Линда Хауърд
Магията на Макензи (5)

Глава 5

Беше й необходимо известно време да се отдалечи от Алекс, за да проясни мислите си и да си възвърне самообладанието. Побутна го леко по раменете. Макнийл се поколеба, след това се търкулна на една страна и я освободи от тежестта си. Загубата на топлината и живителната сила на тялото му беше толкова неочаквана и болезнена, че Марис едва се въздържа да протегне ръка и да го придърпа обратно върху себе си. Беглия поглед към опънатата тъкан на боксерките му й показа, че и той едва понася изкушението. Цялото й тяло копнееше за него, но искаше напълно да се наслади на първата им интимност. Но имаше сътресение, неопределен брой хора бяха по петите им и най-вероятно се опитваха да убият както тях, така и Изкушение. Все силни, помрачаващи удоволствието, фактори.

Марис внимателно седна на леглото, като се стараеше да не прави резки движения. Аспиринът помогна. Болката не я беше отпуснала напълно, но вече не пулсираше така силно, както преди. Внимателно се изправи и с облекчение разбра, че няма и световъртеж.

Макнийл скочи веднага и застана до нея хващайки я за ръката.

— Какво правиш? Трябва ти пълен покой.

— Отивам да си взема душ и да се облека. Ако ще стрелят по мен, искам да бъда на крака и облечена, когато това се случи.

О Боже, той беше огромен! И цялата тази гола плът се намираше пред нея. Пое дълбоко дъх, съпротивлявайки се на силния порив да се притисне към него, за да провери точно къде ще се опре главата й на рамото му, след като и без това бяха изправени.

Тялото му беше великолепно, раменете — широки и мощни, ръцете и краката — мускулести.

Каква глупачка е била да го избягва през всичките седмици, вместо да използва прекрасната възможност да го опознае по-отблизо! Мълчаливо съжали за пропуснатите дни. Трябваше бързо да се досети, защо реакцията й към него бе така остра и защо при вида му изпитваше странно чувство на страх.

Макнийл беше мъжът, с когото щеше да прекара остатъка от живота си. До сега местоположението на работата й нямаше значение. Нейният дом си оставаше в планината Макензи, щата Уайоминг. Срещата с Алекс Макнийл бе променила всичко. Сега домът й щеше да бъде там, където е той, където и да го пратеха, а специален агент от ФБР, можеше да бъде командирован навсякъде. Животът й без коне бе немислим. А ако го изпратеха в град, където нямаше нужда от треньор? До сега не беше срещала мъж, който да означава за нея повече от конете й. Погледна Макнийл и инстинктивно помисли — без конкуренция.

Той беше нейният мъж. Тя беше неговата жена. Почувства го с цялото си същество сякаш откликваше на някакви вълни, които само Алекс можеше да й изпрати.

Но опасността ги заобикаляше и трябваше да бъде подготвена.

Той се взираше в лицето й с присъщия му присвит, напрегнато съсредоточен поглед. Не я пусна, напротив, обгърна крехката й талия и я придърпа по-близо до себе си.

— Забрави каквото си мислела. Не си длъжна да правиш нищо, просто стой настрана от случващото се.

Близостта му беше твърде съблазнителна. Марис положи глава на гърдите му и потърка буза в твърдите косъмчета. Изпълни я почти болезнена нежност.

— Няма да ти позволя да действаш сам.

Зърното на гръдта му се оказа точно пред нея, само на няколко сантиметра от устата й и неустоимо я привличаше, както валериан — котенце. Премести се по-близо и езикът й облиза малкото кафяво кръгче.

Той потрепери, конвулсивно стягайки прегръдката си. Мрачният му поглед беше решителен, когато я хвана под брадичката и нежно повдигна лицето й.

— Това е моя работа — каза тихо, с неумолим глас, който бе чувала и преди. — Ти си цивилна и си ранена. Най-добрият начин да ми помогнеш, е като не се намесваш.

В отговор, тя го изгледа иронично и направи подигравателна гримаса.

— Не би казал това, ако ме познаваше по-добре.

