Любен Дилов
Странните качества на Борис Левиташки (6)

6

Изпратиха двойката с едва сдържано раздразнение. Изглежда, ръководството на института не изпитваше желание да се товари с нови проблеми. Само профпредседателят бе подхвърлил с непроменено добро чувство:

— Слушай, Боре, хвърли ми един поглед, че ме премести някъде я министър, я зам!…

После ръководството дълго мълча и пуши, докато началникът на конструкторския отдел, който смяташе себе си за най-авторитетния специалист в института, се сметна и задължен да каже мнението си.

— Всъщност не е неестествено тъкмо в института за подемни машини да се появят… тия… — започна той. — Озадачава ме обаче, че млад служител и безпартиен при това…

— Не говори глупости! Какво като е безпартиен? — рече партийният секретар.

— Да не започваме пак с кавги — намеси се директорът, познаващ взаимоотношенията им. — Дайте конкретни предложения как да помогнем на човека. Наш колега е, полезен човек, не е виновен, че му се е случило…

— Аз шестнайсет години работя в тоя институт, пък не ми се е случило! — напомни заместник-директорът, искайки също да възрази на началника на конструкторския отдел, но директорът разбра лошо своя съперник:

— Няма нищо общо с трудовия стаж.

— Левиташки! — извика профпредседателят. — Левиташки прави левитация! Той си се е родил с нея, човекът.

— Вижте, другари — подхвана отново обиденият началник-отдел. — Одеве ми се каза да не говоря глупости, но със същото основание мога и аз да отправя този призив. Да се разберем: Никой от нас не е специалист по тия работи! Аз предлагам…

— Няма специалисти за нещо, което не съществува — отново го прекъсна партийният секретар, които прелистваше еднотомната енциклопедия край директорската библиотека. — Ето, и в енциклопедията го няма. Телефон има, макар че всеки знае какво е телефон, а телекинеза няма. И левитация няма.

— Но всички сме чували тия понятия, нали? Защо не повикаме хора от института по сугестология?

— А да си чувал понятието „репутация“? — язвително каза директорът на началника си. — Ние като ръководство имаме право да решим полезно ли е това за института, или не. Второ, нужните справки можем и сами да си направим. И в института по сугестология ако трябва.

— И там ще ти кажат, че няма такова животно — на свой ред му се озъби заместник-директорът.

— Другарят директор е прав — защити го партийният секретар откъм библиотеката. — Длъжни сме сами да се справим с проблема. Ще определим комисия, ще изчетем всичко по въпроса, ще протоколираме опитите с Левиташки. В началния стадий ще минем и без чужди специалисти. Когато сме готови, ще повикаме хора от БАН и от пресата, ще го демонстрираме и ще направим публикацията. Вярвам, оценявате значението на една такава публикация.

— Ти май се виждаш вече в президиума за Нобеловата награда — рече младият профпредседател, не особено тачен от ръководството, но предано обичан от целия останал колектив. — Леле, като разберат, че вместо да правим асансьори и кранове, се занимаваме с левитация! Поне всички да можехме да се вдигаме така…

— А нещо сериозно да кажеш и ти веднъж няма ли? — скастри го директорът.

Младият инженер изду бузи да преглътне смеха си, избоботи в заседателен стил:

— Аз поддържам предложението за комисията. Нужен ни е и фотограф. Без снимки никаква документация няма стойност. Освен това: да изработим методология и програма за сеансите.

Пак ги изненада, въпреки че той на всички заседания покрай шегите си правеше и разумни предложения. Нали затова трета година не успяваха да го свалят от поста му. И вече наистина делово, както подобава на едно опитно ръководство, набелязаха всичко, което трябваше да се извърши в близките дни. На края директорът драматично разпери ръце:

— Бе, хора, една левитация план не изпълнява, ама като сте рекли…

Но другите не му обърнаха внимание. Бяха свикнали в решителни моменти той да стоварва отговорността върху колектива им. Така минаваше и за демократичен.