Линда Хауърд
Магията на Макензи (3)

Глава 3

— Затова ли ме нападна?

Сините очи станаха още по-студени.

— Не — отговори тя разсеяно, като го гледаше внимателно в лицето, все едно не го познаваше. Чувстваше се зашеметена, като че ли го виждаше за първи път. Нещо се беше случило, но не бе сигурна какво. Изпитваше същото, което почувства, когато срещна Макнийл за първи път, но сега бе по-интензивно и вълнуващо. Намръщи се леко и опита да формулира точната мисъл, чувство или каквото бе там. Мъжът стисна китките й, като я принуди да се концентрира и да се върне към въпроса, който беше задал, и на който чакаше отговор.

— Току-що разбрах, че си ченге. А причината, поради която те нападнах, бе, че не ми разреши да се обадя на братята ми. Изплаших се, че може да си един от лошите.

— Значи се опита да ме отстраниш? — самата мисъл за това го накара да изпадне в ярост. — Имаш мозъчно сътресение. Как по дяволите, ще се бориш с мен? И кой те научи на тези удари?

— Баща ми. Той научи всички ни как да се бием. И бих могла да победя повечето мъже — отговори просто тя. — Мога да позная професионалното обучение, когато го видя.

— Фактът, че знам как да се бия, те кара да мислиш, че съм ченге?

Можеше да му разкаже за Зейн и Чанс, които въпреки че не бяха ченгета, имаха същия маниер на поведение, който забеляза у него. Премълча, защото не бе съвсем сигурна, че организацията или агенцията, без значение как се наричаше структурата, в която работеха братята й, не беше свързана с Държавния департамент или Министерството на правосъдието. Вместо това му хвърли една загадъчна усмивка.

— Всъщност издадоха те твоите боксерки.

Той изгуби контрол над себе си и трепна от изненада. Погледна я с широко отворени сини очи.

— Моите боксерки?

— Не са долни гащи. И не са бели. Прекалено секси са.

— И това очевидно доказва, че този, който ги носи, е ченге? — попита невярващо и скулите му почервеняха.

— Скитниците не носят сиви секси боксерки — посочи тя.

Марис не спомена за интереса, който събуждаха в нея тези прословути сиви секси боксерки. Може би, при тези обстоятелства, не трябваше да говори за бельото му. Не че реакцията му бе неочаквана, самата тя беше едва облечена, той също. Младата жена чувстваше натиска на голия му крак върху своите и тежестта върху кръста си. Малко преди това бе разбрала, че той внимателно контролира всяко свое докосване и затова въпреки близостта на телата им, не възникваше чувство за интимност. Ситуацията се беше променила. Не само заради възбудата му. Имаше нещо много интимно в начина, по който я държеше под себе си, като че ли кратката им борба го беше стреснала и извадила от самоконтрол и бе провокирала чисто мъжка реакция. Пое дълбоко въздух. Някакво непознато вълнение караше сърцето й да бие лудо, а всяка клетка в тялото й да трепти събудена за живот. Тази дълбоко скрита дива и необуздана част от характера й, за която винаги предполагаше, но която никой мъж до сега не бе успял да докосне, ликуваше в страстно удоволствие от начина, по който я прегръщаше.

— И ченгетата невинаги носят такива.

Коментарите й относно долното бельо, определено го смутиха. Тя се усмихна отново, черните й очи бяха полупритворени в чувствена наслада от непознатото усещане за тежестта на мощното му тяло. Изключително възбуденото му тяло.

— Щом казваш. Никога преди не съм виждала съблечено ченге. Що за полицай си по-точно?

Мъжът помълча миг, взирайки се в нея. Марис не знаеше какво видя той там, но чертите му се отпуснаха и още по-силно се притисна в нея.

— По-точно от ФБР. Специален агент.

Федерален агент? Стресната от чувствените си мисли, тя го погледна озадачено.

— Не смятам, че кражбата на кон е федерално престъпление.

Той почти се усмихна.

— Не, не е такова. Виж, ако ти пусна ръцете, ще се опиташ ли отново да ме убиеш?

— Не, обещавам — отговори тя. — Освен това, не се опитвах да те убия. Но дори и да исках, не съм толкова добра, колкото теб. Така че няма от какво да се притесняваш.

— Много ме успокои — каза й сухо, но въпреки това освободи ръцете й и леко се отмести, опирайки се на лакти. От движението, бедрата му се притиснаха още по-силно до нейните, принуждавайки я да разтвори леко крака, за да се приспособи към натиска. Тя си пое дъх. Неговият интерес се увеличи до такава степен, че нямаше възможност учтиво да го игнорира. Макнийл успешно се справи, без да се притеснява от реакцията на тялото си, предизвикана от близост й.

