Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (3)

Глава трета

Три дни по-късно Родриго и по-малкия му брат Деймън стояха пред гробовете на родителите си, в дома на тяхното детство в Италия. Баща им и майка им отново бяха заедно, един до друг, положени в земята, така както бяха прекарали целия си живот.

Гробът на Салваторе бе покрит с цветя, а двамата синове вече бяха взели по няколко от гроба на баща им и ги бяха положили на гроба на майка им.

Времето беше хладно, но слънчево и духаше лек вятър. Деймън сложи ръце в джобовете и вдигна поглед към синьото небе. На лицето му се четеше скръб.

— Какво ще правиш сега? — попита той.

— Ще разбера кой е виновен и ще го убия — отвърна Родриго без колебание. Двамата се обърнаха и си тръгнаха. — Също така, ще съобщя на пресата за смъртта на татко. Не можем да го държим в тайна още дълго. Новината ще разтревожи някои хора, които ще се чудят какво ще стане с договорите им към фирмата сега, когато аз управлявам, така че ще трябва да се позанимая с тях. Може доходите да намалеят малко, но няма да е нищо страшно, а загубите ще са краткотрайни. Приходите от ваксината ще ги покрият. Даже доста повече.

— Винченцо успя ли да навакса изгубеното време? — попита Деймън. Той разбираше от бизнес повече от Родриго и всъщност управляваше семейните финанси от собствения си щаб в Швейцария.

— Не дотолкова, както се надявахме, но работата напредва. Той ме уверява, че до следващото лято ще е готов.

— Значи се справя по-добре, отколкото очаквах, като се има предвид колко бе изгубено.

Един нещастен случай в лабораторията на Винченцо бе унищожил голяма част от текущия проект.

— Той и хората му работят почти без прекъсване.

И щяха да работят още повече, ако Родриго видеше, че изостават от плана. Ваксината бе твърде важна, за да позволят на Винченцо да изпусне крайния срок.

— Дръж ме в течение — каза Деймън. Бяха се разбрали, по съображения за сигурност, да не се виждат повече преди убиецът на баща им да бъде намерен и задържан. Той се обърна и погледна назад към новия гроб с очи, пълни със същата болка и гняв като на Родриго. — Още не мога да повярвам — каза той почти глухо.

— Знам.

Двамата братя се прегърнаха, без да се свенят да покажат чувствата си, след което се качиха на две различни коли, за да стигнат до частното летище, откъдето всеки щеше да поеме с различен фирмен самолет към дома си. Родриго се бе почувствал по-добре в присъствието на по-малкия си брат. Хубаво беше да е близо до това, което бе останало от семейството му. Въпреки неприятния повод, който ги бе събрал, в отношенията им се усещаше лекотата на приятелството. Сега всеки се връщаше към собствената си част от свързаните им и все пак отделни империи. Деймън трябваше да се погрижи за парите им, а брат му да намери убиеца на баща им и да поиска разплата. Каквото и да предприемеше Родриго знаеше, че Деймън ще го подкрепи.

Истината обаче беше, че Родриго не бе напреднал изобщо в разследването. Винченцо все още анализираше отровата, която можеше да ги отведе до някаква следа, а Родриго следеше отблизо конкуренцията в бизнеса, за да разбере дали знаят за смъртта на Салваторе. Човек би си помислил, че най-нелегитимните им партньори биха били най-подходящи заподозрени, но той не искаше да отписва никого. Все още не. Можеше дори да е човек от тяхната организация или някой от правителството. Салваторе имаше пръст в много и различни области и явно някой бе станал по-алчен и бе поискал всичко за себе си. Трябваше само да разбере кой.

— Закарай мадмоазел Морел до тях — каза Родриго на Тадео, когато се навърши седмица от пристигането й.

Тя вече се изправяше и ходеше уверено и, макар че рядко излизаше от стаята си, на Родриго не му бе особено приятно да има чужд човек в къщата. Той все още бе твърде зает да укрепва позициите си, а имаше някои неща, които чужди хора не трябваше да виждат или чуват — за нещастие двама човека бяха решили, че той не е достоен за заместник на баща си и се бяха осмелили да оспорят авторитета му, което от своя страна го принуди да организира убийствата им. Родриго щеше да се чувства много по-удобно, ако къщата отново се превърнеше в лично негово убежище.

