Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (12)

Глава дванадесета

Лили побягна. Рязката промяна в скоростта й изненада младежите. Зад себе си чу вик и инстинктивно залегна само миг преди във въздуха да проехти изстрел от големокалибрено оръжие и да разтърси монотонността на ежедневието. Претърколи се зад едно от бетонните кошчета за боклук и застана зад него на коляно.

Не беше толкова глупава, че да покаже главата си, макар че повечето хора не бяха достатъчно точни с пистолет. Вместо това, тя бързо погледна отстрани и изстреля един куршум. При такова разстояние — около тридесет, тридесет и пет метра — дори и тя не бе много точна. Куршумът се заби в земята, точно пред двамата непознати, вдигайки във въздуха облак прах и карайки ги да се хвърлят зад най-близкото прикритие.

Лили чу автомобилни гуми да свирят и хора да пищят, осъзнали, че звуците са от оръжие. С крайчеца на окото си видя как младата майка се хвърля към детето си, вдигайки го с една ръка като че ли беше футболна топка. Малкият извика от удоволствие, мислейки че всичко е една игра. Възрастният господин се спъна и падна, изпускайки каишката на кучето си. Старото куче обаче отдавна бе изгубило желание за бягство и просто седна в тревата.

Лили бързо се огледа за евентуална опасност идваща отзад, но видя само хора бягащи надалеч от нея и никой, който да се приближава. Щом се увери в безопасността си от тази страна, погледна отново иззад кошчето и видя двама униформени пазачи от комплекса, да бягат от портала към парка с оръжие в ръка.

Тя отпрати един изстрел към тях и те се хвърлиха на паважа, макар че също бяха твърде далеч и извън обсега й. Лили използваше модифициран пистолет Берета, модел 87, с патрони 22-и калибър за дълга цев и пълнител с десет патрона. Вече бе изстреляла два, а не бе взела допълнително със себе си, защото не очакваше, че ще й се наложи да го използва. „Глупачка!“, промърмори сама на себе си. Не знаеше дали тези двамата са от Агенцията или са хора на Родриго, но беше по-склонна да мисли, че са от Агенцията. Трябваше да дойде по-подготвена, вместо да ги подцени така, или може би да надцени себе си.

Лили насочи вниманието си обратно към двамата с футболната топка. Те бяха въоръжени и в момента, в който подаде глава иззад кошчето, стреляха. Единият куршум отиде доста далеч от целта, и тя чу как зад нея се счупи някакво стъкло последвано от още писъци и изненаданите викове на някой, който бе ранен. Другият куршум удари кошчето за боклук, изпращайки във въздуха отчупено парче бетон и посипвайки лицето и с прах. Лили също стреля — трети куршум — и провери какво правят пазачите. И двамата бяха намерили прикритие — единият зад едно дърво, а другият зад друго кошче за боклук като това, зад което тя самата бе приклекнала. Пазачите не бяха тръгнали наникъде, затова се обърна пак към другите нападатели. Този отляво се бе придвижил още по-наляво, като по този начин не й даваше възможност да стреля по него, защото тя стреляше с дясната ръка и така бетона, който предпазваше нея, предпазваше и него.

Това не беше добре. Срещу нейния пистолет имаше други четири, което означаваше поне четири пъти повече амуниции от нейните. Можеха да я държат тук докато й свършат патроните, или докато дойдеше френската полиция, което трябваше да бъде всеки момент, съдейки по сирените, които чуваше въпреки звънтенето в ушите си.

Зад нея автомобилният трафик бе замрял, защото водачите спираха и изскачаха от колите си, за да се прикрият зад тях. Единствената й възможност беше да хукне към автомобилите, за да ги използва за прикритие. Сигурно щеше да й се наложи по пътя да се скрие в някой магазин, или да се надява, че някой ще мине на колело, за да му го вземе. Не й се щеше да се предоверява на физическите си възможности в момента. Старецът, който бе паднал на земята, сега се опитваше да стане и да прибере треперещия си любимец към себе си.

— Стой на земята — изкрещя му Лили.

Той я изгледа с ужасено неразбиране и силно разрошена бяла коса.

— Стой на земята — изкрещя му отново и направи жест с ръка.

Слава богу, той най-накрая разбра и се опъна на земята. Малкото му кученце допълзя до него и легна край главата му, възможно най-близко.

За момент, като че ли времето спря, а миризмата на барут надвисна над парка въпреки студения вятър. Лили чу как двамата футболисти си казаха нещо, но не можа да разбере какво. От дясната й страна се чу звука на добре поддържан, мощен двигател. Лили погледна натам и видя сив Ягуар да прескача бордюра, запътил се право към нея.

Сърцето й заби лудо, заглушавайки всичко наоколо. Имаше само няколко секунди. Трябваше да подбере идеално момента, в който да отскочи встрани, иначе колата щеше да я смаже. Прибра краката си в поза, готова за скок…

Шофьорът извъртя рязко волана и колата се завъртя на страни, между нея и футболистите, а гумите й запратиха във въздуха парчета пръст и трева. Задницата на колата се извъртя така, че се обърна в посоката, от която бе дошла. Шофьорът се наведе и отвори вратата.