Марис въздъхна дълбоко. Изпитваше истинско удоволствие от начина, по който гърдите й се отъркваха в мускулестата плът при всяко вдишване и зърната й се втвърдиха.

О, Боже, беше толкова прекрасно! С удоволствие щеше да остане в прегръдката му и нямаше да прави нищо друго, освен да диша, но имаха откраднат кон-шампион и някой, който стоеше на пътя им и искаше да убие — тях и жребеца.

Откраднатото животно съществуваше и те трябваше да решат този проблем, колкото може по-бързо. Младата жена се съсредоточи и макар че лежеше безпомощна, притисната под него, го прикова с тъмен, пронизващ поглед.

— Защо федерален агент е принуден да се занимава с чистенето на моите конюшни?

— Защото се опитвам да открия този, който убива конете и взима парите от застраховката им, шефе.

Произнесе последната дума сухо, подчертавайки, че беше нарекла конюшните на „Соломон Грийн“, свои.

Тя игнорира тънкия му намек, защото много често членовете на семейството й я подкачаха за същото. Смяташе за свое всичко, което обичаше. Марис отдръпна главата си възможно по-далеч от него, притисна я във възглавницата и му отправи откровено скептичен поглед.

— Застрахователните измами влизат ли в компетенцията на специалните агенти?

— Да, влизат, когато са съпроводени с отвличане на хора, преминаване на щатската граница и убийство.

Убийство! Беше права — някой се опитваше да ги убие. И този някой я беше ударил по главата, или бе получила гъшето яйце по традиционния начин — падане?

— Какво те доведе в „Соломон Грийн“?

— Информация.

Ъгълчето на устните му се изви леко. Лицето му бе толкова близо до нейното, че тя можеше да различи и най-малките бръчици, образувани от усмивката.

— Правоохранителните органи не могат да функционират без помощта на информатори.

— Значи си знаел, че Изкушение е в опасност? — това определено не й хареса. В тъмните й очи се появи ярост. — Защо не ме предупреди? Щях да бъда нащрек и да го пазя, без да будя подозрение. Нямаш право да рискуваш живота му!

— Всички коне са застраховани, и всеки от тях може да стане мишена за престъпниците. Изкушение беше най-малко вероятния обект, защото е много известен. Смъртта му щеше да предизвика въпроси и да вдигне шум — Макнийл замълча и се вгледа внимателно в лицето й. — До снощи и ти влизаше в списъка ми на заподозрените.

Тя прие новата информация, без да реагира, само леко присви устни.

— Защо точно снощи си промени мнението? Какво се случи?

Това, че не можеше да си спомни нищо от събитията през изминалата нощ, едновременно я тревожеше и плашеше.

— Ти се обърна към мен за помощ и беше толкова ядосана, че едва успяваше да кажеш нещо. И изглеждаше уплашена. Каза, че трябва да изведем Изкушение от конюшнята, и ако не искам да ти помогна, ще го направиш сама.

— Казах ли ти кой е след него?

Макнийл поклати леко глава.

— Не. Както вече споменах, ти едва можеше да говориш, и затова не отговори на въпросите ми. Тогава си помислих, че си много уплашена, и след като скрием коня на безопасно място и ти дам малко време да се успокоиш, ще мога да те разпитам. После забелязах колко си бледа и трепериш, но го отдадох на шока и покачването на адреналина. Искаше да продължиш нататък, но аз те принудих да останем тук. Веднага щом влязохме в стаята, заспа на секундата.

Разказът му й напомни за двата въпроса, които я вълнуваха — сама ли се беше съблякла или той го беше направил, и защо бе убеден, че може да я принуди да направи всичко, което поиска от нея. Марис се намръщи щом осъзна, че той може да го потвърди на дело. Сегашното й положение го доказваше. Не й бе причинил болка, но се намираше напълно под негов контрол.

Намръщи се още повече, когато разбра, че се чувства все по-недоволна от себе си. Пак го правеше — отклоняваше се от главното. Можеше да продължи да се разсейва под влиянието на безспорното си влечение към Макнийл или да се съсредоточи върху решаването на сегашния проблем. Животът на Изкушение, а може би и нейният собствен, зависеха от помощта, която можеше да окаже на този човек.

Нямаше нищо по-важно от това.

— Стоничър — бавно каза тя, — са единствените, които ще получат финансова изгода от смъртта на Изкушение, но те могат да спечелят много повече, ако го използват за разплод. Затова нямат полза от убийството му.

