Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (6)

Глава шеста

Лили отвори вратата и влезе в апартамента, който бе наела на улица Монмартр няколко месеца преди да се превъплъти в Денис Морел. Беше съвсем малък;по-скоро студио, отколкото апартамент, но си имаше собствена, макар и много малка баня. Дрехите й бяха тук, както и нужното уединение и относителна безопасност. Фактът, че жилището бе наето доста преди появата на Денис Морел, правеше възможността някой компютър да открие съвпадение доста малка. Освен това, вече бе приела и нова самоличност — Клаудия Вебер, германка.

Тъй като Клаудия беше блондинка, Лили се бе отбила през един фризьорски салон и бе махнала изкуственото кестеняво от косата си. Тя би го направила и сама, като си купеше необходимите материали, но тъй като премахването на боята от косата бе доста по-сложна процедура от оцветяването, се страхуваше да не нанесе някакви поражения. Наложи се и малко да се подстриже — само около сантиметър, за да се махнат изсушените краища на косата след изрусяването.

Заслужаваше си. Най-накрая, когато погледна в огледалото, видя себе си. Вече ги нямаше цветните лещи, и от огледалото я гледаха собствените й светлосини очи. Правата й коса отново бе сламено руса, стигаща до раменете. Можеше да мине покрай Родриго Нерви и той вероятно нямаше да я познае — или поне така се надяваше, защото това наистина можеше да се случи. Уморена, остави чантите си на грижливо оправеното легло, и се строполи до тях. Знаеше, че трябва да провери апартамента за подслушвателни устройства, но не си беше давала почивка цял ден и сега цялата трепереше от умора. Ако можеше да поспи само един час, щеше да й е от огромна полза.

Беше доволна от представянето си днес, както и от издръжливостта, която бе показала. Да, наистина беше уморена, но не беше задъхана, както доктор Джордано я бе предупредил, че ще бъде ако клапата на сърцето й беше тежко увредена. Е, все пак не се беше претоварвала много, а и не беше бягала. Тъй че присъдата, по отношение на сърцето, още не беше ясна.

Затвори очи в тишината и се концентрира върху биенето на сърцето си. Изглеждаше й нормално. Доктор Джордано чуваше някакви смущения със слушалките си, но Лили сега нямаше такива и, доколкото можеше да прецени, ритъмът си беше напълно нормален. Значи, може би, увреждането беше минимално. Само колкото да даде леки смущения. Сега имаше други грижи на главата.

Лили се унесе в лека дрямка, през време на която даде на тялото си почивка, а съзнанието й започна да кръжи около оценката на ситуацията, анализирайки и пренареждайки фактите, опитвайки се да намери отговорите на неизвестните в уравнението.

Не знаеше какво са открили Аврил и Тина, или какво са им казали, но е било нещо, което са преценили, че е толкова важно, че да се върнат в играта, която бяха напуснали преди толкова време. Дори не знаеше, кой ги е наел. Не беше ЦРУ, Лили беше почти сигурна. Най-вероятно не беше и МИ-6. Тези две организации, макар и съвсем отделни и независими, все пак поддържаха висока степен на взаимовръзка и сътрудничество, а и имаха многобройни собствени агенти, така че едва ли бе необходимо да въвличат двама, вече отказали се.

Всъщност Лили не мислеше, че са били наети от някое правителство. По-скоро изглеждаше като частна поръчка. В някой определен момент — не, по дяволите, — през цялото време, Салваторе Нерви бе трън в очите на много хора; беше тормозил, измъчвал и убивал. Не беше трудно да се открият враговете му, а да се очистят щеше да отнеме година, или повече. Но кой си беше направил труда да наеме двама професионалисти, дори и оттеглили се, за да отвърне на удара? Още повече, кой е този, който е знаел с какво всъщност са се занимавали те двамата? Аврил и Тина бяха живели обикновен живот, и се бяха постарали да осигурят същия и на Зиа. Едва ли са разпространявали много информация за миналото си.

