Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (28)

Глава двадесет и осма

Следващия ден бе поредната хладна, но слънчева събота, която привлече хората по улиците. Суейн си мислеше, че по това време на годината, туристите няма да са много, но очевидно бе сгрешил. Мнозина от тях бяха решили точно днес да разгледат градините на двореца, или може би там се провеждаше някакъв фестивал. Сигурно имаше нещо, което да обясни тълпите.

За нещастие, „пред градините“ се оказа доста мъгляво понятие. Украсеният, силно стилизиран парк бе доста голям и обкръжен от три страни от магазини, ресторанти и арт галерии. Входът на парка бе през един голям вътрешен двор, осеян с каменни колони, които Суейн предположи, че са нечия представа за… нещо, но всъщност изглеждаха твърде модерни и не на място сред архитектурата от 17-ти век. Имаше и една дълга редица по-високи и по-величествени колони, които още повече ограничаваха видимостта наоколо. Между всички тях и тълпите хора, много от които носеха червени шалове, да забележиш някого се оказа доста по-трудно, от колкото бе очаквал.

Намираше избора на непознатия за много неудачен, но това донякъде беше и окуражаващо. Един професионалист би избрал по-добро място, което означаваше, че мъжът, с когото си имат работа беше чист аматьор — най-вероятно някой, който работи в лабораторията на Нерви и се е притеснил от това, което става там. Двамата със сигурност биха имали предимство пред него.

Лили стоеше до Суейн и се оглеждаше. Носеше слънчеви очила, за да скрие очите си, но също така беше сложила и кафявите лещи, в случай че й се наложеше да свали очилата. Беше и с обичайната си забрадка, с която обикновено прикриваше косата си. Суейн я погледна отвисоко и взе ръката й в своята, придърпвайки я по-близо до себе си.

В желанията и нуждите си, той гледаше на себе си, като на обикновен човек. Но в момента, в отношенията му с Лили нямаше нищо обикновено и просто. Беше се натъкнал на страшна дилема и добре разбираше това. Най-доброто, което можеше да направи, бе да се погрижи за нещата едно по едно, според важността им и да се надява, че всичко ще се нареди. С Лили, обаче, нямаше как всичко да остане наред и всеки път, когато си спомняше каква всъщност беше задачата му, усещаше как един въображаем юмрук стиска сърцето му.

Само ако можеше да поговори с Франк! Той все още бе жив, в съзнание, но силно упоен и беше в интензивното. Според Суейн, „в съзнание“ не беше много подходящ термин за състоянието му, защото според секретарката му, можел да отговаря само на команди като „стисни ръката ми“ и понякога успявал да изрече думата „вода“. За Суейн, „в съзнание“ означаваше да можеш да водиш разговор и мисълта ти да тече логично. Франк изобщо не бе в подобно състояние. Не беше във форма да говори по телефона, дори и да имаше такъв на разположение. По въпроса за Лили трябваше да има и друго решение. Той искаше да поговори с нея. Да седнат на спокойствие, да вземе ръцете й в своите и да разкаже всичко с подробности.

Не беше задължително нещата да се развият по начина, който Франк бе определил. Искаше, да направи всичко това, но не го беше сторил до сега, защото знаеше съвсем точно как ще реагира тя. В най-добрия случай, щеше да го остави и да изчезне. В най-лошия щеше да се опита да го убие. Вземайки предвид миналото й, и факта колко изморена и недоверчива беше по принцип, той би заложил на най-лошия вариант. Само ако вече не й се бе случвало веднъж да бъде предадена от любовника си, който се е опитал да я убие… Тогава можеше и да има някакъв шанс. Той почти бе изстенал на глас, когато му бе разказала за този случай, защото знаеше, че това е създало ужасен прецедент в съзнанието й. След като едва се бе измъкнала жива предния път, сега едва ли щеше да му даде възможност да говори, преди да го застреля. Той знаеше, че чувствата й се крепяха на възможно най-слабата опора. Тя толкова пъти е страдала от предателства и загуби на близки хора, че бе стигнала до ръба; нямаше да понесе още един удар. Той знаеше много добре, че само обстоятелствата са я принудили да му обърне внимание, макар че той много умело се възползва от ситуацията. Тя е била лишена от човешка топлота и нормални отношения още когато умишлено ги е избягвала; животът й е бил тотално лишен от смях, забавления и удоволствия. Поне това можеше да й даде сега, макар и за малко; и както й бе казал, той бе един абсолютен късметлия, защото точно на това, тя не можеше да устои.