Младата жена винаги инстинктивно се хвърляше в защита на тези, които обичаше. Мисълта да позволи на скъп за нея човек, сам да се сблъска с опасността, караше кръвта й да се вледенява от ужас. За съжаление, съдбата я бе накарала да се влюби в мъж, чиято професия го принуждаваше да се намира непрекъснато между престъпниците и обществото, което се бе клел да защитава. Тя имаше не по-малко право да изисква Макнийл да се откаже от работата си, от колкото нейното семейство, което я молеше да се откаже от опасното си занимание — да укротява необяздени коне. Този мъж бе това, което е, и да го обича, означаваше, да не се опитва да го променя.

Тя се отдръпна по-далеч от него.

— Все още имам намерение да се изкъпя и да се облека. Нямам желание да се изправя пред някой по бикини и тениска… — тя направи пауза. — С изключение на теб.

Алекс рязко си пое въздух, ноздрите му се разшириха, ръката му се протегна, като че ли искаше да я прегърне отново. Но тъй като времето напредваше, тя се дръпна назад, по-далече от изкушението и си събра дрехите. Когато стигна до банята една мисъл мина през главата й. Спря се и го погледна. Сам ли беше? Въпреки че Зейн и Чанс никога не говореха за задачите си, понякога обсъждаха различни детайли, като си припомняха дните на обучение и Марис научи много от тези разговори. За един агент на ФБР би било много странно да работи без партньор.

— Партньорът ти трябва да е някъде на близо — заяви тя. — Права ли съм?

Мъжът изненадано повдигна вежди, но после се усмихна.

— На паркинга е. Зае позиция час, след като се настанихме тука. Така че никой не може да ни изненада.

Ако партньорът му не беше на пост, помисли си Марис, Макнийл никога нямаше да се отпусне до толкова, че да лежи с нея в едно легло, нито да се отдава на сексуалното привличане между тях. Беше сигурна, че е бодърствал през цялото време, в случай че му подадат сигнал за опасност.

— Как се казва? Как изглежда? Трябва да знам, кои са добрите и кои лошите.

— Дийн Пиърсъл. Ръст един и осемдесет, слаб, черни очи и оредяла черна коса. От щата Мейн. Не може да не забележиш акцента му.

— Навън е много студено — каза тя. — Сигурно е замръзнал.

— Както споменах, той е от Мейн, така че е свикнал със студа. Има термос с кафе и от време на време пали двигателя и остава колата да поработи достатъчно дълго, за да не позволява на стъклото да замръзне.

— Липсата на скреж по стъклото няма ли да привлече внимание?

— Само в случай, че някой забележи, колко дълго стои колата на паркинга. Това е дреболия, на която повечето хора не обръщат внимание.

Макнийл взе дънките си и ги обу, като не сваляше поглед от нея, и си мислеше, колко изумително пъргав е умът й.

— Как се сети за това?

Тя му отвърна с чаровна усмивка, същата като на майка й.

— Ще разбереш, когато се запознаеш с моето семейство.

После влезе в банята и затвори вратата.

Веднага щом остана сама, усмивката й изчезна. Въпреки че напълно разбираше и се съгласи с разумното му предложение — да не се меси в работата на обучените професионалисти — знаеше, че всичко може да се обърка, да не стане така, както е запланувано и да пострадат хора. Можеше да се случи, независимо колко опитни и внимателни бяха агентите.

Чанс бе раняван няколко пъти и винаги се опитваше да го скрие от майка им, но Мери чувстваше, когато със сина й се случеше нещастие. Марис също го усещаше. Това тя съхраняваше дълбоко в себе си на тайно място, до което можеха да се докоснат само хората, които обичаше.

Почти обезумя от страх, когато Зейн едва не загина, в опит да спаси Бари от похитителите в Либия. Не се успокои, докато със собствените си очи не видя брат си и се увери, че е жив. Това се бе случило на Зейн, а той бе най-добрия в планирането на операциите. Всъщност, готовността за неочаквано развитие на събитията, го бе направило ненадминат в професията. По думите му, във всяка колода карти имаше по един жокер, и човек винаги трябваше да е готов за появата му, независимо от вида на играта.