Само след няколко минути колата бе паркирана отпред, а жената и малкото й багаж бяха натоварени вътре. След като Тадео потегли с французойката, Родриго отиде в кабинета на баща си, който сега бе станал негов, и седна зад огромното резбовано писалище, което Салваторе толкова бе обичал. Пред него беше доклада на Винченцо за анализа на отровата, направен по останките в бутилката, която бяха намерили в боклука на заведението. Беше го прегледал набързо, когато го получи, но сега го взе отново и го прочете внимателно, вниквайки във всеки детайл.

Според Винченцо, отровата бе специално разработена от химик инженер. Имаше някои от свойствата на Ореланин-а — вещество често срещано в някои живи организми, по-специално в отровната гъба Galerina Autumnalis. Това бе причината Винченцо да заподозре отравяне с гъби в началото. Ореланина атакуваше няколко вътрешни органи, но най-много черния дроб, бъбреците, сърцето и нервната система, при това така бавно, че симптомите не проявяваха не по-рано от десет часа след поглъщането. При това състоянието на жертвата в началото даваше признаци на подобрение, но задължително се стигаше до летален изход след няколко месеца. За ореланин-а няма известна противоотрова.

Отровата показваше и някои прилики с миноксидил — със забавящ ефект върху сърдечната дейност, спиране на сърцето, ниско кръвно налягане и затруднено дишане — това би спомогнало действието подобно на ореланин. Миноксидилът действаше бързо, а ореланин-а бавно. По някакъв начин обаче, двете различни свойства се бяха съчетали и закъснението на фаталното действие беше само няколко часа.

Също така, според Винченцо, в света имаше само няколко химика, които можеха да направят тази отрова и никой от тях не работеше за авторитетна фармацевтична компания. Естеството на работата им ги правеше трудно откриваеми, а услугите им — много скъпи. Тази конкретна отрова беше толкова силна, че по-малко от 30 грама убиваше седемдесеткилограмов човек, и струваше цяло състояние.

Родриго доближи дланите на ръцете си и замислено ги опря до устните. Логиката му подсказваше, че убиецът най-вероятно е конкурент в бизнеса, или някой, който си отмъщава за нещо от миналото, но инстинкта му все го насочваше към Денис Морел. В нея имаше нещо, което не го оставяше на мира. Не знаеше какво точно. Досега проучванията му бяха показали, че е точно това, за което се представя. Още повече, че и самата тя бе отровена и едва не бе умряла, което всеки логично разсъждаващ човек би казал, че я оневинява. Тя дори плака, когато той й спомена, че Салваторе е мъртъв.

Нямаше никакви улики срещу нея. Сервитьорът, сервирал им виното, бе много по-вероятен извършител, но щателните разпити, на които той и Дюран бяха подложени, не доведоха до никакви разкрития, освен факта, че Дюран лично бе дал бутилката в ръцете на сервитьора и го бе наблюдавал докато я носи, без да се отклонява, до масата на Салваторе. Не, явно човекът, който му трябваше беше този, който бе дал на Дюран информацията за бутилката, а досега нямаше никакви данни за него. Бутилката бе купена от фирма, която не съществуваше. Очевидно убиецът бе доста наясно със занаята си, като се съди по начина, по който бе доставил отровата и виното до целта им. Явно бе проучил добре жертвата си и навиците й. Знаел е, че Салваторе често посещава този ресторант, знаел е кога има резервация, както е знаел, с известна степен на сигурност, че Дюран ще запази тази конкретна бутилка вино за точно този свой високопоставен клиент. Убиецът, също така, е имал нужните умения, за да представи достоверно изглеждащ документ от легитимна фирма. Всичко това издаваше професионализъм, който ясно водеше към конкурент в бизнеса. И все пак, не можеше да забрави за Денис.

Малко вероятно, но убийството можеше и да е за отмъщение. Никой не беше извън подозрение, докато не се разбереше със сигурност кой бе убил баща му. Каквото и да бе намирал той в Денис, вероятно някой друг е намирал същото и е бил също толкова обсебен. Що се отнасяше до предишните любовници на Салваторе, Родриго си ги припомни наум и реши, че никоя от тях не може да има нещо общо. Най-вече по една причина — баща му беше като пчела — никога не се задържаше с някоя достатъчно дълго, за да се оформи истинска връзка. След смъртта на жена си преди около двадесет години, Салваторе беше удивително активен по отношение на сърдечните въпроси. Никоя жена обаче не бе дори близо до това, което той бе изпитвал към покойната си съпруга.

