Линда Хауърд
Магията на Макензи (2)

Глава 2

Откраднали са кон? Марис премигна в пълно недоумение, сякаш го каза на чужд език. На въпроса й, защо са заедно в леглото, бе отговорил, че са откраднали кон. Не само беше смешно, а и не виждаше никаква връзка с това, че бе прекарала нощта с Алекс Макнийл.

Спомените засилиха болката в главата, когато се опита да подреди обърканите картини. Спомни си как бързаше, подгонена от силното желание да действа, докато вървеше по широкия централен коридор на конюшнята към разкошното отделение в средата на реда. Изкушение бе стаден кон от порода, която живее на стада и обича компания, затова отделението му беше по средата, за да има компания от двете си страни. Спомни си също обхваналата я ярост, никога до сега не бе изпитвала такъв гняв.

— Какво има? — попита Алекс, като я гледаше толкова съсредоточено, сякаш проучваше всяка черта от лицето й.

— Конят, който се предполага, че сме откраднали, да не би да е Изкушение?

— Същият. Ако всички полицаи в страната не са по петите ни, то след няколко часа ще бъдат — замълча, после попита: — Какво си решила да правиш с него?

Това беше добър въпрос. В момента Изкушение беше най-известният жребец в Америка, който лесно се разпознаваше по лъскавата черна козина, бялата звезда на челото и бял чорап на десния преден крак. Снимката му красеше корицата на „Спортс Илюстрейтид“, когато заслужи званието „Най-добър кон на годината.“ За кратката си кариера бе спечелил повече от два милиона долара. Сега, прекратил състезателна дейност на почетната четиригодишна възраст, беше отличен жребец за разплод.

Стоничър все още обмисляше офертите, решен да сключи най-добрата сделка. Конят беше истинско черно злато, подскачащо наоколо на своите грациозни и бързи като мълния крака.

И все пак, какво щеше да прави с него? Тя се загледа в тавана, като се опита да възстанови в паметта си липсващите няколко часа. Защо беше откраднала Изкушение? Нямаше да го продаде или да участва в състезание под прикритие.

Марис отхвърли тези варианти. Кражбата на кон беше толкова чужда на природата й, че се затрудни да обясни, защо го бе направила. Единствената причина, която можеше да си представи, бе застрашаваща животното опасност. Тогава допускаше, че би могла и да го направи, въпреки че бе по-склонна да наложи с камшик всеки, който посмееше да се отнася лошо с нейните любимци или останалите коне. Не можеше да гледа спокойно как им причиняват болка.

Или ги убиват.

Тази мисъл я прониза и тя изведнъж разбра всичко. О, Боже, спомни си!

Седна рязко в леглото. Внезапна, силна болка взриви главата й и я ослепи за секунда. Задави се в беззвучно ридание.

Силна ръка се протегна към нея, прегърна я и не й позволи да стане, макар че това вече нямаше значение. Марис почувства, как мускулите й се отпуснаха неспособни да я задържат и тя падна върху него. Болката стана търпима, но моментната агония я остави слаба и разтреперана. Сгромоляса се върху гърдите му, право в ръцете му, със затвори очи и опита да се съвземе от шока. Макнийл внимателно я обърна така, че да легне по гръб, наведе се над нея, прехвърли мускулестия си, тежък крак върху нейните, промуши ръка под врата й и широките му рамене, закриха всичко останало. Голямата му длан обхвана лявата й гърда — кратък, топъл и наелектризиращ контакт — после се премести нагоре към шията. Усети как пръстите му притискат артерията й и чу леката му въздишка. Мъжът се наведе над нея и допря челото си до нейното, толкова нежно, като че ли се боеше, да не й причини болка с докосването. Тя преглътна и се опита да контролира дишането си. Бе почти на прага да изгуби самоконтрол. Не можеше да направи нищо, кръвта й препускаше лудо. Само мисълта за Изкушение й помогна да се концентрира. Марис преглътна, отвори очи и погледна лежащия до нея мъж.