Сърцето го болеше, докато я гледаше как разцъфва през последните няколко дни. Той не се самоласкаеше с идеята, че причината е само в неговите умения на любовник или чаровната му личност. Простият човешки контакт бе в основата на всичко; това бе единственото, което я бе накарало да излезе от черупката си, бе и позволило да се смее, да флиртува и да приема чувствата на другите. Но нямаше как няколко дни да заличат натрупаното с месеци и години. Тя все още бе в толкова деликатно положение, че дори и най-лекия намек за предателство би унищожил доверието, което той бе успял да постигне.

Суейн също бе в много трудна ситуация, защото и той, като нея, бе в безизходица. Ако бе успял да й се хареса, тя също му бе влязла под кожата. Последните две нощи, правенето на любов с нея… по дяволите, това бяха най-хубавите моменти в живота му. Щеше адски да го боли ако я загубеше; а той бе оставил нещата да стигнат до ситуация, в която със сигурност щеше да я загуби, защото когато в даден момент тя разбереше кой всъщност е той и как е стигнал до нея, щеше да види в действията му само предателство. Мамка му. Беше си мислил, че ще се оправи все някак си; ще се позабавлява, както щеше да се позабавлява и тя, но не бе предвидил колко важна ще стане тя за него. Не бе подозирал и колко емоционално обременена ще е тя, което предварително определяше реакцията й, в случай че той си признаеше всичко сега. Беше постъпил глупаво и арогантно; беше мислил с долната си глава, вместо с горната и сега и двата щяха да си платят.

Това добре; той си заслужаваше да плати всяко наказание, но не и тя. Каквато и да беше, в настоящата ситуация Лили беше от добрите. Голяма работа, че е убила информатор на ЦРУ. Кучият му син си заслужаваше да умре, особено като се вземат предвид плановете му относно вируса на птичия грип. Не че е знаела за всичко това по времето, когато го е убила. Мотивите й са били само отмъщение, но за Суейн този аргумент изглеждаше дребнав. Основният факт бе, че Лили не се бе отказала. Бе продължила да се излага на опасности, само за да направи каквото трябва. Не са много хората с толкова висок морал или може би просто такава упоритост.

Изведнъж, стомахът му се сви и сърцето му заби лудо, когато осъзна какво точно е станало и как е бил заблуден.

— Мили Боже — каза той на глас.

Въпреки студеното време тялото му изведнъж плувна в пот. Лили го изгледа озадачено.

— Какво?

— Влюбен съм в теб — каза го някак безчувствено, фактологично, изведнъж изпаднал в шок от истината за собствените си чувства и за катастрофата, която ги очакваше. Той стисна зъби, за да не издаде изведнъж всичко, което тя все още не знаеше. Това, което бе казал, бе достатъчно, за да го накара да се чувства сякаш е скочил от ръба на висока отвесна скала.

Не можеше да види добре очите й заради слънчевите очила, но усети, че тя мига неразбиращо, а устата и леко се отвори от учудване.

— Какво? — повтори тя, но този път гласът й прозвуча много немощно. Мобилният й телефон иззвъня.

Лицето на Лили се изкриви от гняв.

— Толкова са ми омръзнали тези телефони! — измърмори докато ровеше в джоба си.

