Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (13)

Глава тринадесета

Той сви устни докато обмисляше въпроса.

— Знам достатъчно, за да се оправя, но не съм експерт. Зависи за каква система говорим. Познавам обаче истински професионалисти, които могат да ми кажат всичко, което трябва да знам — млъкна за миг, след което продължи — За нещо незаконно ли става дума?

— Да.

— О, много добре. С всяка минута се развеселявам все повече.

Лили си помисли, че ако той се развеселеше още малко, ще се наложи го гръмне, за да опази собствения си разсъдък.

Той направи още един завой, огледа се и каза замислено:

— Имаш ли някаква представа къде сме?

Лили се извъртя странично в седалката и вдигна краката си на нея, за да блокира евентуален опит от негова страна да грабне пистолета й. После се престраши да огледа наоколо.

— Да. На следващия светофар завий надясно, а след това, на около миля по-нататък, завий вляво. Ще ти кажа кога.

— И тогава къде ще сме?

— На станцията на метрото. Там ще ме пуснеш да си ходя.

— Хайде де. Толкова добре се разбирахме до сега. Не ме оставяй толкова рано. Надявах се, че ще ставаме партньори.

— Без да те проверя преди това?

— Е, предполагам това ще бъде глупаво.

— Без майтап? — само след десет минути прекарани с този американец и Лили вече си връщаше старите разговорни навици. Беше като да обуеш чифт удобни пантофи. — Къде си отседнал? Ще ти се обадя.

— В хотел „Бристол“ — той зави надясно, както му беше казала. — Стая седем-дванадесет.

Лили повдигна вежди от учудване.

— Наел си ягуар, отседнал си в един от най-скъпите хотели в Париж… Сигурно получаваш добри пари.

— Всичко, което правя ми носи добри пари, а и трябваше да паркирам ягуара някъде. По дяволите, сега трябва да наема друга кола, а не мога да върна тази, защото когато съобщят за повредите й ще ме хванат.

Лили погледна счупения прозорец, през който нахлуваше студен въздух.

— Дочупи го целия и кажи, че някакъв наркоман го е потрошил с бухалка.

— Това може и да мине, ако никой не е видял номера на колата в парка.

— При това твое каране, едва ли.

— Вярно, но не ми се рискува. Във Франция си виновен до доказване на противното. Просто ще се опитам да не ме хванат жандармите.

— Ти решаваш — каза тя незаинтересовано. — Ти си този, който ще плаща за две коли под наем.

— Недей да ми говориш така съчувствено. Ще си помисля, че те интересува.

Тази духовита забележка накара Лили да се усмихне. Той явно не се взимаше на сериозно. Не беше сигурна, дали това е добра или лоша черта, но той определено беше забавен. Буквално й бе паднал от небето, точно когато мислеше към кого да се обърне за помощ и щеше да бъде глупаво от нейна страна да не го използва. Щеше да го провери и ако имаше и най-малкото съмнение, че работи за Агенцията или че не може да му се вярва, просто нямаше да му се обади. Той определено не се бе държал, като че ли целта му е да я убие. Лили вече започваше да се успокоява по този въпрос. А що се отнася до това, дали го биваше за нещо и дали можеше да разчита на него, това тепърва щеше да се разясни. Не можеше да звънне на обичайната си свръзка в Агенцията и да поръча да го проверят, но тя познаваше няколко по-тъмни субекта, които можеха да й дадат информация по въпроса.

Лили използва краткото време, което имаше, преди да пристигнат на станцията, за да го разгледа по-добре. С лека изненада установи, че той е красив мъж. Досега се бе концентрирала главно върху това, което говореше, и не беше обърнала внимание на лицето му. Беше доста висок, може би около един и деветдесет, и слаб. Ръцете му бяха жилави, с дълги пръсти, на които нямаше пръстен, ясно очертани вени и къси, чисти нокти. Косата му също бе къса, кафява, посивяваща по слепоочията. Очите му бяха сини; по-сини от нейните. Устните бяха малко тънки, но с хубава форма. Мъжествената му брадичка беше точно толкова добре очертана, че да е мъжествена, без да има характерната трапчинка по средата. Благороден нос, тънък и с висока основа. Като се изключи посивялата коса по слепоочията, той изглеждаше по-млад от колкото вероятно беше. Лили помисли, че сигурно е в края на тридесетте, най-много началото на четиридесетте.

