го оставят отново сам, но скоро тези звуци бяха заглушени от дърветата и се чуваше само шума от стъпките им по изсъхналите листа.

— Знаеш какво трябва да правиш — каза Алекс. — На магистралата няма да те следят много отблизо, за да не събудят подозрението ти. Позволи им да видят къде излизаш от пътя, но след това карай колкото можеш по-бързо, за да спечелиш време. Те могат да разберат къде си минала по следите оставени от гумите. Спираш до ремаркето, слизаш от камиона и изчезваш между дърветата. Не губи време и не се обръщай назад, да гледаш какво правя. Като стигнеш безопасното място, скрий се там и стой, докато аз или Дийн не дойдем за теб. Ако се покаже някой друг, използвай пистолета.

— Ти се нуждаеш от бронежилетката, повече от мен — тревожеше се Марис. Макнийл я изпращаше далече от огневата линия, като в същото време самият той щеше да бъде в центъра под куршумите, без всякаква защита.

— Могат да те настигнат още преди да успееш да се скриеш между дърветата и да стрелят. Единствената причина, поради която те оставям да участваш във всичко това е, тази бронежилетка на тебе.

Пак тази негова черта на упоритост, помисли си Марис. Черта? Ха! Целият беше пропит с нея. Започваше да подозира, че ако го одраска по кожата, вместо кръв, щеше да потече упоритост.

Животът с него обещаваше да бъде интересен. Както вече бе отбелязал Алекс, тя бе свикнала да командва, той — също. С нетърпение очакваше битките и помиренията.

Когато се върнаха, Пиърсъл ги чакаше.

— Всичко е готово — каза той. В камерата има шестчасова лента и батерията е напълно заредена. Сега ако успеем да заемем и добри позиции, преди да се появят лошите момчета, всичко ще бъде наред.

Макнийл кимна.

— Ти тръгваш пръв. Ще ти дадем време да се скриеш, преди да поемем след теб. Съобщи ни ако видиш нещо подозрително.

— Дай ми минутка, да мога да огледам паркинга на мотела за новопристигнали. След това ще се оттегля и ще заема позиция.

Пиърсъл се качи в колата, даде на заден и светлината от фаровете проблесна между дърветата.

Обгърна ги мрак, докато се вслушваха в отдалечаващия звук на автомобила. Макнийл отвори вратата на камиона от страната на пътника, обхвана с ръце талията на Марис и я качи в кабината. В тъмнината, лицето му бе само едно бледо петно.

— Каквото и да става, първо се увери, че си в безопасност — изръмжа той и наведе главата си към нея.

Устните му бяха студени и твърди. Тя обви ръце около врата му и отвори уста. Алекс задълбочи целувката и тя наклони глава за по-голямо удобство. Езикът му не беше студен, а горещ и напорист и тя почувства, как тялото й се напрегна от възбуда и се притисна още по-близо до него. Това не беше достатъчно, защото с удоволствието дойде и чувството на неудовлетвореност. Марис се завъртя на седалката, като се обърна напълно към него, разтвори крака, така че той да застане между тях и се притиснаха още по-плътно един към друг. Целувката им отново се промени и този път изразяваше неистов копнеж.

Това беше първата им целувка, но в нея липсваше неувереност и необходимостта да се опознаят. Вече се познаваха, бяха се подчинили на изгарящата жажда за физическо желание и бяха приели този глад. Бяха любовници, въпреки че телата им не се бяха съединили. Съюзът им бе сключен. В началото ги свързваха невидимите нишки на взаимното влечение, а сега тази мрежа беше напълно оплетена.

Макнийл прекъсна целувката, като отдръпна устни от нейните. Дишаше тежко, изпускайки бели облачета пара в студения въздух.

— Няма да продължаваме — напрегнато каза той. — Не сега. Твърд съм вече, като скала, и ако ние… — прекъсна. — Трябва да тръгваме. Сега!

— Дадохме ли достатъчно преднина на Дийн?

— По дяволите, нямам представа! Всичко, което знам, е, че се намирам на десет секунди от това да сваля дънките ти и ако веднага не тръгнем, целият план ще пропадне.

Не искаше да го пуска. Ръцете й не желаеха да оставят раменете му, бедрата й не желаеха да разхлабят хватката около него. Но го направи, принуди се да разтвори обятия, защото почувства, че в този момент реалността беше против тях.

В напрегната тишина, той се отдръпна, а тя се обърна в седалката с лице напред. Макнийл затвори вратата, заобиколи камиона и седна на шофьорското място, като не съумя да прикрие появилото се на лицето му изражение на остро недоволство.

Тя влияе зле на здравия ми разум, помисли си Алекс, като подкара автомобила, преодолявайки съпротивлението. Накара го да забрави за работата си и да мисли само за секс. Не секс въобще, а секс в частност. Секс с нея. Да обладава отново и отново стройното й тяло, докато не достигнеше до пълно освобождаване.

Искаше да си представи чувството на преситеност с нея и не можа. Обхвана го тревога. Опита се да си припомни някоя от жените, с които бе спал. Но имената им не му идваха на ум, лицата им бяха неясни. Нямаше конкретни спомени за някакви чувства, към която и да е от тях. Само нейните устни, нейните гърди, нейните крака. Нейният глас, тялото й в ръцете му, косите разпилени по възглавницата. Можеше да си я представи под душа с него, лицето й от другата страна на масата всяка сутрин, дрехите й висящи в гардероба наред с неговите.

Най-страшното бе, колко дяволски лесно бе да си представи всичко това. Единственото, което го плашеше повече, бе, че можеше да не се случи, защото я използваше като примамка в капан. Имаше вероятност Марис да пострада въпреки предприетите мерки за безопасност.

Напуснаха прикритието на гората. Макнийл намали скоростта заради дълбоките дупки и подкара пикапа към магистралата. В двете посоки на пътя не се виждаха светлините на други автомобили. Едри пухкави снежинки танцуваха в светлините на техните фарове, а ниските облаци скриваха и най-малкия намек за приближаването на зората. Радиостанцията мълчеше, което означаваше, че Дийн не е забелязал нищо подозрително. След няколко минути видяха рекламните светлини на мотела, а секунди по-късно минаха покрай застаналия срещу тях с гръб по посока на движението олдсмобил. Изглеждаше празен, но Алекс знаеше, че партньора му е вътре и наблюдава. Нито едно превозно средство не можеше да приближи мотела незабелязано.

Макнийл влезе в паркинга и паркира назад, така че Марис да може да потегли бързо. Остави двигателя да работи, изключи фаровете и се обърна към нея.

— Знаеш какво да правиш. Изпълни всичко точно и не проявявай никаква самоинициатива. Разбра ли?

— Да.

— Добре. Сега отивам отзад в каросерията. Ако тези глупаци започнат да стрелят по-рано, лягай на пода и не мърдай от там.

— Да, сър — сухо отвърна тя.

Той спря с ръка на дръжката на вратата. Погледна я и промърмори нещо под носа си. В следващия миг Марис се озова отново в прегръдките му, а целуващите я устни бяха твърди и упорити. Пусна я така рязко, както я бе прегърнал и напусна кабината. Мълчаливо затвори вратата и с лекота скочи в каросерията на камиона, като се притаи на пода в очакване на убийците.