— Те искаха да го убият — шепнешком каза тя. — Спомних си! Щяха да го убият! — завърналата се ярост забушува в кръвта и й даде сили да произнесе последните думи.

— Значи ти го открадна, за да му спасиш живота.

Той го произнесе като изявление, а не като въпрос, но Марис кимна така или иначе, спомняйки си в последната секунда, че трябва да ограничи движенията на главата. Спокойствието на гласа му отново възбуди интереса й с познатото си звучене. Защо не се разтревожи, не се възмути и не показа никаква друга реакция, която напълно можеше да се очаква в тази ситуация? Може би беше отгатнал, а тя само бе потвърдила подозрението му?

Макнийл бе скитник, човек бягащ от отговорности, но въпреки това се бе досетил за деянията й, и се бе замесил така или иначе. Положението им беше несигурно, защото ако не оправдаеше постъпката си, щяха да ги арестуват за кражбата на Изкушение — най-скъпият кон в страната. Помнеше само едно, че жребеца го грози опасност. Но не знаеше от кого и дали щяха да могат да намерят доказателства. Последното щеше да зависи от случая…

Случай. Шанс. Чанс. Чанс и Зейн! Мисълта за братята й беше като слънчев лъч в тъмнината на паметта. Без значение какво ставаше и кой стоеше зад това, всичко, което трябваше да направи бе да проведе един разговор със Зейн и той щеше да стигне до дъното на нещата. Може би такъв е бил и първоначалният й план, изгубен сега в мъглата и заличен от последните дванадесет часа. Да скрие Изкушение от задаващата се опасност, да се свърже със Зейн и да се покрие, докато не отминеше заплахата. Тя се загледа в тавана, като опита да си припомни някаква подробност, която да й помогне да си изясни ситуацията. Нищо.

— Знаеш ли, дали съм телефонирала на някой снощи? — попита тя. — Казах ли нещо за разговор с един от братята ми?

— Не. Нямаше време нито възможност да се обадиш на някого, докато не пристигнахме тук и ти заспа като отсечена, щом докосна леглото.

Тази информация не й бе достатъчна, за да разбере, сама ли се бе съблякла или го бе направил той. Марис се намръщи, ядосана, как физическата интимност на ситуацията я отвличаше от проблема.

Той все още я наблюдаваше внимателно, струваше й се, че погледът му не се отделя от нея, дори за частица от секундата. Чувстваше как анализира всеки нюанс при промяна на изражението й и това беше смущаващо. Бе свикнала да привлича вниманието на хората, в края на краищата беше шеф. Но неговото внимание бе различно, на съвсем друго ниво, като че ли той не пропускаше нищо, което се случваше около него.

— Искаш да се обадиш на семейството си, за помощ ли? — попита, когато тя не каза нищо друго.

Младата жена сви устни.

— Това е най-логичното нещо, което трябва да направя. Може би ще им се обадя сега.

Зейн не служеше вече като морски тюлен и можеше по-лесно да се свърже с него. Появяването на Бари и децата в живота му, го държаха близо до дома. Той знаеше как да се свърже с Чанс, въпреки че вероятността да бъде в страната не беше голяма. Това нямаше значение, тя знаеше, че обади ли се за помощ, цялото семейство в пълен състав щеше да кацне в Кентъки по същия начин, както викингите се бяха втурвали към средновековните селища по крайбрежието, и само небето можеше да помогне на тези, които се бяха осмелили да им се противопоставят.

Марис се опита да се отдалечи от Макнийл, за да седне и да достигне до телефона. За нейно учудване, той затегна прегръдката си, задържайки я на място.

— Добре съм — увери го тя. — Мога да се справя, стига да си напомням, че трябва да се движа бавно и да не правя резки движения с главата. Възможно най-скоро, трябва да се обадя на брат ми, за да може…

— Не мога да ти позволя да направиш това — каза спокойно той.

Марис премига, тъмните й очи станаха ледени.

— Моля? — тонът й бе учтив, но се усещаха стоманени нотки.