Беше облечен по начин, по който се обличаха милиони мъже на стария континент. Нищо в облеклото му не издаваше, че е американец — не носеше Levi’s или Nike или фланелка на любимия си футболен отбор. Вместо това бе облякъл сиво-кафяв памучен панталон, синя риза и дълго спортно кожено сако. Лили му завидя за сакото. А и италианските му кожени мокасини бяха чисти и лъснати.

Ако наистина бе наскоро пристигнал от Южна Америка, значи доста бързо бе усвоил местния стил на обличане.

— Следващата пресечка в ляво — каза тя като наближиха улицата.

Освен всичко друго, той явно доста бързо бе усвоил и парижкия стил на каране. Шофираше бързо и дръзко, с нехайство към околните. Веднъж, когато една кола се опита да му сече пътя, Лили видя, че той използва и обичайните за парижките водачи жестове. Усмихваше се доволно, докато пресече пътя на друга кола, а блясъка в очите му подсказваше, че с удоволствие приема предизвикателството на трафика в големия град. Определено не беше с всичкия си.

— От колко време си в Париж? — попита тя.

— Три дни. Защо?

— Спри тук — тя му посочи бордюра на тротоара пред станцията. — Вече караш като местен.

— Когато човек плува с акулите, трябва също да си показва зъбите, за да разберат, че е сериозен — той отби до бордюра. — За мен беше удоволствие, мис…?

Лили не се подведе. Вместо това тя върна пистолета обратно в кобура в ботуша и продължи с отварянето на врата и излизането си навън. След това се наведе, погледна го и каза:

— Ще ти се обадя. — Затвори врата и си тръгна.

Суейн беше паркирал на забранено място и не можеше да изчака, за да види на коя линия ще се качи Лили. Трябваше да тръгне веднага и макар че продължи да се оглежда назад, русата й коса вече бе изчезнала от погледа му. Не мислеше, че е извадила перука от джоба, затова предположи, че нарочно се е прикрила зад по-високи хора.

Можеше да предприеме крайни мерки, да изостави колата на мястото й и да последва Лили, но инстинкта му казваше, че прекалената настоятелност в момента не беше добра идея. Ако се опиташе да я последва щеше да я изгуби. Трябваше да я остави сама да дойде при него. Тя щеше да го провери. По дяволите. Той извади мобилния си телефон и спешно се обади в щатите, за да може някой от техните компютърни гении да си изработи заплатата и да се погрижи никой нищо да не може да открие за Лукас Суейн, освен някои доста преправени и в по-голямата си част изфабрикувани подробности.

След като се погрижи за този проблем, насочи вниманието си към решаването на друг, не толкова спешен — ягуара. Прозорецът трябваше да се подмени, преди да я върне във фирмата за коли под наем, защото наистина не искаше френските ченгета да знаят кой е. Не беше хубаво от политическа гледна точна, а и беше сигурен, че организация като тази на Нерви ще има информатори навсякъде, включително и в полицията.

Ягуарът много му харесваше, но трябваше да се раздели с него. Просто прекалено много се забелязваше. Може би някой Мерцедес… — но не, той също би се набивал в очи. Френска кола тогава — някое Рено или нещо подобно, макар че като се замисли, много би му харесало да кара някой италиански спортен автомобил. За съжаление обаче трябваше първо да помисли за работата, а на Лили можеше да не й хареса да се вози с него в лъскава кола.

Боже, за малко не се беше задавил с кафето, когато я видя да влиза в парка, с нехайна походка, като че ли не я издирваха в цяла Европа. Той винаги си е бил късметлия и сега късмета му отново бе проработил. Забравете всички тия компютърни анализи, дедуктивна логика и подобни глупости — наложи му се просто да седне на една пейка в парка и ето я нея, появи се след по-малко от петнадесет минути. Е, все пак дедуктивното мислене му помогна да избере правилно целта, която си е набелязала, но до голяма степен всичко беше късмет.

Късмет си беше и че не го бяха простреляли. Жалко само за колата. Вини сигурно щеше да каже, че той отново се е изхвърлил и обвинението щеше да е справедливо. Обичаше да вдига адреналина. Вини щеше да го попита също, какво по дяволите си е мислел, като си играе такива игрички, вместо да свърши работата, за която е изпратен, но Суейн винаги си е бил любопитен, освен че много му вървеше. Искаше да знае какво крои Лили, какво толкова интересно имаше в тази лаборатория. Освен това, на нея й се наложи да използва помощта му, без той сам да я предлага.