— Това е още една причина, заради която мислех, че не е в опасност. Наблюдавах всички коне. Застраховките им не са толкова големи, но и смъртта на някой от тях, няма да причини особена суматоха.

— Как те намерих? — попита тя. — Дойдох в стаята ти? Звъннах ти по телефона? Някой видя ли ни, ти забеляза ли някой?

Стаята му беше една от десетте най-малки отделни помещения, намиращи се в дългите тесни блокови здания, построени специално от Стоничър за временно наетите работници, които нямаха къде другаде да живеят и за тези, които трябваше през цялото време да се намират близо до конете. Като треньор Марис беше важна личност и имаше на разположение малка къщичка с три стаи, построена сред сградите в близост до конюшните. Отговарящият за жребчетата, мистър Уийз, също живееше в собствен апартамент, намиращ се на втория етаж на блока, откъдето можеше да наблюдава бременните кобили на монитор. Там непрекъснато сновяха хора, така че все някой трябваше да ги е забелязал.

— Не бях в стаята си. Намирах се във втората конюшня, за да проверя ситуацията, и току-що бях излязъл през задната врата, когато ти дойде с Изкушение. Беше тъмно и си помислих, че не си ме видяла, но ти спря коня и ме помоли за помощ. Камионът и ремаркето, с които по-рано бяха докарали малката кобилка, бяха скачени и все още там, затова натоварихме Изкушение и изчезнахме. Ако някой ни е видял, в което се съмнявам, едва ли е забелязал коня в ремаркето и още повече е разпознал жребеца.

Какво пък, напълно бе възможно, помисли си Марис. Втората конюшня бе предназначена за кобили, докарани във фермата за разплод. През декември се стъмваше рано, конете бяха прибрани вече по отделенията, а работниците почиваха или вечеряха. Камионът и ремаркето не бяха собственост на „Соломон Грийн“, и всички знаеха, че в този ден са докарали нова кобила, така че никой нямаше да обърне внимание на отпътуването им, освен шофьора, който беше решил да пренощува тук и да тръгне рано сутринта на разсъмване. Вкарването на жребеца във фургона не представляваше трудност, защото той винаги бе послушен, а и обичаше да пътува. Всичко това им бе отнело няколко минути и после вече бяха на път.

— Нямах възможност да позвъня на семейството си — отбеляза тя, — но може би ти си се обадил на някой, докато съм спала?

— Позвъних от уличен автомат в офиса и обясних какво става. Те ще се опитат да ни помогнат, но без да се набиват на очи, иначе ще провалим операцията. Все още не знаем кой участва, освен ако в последните минути не си си спомнила нещо друго.

— Не — каза тя със съжаление. — Последното, което си спомням, е как вървях към конюшнята, вчера след обяд. Знам, че беше след като обядвахме, но не помня точен час. Имам само хаотични спомени за обзел ме гняв, после страх и накрая как бягам към отделението на Изкушение.

— Ако си спомниш и най-малката незначителна подробност, веднага ми кажи. Като отвлякохме коня, им дадохме прекрасната възможност да го убият, и да ни обвинят в това. И сигурно така ще направят, поне докато не разберат, че съм от ФБР. Ще ни преследват безмилостно, затова е по-добре да знам кого да очаквам.

— Къде е Изкушение в момента? — попита тревожно тя, поставяйки ръце на гърдите му и леко го бутна. Измести се, когато се опита да се измъкне изпод него, за да стане, да се облече и да отиде при жребеца. Не беше в характера й да се отнася небрежно към комфорта и безопасността на конете. Макар да знаеше за добросъвестното отношение на Макнийл към животните, последната отговорност беше нейна.

— Успокой се. Той е добре — улови отново ръцете й и ги притисна към възглавницата. — Скрих го в гората. Никой няма да го намери. Няма да им е много лесно. Ако го бях оставил на паркинга, където всеки може да го види, дори и най-големия глупак щеше да се усъмни. За да го открият, ще трябва най-напред да се доберат до нас.

След като се убеди в безопасността на коня, тя се отпусна спокойно на възглавницата.

— Добре. Какво ще правим сега?

Той се поколеба.

— Първоначалният ми план беше да разбера какво знаеш и след това, да те скрия на сигурно място, докато не свърши всичко.

— Къде щеше да ме скриеш? В ремаркето при Изкушение? — попита го с ирония. — Лошо, много лошо. Не мога да си спомня нищо, така че ще ти се наложи да ме държиш по-близо до себе си, в случай че паметта ми се върне. Така че сме заедно, Макнийл, и ще трябва да се откажеш от намерението си да ме скриеш.

— Има само едно място, на което бих искал да те скрия — провлачено каза той. — И ти си вече там.