Любен Дилов
Странните качества на Борис Левиташки (1)

1

В оная пролет валяха обилни дъждове и буренът израсна висок.

Комисията в института за подемни машини, която се занимаваше със странните качества на чертожника Борис Левиташки, не откри връзка между тях и климата, но тъй като напоследък медицината утвърждаваше многостранната зависимост на човешкия организъм от метеорологичните и космическите влияния, комисията отбеляза в протокола си и необикновената пролет.

Пролетта бе изправила самия Левиташки пред два проблема — от обществен и интимен характер. Като член на профкомитета му възложиха да се погрижи за тревните площи около института. Засети преди десетина години след построяването на институтската сграда, тези площи отдавна носеха незаслужено името си „тревни“, тъй като никой не бе ги поддържал. Утъпкани, замърсени с всякакъв боклук, от дъждовете те изненадващо се превърнаха в гъсти, до пояса високи ниви от бурени, чиито названия бяха забравили дори някогашните селски чеда — сега сътрудници и служители в института.

Борис Левиташки все не откриваше ни косач, ни коса, защото градът имаше хиляди такива площи. Домакинът кривеше и без това кривите си рамене: „Няма, братче, това е!“, но изостреното чувство за отговорност пред обществото не позволяваше на Левиташки да се измъкне със същото оправдание. Един сърп поне да намереше отнякъде, собственоръчно щеше да ожъне тия проклети бурени! Които отгоре на всичко бяха като че ли по своему хубави в буйните си жизнени пориви, в месестата си пищност, дарила института все пак с някаква зеленина. Той се изтърва и да го каже, естествено, не пред отговорни лица, само пред колежката си Захариева. Тя обаче съобщи и за това, въпреки че само няколко дена по-късно бяха вече в интимни отношения, та в протокола на комисията към странните качества на Борис Левиташки се прилепи и не по-малко озадачаващото му харесване на бурените.

Беше в обедната почивка, в половината свободен час между току-що спрелия сутрешен и още не започналия следобеден дъжд. Слънцето се мъчеше да се провре между тежките топли облаци и от усилията му в града ставаше двойно по-задушно. Захариева и Левиташки излязоха от стола да се поразтъпчат из мокрите алеи на бившите тревни площи. Често го правеха, та самата Захариева не предусети в разходката им нещо необичайно. В чертожната зала работеха десет млади жени и един млад мъж. Разбира се, дълго време те го одумваха, дълго време той бе търпелива жертва на доста безмилостните им закачки, но по времето на тези събития той отдавна вече бе се превърнал просто в една от тях. Защото никоя чертожничка не би се интересувала сериозно от един чертожник при наличието на цял батальон инженери и конструктори в института.

Левиташки се оплака на колежката си, че модерната техника е прогонила и сърповете от нашия живот. Но се и похвали. Бе се сетил на края за една своя далечна леля, която обещала да му прати по някой съселянин два сърпа. После той внезапно се спря насред обраслата алея и се изсмя:

— Изтормозих се заради тия бурени, а сега почва да ми става жал за тях. То аслъ̀, като гледаш дълго време едно нещо, или го намразваш, или някой ден го откриваш с други очи. Погледни ги, погледни ги! С какво всъщност са по-грозни от другите растения? В село ги требят, защото пречат на храните, но в града с какво пречат? А кой знае и какви непознати качества крият в себе си! Виж го тоя красавец! — рече той и почти нежно погали половинметровия отровнозелен език — листо на непознатото и нему вече растение.

Захариева също докосна „красавеца“ и хвърли през рамо един развеселен поглед към своя колега: Я, Борето Левиташки правеше намеци!

А чертожникът сякаш сам растеше нагоре заедно с екзалтацията си:

— Цяла джунгла! В сърцето на града. И всичко пращи от сокове, бори се, лети със семената си към слънцето! А за какво мечтаем ние? За тревна площ! Всичко да е еднакво, равно, ниско подстригано…

Намекът му се отплесваше в друга посока, доста по-опасна, и Захариева инстинктивно пожела да го върне обратно:

— Какво става с тебе, Боре? Такава любвеобилност даже към бурените? Да не си влюбен?

— Ти знаеш… — прошепна в неочакван отговор Левиташки.

Тя никога не бе го знаела, а изведнъж усети, че винаги го е знаела през последните години; знаела е дори и защо той никога не бе й показвал чувствата си. При тези клюки около нея мъж като Левиташки не би събрал кураж за нещо повече от някой тъжно унесен поглед. Стори й се още, че го мрази заради мухльовщината му, затова реши да приключи темата на разговора с най-колегиалния тон:

— Сигурно е хубаво така, да е пролет и да си влюбен, а, Боре?

— Мъчително е — изпъшка чертожникът без надежда и без укор.

— А ти по-добре си гледай изпитите — препоръча му тя майчински и по майчински ядосано добави: — Другото е вятър-работа.

— Приключих. В две извънредни сесии. И дипломната работа представих. Професорът вече ме поздрави с инженерската титла, макар че през юни…

— А — възкликна тя неприятно поразена. — Че кога така? Ама и ти си един потайник!

— Не си се интересувала. Пък аз не обичам да се хваля.

— Е, честито тогава! Ще черпиш.

— Черпенето е единствената приятна страна на нещата — рече той с необичайно за него самочувствие.

— Защо?

— Шефът все ме потупваше по рамото: „О, нашият задочник!“ — а сега бяга да не ме срещне. И, второ… бях решил, щом се дипломирам, да се оженя. Пък и за тая работа май завърших предсрочно.

— Ти си вземи дипломата, всичко ще се нареди — рече тя малко нервно. — Ох, свърши ни почивчицата! Да вървим, братко, да си вадим очите. Блазя ти, че поне от това ще се отървеш!

Той я застигна с две крачки. Устремни, неотмерени, те го блъснаха в рамото й.

— А ти защо не ме запита поне в коя съм влюбен?

Захариева се спря против желанието си, против осъзнаването, че в момента ги наблюдават най-малко от двайсет прозореца на института.

— Аз съм дискретен човек, Боре, — похвали се и тя. — За такива неща не се пита. Но ще ти кажа едно, впрочем, ти сам го каза одеве. Мъжът трябва да е като твоите бурени: жилав, напорист, безогледен, ако иска да побеждава подстриганото. — Тя сепнато се изсмя, доловила цялата опасност на своя съвет: — Видя ли колко съм мъдра? Хайде, че вече ни одумват!

При входа той още веднъж я спря:

— Лиле, това… това окуражаване ли беше?

— Може би — изсмя се тя отново и припна нагоре по стълбите.

Краката й — пълнички, но с изящна линия — изтанцуваха в душата му своето кокетно изкачване.