Нейните предимства бяха в това, че владееше самоотбраната, беше добър стрелец и знаеше повече за тактиката на боя, отколкото някой можеше да предположи. От друга страна, сега беше без пистолета си, защото го бе оставила у дома. Освен, ако можеше да уговори Макнийл да й даде оръжие, но като имаше предвид непреклонността му, шансовете й бяха почти нулеви. Заради мозъчното сътресение, въпреки че главоболието й вече бе преминало и се чувстваше по-добре, Марис не беше уверена, как ще се справи, ако се наложеше да се предвижват бързо. Фактът, че паметта й още не се беше възстановила, също я тревожеше. Вредата можеше да бъде по-сериозна, отколкото първоначално си бе мислела, макар другите симптоми да бяха отшумели.

Кой я беше ударил? Защо някой се опитваше да убие Изкушение? По дяволите, само да можеше да си спомни.

Тя уви главата си с кърпа, за да запази косата суха. Застана под хладката водна струя и отново опита да събере в едно разбърканите спомени, като насили бедния си мозък да извади дълбоко заровените тайни. Всичко беше нормално, когато се върна следобед в конюшнята. Било е по тъмно, някъде около шест, шест и половина, когато случайно попадна на Макнийл. През тези пет часа беше научила, че Изкушение го грози опасност, и вероятно бе изненадала някой точно в момента, в който се е опитвал да го убие, като необмислено беше оказала съпротива на престъпниците и беше спечелила удар по главата.

Стоничър сигурно бяха замесени в покушението на расовия жребец, защото единствено те биха получили финансова изгода от смъртта му. В това нямаше голяма логика, тъй като щяха да спечелят много повече, ако го използваха за разплод. Убийство би било логично само ако съществуваха някакви проблеми с възпроизводството.

Не, тук не ставаше въпрос за здравето му. Марис бе израснала около коне, обичаше ги със страст и преданост, които погълнаха целия й живот и знаеше всичко за благосъстоянието им. Изкушение изглеждаше в чудесно здраве. Беше необикновено силен и бърз кон, пълен с енергия и бе с добър нрав. Истински спортист, тичаше от любов към препускането, понякога палав, но без лоши навици. Тя обичаше всички свои коне, но Изкушение беше специален. Не можеше да повярва, че някой искаше да го убие и завинаги да унищожи това голямо добродушно сърце и несравнимите му физически способности.

Единствената причина, поради която собствениците биха предпочели застраховката, бе вероятността, тестовете за плодовитост да са доказали стерилитета на Изкушение.

Ако нещата стояха така, то Стоничър можеха да го кастрират и да го пуснат да се състезава, докато му позволяваше здравето. Макар че и най-здравите коне можеха да получат травми и в един миг състезателната им кариера да приключи. Великолепната млада кобилка Хулиганка беше на път към победата, значително изпреварила своя съперник, когато заради една неволна крачка си бе счупила крака и се наложи да я умъртвят. Заради цялата несигурност в състезанията и като се имаха предвид гарантираните пари от застраховката, ако наистина тестът бе доказал безплодие, ставаше ясно, защо Стоничър бяха избрали по-надеждния начин да спечелят и бяха наели някой да убие жребеца.

Марис не искаше да мисли така за тях. Джоан и Роналд Стоничър й се бяха сторили порядъчни хора, въпреки че не би могла да им бъде близка приятелка. Родени със синя кръв, те принадлежаха към елита на Кентъки. Роналд се занимаваше с развъждане на коне, защото беше наследил фермата. Джоан разбираше по-добре животните и беше по-умела ездачка от мъжа си. Тя бе спокойна, лишена от емоции жена, която отделяше по-голямо внимание на обществените дела, отколкото на ранчото. Въпросът беше в това, можеха ли умишлено да убият шампиона си заради застраховката? Друг не можеше да получи парите, затова подозрението падаше върху тях.

Не биха го направили сами обаче. Марис не можеше да си представи някой от тях собственоръчно да го стори. Несъмнено бяха наели някого да убие Изкушение, но кого? Това бе най-вероятно човек, когото виждаше ежедневно и чието присъствие между конете нямаше да събуди подозрение. Вероятно някой от временните работници, а защо не и от постоянните? Няколкостотин хиляди, бяха ужасно примамливи за човек, за когото парите не миришеха.

Младата жена спря душа и излезе от душ кабината. Отново и отново превърташе ситуацията в главата си. И докато успее да се облече, й стана ясно — Макнийл знаеше кой е убиецът.