Но някой все пак е знаел на какво са способни. Това предполагаше човек, който също е бил в бизнеса, помисли си Лили, или поне е заемал такова място, че да знае имена. Който и да е бил, той или тя също е знаел, че не бива да се обръща към активен агент по този въпрос. Но защо този някой е избрал Аврил и Тина? Защо точно тях? А и при положение, че имат Зиа, защо са се съгласили? Приятелите й бяха достатъчно млади, за да са все още в добра физическа форма — това бе една от възможните причини да бъдат избрани, дойде й наум. Бяха добри в това, което правеха, разумни и с опит. Лили разбираше, защо са били избрани, но защо те самите са се съгласили? Пари? От финансова гледна точка, те се справяха добре. Не бяха богати, но нямаха нужда от повече. Една наистина огромна сума, може и да ги е изкушила, но Лили знаеше, как през годините те бяха започнали да гледат на парите без интерес, както и тя самата. От мига, в който бе започнала кариерата си, пари винаги е имало. Лили никога не се бе тревожила за това, също както Аврил и Тина. Знаеше със сигурност, че двамата агенти общо са сложили настрана достатъчно пари, за да живеят добре до края на дните си. Освен това, Аврил бе започнал малък бизнес с една работилница за поправка на компютри, който вървеше добре. Искаше й се да бяха вдигнали телефона и да й се бяха обадили да го обсъдят. Мотивацията им явно е била силна, и тя трябваше да разбере каква е била, защото тогава щеше да знае как да атакува. Отмъщението й не приключваше само със смъртта на Салваторе. Той беше само първото действие от пиесата. Лили нямаше да спре, докато не откриеше какво е било това толкова страшно и гадно нещо, което бе убедило приятелите й да се заемат с работата; нещо, което щеше да накара целия свят да се обърне срещу Салваторе и организацията му и дори хората, които вече си е купил щяха да побързат да се дистанцират. Лили искаше да срути цялата прогнила йерархия, която Нерви бяха създали.

През ума й премина мисълта, че, ако Тина й бе казала какво възнамеряват да правят и при положение, че то е било толкова важно за тях, за да се върнат в играта, най-вероятно Лили щеше да се включи също и да се опита да им помогне. Това можеше да промени нещата и да донесе успех на иначе провалилата се операция, а можеше сега и тя да бе мъртва, заедно с тях. Но те не й бяха казали. Не бяха споменали нищо на вечерята, която бяха имали заедно, по-малко от седмица преди убийствата. Лили им беше казала, че заминава по работа извън града, за няколко дни и кога се очаква да се върне. Дали вече са знаели по това време, или тази поръчка им е била дадена изненадващо и е трябвало да се действа веднага? Аврил и Тина не работеха така. Нито самата тя. Всичко, свързано с организацията на Нерви, изискваше проучване и подготовка, защото охраната му бе много плътна. Всичко това бе премисляла вече много пъти през многобройните безсънни нощи, които бе прекарала след смъртта им. Понякога, когато лицето на Зиа изплуваше в съзнанието й с ведрата си усмивка, Лили бе плакала толкова неутешимо, че сама се плашеше. В мъката си искаше да изпълни отмъщението си незабавно и да откъсне главата на змията. И точно това бе направила. През последните три месеца не се бе занимавала с нищо друго, а сега щеше да се посвети на останала част.

Първо трябваше да открие, кой бе наел Аврил и Тина. Частна поръчка означаваше, че е бил някой с пари… Или може би не. Може би те самите са почувствали нужда да свършат работата. Може би този някой е отишъл при тях с доказателствата за нещо изключително гадно, в което Салваторе е бил забъркан. А като се има предвид репутацията му, това може да е било почти всичко. Лили не можеше да си представи нещо толкова мерзко и долно, че дори той да се откаже от него. Единственото му изискване винаги е било, той самия да изкара пари от това.

Но Аврил и Тина бяха запазили някакъв идеализъм в душите си и Лили лесно можеше да си представи, как при вестта за нещо толкова гнусно те са решили да вземат мерки. А факта, че на предишната си работа са виждали толкова много ужасни неща, че вече беше трудно човек да ги изненада, даваше храна за размисъл. Какво ли е било това?

Зиа. Нещо е заплашвало Зиа. За да я защитят, те биха се изправили с голи ръце срещу тигри. Всичко, което по някакъв начин рефлектира върху Зиа би ги мотивирало да действат веднага. Лили се изправи в леглото, премигвайки. Разбира се. Как не се бе сетила за това до сега? Ако не е било за пари, какво друго би било толкова важно? Бракът им, любовта им един към друг, самата Лили… но най-вече Зиа.

