Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Медина (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kiss Me While I Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 133 гласа)

Информация

Форматиране
Xesiona (2012)

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Родриго беше бесен. Той говореше бавно, премервайки думите си:

— Как по-точно, успяхте да я изгубите?

— Следяхме я плътно от момента, в който слезе от самолета — отговори глас с английски акцент по телефона. — После тя влезе в една тоалетна и повече не излезе.

— Изпратихте ли някой вътре, да я потърси?

— След известно време, да.

— Колко точно е това известно време?

— Около двадесет минути, преди хората ми да се разтревожат, сър. След това трябваше да чакаме, докато намерим жена, която да влезе и да огледа.

Родриго затвори очи и се опита да се успокои. „Глупаци!“ Хората, които са я следили сигурно са се разконцентрирали и не са я видели да излиза. Там не е имало други изходи, нямало е прозорци или шахти. Можела е да излезе само по същия начин, по който е влязла. Да, тези идиоти някак си просто не са я видели.

Въпросът не бе от кой знае какво значение, но небрежността го дразнеше. Родриго искаше, поне докато разбере всичко за миналото й, да я държи под наблюдение и да знае къде е и какво прави. Всъщност, той бе очаквал да получи отговорите, които търсеше, още на предния ден, но бюрокрацията бе неефективна, както винаги.

— Едно нещо е загадъчно, сър.

— И какво е то?

— Когато хората ми я загубиха, веднага проверих в граничните служби, но за нея нямаше никакви данни.

Родриго се изправи на стола си. Веждите му се сключиха във внезапна намръщена гримаса.

— Какво означава това?

— Означава, че тя просто е изчезнала. Когато проверих списъка с пасажерите от полета й, в него нямаше Денис Морел. Тя слезе от този самолет, но после някак си просто изчезна. Единственото смислено обяснение, е да се е качила на друг самолет, но и за това нямам никакви данни.

В главата на Родриго зазвучаха алармени сигнали; бяха толкова силни, че не чуваше нищо друго. Внезапно замръзна от ужасното подозрение, което се надигна в него.

— Проверете отново, г-н Мъри. Трябва да има някаква информация за нея.

— Вече проверих два пъти, сър. Няма данни да е пристигала или заминавала от Лондон. Проверих обстойно.

— Благодаря ви — каза Родриго и затвори телефона. Гневът, който го бе обхванал, беше толкова силен, че притъпяваше всички други чувства. Тази кучка го бе изиграла като глупак!

За да се подсигури допълнително, звънна на свой познат в министерството. „Искам тази информация незабавно“ излая той, без да се представя или да уточнява каква точно информация иска. Не беше нужно.

— Да, разбира се. Но има един проблем.

— Не можеш да откриеш въпросната Денис Морел? — попита Родриго саркастично.

— От къде знаете? Сигурен съм, че…

— Не си прави труда. Няма да я намериш.

Сега, когато подозренията му се бяха потвърдили, Родриго затвори телефона и седна зад бюрото, опитвайки се да сдържи адския гняв, който бушуваше в него. Трябваше да разсъждава трезво, а в момента това беше невъзможно.

Значи тя е убийцата. Колко хитро от нейна страна, да отрови и себе си, но с толкова малка доза, че дори и да се разболее, да оцелее. Или може би не бе имала намерение да опитва виното въобще, но баща му е бил толкова настоятелен, че тя, без да иска е изпила повече от колкото е планирала. Тази част нямаше значение. Важното беше, че все пак бе успяла да убие баща му. Родриго не можеше да повярва, как го бе заблудила; как бе заблудила всички. Документите й бяха перфектни. Сега, когато вече бе твърде късно, ясно виждаше как всичко е сработило. Салваторе е бил подмамен от очевидната й незаинтересованост към предложенията му, което го бе накарало да отслаби обичайните си мерки за безопасност. Самият Родриго също бе позволил това след първите им няколко срещи, през които нищо особено не се бе случило. Ако тя бе търсила компанията на баща му по някакъв начин, той щеше да е безкомпромисен в мерките си за сигурност, но тя ги бе изиграла по най-хитрия начин.