Объркан от внезапната намеса в разговора им, той грабна телефона от ръката й:

— Разбирам те — изръмжа като погледна в малкия дисплей. Поколеба се, докато гледаше номера. Познат му беше; беше звънял на този номер само преди няколко дни. Какво по дяволите ставаше? — този път виждаме номера — каза той, за да прикрие паузата, след което отвори капачето на телефона и каза рязко — Да, какво има?

— А! Може би съм сбъркал номера.

— Не мисля — каза Суейн, докато умът му бясно обработваше информацията, а тихият глас потвърди съмненията му. — Обаждате се във връзка с една среща?

Може би човекът насреща също позна гласа му, защото настъпи дълго мълчание. Толкова дълго, че Суейн започна да се чуди, дали връзката не е била прекъсната. Накрая гласът каза на френски:

— Да.

— Аз съм приятелят, за когото ви беше казано предварително — отговори Суейн, надявайки се, че човекът няма да го издаде. Непознатият знаеше, че той е от ЦРУ. Ако попиташе Лили по въпроса, играта свършваше.

— Разбирам.

Всъщност едва ли разбираше, защото можеше само да предполага — и то правилно — че Суейн е изпратен във Франция да се погрижи за един проблем, а именно Лили. Очевидно обаче, на местна почва той работеше с нея.

— Няма нужда да разбирате — отговори Суейн. — Само потвърдете дали все още имаме уговорка.

— Да, имаме. Не си дадох сметка, че паркът ще е толкова… Аз съм при фонтана в центъра. Така мястото на срещата става по-конкретно.

Ще седя на ръба на фонтана.

— Ще бъдем там след пет минути — каза Суейн и затвори. Лили грабна телефона от ръката му.

— Защо го направи — ядосано попита тя.

— За да знае със сигурност, че не си сама — отговори той. Аргументът беше толкова добър, колкото и всеки друг, а и беше единствения, който му дойде наум. — Чака ни в центъра на парка, при фонтана — хвана я за ръката и я поведе към парка.

Тя издърпа дланта си.

— Задръж.

Той се закова на място и се обърна към нея.

— Какво? — страхуваше се, че тя иска да говорят за неочакваното му изказване, защото собственият му опит показваше, че жените обожават да обсъждат такива въпроси безкрайно. Очевидно обаче, нейният ум бе тръгнал в съвсем различна посока.

— Мисля, че трябва да се придържаме към първоначалния план. Ти остани някъде настрани, откъдето да можеш да ме виждаш. Родриго може да се окаже достатъчно хитър и да е предвидил, че ще бъдем подозрителни ако веднага се съгласи на предложението за среща.

Да я остави да се срещне насаме с някой, който знае, че той е от ЦРУ? Това нямаше да стане.

— Не беше Родриго — каза той.

— Откъде знаеш?

— Защото човекът не познава добре парка. Не се бе сетил, че в събота входът не е удобно място за срещи. Не мислиш ли, че Родриго би проверил първо? А и огледай се наоколо — Родриго би ли се опитал да отвлече жена при толкова хора? Имаме си работа с някой, който не разбира от такива неща.

— Вероятно, но не можем да сме сигурни — изтъкна тя.

— Добре, погледни го от този ъгъл. Ако непознатият наистина е Родриго, дали присъствието на само един човек би го спряло да направи, каквото е намислил?

— Не, но ще му е невъзможно да осъществи плана си, без да привлече твърде много внимание.

— Точно така. Довери ми се. Не рискувам живота ти, или дори моя собствен. Родриго би избрал някое по-уединено място за среща, защото иначе би било глупаво от негова страна.

Тя премисли последното и накрая кимна в съгласие.

— Прав си. Родриго изобщо не е глупав.

Той сплете пръстите си с нейните и я поведе към парка. Усещането да я държи за ръка отново накара стомахът му да се свие, а доверието, което тя показваше към него му тежеше като камък. Господи, какво щеше да прави?