Нещо повече, Родриго бе проучил всяка жена, с която баща му прекарваше времето си. Никоя от тях не бе показала признаци на чак такова обсебване, нито пък биха знаели за такава екзотична отрова или как да се сдобият с нея и с безбожно скъпото вино. Щеше да ги провери отново, за всеки случай, но вероятно щяха да се окажат чисти. Какво можеше да се каже обаче, за хората, с които Денис бе имала връзка?

Той я бе попитал, но тя просто бе отговорила: „Не, няма такива хора.“

Дали искаше да каже, че е живяла праведно, като монахиня, цял живот? Не му се вярваше, макар да знаеше със сигурност, че бе отказала предложенията на Салваторе. Сигурно тя искаше да каже, че е имала любовници, но не смята, че някой от тях е способен на такова нещо. Родриго обаче не се интересуваше какво мисли тя. Той искаше да направи собствените си заключения.

Ето какво го глождеше непрекъснато. Защо тя не му каза нищо за миналото си? Защо беше толкова потайна? Този факт не го оставяше на мира. Нямаше причина да не му даде имената на всички, с които е била откакто е навършила пълнолетие. Дали не прикриваше някого? Дали подозираше кой може да е сложил отровата в бутилката вино, знаейки, че тя не пие и смятайки, че ще е в безопасност?

Не беше я проучил толкова обстойно, колкото му се искаше. Първо, Салваторе нямаше търпение да почака, а и срещите им бяха толкова прозаични — до последната — че Родриго просто бе оставил въпроса настрани. Сега обаче, беше решен да изрови всичката възможна информация за Денис Морел. Ако тя някога дори си бе помисляла да спи с някого, той щеше да разбере. Ако някой все още бе влюбен в нея, той щеше да го намери. Вдигна слушалката на телефона и набра някакъв номер.

— Искам да поставите мадмоазел Морел под непрекъснато наблюдение. Дори само да си подаде носа навън от апартамента, искам да знам. Ако някой й се обади по телефона или тя звънне на някого, искам да проследите обаждането, ясно ли е? Добре.

 

 

Във времето прекарано насаме в имението, Лили бе работила упорито в банята, за да възвърне възможно най-бързо силите си. Едно щателно претърсване не беше показало наличие нито на камера, нито на микрофон, което й даде необходимото уединение. В началото можеше да прави само упражнения за разтягане, но бе положила големи усилия, подскачайки на място, като трябваше да се държи за мраморната тоалетка, за да запази равновесие. Беше правила също така лицеви опори и коремни преси. Беше се насилвала да яде колкото може повече, за да има нужната енергия за възстановяването си. Знаеше, че да се натоварва толкова можеше да е опасно, с тази повредена сърдечна клапа, но рискът беше пресметнат, както почти всичко в живота й.

Първото нещо, което направи, след като се върна в апартамента си, бе същото щателно претърсване като на банята към гостната стая в имението. За свое облекчение, не намери нищо. Родриго явно не я подозираше, иначе щеше да се е погрижил всеки квадратен сантиметър от апартамента да се наблюдава и подслушва. Не, всъщност, той би я убил веднага, ако я подозираше.

Това обаче не означаваше, че е в безопасност. В момента, в който я попита за предишните й любовници, тя разбра, че има на разположение само няколко дни, за да изчезне. Той щеше да се разрови надълбоко в миналото й, само за да разбере, че такова няма.

Ако апартамента й е бил претърсван, а тя трябваше да допусне такава вероятност, то тършуващите са били много внимателни. Все пак, не бяха намерили скритите й принадлежности за спешно заминаване, иначе нямаше да е тук сега.

Старата сграда, в която живееше някога е била отоплявана с камини, които след Втората световна война са били заменени с радиатори. Камината в нейния апартамент е била зазидана, а пред нея поставили скрин. Лили бе постлала един евтин килим под скрина, не за да запази пода от издраскване, а за да може безшумно да мести скрина като дърпа килима. Сега тя го издърпа по-далеч от стената и легна по корем да разгледа отблизо тухлите. Нейната собствена замазка, с която бе прикрила отвора, беше невъзможна за разпознаване. Бе зацапала хоросана нарочно, за да изглежда стар, като този около отвора. По пода нямаше прах, който да издава факта, че някой е проверявал стената, удряйки по нея с юмрук.

Лили взе един чук и длето, легна отново по корем и започна леко да изкъртва замазката около една от тухлите. Когато бе достатъчно разхлабена, тя я измъкна, а след нея и още една, и още една. Бръкна с ръка в празното пространство, където някога е била камината, и измъкна няколко торби и кутии, всяка от които грижливо увита в найлон, за да остане чиста.

В една малка кутия бяха прибрани документите й за други самоличности — паспорти, кредитни карти, шофьорски книжки, лични карти, в зависимост от това каква националност решеше да приеме. В една торба имаше три перуки. Имаше и комплекти дрехи, които трябваше да се държат скрити, защото лесно и бързо се запомняха. Обувките бяха друго нещо — тя просто ги изсипваше всичките заедно в някой гардероб. Колко мъже има по света, които биха обърнали внимание на куп обувки? Лили, също така имаше и пари в брой — в евро, английски лири и американски долари.

В последната кутия се намираше сигурен мобилен телефон. Тя го включи и провери състоянието на батерията — беше слаба. Извади зарядното устройство и го включи да се зарежда. Лили беше изтощена; по челото й беше избила пот. Не можеше да тръгне утре, помисли си тя. Все още беше твърде слаба. Но вдругиден трябваше да замине. Налагаше се да побърза. Досега бе имала късмет. Родриго бе пазил смъртта на Салваторе в тайна, което й бе спечелило малко време. С всяка изминала минута обаче нарастваше опасността някой в Лангли да види снимка на Денис Морел, да я сканира на някой от компютрите, който от своя страна да върне доклад, че като се оставят настрана цвета на косата и очите, чертите на Денис Морел съвпадаха идеално с тези на Лилиан Мансфийлд — агент на Централното разузнавателно управление. Тогава ЦРУ щеше да я погне, а те имаха източници на информация и ресурси, за които Родриго можеше само да мечтае. По практически съображения Салваторе Нерви бе оставен да развива бизнеса си с благоволението на Агенцията. Никой от шефовете там нямаше да се зарадва на това, че тя го бе елиминирала.

Беше въпрос на късмет кой ще я намери първи — Родриго или някой от ЦРУ. Лили би имала по-големи шансове срещу Родриго, защото той вероятно щеше да я подцени. Хората от Агенцията обаче нямаше да направят тази грешка.

Лили искаше да провери дали я следят, а и би изглеждало странно, ако не го направи, затова се навлече с доста дрехи и отиде до кварталния магазин. Щом излезе от сградата, забеляза „опашката“ — мъжът седеше в една безлична сива кола, паркирана по средата на разстоянието до следващата пресечка и когато я видя, той вдигна един вестник, за да скрие лицето си. Аматьор. Но ако отпред имаше пост, тя предположи, че такъв има и зад сградата. Добрата новина беше, че в самата сграда нямаше пост, което правеше нещата малко по-предсказуеми. Не й се искаше да излиза през прозореца на третия етаж в нейното състояние. Лили носеше платнена пазарска чанта, в която сложи някои продукти и плодове. Един мъж, който изглеждаше като италианец и с нищо не се отличаваше от околните, освен ако не го търсиш специално, я следваше и не я изпускаше от очи. Добре, помисли си тя, значи стават трима. Бяха достатъчни, за да свършат добра работа, но не бяха толкова много, че да не може да се оправи с тях.

След като плати за покупките се запъти обратно към апартамента, като внимаваше крачките й да не са твърде бързи и да изглежда като че ли й костват много усилие. Вървеше със забит в земята поглед, олицетворение на незаинтересоваността, точно както би вървял човек, който не е нащрек и не го интересува какво става наоколо. Преследвачите й трябваше да си помислят, че изобщо не ги е забелязала, както и че здравето й е още твърде крехко и едва се придвижва. Тъй като те не бяха особено вещи в наблюдението, щяха, без да го осъзнаят, да свалят малко гарда, защото тя не представляваше никакво предизвикателство.

След като батерията на телефона се зареди напълно, Лили отиде с него в банята и пусна водата да тече в умивалника, за да заглуши всички други звуци, в случай че към апартамента й имаше насочен параболичен микрофон. Вероятността за това беше твърде малка, но в нейния занаят параноята спасяваше животи. Лили направи резервация за билет до Лондон в първа класа, след което прекъсна разговора, позвъни отново, представяйки се с друга самоличност, и резервира друг билет — от Лондон за полет заминаващ половин час след пристигането й обратно до Париж, където абсолютно никой не би очаквал да я намери. След това щеше да реши накъде да поеме, но тази маневра щеше да й спечели още малко време.

 

 

Лангли, Вирджиния

Рано на следващата сутрин един младши анализатор на име Сузи Полард премигна в недоумение като видя това, което компютърът току-що бе върнал като резултат на искането за лицево разпознаване. Тя отпечата доклада, след което се запъти през лабиринта от работни кабинки, докато стигна до една конкретна, подавайки глава иззад преградата.