Странно, но той не се бе притеснил. Лили Мансфийлд бе наемен убиец и факта, че я наемаха добрите не я правеше по-малко опасна. Но тя очевидно не искаше онзи старец в парка да пострада и не бе стреляла нехайно, за да не рани невинни минувачи — за разлика от футболистите, които бяха сторили точно това. По тази точно причина, Суейн бе решил да й помогне, въпреки че безопасността й не бе негова грижа.

Реши да не казва нищо на Вини, засега, защото можеше и да не разбере защо е пуснал Лили да си отиде, без да знае как да я намери отново.

В сигурността си, че тя ще му се обади след някой и друг ден, Суейн се осланяше на човешката природа. Беше й помогнал, беше я развеселил и не бе показал никакви признаци на враждебност. Беше предложил да й помогне и й беше дал информация за себе си. Тя не бе оставила пистолета си до последно, само защото очакваше той да използва своя срещу нея. Това, че той изобщо не направи такъв опит бе размътило водата на съмнението й.

Лили бе толкова добра в работата си, толкова опасна, че ако беше прибързал можеше да свърши с няколко допълнителни дупки в тялото, а това щеше само да развали репутацията му на късметлия. А дори и да не му се обадеше, просто щеше да се върне към скучния способ за откриване на хора — компютри и дедукция.

Суейн прекара остатъка от деня в опити да намери някой, който да подмени счупения прозорец на ягуара, както и в наемането на нова кола. Имаше намерение да вземе някое обикновено Рено, но в последния момент се спря на Рено Меган Спорт — малко зверче с турбо компресор и шест степенна скоростна кутия. Колата не беше съвсем обикновена на вид, но реши, че може да му потрябват малко повече конски сили в някой момент и не искаше да го хванат само заради това. Във фирмата имаха червена такава, която наистина му хареса, но той взе една сребриста. Нямаше смисъл, докато я кара, един вид да размахва червен флаг и да крещи „Вижте ме!“. Върна се в хотела точно когато вече се мръкваше. Беше гладен, но нямаше настроение да се смесва с други хора, затова повика рум сървис. Докато чакаше да пристигне поръчката, свали сакото и обувките и се излегна на леглото, загледан в тавана, мислейки за Лили Мансфийлд. Много добри идеи му бяха идвали точно в това положение.

Беше я разпознал веднага, спомняйки си снимката в досието й. Никоя фотография обаче, не можеше да предаде колко наситени с енергичност бяха всичките й движения. Харесваше му лицето й — слабо, но издаващо силен характер, с много високи скули, горд нос и — Боже всемогъщи — тези устни. Само вида на устните й го караше да се втвърдява. Очите й бяха като парченца син лед, но устните бяха нежни, уязвими и секси и още куп други епитети, които не можеше да изкаже.

Не се бе пошегувал, когато й бе казал, че се надява тя да му скочи от благодарност. Ако само му бе дала знак, щеше да я докара тук, в хотела, за рекордно кратко време.

Спомняше си я точно как изглежда и с какво бе облечена — тъмно сиви панталони и черни ботуши, синя памучна риза и тъмно синьо палто. Не биваше да забравя, че в тези нейни ботуши, тя носеше и оръжие. Прическата й бе семпла, косата стигаше до раменете и обрамчваше лицето с дълги кичури. Макар че палтото скриваше в голяма степен фигурата й, по дължината и структурата на краката ставаше ясно, че беше слаба. Също така изглеждаше и някак заслабнала, със синкави кръгове под очите, като че ли се възстановяваше от някаква болест или не си почиваше достатъчно.

Факта, че си падаше по нея, нямаше да го улесни в работата му. Всъщност, даже малко му прилошаваше, от това, което трябваше да направи. Можеше по малко да преправя правилата, но не и да ги нарушава. Или поне не много. Щеше да свърши задачата според собственото си разписание, а ако междувременно му се наложеше да се отклони от пътя, така да е. Нямаше да навреди на никого, ако разбереше какво се крие зад смъртта на семейство Жубран, кой ги бе наел за последната им задача и защо. Хората от семейство Нерви бяха отрепки и ако успееше да изрови някоя гадост за тях, още по-добре.

Това щеше да му спечели време с Лили. Жалко, че все пак накрая щеше да се наложи да я предаде.