Любен Дилов
Странните качества на Борис Левиташки (4)

4

Трудно е да се опише нощта, каквато я преживя Борис Левиташки. Подемите на духа и радостта от тайнствените способности, които го караха да лудува с вещите в стаята си — дори кушетката премести веднъж с поглед, — се редуваха с отчаяние и страх; как ли щеше да се живее занапред? Това дотолкова го изтощи, че на края не смогна и по нормален начин да се премести на кушетката, а поспа около час-два в неудобното кресло. Събуди се, ослепен от прожектори, оглушен от оркестрови тушове. Бе летял с разперени ръце под купола на огромен цирк, а като се спусна надолу, видя, че нямаше къде да стъпи, защото арената гъмжеше от премятащи се клоуни и маймуни. Това именно го и събуди.

Отиде на работа с решението, че няма право да крие от обществото вълшебните си способности. То бе длъжно да им намери приложение, да ги изучи поне. Директорът обаче не дойде тази сутрин, а сърповете разбудиха атавистични чувства у селските чеда и внуци в института и те въодушевено решиха, че една жътварска бригада приятно ще разнообрази работния им ден.

Целият колектив се изсипа на мокрите от нощесния дъжд бивши и бъдещи тревни площи. Стана много весело, но не закъсняха и конфликтите, защото, както се казва на иститутския език, проблемът за техниката бе много остър — два сърпа на двеста души. Виновникът за неочаквания празник стоеше настрани от веселието, смутен и сънлив. И сигурно изобщо нямаше да се дореди, ако Лили Захариева не бе се погрижила за него.

Тя притича, въодушевена и още по-хубава, дръпна го за ръката:

— Ти какво, за бурените ли тъгуваш? Хайде да се наджънваме!

Изглежда, и тя бе чела някога същия разказ, но Борис реши, че й го е внушил снощи по телепатичен път. В края на краищата какво е една нищо и никаква телепатия пред левитацията? Лилето обаче не го остави да затъне в угризенията. Тя обяви пискливо, че ще се наджънват, и поиска двата сърпа извън реда. Профпредседателят, млад инженер, незагубил още чувството си за хумор, бе поел вече юздите на колектива. Той нареди да отмерят две равни площи и определи облога: ако Левиташки я наджъне, тя да му купи герданче, ако Захариева победи, той да й пристане.

Макар и на шега, вчерашното му сладостно видение се приближаваше към осъществяването си и Борис се уплаши от бързината, с която загадъчните сили променяха живота му. Сигурно затова се поряза още на третото навеждане. От кутрето на лявата му ръка шурна кръв. Чертожничките се разпищяха, но профпредседателят си остана неумолим.

— Предаваш ли се, или да те дисквалифицираме?

Борис се предаде.

— Тогава трябва да й пристанеш.

— Щом профкомитетът го е решил… — усмихна се примирено Левиташки не на шегата, а на неясната кървава поличба.

Победителката изглеждаше сега повече изплашена. Заповяда му: „Ела да те превържа!“ — и пак така свойски го хвана за ръката, здравата.

В стаята на машинописката, където висеше аптечката, двамата се изпотиха от първата си осъзната близост. Наложи се Захариева да бинтова стегнато кутрето и цялата длан, защото лейкопластът не спираше кръвта. Той я похвали:

— Много си сръчна.

— Карала съм курсове за санитарна отбрана.

— Но и да жънеш умееш.

— Никога не бях хващала сърп.

— Стана весело с тия сърпове, нали?

— Ъхъ.

Тя се изчерви, спомнила си облога. Той също мислеше за него. И си помисли още, че каквото и да дрънкат за нея клюкарите, с една жена, която умее да те възприема дори телепатично, ще се живее добре.

— Готово — рече тя и му поднесе потната си бузка. — Няма ли да ме цункаш за благодарност?

Беше умно момиче и знаеше, че в такова положение само шегата ще ги измъкне от неловкостта.

— Лиле… — рече той и млъкна.

За да му помогне, тя каза: „Знам“, и примигна насреща му с предано засияли очи. Той пак се обърка от леснотата, с която ставаше всичко. Бе забравил, че както всяка медицинска сестра търси своя лекар, така и всяка чертожничка мечтае за конструктор. А нали професорът бе го поздравил вече с бъдещата инженерска титла.