— Това изглежда доста интересно — каза тя, подавайки доклада на старши анализатора Уилона Джаксън.

Уилона намести очилата си и бързо прегледа документа.

— Права си — отвърна тя. — Добра находка, Сузи. Ще предам това на шефовете.

Тя се изправи, чернокожа жена, сто и осемдесет сантиметра на ръст, със строги черти и делово отношение към всичко в живота, най-вече към съпруга и петте й синове. Казваше, че без друга жена за помощ в домакинството й се налага сама да държи всичко под контрол. Това й отношение се простираше и върху работата, където не търпеше никакви глупости. Всичко, което препращаше към шефовете, получаваше необходимото внимание.

До обяд Франклин Вини вече бе получил доклада. Салваторе Нерви, главата на организацията „Нерви“ — Франк не искаше да я нарича корпорация, макар че в нея участваха няколко корпорации — бе починал от неизвестна болест. Точната дата на смъртта му оставаше неизяснена, но се знаеше, че синовете му са го погребали в дома му в Италия, преди да разгласят факта. За последно, Салваторе е бил видян в един парижки ресторант, като между този момент и официалното обявяване на смъртта му имаше четири дни. Той привидно е бил в отлично здраве, така че явно неизвестната болест се бе развила доста бързо. Случваха се и такива неща, разбира се. Инфаркти и инсулти поваляха привидно здрави хора всеки ден.

Тревогата идваше от резултата, който програмата за лицево разпознаване бе дала, при търсенето за най-новата приятелка на Салваторе Нерви. Отговорът бе извън всякакво съмнение — това беше една от най-добрите агентки под прикритие на ЦРУ — Лилиан Мансфийлд. Лили бе потъмнила светлорусата си коса и бе сложила тъмни лещи, които да променят нейните запомнящи се светлосини очи, но нямаше спор, че това е тя.

Още по-тревожен бе факта, че преди няколко месеца двама от най-близките хора на Лили, както и осиновената им дъщеря, бяха умрели от ръката на Нерви. Всичко сочеше към един извод — Лили бе действала на своя глава, поемайки нещата в собствените си ръце.

Тя е знаела, че ЦРУ няма да позволи елиминацията на Салваторе Нерви. Той бе един отвратителен пример за човек, който си заслужаваше да умре, но беше достатъчно умен да играе двойна игра, като се поставя в полза на всички страни, застраховайки се от точно такава развръзка. Бе предавал на Агенцията изключително важна информация в продължение на години. Сега обаче, този канал бе загубен, може би завинаги. На ЦРУ щеше да отнеме години, ако изобщо успееше, да възстанови тези отношения с наследника на Салваторе. Родриго Нерви бе известен с това, че е страшно недоверчив и не се очакваше да се съгласи лесно на каквото и да е сътрудничество. Единствената надежда на Франк бе, че Родриго ще прояви прагматизма на баща си.

Вини мразеше да работи с членовете на организацията Нерви. Да, те наистина имаха и легален бизнес, но бяха като последователи на Бог Янус; всичко, което правеха имаше две страни — добра и лоша. Ако в една част от лабораторията им учени търсеха ваксина срещу рак, в другата част някой работеше над нов вид биологично оръжие. Те даваха огромни суми на благотворителните организации, които вършеха с тях много добри дела, но също така финансираха терористични организации, които убиваха невинни хора.

Да си играеш в басейна на световната политика бе като да идеш да поплуваш в канализацията. Човек трябваше да се изцапа, за да се включи. Лично за себе си, Франк мислеше, че смъртта на Салваторе Нерви е добър край, но що се отнасяше до работата му, ако Лилиан Мансфийлд бе отговорна за това, тя трябваше да си понесе последствията.

Отвори засекретеното й досие и го прочете. Психологичният й портрет показваше, че тя работи под голямо напрежение вече от няколко години. От личен опит Франк знаеше, че има два вида агенти — такива, които си вършеха работата, без да влагат в нея повече чувства от например при размазването на една муха, и такива, които бяха убедени, че вършат добро, но все пак душите им страдаха от постоянния стрес. Лили спадаше към втората група. Тя беше много добра в работата си, една от най-добрите, но всеки удар, който бе понесла, оставяше следа в душата й. Бе преустановила контактите със семейството си преди години, което не беше добре, защото водеше до чувство на самота и изолация от света, който тя така усърдно защитаваше. При тези обстоятелства, приятелите й в работата бяха станали нещо повече от колеги. Те бяха заели мястото на семейството. Тяхната смърт вероятно бе капката, която бе преляла чашата. Франк знаеше, че някои от колегите ще му се присмеят, ако разберат, че мисли по този начин — за души и чувства — но бе от доста години в занаята и не само виждаше, но и разбираше това, което вижда.