— Само за информация, чух те какво каза — тя го изгледа над ръба на очилата. Почувства се необикновено при вида на тези кафяви очи на мястото на светло сините; като че ли бе потънал в някаква паралелна действителност.

Той леко стисна пръстите и в своите.

— И?

— Ами… радвам се — беше казано просто и без претенции, но го прониза като стрела.

На повечето жени им беше по-лесно от на мъжете да кажат „Обичам те“, но Лили не беше като повечето жени. При нея, да обича и да си го признае сигурно е коствало всяка капка кураж, с която разполага — а тя го имаше в изобилие. Тя го караше да се чувства смирен — по начин, по който не бе очаквал — и не знаеше какво да прави.

Ръка за ръка, те влязоха в огромния официален парк, който някога бе принадлежал на кардинал Ришельо. Големият фонтан беше разположен точно в средата. Хората безгрижно се разхождаха наоколо — някои просто се наслаждаваха на красотата на градините, макар и през ноември те да не бяха толкова зелени както преди няколко месеца, а някои седяха на ръба на фонтана и позираха за снимки, които щяха да влязат в албумите им със спомени от ваканциите. Суейн и Лили като че ли безцелно тръгнаха около фонтана, оглеждайки се за човек с червен шал.

Когато ги видя да се приближават, той стана на крака. Суейн бързо го разгледа и оцени. Беше спретнат, късо подстриган мъж, висок около метър и седемдесет, с тъмна коса и лицева структура, която от километри издаваше националността му — французин. Съдейки по това, как му стоеше сакото, той или не носеше оръжие, или като Лили, го държеше в кобур на глезена си. Беше с куфарче — един детайл, който ярко го отличаваше от обикновените посетители на парка. Все пак беше събота; почивен ден. Суейн си помисли, че мъжът изобщо няма никакви познания относно шпионската работа, иначе щеше да знае, че по принцип трябва да се опита да се впише, а не да се отличава от тълпата наоколо.

Тъмните очи на новия им познат първо огледаха Суейн, след което се преместиха върху Лили. Изненадващо, в изражението му се появи някаква топлина.

— Мадмоазел — каза той и леко се поклони с напълно естествено и уважително отношение. Да, със сигурност това беше тихия глас, който Суейн си спомняше. Обаче, не му хареса как човекът гледа Лили и той я придърпа по близо до себе си с един от онези жестове, които мъжете използват, за да покажат на други мъже, че навлизат в чужда територия.

Човекът от Интерпол вече знаеше името му, но за да предотврати евентуално издаването му пред Лили, той каза:

— Наричайте ме Суейн. Сега, когато знаете вече имената ни, как е вашето?

Интелигентните тъмни очи го огледаха подробно. Новият им познат не се колебаеше, защото не знаеше какво да прави, а защото обмисляше ситуацията от всеки ъгъл. Очевидно бе решил, че няма причина да пази тайна, защото Суейн имаше вече мобилния му номер, а от там изобщо не бе трудно да получи името му.

— Жорж Блан — отвърна мъжът. Той посочи куфарчето, което носеше — Всичко, което ще ви трябва да знаете за охранителната система е тук, но след като внимателно обмислих нещата, вече мисля, че няма шанс да влезете, без да ви усетят.

Суейн рязко се огледа наоколо, за да се увери, че никой не е достатъчно близо, за да ги чува. Хубаво беше, че гласът на човека си беше естествено тих.

— Трябва да идем някъде на по-тихо място — каза той.

Блан също се наоколо и кимна в съгласие.

— Извинявам се — каза той — не съм добре запознат с процедурата.

Запътиха се към една редица дървета, подстригани и фризирани до най-малкия детайл. Суейн не се възхищаваше особено на култивираните градини, като лично предпочиташе природата в естествения й вид, но в целия парк имаше разпръснати каменни пейки и той предположи, че все пак, в по-разтоварени дни, тук би имало някаква атмосфера на спокойствие. Макар и да не бе точно по неговия вкус, паркът изглежда привличаше много хора. Намериха свободна една от каменните пейки и Блан покани Лили да седне, след което сложи куфарчето до нея. Изведнъж обзет от тревога, Суейн грабна куфарчето и го отдалечи от нея. Хвърли го обратно на Блан и му заповяда:

— Отвори го.