Със сигурност беше професионалистка, най-вероятно платена от някой от конкурентите. Като такава е имала приготвени нови самоличности, с които да изчезне след убийството. Може даже да е използвала собственото си истинско име, понеже очевидно Денис Морел бе псевдоним. Със сигурност се бе качила на онзи самолет за Лондон — хората му я бяха видели — следователно един от пътниците в списъка е била тя. Родриго трябваше просто да установи, кое име бе използвала, и да поеме по следите. Задачата пред него сега, или по-скоро пред хората, които щяха всъщност да работят по въпроса, беше трудна, но имаха отправна точка. Той щеше да ги накара да разследват всеки човек на борда на този самолет, и да я намерят. Без значение колко време щеше да му отнеме, щеше да я намери и да я накара да страда много повече, от колкото бе страдал горкия му баща. Преди да приключи с нея, тя не само щеше да му каже всичко, което знаеше, за човека, който я бе наел, но и щеше да умре проклинайки собствената си майка, задето я бе родила. Той се закле в името на баща си.

 

 

Лукас Суейн тихо обиколи апартамента, който Лилиан Мансфийлд, позната също като Денис Морел, скоро бе изоставила.

Дрехите й бяха все още тук, или поне по-голямата част от тях. В шкафа имаше още храна, а в мивката имаше неизмита купичка и лъжица. Всичко изглеждаше така, като че ли е отишла на работа, или просто е излязла на пазар, но той не се лъжеше лесно. Умееше да разпознава професионално свършената работа. В целия апартамент нямаше оставен нито един пръстов отпечатък; дори и на лъжицата оставена в мивката. Почистването е било перфектно.

Според досието й, дрехите, които бе оставила и без това не бяха неин тип. Те бяха принадлежали на Денис Морел, а сега, когато Денис бе изпълнила задачата си, Лили я бе зарязала както змия оставя кожата си. Салваторе Нерви бе мъртъв. Вече нямаше нужда Денис Морел да продължи да съществува.

Озадачаваше го само защо бе останала толкова дълго тук. Нерви очевидно е бил мъртъв от поне седмица или повече, но хазяинът бе казал, че мадмоазел Морел е хванала такси нанякъде тази сутрин. Той не знаеше накъде, но каза, че е носила малка чанта. Може би е заминавала някъде за уикенда. Беше я изпуснал само за няколко часа.

Хазяинът не го бе пуснал в апартамента, разбира се. Наложи му се да се промъкне крадешком и тихо да отключи вратата. Много мило беше от страна на хазяина да му каже кой точно е апартаментът, с което му бе спестил промъкването в канцеларията през нощта, за да провери регистъра, при което щеше да загуби време.

Сегашното положение пак си беше загуба на време. Нея я нямаше и нямаше да се върне. На масата имаше купа с плодове. Той си избра една ябълка, лъсна я върху ризата си и отхапа. Беше гладен. От любопитство, отвори хладилника, за да види каква друга храна има, но затвори вратата разочарован. Женска храна — плодове, някои свежи продукти и нещо като домашно приготвено сирене или много старо кисело мляко. Защо жените, които живееха сами, никога не държаха истинска храна в къщи? Той умираше за една пица с повече пеперони, или пържола на скара с голям печен картоф в масло и сметана. Това си беше истинска храна.

Докато размишляваше каква трябва да е следващата му стъпка към откриването на целта, изяде още една ябълка.

Според досието й, Лили би трябвало да се чувства доста комфортно във Франция, а и френският й бе почти като на французойка. Предполагаше, че й се удават различните акценти. Бе живяла също и в Италия и бе пътувала навсякъде по света, но когато ставаше въпрос за почивка, тя винаги избираше Франция или Великобритания, където явно се чувстваше най-добре. Логиката подсказваше, че би се махнала от Франция при първа възможност. Това поставяше Великобритания на първо място сред вероятните места, където би отишла.

Разбира се, понеже Лили беше много добра в това, което правеше, тя би си дала сметка за същата логика и можеше да е заминала за някое напълно различно място, като Япония, например. Суейн направи гримаса. Мразеше, когато сам оборваше разсъжденията си. Можеше, разбира се, и просто да подходи логично и да започне издирването й от най-вероятното място. Дори слепите свине понякога намираха жълъди.

Има три обичайни начина за прекосяване на Ламанша — ферибот, влак и самолет. Той избра самолета, защото беше най-бързо, а Лили би търсила бързината за да вземе преднина пред преследвачите си. Лондон съвсем не беше единствената дестинация във Великобритания, която Лили би могла да избере, но беше най-близо, а тя не би искала да лети дълго, за да не даде време на хората на Нерви да организират посрещането й. Информацията можеше да се предава мигновено, но придвижването на хората все още отнемаше време. Всичко това правеше Лондон да изглежда като най-добрия избор на дестинация, което му оставяше само да провери две главни летища — Хийтроу и Гатуик. Той си избра Хийтроу да бъде първото, защото беше най-натоварено. Суейн се настани на един стол в малкото уютно преддверие и извади верния си мобилен телефон със защитена линия. След като въведе дълга редица цифри, той натисна „Изпрати“ и изчака връзката да се осъществи. Енергичен мъжки глас с британски акцент каза:

— Мъри слуша.