Лили нямаше доказателства, но не и й трябваха. Тя познаваше приятелите си, знаеше колко много обичат дъщеря си и колко важна бе за тях. Това заключение бе изцяло плод на интуицията й, но тя чувстваше, че е правилно. Нищо друго досега не й се бе струвало толкова вероятно. Това й даваше насока. Измежду компаниите на Нерви, имаше и няколко лаборатории, занимаващи се с всякакви медицински, химически и биологични изследвания. Тъй като Аврил и Тина бяха решили, че трябва да действат незабавно, явно причината бе някаква непосредствена опасност. Все пак обаче, те се бяха провалили, а Лили не се сещаше за нещо толкова необичайно да се е случило след това. Нищо катастрофално. Лили не се сещаше за нищо друго, освен за обичайните бомбени атентати, дело на терористи, които явно нямаха нужда от причина, за да се случват.

А може би приятелите й не се бяха провалили. Може би бяха успели в мисията си, но Салваторе ги е разкрил и е поръчал смъртта им, за назидание на всички, които мислят да застават на пътя му.

Целта може да не е била някоя от лабораториите, макар че те изглеждаха най-вероятни. Аврил и Тина бяха останали у дома си, а Зиа беше на училище, така че, каквато и да е била целта, тя е била някъде наблизо.

Лили реши да отиде до някое интернет кафе на другия ден и да направи проучване. Можеше да иде и сега, но разумът и казваше, че трябва да си почине след изтощителните преживявания. Беше в относителна безопасност в апартамента си; дори и от Агенцията не знаеха за Клаудия Вебер, а и тя не правеше нищо, което да привлича внимание. Предвидливо си бе взела ядене от летището, знаейки, че ще прекара дълго време във фризьорския салон. Освен това държеше в апартамента дребни неразвалящи се продукти, плюс разбира се достатъчно кафе за сутринта. Засега не й липсваше нищо. Утре щеше да й се наложи да напазарува, нещо, което се прави най-добре рано сутрин, преди всичко свястно да свърши в магазините. След това щеше да иде в някое интернет кафе и да се залови за работа.

Интернет е чудесно нещо, помисли си Родриго. Ако човек познава правилните хора — а той ги познаваше — почти нищо не можеше да остане тайна в интернет.

Първо, неговите помощници бяха съставили списък на достатъчно квалифицираните химици, които изпълняваха специални поръчки. Необходимостта от нужната квалификация сви броя им от няколкостотин само до девет, което бе много по-лесна цифра.

Оставаше само да се проследят финансите. Някой от тези хора наскоро трябва да е получил голяма сума пари. Може би човекът, за когото става дума, е проявил благоразумието да използва анонимна сметка, но можеше и да не е. И в двата случая, преводът ще остави следа.

Такава следа, Родриго намери при доктор Валтер Спеер, германец живеещ в Амстердам. Д-р Спеер бе уволнен от известна фармацевтична компания в Берлин, а след това и от друга в Хамбург. После се преместил в Амстердам, където успявал да си изкарва прехраната, но не и да забогатее. Докторът обаче, съвсем наскоро си е купил сребристо порше, като платил за него изцяло. Да се открие къде има банкова сметка беше лесно като детска игра, а след това на компютърните спецове на щат при Родриго не им беше трудно да влязат в системата на банката. Преди малко повече от месец Спеер е внесъл един милион американски долара в сметката си. Обменния курс го е зарадвал доста.

Американски пари. Родриго беше потресен. Американците са платили за смъртта на баща му? Това не се връзваше. Споразумението между тях и Салваторе бе твърде ценно; баща му се беше погрижил за това. Родриго сам по себе си не беше особено радостен от факта, че имат споразумение, но то си беше изиграло ролята в продължение на много години, и никой не бе дръзнал да наруши статуквото.

Денис — или която беше тя — на практика беше изчезнала днес, но той вече имаше следа към нея и към истинската й самоличност и работодател.