— Качвай се — извика той на английски и Лили се хвърли на предната седалка. Над главата й проехтя гръм от едрокалибрен пистолет, а гилзата от изстреляния патрон рикошира от седалката в лицето й. С бързо движение Лили махна горещата гилза от там.

Шофьорът натисна газта до ламарината и Ягуарът подскочи напред. Проехтяха още изстрели, като пукотевицата и тътена на различни по калибър оръжия се припокриваха. Задното стъкло от страната на шофьора се пръсна на сол, а самия той залегна, за да се предпази от пороя стъкла, който го връхлита.

— По дяволите — озъби се той и свърна рязко встрани, за да избегне едно дърво, изпречило се на пътя им.

Безразборно спрените коли пред тях се размазаха пред очите на Лили докато излизаха отново на улицата. Шофьорът рязко завъртя кормилото и колата отново се завъртя на сто и осемдесет градуса, при което тя бе захвърлена на пода. Опита се да се хване за нещо — седалката, дръжката на врата — каквото и да е, само да има някаква опора. Шофьорът се смееше като маниак, докато колата прескочи поредния бордюр, мина през едно малко празно пространство между другите коли и с тежък трясък се стовари отново на пътя, карайки зъбите на Лили болезнено да изтракат. Тя едва успяваше да си поеме дъх.

Мъжът скочи на спирачките, направи рязък ляв завой и с газ излезе от него. Центробежните сили притискаха Лили към пода и не й позволяваха да се качи на седалката. Само успя да затвори очи, когато чу свирене на гуми точно от другата страна на нейната врата, но до сблъсък не се стигна. Вместо това, той направи нов десен завой и колата заподскача по някаква много неравна повърхност. Сградите преминаваха отстрани покрай колата, толкова близо, че Лили реши, че със сигурност ще отнесат страничните огледала. Сигурно минаваха по някаква алея, помисли си тя. Боже, беше се качила при някакъв откачен.

В края на алеята, шофьорът намали плавно скоростта, спря, изчака и най-цивилизовано се включи в движението по улицата, спазвайки нормална скорост и движейки се между другите коли с бързината на старица, излязла в неделя сутрин.

Но все още не можеше да спре да се смее и отхвърли глава назад, за да отприщи цялата сила на смеха си.

— По дяволите, беше много забавно!

Двете му ръце държаха волана, а големия автоматичен пистолет лежеше на седалката до него. Най-вероятно нямаше да й се отвори по-добра възможност. Свита в тясното пространство пред пътническата седалка, Лили заопипва пода наоколо, търсейки своя пистолет, който бе изпуснала докато се мяташе насам-натам като във влакче на ужасите. Намери го под седалката и с леки, незабележими движения го измъкна и го насочи право между очите му.

— Спри и ме пусни да сляза — каза тя.

Той хвърли един поглед към пистолета, след което отново се съсредоточи върху трафика наоколо.

— Остави тази играчка, преди да съм се ядосал. Та аз току-що ви спасих живота, лейди!

Така си беше и заради това тя още не го бе застреляла.

— За което благодаря — каза тя — А сега спри колата и ме пусни да сляза.

Двамата футболисти не работеха за Агенцията. Беше ги чула да си подвикват на италиански, значи трябва да бяха от хората на Родриго. Това означаваше, че този човек, най-вероятно, беше от Агенцията. Определено беше американец. Лили не вярваше в случайности, или поне не в такива големи съвпадения. Този човек се беше появил в най-критичния момент, шофираше като професионалист и носеше деветмилиметров „Хеклер и Кох“, който струваше поне хиляда долара. Да, със сигурност беше от Агенцията; или даже по-вероятно беше наемен агент, убиец, точно като нея.

Тя се намръщи. Това просто не се връзваше. Ако той беше нает да я елиминира, трябваше просто да си стои отстрани и тя щеше вече да е мъртва. Нямаше да му се наложи да си помръдне пръста дори. Беше решила да се пробва да избяга, макар че колко далеч щеше да стигне с четирима стрелци зад себе си и физическо състояние под въпрос, беше неясно. Сърцето й още биеше много силно, а за нейно собствено учудване, не можеше да успокои дишането си. Имаше вероятност този мъж да се окаже просто един ненормалник. Като се вземе предвид как се бе смял докато караше, това си беше съвсем допустима теория. Във всеки случай, тя искаше да излезе от тази кола.

— Не ме карай да натисна спусъка — каза нежно тя. — Няма и да се замисля даже.

Той отново й хвърли един бегъл поглед, а в очите му се появи пак онази идиотска насмешка.

— Нека поне се отдалечим достатъчно от местопрестъплението, ок? Сигурно си забелязала, че вече и аз съм замесен, а един Ягуар с простреляно стъкло някак си се набива на очи. По дяволите, колата даже е под наем. Тия в „Американ Експрес“ ще са бесни.