— Суейн. Трябва ми малко информация. Жена на име Денис Морел може да е…

— Това определено е голямо съвпадение.

Суейн усети прилив на адреналин, тръпката, която ловеца усеща, когато изведнъж намери следата, която е търсил.

— И някой друг ли е питал за нея?

— Самият Родриго Нерви. Беше ни наредено да я следим, след слизането й от самолета. Пратих двама мъже, които успяха да я проследят до най-близката обществена тоалетна. Тя влезе и така и не излезе от там. Не е минавала през митница, както и нямам данни да се е качила на друг самолет. Явно е много хитра жена.

— Повече отколкото предполагаш — отвърна Суейн — Каза ли на Нерви всичко това?

— Да. Имам заповед да му сътруднича — до известна степен. Той не иска убийството й, а само да бъде проследена.

Но факта, че е изчезнала толкова ефективно веднага бе издал на Нерви нейните способности, което от своя страна я поставяше в изцяло нова светлина. Сигурно Родриго вече бе разбрал, че няма лице на име Денис Морел, което да отговаря на нейното описание, както и се бе досетил, че тя е човекът организирал убийството на баща му. Лили тепърва щеше да усети жегата. Как се бе измъкнала на Хийтроу? През някоя врата със специално предназначение? Първо обаче е трябвало да се измъкне от тоалетната незабелязана, което означава дегизирана. Умна жена като нея щеше да измисли начин за това и щеше да е готова. Сигурно е имала приготвена и друга самоличност.

— Дегизировка — каза той.

— И аз това си помислих, макар че не го казах на Нерви. Той е умен мъж и ще се сети сам по някое време, макар че охраната на летищата едва ли му е толкова позната тема. После ще ме помоли да прегледам всички записи.

— А ти прегледа ли ги вече? — ако отговора не беше „да“, значи Мъри вече не беше толкова разсъдлив като едно време.

— Веднага след като хората ми я загубиха на влизане в тоалетната. Не мога да ги виня, все пак, защото гледах записите вече два пъти и все още не съм я открил.

— Идвам със следващия възможен полет.

 

 

Поради необходимостта от придвижване до летището, намирането на свободни места в самолета до Лондон и други подробности, Суейн пристигна около шест часа по-късно. Той оползотвори времето, като подремна, но знаеше много добре, че всяка изминала минута е в полза на Лили. Тя знаеше как работят хората като него, както и с какви ресурси разполагат. Щеше да изгради удобно малко скривалище, като добави възможно най-много пластове към камуфлажа си. Забавянето, освен това, й даваше възможност да се сдобие с пари от сметката си в някоя банка, каквато той бе сигурен, че тя има. Ако се бе занимавал с нейната работа, самия той би си направил няколко отделни сметки. В интерес на истината, имаше малко средства в офшорна банка. Човек никога не знаеше, кога ще му потрябват, а ако не му потрябваха, толкова по-добре. Щяха да направят живота му след пенсия малко по-приятен. Суейн много държеше на комфорта след пенсия.

Както се бяха уговорили, Чарлс Мъри го чакаше на изхода. Той бе среден на ръст, елегантен, с къса, стоманено сива коса и лешникови очи. Държането му подсказваше, че е бивш военен. Поведението му бе винаги спокойно и уверено. Неофициално работеше за Нерви от седем години, а за правителството от много по-отдавна. През годините, Суейн бе работил няколко пъти с Мъри. Познаваше го достатъчно, за да имат относително приятелски отношения. Или поне Суейн се държеше приятелски; Мъри все пак беше англичанин.

— Насам — каза той след кратко ръкостискане.

— Как са жената и децата? — попита Лукас, следвайки Мъри отзад.

— Виктория е красива както винаги. Децата са тийнейджъри.

— Ясно.

— Разбираш значи. А при теб как е?