Отвори вратата и излезе от банята, като почти се препъна в него. Той стоеше подпрян на плота в малкия дрешник, скръстил ръце и протегнал дългите си крака, и търпеливо чакаше, в случай че й се замаеше главата и изпиташе нужда от него. Беше се облякъл. Изглеждаше апетитно и секси в дънките, вълнената риза и ботушите, и тя съжали, че не може да го погледа още малко, само по впитите боксерки.

Марис заби тънкия си пръст в гърдите му.

— Ти знаеш кой е, нали?

Макнийл погледна надолу към малката й ръка, така повелително забита в гърдите му и тъмните му вежди учудено се повдигнаха. Не беше свикнал да му задават такива въпроси, още повече една малка жена, която можеше да събори с пръст.

— Защо мислиш така? — попита я тихо. Стоеше извисен над нея, безмълвно потвърждавайки превъзходството си.

Това щеше да подейства, ако Марис не бе израснала, наблюдавайки майка си — също дребничка — как управлява къща пълна с едри мускулести мъже. А тя беше истинска дъщеря на майка си. Бе невъзможно да я изплаши. Бутна го още по-силно в гърдите.

— Ти каза, че си дошъл в „Соломон Грийн“ заради получена информация. Значи ФБР е работило известно време по този въпрос и сигурно имаш списък със заподозрени, които да следиш. Някой от този списък, работи сега в ранчото, не е ли така? Именно това те е довело тук.

Марис го погледна сърдито.

— Защо каза, че и аз съм била заподозряна, когато дяволски добре…

— Успокой се! — прекъсна я той. — Ти беше заподозряна. Всички бяха. Аз знам кой е моя човек, но той не работи сам. В тази престъпна мрежа участват много хора. Собствениците, разбира се получават най-голяма изгода, но обикновено са включени и някои от работниците.

Не й хареса мисълта, че неин подчинен би могъл да е замесен в убийството на коне, заради печалба, но беше принудена да признае, че е напълно възможно.

— И ти дойде след този човек във фермата и го следеше, за да можеш да го хванеш на местопрестъплението с неопровержими доказателства.

В тъмните й очи избухна огън.

— Наистина ли щеше да позволиш да убият кон, само за да докажеш, че е виновен?

— Не бихме искали такъв краен резултат — внимателно произнесе Макнийл, без да я изпуска от поглед. — Но бяхме на ясно, че може да се стигне и до такова развитие на нещата.

Марис присви очи. Официалните думи, които използваха военните и правоохранителните организации, не можеха да я излъжат. Като четеше между редовете, разбра, че не му харесва идеята да причинява зло на конете, но все пак, ако се наложеше, щеше да позволи да се случи.

Тя не мислеше да го удря. Беше сърдита, но не и глупава. Алекс беше много по-силен от нея. И все пак, изражението й накара мъжа да си помисли, че пак ще го нападне, защото светкавично хвана китките й и ги притисна към гърдите си.

Марис се изправи в целия си ръст от метър и шестдесет и повдигна брадичка.

— Отказвам да жертвам кон. Който и да е кон.

— Аз също не искам — мъжът нежно обхвана вирнатата брадичка и погали с пръсти копринената кожа. — Но ние не можем да предприемем нищо, докато не получим неопровержими доказателства за пред съда. И сме длъжни, така да навържем нещата, че адвокатите да не могат да оставят убийците на свобода. Това се отнася не само до конете и измамата със застраховки. Беше убит един работник в конюшните — момче, едва навършило шестнадесет години. Също като теб, сигурно е попаднало на нещо, което не е трябвало да вижда, и не е имало късмет. На следващата сутрин в обора намерили умрял кон, а детето беше изчезнало. Това се случи в Кънектикът. След седмица, тялото на момчето беше намерено в Пенсилвания.

Тя се загледа в него, а тъмните й очи бяха пълни с решителност. Стоничър може и да се интересуваха единствено от парите, но не бяха по-различни от тези наистина зли хора. Всякакво съжаление, което може и да бе изпитала към тях, изчезна.

Лицето на Макнийл беше като изсечено от камък.

— Няма да бързам и да претупам разследването. И нищо няма да ме спре да хвана тези копелета. Разбираш ли?

Разбираше го. Напълно. Имаше само един изход.

— Ти отказваш да рискуваш операцията, а аз няма да позволя да нараниш Изкушение. Значи, ще ти се наложи да ме използваш, като примамка.