— Лиле, аз мислех дори днес… Искам да кажа: пет години работим рамо до рамо, достатъчно се познаваме… Мислех да ти предложа, ако си съгласна, разбира се…

— Разбира се — прихна леко тя.

Смехът й го сепна и тя побърза да обясни закачливо:

— Ако съм съгласна, разбира се.

— Да, да, именно! Но виж, междувременно станаха някои неща и аз… аз съм длъжен да ти ги кажа, преди да вземеш решението си. Аз, знаеш ли, не съм съвсем както трябва… Искам да кажа, както може би мислиш за мен…

Простодушният смут в лицето му не говореше за неизлечими пороци или перверзии и тя се възползва от него. Виновно сложи глава на гърдите му, пошушна:

— Аз също не съм съвсем както трябва, Боре. Млада бях, наивна, излъга ме един хаймана, но иначе…

— Глупости! — отблъсна я той от себе си, защото бе му напомнила клюките, на които упорито отказваше да вярва. — Обичам те каквато си. Друго имам пред вид. Ела, ела да идем някъде да ти покажа, тука може да влезе някой!

— Не! — пребледня тя, а после се и изчерви.

— Добре. Нека тука… За левитация чувала ли си? За телекинеза?

— Какво е то? — попита тя в тих ужас. — Кажи ми го с думи!

— Ама не се плаши! Това е преодоляване на земното притегляне чрез психически сили. Гледай сега! Дръпни се, ей там иди, да видиш по-добре! Дано успея, много съм развълнуван!

Той си пое дъх, стисна юмруци, отпусна ги, отпусна цялата си мускулатура и полека се вдигна на метър от пода. А там, както бе се упражнявал нощес, прибра крака към тялото си, кръстоса ги и остана да седи по турски, като върху невидимо вълшебно килимче.

— Виждаш ли ме? — попита я той напрегнато, защото още никому не бе показвал новите си способности и още се боеше да не излязат чиста самоилюзия.

Захариева плесна с ръце.

— Това ли е? Туу, че ме изплаши! Рекох си, кой знае какво…

— Има още — окуражи се Борис, че тя така естествено възприе чудото, но вече не беше и толкова уверен дали би се живяло добре с жена, която не можеш да учудиш дори с левитация. Предпазливо слезе на пода, оправи сакото си. — Гледай сега! Машината гледай!

Старомодната пишеща машина, тежка поне двайсет кила, изведнъж се озова заедно с щръкналата недописана страница от бюрото върху отсрещния стол. Той изпращя под тежестта й.

— Яаа! Премести се — възкликна Лилето.

— Аз я преместих. Само с поглед. А сега ще я върна. Тя се обърна към стола, но той вече беше празен. Откри машината на старото й място, върху бюрото.

— Хей, ама ти си бил страшен! — извика тя и се хвърли щастлива на гърдите му, а там се престори на сърдита, избарабани с юмручета по сърцето му. — Какъв мъж си ти бе? Инженер ставаш, мълчиш си, във въздуха можеш да седиш… Толкова години нито думица, а аз…

Тя овреме се прекъсна, защото щеше да прозвучи грозно. Излизаше, че му е обърнала внимание едва сега заради инженерството. Той не чу продължението и разнежено и призна:

— То ми е от вчера.

Тя се поразочарова:

— Как от вчера?

— От снощи. Като ми каза „може би“ и аз от щастие хвръкнах. Цяла нощ съм размествал мебелите и се вдигах като асансьор нагоре-надолу.

— Сладур! — прости му тя и възторжено го целуна.

После той нерешително се върна към реалността:

— Лиле, но какво ще правим сега? Това е сериозен проблем. Ти май леко недооценяваш нещата.

— Как щяло да не ги оценявам! Знаеш ли каква кариера можеш да направиш с това?

— В цирка — рече той горчиво.

— Глупости! После ще мислим. Дай сега да обявим годежа, искаш ли? Тъкмо всички са весели и накуп! Хайде, отпусни се малко де! Ако можеше да вдигнеш и мене и заедно да литнем над главите им…

— Чак толкова не мога — отвърна той виновно, но тя и това му прости, и сама го хвана през кръста, сякаш се боеше да не отлети нанякъде.