— Криси е втора година в колежа, а Сам първа. Добре са. Фактически, Сам още е тийнейджър, но най-лошото вече мина — всъщност и двете му деца се бяха оказали доста свестни, при положение, че родителите им се бяха развели преди около дванадесет години, а баща им доста често пътуваше извън страната. До голяма степен това се дължеше на майка им, Бог да я благослови, която отказваше да го изкара лошия в тяхната връзка и причината за развода им. Той и Ейми бяха седнали един ден с децата и им бяха обяснили, че се развеждат по много причини, включително и това, че се бяха оженили твърде млади и т.н. Всичко това си беше абсолютно вярно. Истината обаче беше, че на Ейми и беше омръзнало да е омъжена за съпруг, който все го няма и искаше свободата да потърси някого, който да го замести. По ирония на съдбата, тя още не се бе оженила повторно, макар че бе излизала с няколко мъже. Животът на децата не се бе променил много след развода им. Още живееха в същата къща, ходеха на същото училище и се виждаха с баща си почти толкова често, колкото и преди.

Ако той и Ейми бяха малко по-възрастни и мъдри, когато се бяха оженили, сигурно нямаше да имат деца, защото знаеха как работата му щеше да се отрази на брака им. Но, за нещастие, мъдростта и възрастта вървят ръка за ръка и докато станат на достатъчно години, за да разбират нещата, вече бе твърде късно. Все пак не можеше да съжалява, че има деца. Той ги обичаше с всяка клетка на тялото си, дори и да ги виждаше само по няколко пъти годишно и да приемаше факта, че не е толкова важен колкото майка им.

— Човек може само да се старае и да се надява, че дяволското в тях един ден просто ще изчезне — отбеляза Мъри докато завиваше в един къс коридор. — Ето тук — той закри с тялото си една малка клавиатура, на която набра някакъв код и отвори една обикновена на вид, стоманена врата. Вътре имаше голяма редица монитори, наблюдавани зорко от охранителния персонал, на които следяха приливите и отливите на хората в огромното летище.

От там те преминаха в по-малка зала, в която също имаше няколко монитора, както и оборудване, с което да се анализира материала събран от хилядите камери. Мъри седна на един син стол с колелца и покани Суейн да си придърпа един друг стол, същия като неговия. Той въведе някаква команда от клавиатурата и монитора пред тях светна. На екрана беше спрян на стопкадър записа, на който се виждаше как Лили слиза от самолета от Париж същата сутрин.

Суейн огледа всяка подробност, като не пропусна да забележи, че тя не носи никакви бижута, дори и ръчен часовник. Умно момиче, помисли си той. Понякога хората сменяха изцяло облеклото си, но забравяха ръчния часовник и точно това ги проваляше. Тя беше облечена в обикновен тъмен костюм и черни обувки с нисък ток. Стори му се, че изглежда слаба и бледа, като че ли наскоро бе прекарала някаква болест или нещо подобно.

Тя не се оглеждаше наоколо, а просто вървеше с останалите хора слизащи от самолета, след което влезе в първата тоалетна. От същата тоалетна излязоха много жени, но никоя от тях не приличаше на Лили.

— Дяволите да го вземат — каза Суейн — пусни го отново, на забавен кадър.

Мъри услужливо върна записа отначало. Лукас изгледа частта, където Лили слиза от самолета, носейки средно голяма, черна, ръчна чанта за багаж. Чантата не се набиваше на очи, защото милиони жени носеха такива всеки ден. Той се съсредоточи върху нея, търсейки признаци, по които да я различи между другите — закопчалката, начина, по който бяха прикрепени дръжките, каквото и да е. След като Лили изчезна в тоалетната, Свен започна да търси същата чанта. Той видя много черни чанти с всякакви размери и форми, но само една, като че ли можеше да е същата. Носеше я жена, висока метър и осемдесет, чиито дрехи, коса и грим направо крещяха „Погледни ме!“. Но тя не беше същата, а и, освен това, жената носеше още една, по-голяма чанта, каквато Лили нямаше на влизане.

— Ама че работа. Пусни го пак, — каза той — отначало. Искам да видя всички, които слизат от самолета.

Мъри изпълни молбата му. Суейн разгледа всяко лице и обърна особено внимание на чантите, които носеха. И тогава разбра.

— Ето! — каза той, навеждайки се към екрана.

Мъри спря записа на пауза.

— Какво? Не е излязла още.

— Не, но виж тази жена. — Суейн заби пръста си в екрана — Виж й чантата. Дай да видим тя какво ще направи.

Стилно облечената жена излезе от самолета няколко човека преди Лили. Тя се отправи направо към тоалетната, което не беше необичайно. Доста жени от този полет постъпиха по този начин. Той продължи да гледа записа докато жената излезе от тоалетната — без чантата.

