Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Любен Дилов. Двойната звезда

Сборник фантастични новели

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979

Рецензент: Агоп Мелконян

Редактор: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Българска, I издание

Дадена за печат на 28.II.1979. Подписана за печат на 18.VI.1979

Излязла от печат на 20.VII.1979. Формат 32/70×100 Изд. №1254

Печ. коли 12,00 Изд. коли 7,77. Страници: 192. Цена 1,00 лв.

Код 08 9536233211/5516-114-79

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

 

© Любен Дилов, 1979. Б — 32

История

  1. — Добавяне

8

Странните качества, както бяха ги нарекли в протокола, зашествуваха из целия институт. Кой знае защо пак в чертожната се развилняха най-напред. След още седмица всички чертожнички вече можеха, ако не да се повдигат на сантиметри над пода, то поне да си прехвърлят пергели и газови запалки, да търкалят червила и да събарят пепелниците от масите. Оттам телекинезата нахлу в другите отдели, но заразяваше предимно инженерите.

Комисията не смогваше да проучва и описва случаите. Фотографът пък непрекъснато искаше пари за фотоматериали, все особено скъпи, та главният счетоводител, не знаейки как да ги оправдае, си подаде оставката, защото се боеше от държавен контрол. Върхът на всичко бе, когато и чистачката на директорския етаж кака Мара дотърча ужасена от себе си. Както си шетала снощи и като погледнала пълната кофа с вода, „она се катурнала съвсем самичка, та залела целио мокет…“

Огледаха я недоверчиво и най-напред се запитаха защо й викат „кака Мара“, когато тя е по-млада от всички в комисията. С изключение на профпредседателя, който възкликна:

— Е, нея пък кой е нателекинезил?

Предложиха й да премести кристалния пепелник, станал постоянен уред за експериментите им. Тя не можа. Навярно защото се боеше да не го счупи; няколко пъти рече: Ами ако го счупим? Излязоха в коридора да опитат с кофата. Пълна кофа с вода говореше за доста голяма сила. На неизсъхналия от снощи мокет се събра навалица, та трябваше да я разбутват, за да освободят една няколкометрова писта. Кофата поставиха в края й, за всеки случай — празна, Кака Мара я гледа, докато се насълзиха очите й, но тя си стърчеше невъзмутимо, като всяка цинкова кофа.

— Ама не ви лъжем за снощи! — почти изплака чистачката. — Вие да не помислите, че аз такова, щото…

— Погледни я с любов — каза й профпредседателят. — Така, със силна любов и желание!

Не видяха има ли любов и желание в погледа на чистачката, но кофата не помръдна.

— Опитай с омраза! — предложи отново профпредседателят.

— Е па как че мразим кофата! — възбунтува се здравият разум у женицата.

— Нищо де, опитай! — подкрепиха и други хрумването на профпредседателя.

Кака Мара пак се опули и когато вече всички изпуснаха напразно затаявания си дъх, кофата изведнъж се събори, дръжката й, мистично тихо издрънча. Публиката се развика, разсмя, после млъкна в очакване. Значи, с омраза, а? — рече директорът и всички се втренчиха в него, но той не се катурна като кофата, а потупа слисаната жена по рамото с едно също двусмислено:

— Браво, како Маро!

И почти избяга в кабинета си, сподирен от комисията, която се питаше вече с огорчение защо след като, изглежда, не само любовта е носещата среда, индукционното поле и така нататък, за странните качества, защо още никой не е бил удостоен от тях. Какво имаха левитацията и телекинезата против ръководството на института? Комисията не знаеше, че нейният председател, директорът, щом останеше насаме, непрекъснато местеше с поглед докладните папки, календара, телефона и други по-дребни предмети.

Телекинетичните способности на кака Мара толкова ги объркаха, че никой не забеляза тогава с какви очи гледаше Борис Левиташки същата кофа. А той ревнуваше и искаше да я изправи или поне да я премести в отвъдния край на коридора, та отново да спечели вниманието на колегите си. Кофата не го послуша, дори празна. Не само комисията левитацията и телекинезата също го забравяха напоследък. Силите му като че ли се разтваряха в колектива, дарявайки всекиго с частица, та за него оставаше все по-малко. А и Лили Захариева допълнително му тровеше живота със заплахите си да разтрогне годежа им. Панаира бе му простила — че бе мислил за нея, й доказваха купищата хубави подаръци от Лайпциг, — но отказваше да приеме клетвите му, че не е докосвал никоя от другите чертожнички. Борис не се запита защо тя бе толкова уверена в начина, по който се разпространяваха странните качества, и понеже я обичаше, страдаше заедно с нея, че някои нейни колежки можеха повече от годеницата му. Нейните способности също чезнеха. Обезпокоен сериозно, той съжаляваше вече, че не бе отишъл в цирка; там поне повече хора щяха да се порадват на необикновеното явление. Може би там нямаше и да изчезне така скоро. Изглежда, необикновеното най-добре вирееше в днешно време само в цирковете.