Горката Лили. Може би той трябваше да я спре от активна дейност в мига, в който за първи път видя, че започва да се поддава на напрежението. Сега вече бе твърде късно. Трябваше да се примири с настоящата ситуация.

Вдигна телефона и нареди на секретарката си да го свърже с Лукас Суейн, който, по някакво чудо, в момента беше в сградата. Явно съдбата бе решила да бъде благосклонна днес. Около четиридесет и пет минути по-късно секретарката му съобщи по интеркома:

— Господин Суейн е тук.

— Кажи му да влезе.

Вратата се отвори и Суейн влезе с бавна, флегматична походка. Всъщност, той така се движеше винаги. Вървеше като каубой, който няма къде да отиде, а и не бърза да стигне. Дамите изглежда харесваха тази му черта.

Суейн бе от хората, които, освен че изглеждат добре, винаги са и в добро настроение. На лицето му и сега имаше глуповата усмивка, докато казваше „здрасти“ и сядаше на стола, който Франк му бе посочил. Той бе адски добър полеви агент, защото хората не го възприемаха като опасност. Може и да беше веселяк, с походка, която символизира мързела в най-чистата му форма, но винаги успяваше да изпълни задачата си. Беше работил в Южна Америка повече от 5 години, което обясняваше силния му слънчев загар и мускулестото му тяло без грам тлъстина. Годинките обаче започваха да му личат, помисли си Франк, макар че, не беше ли така с всички? Кафявата коса на Суейн се беше посребрила по слепоочията. Все още я подстригваше късо, заради „близнатото“ отпред, което не се поддаваше на сресване. Бръчки очертаваха очите и прорязваха челото и бузите му, но с неговия късмет дамите сигурно ги намираха за сладки като походката му. Сладък. Днес сигурно е тъжен ден в кариерата му, щом описва най-добрия си полеви агент като сладък.

— Какво става? — попита Суейн, като протегна дългите си крака и се отпусна на стола. Официалността не бе от силните му страни.

— Имаме деликатна ситуация в Европа. Една от щатните ни агентки е решила да действа сама и е убила ценен наш информатор. Трябва да я спрем.

— Жена?

Франк му подаде доклада от бюрото си. Суейн го взе и бързо го прегледа, след което му го върна.

— Работата е свършена. Защо трябва да я спираме сега?

— Салваторе Нерви не действаше сам, когато бяха убити приятелите на Лили. Тя е тръгнала да отмъщава и може да погуби цялата ни мрежа по този начин. Вече ни навреди много, като елиминира Нерви.

Суейн смръщи лице и енергично го разтърка с двете си ръце.

— Нямате ли някой свободен агент, когото принудително сте отстранили от служба и сте изпратили в Европа на почивка? Някой със специални умения, който да може да открие мис Мансфийлд и да сложи край на безчинствата й?

Франк прехапа езика си, за да не се усмихне.

— Това на сценарий за холивудски екшън ли ти прилича?

— Е, надеждата умира последна.

— Твоята умря току-що.

— Добре, ами какво ще кажеш за Джон Медина? — в сините очи на Суейн проблесна искрено забавление от факта, че може да подразни Франк.

— Джон е зает в Близкия Изток — отвърна Франк спокойно.

Отговорът му накара Суейн да скочи на крака, забравяйки за всякаква флегматичност и мързел.

— Я почакай. Искаш да кажеш, че Джон Медина наистина съществува?

— Да, той наистина съществува.

— Но няма досие за него… — започна да казва Суейн, след което се усети, спря и се ухили. — Опа.

— Което ще рече, че си проверявал. Точно затова няма досие. За негова собствена безопасност. Та, както казвах, той е под прикритие в Близкия Изток, а и да не беше, не бих го използвал, за да върне някакъв агент от Европа.

— Значи, той е много по-важен от мен, така ли? — Суейн отново бе надянал глуповатата усмивка, което значеше, че не се е засегнал.

— Означава, че той има по-различни способности. Ти си човекът, когото искам за тази мисия, и тази вечер летиш за Париж. Ето какво трябва да направиш.