В него можеше да има бомба.

Лили се бе изправила на крака, а Суейн застана пред нея, като в същото време посегна към вътрешността на сакото си. Ако наистина имаше бомба в куфарчето, той може би щеше да я предпази, макар че се съмняваше Блан да задейства бомбата докато все още е толкова близо до нея. Но какво би станало ако Блан всъщност не можеше да я задейства, а детонаторът бе у някой, който ги наблюдава отстрани?

На лицето на французина се изписа тревога, първо заради бързината, с която Суейн бе действал и второ, заради решителността в погледа му.

— Вътре има само документи — каза той отваряйки куфарчето.

Ключалките се отвориха и той повдигна капака, показвайки им купчинка листи вътре. То имаше вътрешен джоб и той го отвори, за да може Суейн да погледне, след което повдигна и купчинката листи.

— Можете да ми вярвате — той го гледаше в очите, докато говореше и Суейн разбра посланието му.

Напрежението го напусна и той махна ръката си от дръжката на пистолета.

— Съжалявам — каза Суейн — Покрай Родриго Нерви не оставям нищо на случайността.

Лили го удари изотзад.

— Какво си мислиш, че правиш?

Можеше да се очаква от нея да се ядоса, от това че се опитва да я защити. Ако се бе сетила какво можеше да стане, тя самата би застанала пред него, за да го предпази, но тя имаше толкова опит в тези неща, колкото и самия Блан и в първия момент не бе разбрала логиката на действията му. Суейн не би се извинил за това, че е направил нещо, което тя самата би сторила. Той я погледна изпод вежди и само каза:

— Успокой се.

Лили го изгледа яростно, нарочно го заобиколи и отново седна на пейката.

— Моля седнете, мосю Блан — каза тя на перфектен френски.

Развеселен, Блан хвърли един поглед на Суейн и седна до нея.

— Казахте, че няма да успеем да влезем незабелязани — напомни му Лили.

— Да, допълнителните охранителни мерки напоследък правят това много трудно; особено през нощта, когато на всеки вход има допълнително хора, както и във всеки коридор. През деня всъщност има по-малко охрана, защото има повече работници.

Логично е, помисли си Суейн. Не беше приятно за тях самите, но бе логично.

— Предлагам да ви вкараме вътре през деня.

— И как ще го направите? — попита Свен.

— Уредил съм по-малкия Нерви, Деймън, да ви наеме. Той пристигна от Швейцария, за да помага на брат си. Познавате ли го, мадмоазел? — обърна се той към Лили.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не. Той постоянно беше в Швейцария. Доколкото знам, е нещо като финансов гений. Но защо ще му трябва да наема някого и за какво? Обикновено Родриго върши това.

— Както казах, той дойде, за да поеме част от административната тежест в работата. Той иска да наеме външна фирма, която да огледа охранителната система и да се погрижи да я направи възможно най-сигурна. И понеже става въпрос за лабораторията, Родриго се съгласи.

— Родриго знае как изглеждам — напомни му Лили. — Всички, които работят за него знаят.

— Но не познава мосю Суейн, нали? — каза Блан — Това е много благоприятно, а и вярвам, че имате доста умения в дегизировката?

— Донякъде, да — съгласи се Лили, учудена, че той знае нещо по въпроса.

— И този Деймън, ще ни наеме, без да ни е виждал? — попита Суейн със съмнение.

Блан леко се усмихна.

— Беше ми дадена задача, да му намеря някого. Той ми вярва и няма да постави под съмнение избора ми. Той самия ще ви преведе през охраната, до лабораторията — Блан разпери ръце — Какво повече да искаме?