Устните му потрепнаха, а очите изразяваха едновременно ирония и съжаление.

— Казах, че не мога да ти позволя да го направиш — насмешка разтегна устните му, превръщайки потрепването в усмивка. — Какво ще направиш, ще ме уволниш ли?

Марис игнорира присмеха му, защото ако не успееше да докаже, че Изкушение се намира в опасност и двамата нямаше да се притесняват за работата си известно време. Лежеше спокойно, обмисляйки внезапно променената ситуация и разглеждаше възможностите за изход от нея. Той беше дяволски сигурен в себе си и тя се чудеше защо. Мъжът не искаше тя да търси помощ. Единствената възможна причина, която й идваше на ум бе, че той може би по някакъв начин участва в заговора за убийството на жребеца. Може би той бе този, когото бяха наели да го направи. Поглеждайки в сините му очи, Марис усети опасността, притаена в него, но не сексуална, а характерна за човек, познаващ насилието. Да, този човек бе способен на убийство.

Конят може вече да е мъртъв. Тя си представи голямото, лъскаво, мощно тяло, което лежи сковано, и което никога повече нямаше да се движи. От почти физическата болка, която изпита, в очите й заблестяха сълзи. Не успя да контролира реакцията, но друга слабост — нямаше да си позволи. Може би, грешеше за Макнийл, но заради Изкушение, нямаше да рискува.

— Не плачи — промърмори той, с глас по-нисък от обичайния. Вдигна ръка и нежно отмести косата от слепоочието й. — Аз ще се погрижа за всичко.

Щеше да боли. Марис го знаеше и го прие стоически. Баща й я бе научил, че като влизаш в битка, трябва да си готов да понесеш и болка; тези, които не я очакваха, бяха зашеметени от силата й и на края претърпяваха поражение. Уолф Макензи бе научил децата си да побеждават.

Макнийл се намираше прекалено близо, а и тя лежеше по гръб, което я лишаваше от предимство. Но във всеки случай трябваше да го направи. Първият удар трябваше да е точен.

Замахна с лявата ръка, основата на дланта й целеше носа му. Макнийл се задвижи, като светкавица и с дясната си ръка блокира удара с такава сила, че зъбите й изтракаха. Незабавно се отдръпна назад, за да го удари отново, като този път се целеше по-ниско — в слънчевия сплит. И отново мускулестата му ръка блокира удара, като този път той се завъртя, хващайки ръцете й и ги закова до възглавницата от двете страни на главата. С още едно плавно движение, се изправи над нея и легна отгоре й с цялата си тежест, притискайки я в матрака.

Всичко отне три секунди, а може би и по-малко. Нямаше прекомерни движения. Жестовете им бяха толкова добре премерени, че страничен наблюдател дори не би разбрал, че има схватка. Главата й дори не се разтърси по-силно от обикновено и Марис разбра. Баща й я бе учил, а и тя бе наблюдавала борбите на Зейн и Чанс достатъчно често, за да се убеди без никакво съмнение. Току-що се бе изправила срещу изключително подготвен професионалист и бе загубила.

Погледът на сините очи стана твърд, изражението на лицето — студено и дистанцирано. Марис не чувстваше болка в китките от стискането му, но когато се опита да раздвижи ръце, откри, че не може.

— Какво по дяволите, беше това? — гласът му бе спокоен, но режеше с ледена острота.

Всичко си дойде на място. Самоконтролът, непоколебимата самоувереност, спокойствието — всичко бе толкова познато. Но разбира се, тези характерни черти, непрекъснато бе забелязвала у своите братя. Зейн говореше по същия начин, контролираше всичко, което можеше да се случи. Макнийл не й причини болка, дори когато се опита да го удари. Трудно можеше да се очаква такова отношение от бандит, нает да убие кон. През цялото време доказателствата бяха пред очите й, дори тези секси сиви боксерки. Той не беше скитник.

— О, Боже мой — не можа да се сдържи тя. — Ти си ченге!