— Бинго — каза той. — Тя е внесла чантата. Дрехите за преобличане са били в нея. Върни малко назад. Стига. Това е нашето момиче. Чантата е у нея.

Мъри запремига при вида на фантастичното същество на екрана.

— Гледай ти. Сигурен ли си?

— Да си видял тази жена да влиза в тоалетната?

— Не, но в крайна сметка не съм се оглеждал специално за нея. — Мъри замълча за секунда. — Малко вероятно е да съм я пропуснал, нали?

— Не и в това облекло.

Дори и само обеците с пера биха привлекли погледа. Тази жена привличаше вниманието с всичко по себе си, от късата щръкнала червена коса до ботушите на висок ток. Ако Мъри не я бе видял да влиза в тоалетната, то бе само защото тя изобщо не беше влизала там. Но не беше чудно защо хората на Мъри се бяха подвели по заблудата — колко хора по света, които се опитват да се скрият, биха привлекли толкова внимание върху себе си.

— Виж носа и устните й, това е тя — носът на Лили не беше крив, но беше доста близко до това определение, като в същото време оставаше женствен. Беше тънък, но здрав и по странен начин привлекателен в съчетание с пълната й горна устна.

— Така е — каза Мъри и поклати глава — Явно губя форма, щом не съм я видял до сега.

— Дегизировката е добра. Умна е. Да видим сега къде отива шарената каубойка. Мъри написа няколко команди с клавиатурата, за да изведе на екрана видеозаписа проследяващ Лили през тълпата. Тя повървя известно време и влезе в друга тоалетна. И пак не излезе.

Суейн потърка очи.

— Айде пак се почва. Да се концентрираме върху чантите.

Поради нестихващия поток от хора, някои от които от време на време препречваха видимостта на камерата, Суейн и Мъри трябваше да изгледат записа няколко пъти, докато сведат броя на вероятностите до три жени, и да ги проследят до момент, когато имат добра видимост върху лицата им. Най-накрая все пак откриха Лили. Сега тя беше с дълга черна коса и носеше черни панталони и черно поло. Беше и по-ниска, защото бе заменила ботушите с високия ток. Слънчевите й очила също бяха различни, а обеците с пера бяха заменени със златни халки. Но все още носеше двете чанти.

Камерите я проследиха до един от изходите, където се качи на друг самолет. Мъри бързо провери кой полет е заминавал от този изход по това време.

— Париж — каза той.

— По дяволите — промълви Суейн удивен, че тя се бе върнала обратно. — Ще ми намериш ли списъка с пасажерите?

Въпросът беше риторичен. Разбира се Мъри щеше да му го намери. Списъкът беше в ръцете му само няколко минути по-късно. Суейн прегледа бързо имената и видя, че там не фигурират нито Денис Морел, нито Лили Мансфийлд, което означаваше, че тя е използвала поредната фалшива самоличност.

Сега идваше забавната част. Щеше да му се наложи да се върне обратно в Париж и да повтори същата процедура с властите на летище Де Гол. Надутите французи нямаше да са толкова услужливи, като Мъри, но не беше без връзки и там.

— Направи ми една услуга — каза той на Мъри. — Не казвай още на Родриго Нерви какво сме открили — той не искаше онези горили да започнат да му се пречкат, а и нямаше желание изобщо да помага на такива хора. Понякога обстоятелствата можеше и да налагат на правителството на Съединените Щати да извръща поглед и да се прави, че не знае за деянията на организацията на Нерви, но не беше задължено да им помага.

— Какво сме открили? — попита любезно Мъри.

Разбира се, на Суейн не му беше толкова лесно да се върне обратно в Париж, както на нея й е било. Не можеше просто да слезе от един самолет и да се качи на друг, както тя бе направила. Лили се бе подготвила за това предварително, а той се опитваше да я следва, без да знае следващият й ход. Сега трябваше да си намери свободно място в някой самолет, а Лили знаеше какво би забавило един евентуален преследвач.

Все пак, на Суейн не му стана приятно като разбра, че ще трябва доста да почака до следващия полет към Париж, за който имаше свободно място. Мъри го потупа по рамото.

— Познавам един човек, който може да те закара доста по-бързо.

— Слава богу. Обади му се.

— Нямаш нищо против да пътуваш на задната седалка, нали? Той е пилот на НАТО.

— По дяволите — изруга Лукас — на изтребител ли ще ме качиш?

— Нали ти казах, че ще е много по-бързо?