Родриго не обичаше да губи време. Още същата нощ отлетя за Амстердам с частния си самолет. Не беше изобщо трудно да намери апартамента на д-р Спеер, както не беше никак трудно да отвори ключалката на входната му врата. Чакаше го в тъмнината, когато доктора най-сетне се прибра у тях.

Още в мига, в който вратата се отвори, се усети силната миризма на алкохол, а доктор Спеер се препъна в тъмното докато се опитваше да запали лампата.

Секунда по-късно, Родриго го удари отзад, блъсна го в стената, за да го зашемети и повали Спеер на пода, сядайки отгоре му. Започна да го налага с юмруци в лицето. Внезапните изблици на насилие вцепеняват неопитните и ги хвърлят в такова объркване и шок, че те остават безпомощни. Доктор Спеер беше не само неопитен, но беше и алкохолик. Той не беше способен на никаква форма на самоотбрана; не че тя щеше да му помогне в случая. Младият мъж беше по-едър от него, по-бърз и по-добър в тези работи.

Родриго го издърпа до седнало положение и пак го блъсна в стената, стараейки се главата на доктора отново да се удари здраво в нея. После хвана реверите на палтото му и го придърпа към себе си, за да огледа по-добре. Гледката му хареса.

По лицето на химика вече се показваха огромни червени подутини, а от носа и устата му се стичаше кръв. Очилата му бяха счупени и висяха накриво от едното ухо. В очите му се четеше израз на пълно объркване.

Като оставим горното настрана, доктор Спеер изглеждаше на около четиридесет години. Имаше гъста, сплъстена кафява коса и телосложение на мечок — едър и тантурест. Преди намесата на Родриго, чертите на лицето му сигурно са били обикновени.

— Позволете да ви се представя, — каза Родриго на немски, със силен акцент. Той не говореше добре този език, но знаеше достатъчно, за да се изкаже. — Казвам се Родриго Нерви — искаше да даде на доктора да разбере точно с кого си има работа. Видя как очите му се разширяват от уплаха; явно не беше толкова пиян, че да не разбере какво става.

— Преди около месец сте получил плащане от един милион долара. Кой ви плати, и за какво?

— Аз… Какво? — д-р Спеер заекна.

— Парите. От кого са?

— Една жена. Не й знам името.

Родриго го разтресе толкова силно, че главата му за малко да падне от раменете, а счупените му очила полетяха настрани.

— Сигурен ли сте в това?

— Тя… Тя така и не ми каза — с усилие изрече доктор Спеер.

— Как изглеждаше?

— Ами… — химика примигна докато се опитваше да проясни спомените си. — Кафява коса, кафяви очи, мисля. Не съм обръщал голямо внимание на това как изглежда, нали разбирате?

— Млада ли беше, или стара?

Докторът запримига отново и неуверено каза:

— Около тридесет? — превръщайки отговора си във въпрос.

Значи така. Определено Денис е била тази, която му е платила милиона. Спеер не знаеше кой й е дал парите; това беше отделно разследване, което все още предстоеше, но показанията му потвърждаваха всичко. Родриго инстинктивно бе разбрал, че тя е убийцата, в момента, в който изчезна, но беше добре да има и някакви доказателства, за да е сигурен, че не гони вятъра.

— Направил сте една отрова за нея.

Спеер преглътна конвулсивно, една искра професионална гордост озари замъгления му поглед. Той дори не отрече.

— Истински шедьовър, ако мога да кажа. Взех няколко отровни вещества и комбинирах качествата им. Сто процента смъртоносна, дори и при минимална доза. Докато се усетят симптомите, нанесените поражения са толкова големи, че няма лечение. Предполагам, че може да се пробва едновременна трансплантация на няколко органа, при положение, че се окажат на разположение в точния момент и всички те са подходящи за пациента, но ако в организма е останала дори частица отрова, тя ще атакува и тези органи. Не, всъщност, като се замисля, и това няма да помогне.

— Благодаря ви докторе — усмихна се Родриго, а усмивката му бе някак студена.

Ако Сяеер беше по-трезвен, вероятно би се уплашил до смърт от нея, но той просто отговори с друга усмивка.

— Няма защо — каза той.

Думите му още не бяха заглъхнали, когато Родриго му прекърши врата, и го остави да се свлече на земята като парцалена кукла.