Лили го наблюдаваше внимателно, опитвайки се да прозре под маската му. Изглеждаше като че ли наистина не го притесняваше факта, че тя е насочила оръжие към главата му. Всъщност, изглеждаше като че ли за него цялата ситуация бе един майтап.

— Да си лежал случайно е болница за душевно болни?

— Какво — засмя се той и й метна още един от онези закачливи погледи. Тя повтори въпроса си.

— Ама ти наистина мислиш, че съм откачен!

— Смееш се като такъв, в ситуация, която определено не е смешна.

— Един от недостатъците ми е смеха. Бях готов да умра от скука вече и ето ти на — седя си в парка, гледам си моята работа и изведнъж зад мен започва престрелка. Четирима срещу един; а въпросният един е руса жена. Скучно ми е, загорял съм и си помислих, какво пък — ако взема, че ида с ягуара, да пострелят по мен и да спася тази жена, току-виж ми начупила кокалите от благодарност. Та, какво ще кажеш? — изви въпросително вежди той.

Объркана, Лили се засмя. Той изглеждаше необичайно глупаво с извити по този начин вежди. Мъжът спря да гримасничи и й намигна.

— Можеш да седнеш на седалката вече. От там също може да ме държиш на мушка.

— Както караш, май тук е по-безопасно — каза тя, но все пак се надигна и седна на седалката, но не си сложи колана, защото щеше да й се наложи да отмести пистолета от целта. Забеляза, че и той не си е закопчал колана.

— Нищо му няма на шофирането ми. Нали и двамата сме живи? Нищо не тече от новопробити дупки — или може би само малко.

— Уцелиха ли те? — попита рязко тя, обръщайки се към него.

— Не, само някакво парче стъкло ме поряза отзад на врата. Нищо сериозно — той се пресегна и прокара ръка по врата си. Пръстите му се обагриха в кръв, но не много — Виждаш ли?

— Добре — с много плавно движение тя посегна с лявата си ръка, за да конфискува оръжието, което лежеше до крака му.

Без да поглежда надолу, той рязко посегна и сграбчи китката и.

— Не така — каза той и всичката закачливост изчезна от гласа му — това си е мое.

Той беше изненадващо бърз. Само за миг добродушната му глуповатост бе изчезнала, заменена от хладен, твърд поглед изразяващ решителност.

Странно как, но тя се почувства по-уверена, щом видя решителния му поглед. Като че ли сега вече виждаше истинската му страна и знаеше с какво си има работа. Премести се по-далеч от него, възможно най-близко до вратата, но не от страх, а за да му е по-трудно ако реши да изтръгне оръжието от ръцете й. А може би я беше и малко страх наистина. Той беше непознат, а в нейния свят, непознатото можеше да е смъртоносно. Страхът бе съюзник, държеше я нащрек. Той направи отегчена гримаса, като я видя да се отдръпва.

— Виж, не е нужно да се държиш, като че съм някакъв откачен. Ще те пусна да си ходиш по живо по здраво, освен ако не ме застреляш преди това, като в този случай ще се блъснем в нещо и не мога да дам никакви гаранции.

— Кой си ти? — попита тя безизразно.

— Лукас Суейн, на вашите услуги. Повечето хора ме наричат просто Суейн. Не знам защо, но Лукас просто не им допада.

— Не питах за името ти. За кого работиш?

— За себе си. Не съм особено добър в ежедневната рутина от девет до пет. Прекарах около десет години в Южна Америка, но положението там много се напече и реших, че ще ми дойде добре да разгледам забележителностите из Европа.

Тя забеляза, че той наистина имаше доста тъмен тен. Ако правилно разбираше контекста на това, което й казваше, то значи беше някакъв приключенец, наемник или свободен агент. Лили все още залагаше на последното. Но защо тогава се беше намесил? Това не се връзваше с нищо. Ако му беше заповядано да я убие, можеше да го направи в момента, в който тя скочи в колата, при положение че не е искал да остави горилите на Родриго да свършат работата вместо него.

— В каквото и да си се забъркала — продължи той — изглежда противника ти те превъзхожда числено и имаш нужда от помощ. Аз съм свободен в момента. Добър съм и ми е скучно. Та какво точно стана там, в парка?

Лили по принцип не се поддаваше на импулси; или поне не и в работата си. Беше внимателна, подготвяше се добре и планираше нещата. Вече беше приела факта, че ще й трябва помощ, за да влезе в лабораторията, а въпреки обезпокоителната му добродушност, Лукас Суейн вече се бе доказал, че е добър в доста неща. Лили бе толкова самотна през последните няколко месеца, че самотата й се превърна в постоянна болка. В този човек имаше нещо, което подканяше към доверие; нещо, което притъпяваше тази болка. Тя не отговори на въпроса му. Вместо това каза:

— Имаш ли си някаква представа от охранителни системи?