Но и комисията следеше с безпокойство развитието на нещата. Оказа се, че кофата на кака Мара наистина бе отбелязала кулминацията, след която започна бързият и всеобщ упадък. Той също тръгна от Борис Левиташки, който пръв загуби окончателно странните си качества, колкото и отчаяно да се упражняваше. Няколко дена по-късно Лили Захариева се яви на работа с подути от плач и напрягане очи. Не бе смогнала да помръдне дори пиличката си за нокти. В чертожната и в залата на конструкторите се забавляваха още известно време със състезания кой по-далеч ще премести запалка или кутия с цигари. После минаха на кибритени кутийки — отначало пълни, след това празни, докато и празните кутийки се възбунтуваха срещу психическите им сили.

Комисията още дълго се занимава с любовните връзки в института, макар странните качества да бяха повсеместно изчезнали — дотогава, докато изчезнаха и любовните връзки. После замря като парализирана. Защото когато председателят на една комисия премного си играе на демокрация, тя също става нерешителна. А той все бе отлагал повикването на хора от Академията на науките и даването на публикацията, очаквайки да се засилят собствените му способности. Не беше редно и възпитателно не беше чистачката да събаря цинкова кофа с вода, а директорът едва-едва да премества някоя папка или химикалка. Напразно обаче пиеше сили от своя таен извор, той също бе пресъхнал. На края директорът се утеши с благоразумието си: никой не бе узнал, че за известно време и той бе притежавал тия странни качества. Заради него обаче пропуснаха момента, когато все още можеха да ги демонстрират на живо пред обществеността. Левитацията и телекинезата бяха си отишли от института и засега нямаше признаци за връщането им.

— Я дайте да погребем тая история — предложи тогава директорът на комисията. — Все едно, никому вече не можем да я докажем истински. Нали и фотографът каза, че дори на снимките нямало да повярват. За монтаж ще ги обявят. Тогава какво, за смях ли да ставаме? Ние сме авторитетен институт, не сме някакво шотландско езеро — намекна той за историята с Неси, на която въпреки множеството снимки все по-малко се вярваше.

Толкова бяха съкрушени, че се разотидоха мълчаливо. Никой обаче не бе в състояние да се върне към нормалния трудов делник. С изключение на кака Мара, която и без това бе се разтревожила само от намокрения мокет. Тук и там някой все още опитваше и с любов, но повечето служители се взираха непрекъснато с омраза във вещите, с които работеха, и в колегите си. Напразно. Всичко си оставаше на мястото. Единствено Лили Захариева успя да прехвърли подарената й от Борис Левиташки годежна халка от пръста си в джоба му. Без излишен шум, разбира се. А когато почти веднага след това печално за него събитие го повика секретарката на директора, Борис отгатна с последния остатък от нещо като телепатия в себе си, че ще последват и други неприятни неща.

Посивели и вдървени, директорът и заместникът му приличаха на библейските солени стълбове на отчаянието.

— Левиташки — каза му директорът без предисловие, без да го покани да седне. — Пристига комисия от министерството да обследва работата на института. По сигнали. Разбираш какво значи това, нали? По сигнали! Налага се веднага да напуснеш.

Бъдещият инженер се осмели все пак да поиска обяснение. Директорът му го даде вече не толкова хрипкаво:

— Не напуснеш ли доброволно, ще те уволня по доста тежък параграф. За разстройване на колектива. Всичките ни разработки изостанаха заради теб. Ако утре преместят мене, с нищо няма да ти бъда полезен, значи, в интерес и на двама ни е, ти да се махнеш.

— Щом толкова преча… — измърмори Борис Левиташки, загледан през прозореца към тревните площи, по които на купчинки гниеше ожънатият бурен. Дъждовете продължаваха и той никога нямаше да се превърне на сено.

— Добре — излезе директорът от каменната си поза и си беше отново предишният делови, енергичен ръководител. — Върви да си пишеш оставката! Без дата! Аз през това време ще се обадя на едно място.

И с един разговор по телефона само успя да го прехвърли в института за кухненска и битова техника. След което продиктува строга заповед за наказанието му. Съвсем случайно й постави датата на оня весел ден, когато бяха ожънали тревните площи.

В института за кухненски и битови уреди Борис получи своето конструкторско място, но не се зарадва, а продължи да тъгува за изгубените си качества. Все му се струваше, че те пак ще се появят, ако не тук — другаде, ако не у него — у другите хора. И току се взираше с плашещо хората очакване в лицата им. Все още вярваше, че това са били само техните първи кълнове, крехки и неустойчиви, по-скоро — едно предизвестие за появата на бъдещия хомо галактикус, който няма да има нужда от космически кораби, а свободно ще господарува над времето и пространството. Но нима можеш с такава налудничава вяра да бъдеш полезен в института за кухненски прибори? С нея можеш да стигнеш най-много до психиатрията. Което и стана.

Край
Читателите на „Странните качества на Борис Левиташки“ са прочели и: