Любен Дилов
Зеленото ухо (1)

1

При нормални обстоятелства не бих могъл да заподозра, че нещо друго, а не случайността ни събра тогава около една маса. С американеца се познавахме от предишния конгрес на фантастите, аз бях превел у нас три негови разказа, разменили си бяхме и по едно писъмце, така че се зарадвахме един другиму като бегли познайници, свързани обаче от общ приятен спомен. Той именно и предложи да полеем веднага срещата ни в барчето на хотела.

Избрахме си масичка, но още не бяхме приключили с взаимното разпитване за здравето, за следващата книга, когато един след друг двама души заеха останалите свободни столове. Целулоидните плочки на реверите им ги определяха като наши колеги. Пръв дойде японецът — изискано облечен, сияещ от чистота. Блясъкът на зъбите му се преливаше в блясъка на модерните очила и приятната матовост на лицето му бе непрекъснато осветена от малко екзотично сияние. Дългият, тромав, с гръмогласното самочувствие на големите нации американец беше известно име в научната фантастика, но това не го правеше надменен. Той дори попресилваше природната си общителност или пък тя имаше привкус на изкуственост, защото в нея почти не се съдържаше интерес към другия — всъщност търсеше симпатични компаньони, пред които простодушно да се поперчи. И тогава в отговор на изящния поклон на японеца той проточи дългия си врат към ревера му, сигурно смогна да види само името на страната и викна:

— Хелоу, Джапан! Сядайте! Тук е кръглата маса на великите сили във фантастиката.

Това поласка комплекса за приобщаване към света на Страната на изгряващото слънце и нейният представител ни обля с един напевен поток от любезности на безупречен английски език. Аз повторих практичната конгресна безцеремонност и прочетох на ревера му познатото име. Бях го срещал в една съветска антология на японската фантастика, където в предговора му се даваше изключително висока оценка — оправдан, ако се съдеше по разказите в сборника. Побързах да му направя комплимент, побързах и да се похваля, че имам преведена в Япония една новелка, та по този начин да защитя мястото си сред двете знаменитост.

Четвъртият стоя дълго край масата ни, оглеждайки нерешително препълнената зала. Явно не беше от „великите сили“, с което веднага спечели сърцето ми, и аз му посочих стола до себе си, да си имам съюзник. Той се оказа от „третия свят“, както ги нарича журналистиката, така че групата ни се комплектува и политически. Това придизвика нови шеги в стила на нашите конгреси, на които освен за фантастика се говори много за екологическите и политическите заплахи пред човечеството и за участието на писателя-фантаст в съзиданието на едно мирно бъдеще.

Двамата за първи път присъствуваха на такъв конгрес, та разговорът, естествено, се завъртя около него. Разговор — дотолкова, доколкото ние с американеца като стари конгресисти ругаехме един през друг, а двамата новаци слушаха поозадачени.

Известно е, че трибуната на подобни конгреси се използва в повечето случаи от хора с малки творчески заложби като поле за публична изява и утвърждаване, поради което две трети от изприказваните там приказки са твърде досадни баналности. Известно е и безплодието на споровете между различните течения във фантастиката, защото всяко си има права на съществование. Не по-малко ненужни са и дискусиите за нейното начало и границите й — дали е започнала през XIX век с индустриалната революция, или още в древността, при Лукиян например. Дискусии — полезни, изглежда, по някакъв начин само за теоретиците, защото, щом признавам фантастиката за изкуство, то и при нея не може и не бива да се установяват граници и нормативи. Какво е изкуство, винаги са решавали конкретните произведения, а не съюзи и конгреси.

— Но ако не беше този конгрес сега, аз например никога не бих могъл да се запозная с вас — вметна японецът иззад екзотичното сияние на лицето си и ние с готовност се съгласихме, че има все пак полза от конгресите — и с колегите можеш да се запознаеш, и с издателите да завържеш връзки, защото и те бяха открили за себе си нашите конгреси и ги обсаждаха, за да търсят храна за ненаситните гърла на своите научнофантастични серии.

Създаденото единодушие трябваше да се полее и ние си поръчахме още по чаша уиски, но вместо да се напия, аз изтрезнях — ако продължаваше така, нямаше да имам пари на другата вечер пак да сляза в бара. Японецът пиеше коняк, а това ме подсети, че куфарът ми горе, както на повечето българи, пътуващи в чужбина, е добре зареден с подобни питиета.

Въпреки или тъкмо заради гръмогласното си американецът не понасяше гръмогласието на другите и веднага одобри идеята ми да отидем в моята стая. В бара бе станало нетърпимо задушно. Внасяха се нови столове, влизаха, излизаха, стърчаха прави около препълнените маси. Половината конгрес бе се изсипал вече в него, а конгресистите вдигат десет пъти повече шум от обикновените посетители. Навярно защото и интимното предназначение на всички конгреси е да пошумят около някоя кауза.

Изгряващото слънце с мила настойчивост плати цялата досегашна сметка, в замяна на което американецът пък купи бутилка уиски. Ние с представителя на третия свят, естествено, се почувствувахме повече потиснати, отколкото благодарни.

В асансьора японецът разгледа с извинителна усмивка плочката на моя ревер — да научи все пак при кого отива, но не каза нищо и чак когато аз извадих от хладилника в стаята си три бутилки — коняк, сливова и мастика — и с байганьовско простодушие занарязвах с джобното си ножче тънки парченца луканка в чиннйката от чашата за вода, той се обади сияещо, щастлив навярно, че бе запомнил името ми:

— Много сте любезен, мистър Дайлъв.

Обясних му, че фамилията ми не бива да се чете по английски, а според латинската транскрипция, тоест да се произнася „Дилов“; после му разтълкувах и комичното значение за българина на това Дайлъв. Най-шумно се засмя пак американецът, макар на миналия конгрес да бе направил същата грешка и аз по същия начин да бях го коригирал.

Името ми, кой знае защо, даде повод да заговорим отново за фантастиката, но вече, не на кръчмарско или конгресно равнище, а с повече професионална интимност. Японецът не възрази на общата ни с американеца позиция, че днес сатирата е великата сила във фантастиката, само изказа едно усукано съжаление, че цялата добра японска фантастика била, общо взето, лишена от чувството за хумор с изключение на зловещия, на черния хумор. Може би поради специфични национални и социални условия тя била повече мрачна, плашеща, с уклон към мистиката и сюрреализма.

Всъщност той деликатно ни напомни, че сме пристрастни в позицията си, и аз, като домакин, се принудих да направя отстъпка. Изфилософствувах, че ако е позволено изобщо да се дели сериозната фантастика на течения и категории, то единственото оправдано деление би било на плашеща и разсмиваща. А върховете й може би ще се издигат там, където в едно произведение биха се обединявали и двата дяла. Защото, заключих аз с нещо като афоризъм, който тогава ме изпълни със самочувствието на равноправен партньор в спора, защото, казах аз, самата природа на необичайното, на непознатото като обект на фантастиката е такава: то или ни плаши, или ни разсмива; друго отношение към него не сме в състояние да имаме, докато то ни е непознато, друго отношение би издавало само, че то просто не ни е интересно.

Представителят на третия свят, който досега бе мълчал с ниското самочувствие на новак във фантастиката, реши внезапно да се включи в разговора чрез нещо като виц:

— Мистър Дилов, а как ще изтълкувате нашето отношение към това непознато нещо? Ако сте забелязали, никой още не е посегнал към него.

Той взе парченце луканка от чинийката, огледа го, подуши го, но не посмя да го налапа, чакайки отговора ми. В своята полемична разпаленост бях забравил домакинските си задължения, а необичайната форма на луканката, както и миризмата й навярно смущаваха моите гости. Отворих сливовата, отворих мастиката, придружавайки действията си с нужните разяснения; възхвалих и луканката като еманация на националната ни кулинария. Тримата храбро сдъвкаха по парченце от еманацията, съсредоточени, сякаш заслушани в шума на устата си, близнаха от ракията и мастиката, но радващият ме ефект се получи само у симпатичния ми трети свят. Той каза, че луканката била необикновено вкусна, а ракията му напомняла някакво тяхно питие и с видимо удоволствие продължи да ги консумира. Лицето на японеца засия, сякаш бе погълнал коктейл от божествените амброзия и нектар, а тънките му устни в същото време възторжено определяха този вид салам като прекалено пикантен за японския вкус; солетите и фъстъците, които бях сипал върху две салфетки, били по-подходящи към коняка, който обаче наистина бил великолепен. Американецът направо ме посъветва да си останем при уискито, а тия „национални гордости“ да запазя за по-малко талантливите конгресисти, с конто ми предстоело да се запозная.

По капризната логика на асоциациите разговорът ни скочи от луканката и сливовата върху най-костеливия въпрос от теорията на литературата изобщо — националните й особености. Подчертано интернационална в сюжетите и средствата си, научната фантастика — разбира се, отново имахме пред вид сериозния й дял, не приключенските серии — не можеше все пак да не изявява чрез автора си и някакви национални специфики. Но какви бяха те и къде точно се съдържаха?… Въпросът засягаше всекиго от нас и веднага ни сгорещи, както питиетата, които бяха го предизвикали. Американецът обаче прекъсна новозародилия се спор с един удар по масата:

— Слушайте, фантасти! Я вместо да дрънкаме теоретични глупости, да седнем и да напишем по един разказ с общ сюжет! Без състезателен характер, само да видим дали наистина ще се изявят тия дяволски национални особености.

Както бяхме си пийнали, идеята лесно и лекомислено ни въодушеви и ние веднага се заехме да съставяме условията. Най-напред осъзнахме все пак, че не ще намерим време в четирите конгресни дни с тяхната програмна претовареност да напишем истински разкази, и се споразумяхме (предложението беше мое) всеки да разкаже своя версия на една и съща загадка. Щяхме да се събираме вечер по за един час в моята стая, да изслушваме поредния вариант. За реда хвърлихме жребий. Остана най-мъчното — изборът на сюжет, но понеже с изключение на младия мъж от третия свят бяхме все рутиннрани съчинители, а и подходът към сюжета във фантастиката по начало изисква известна рационалност, умовете ни бяха достатъчно школувани, та да не протакаме работата. Тръгнахме по метода на елиминирането, за да избегнем донякъде баналността. Пак аз предложих да изключим участието на Космоса и чуждите цивилизации и се съгласихме действието да се е зародило и да се развива на Земята. Загадката обаче трябваше да бъде такава, че да дава на всички ни еднакви отправни точки за фантазиране. И тогава японецът предложи Великденския остров с неговите неразгадани още каменни статуи. Приехме и той веднага се зае да резюмира онова, което задължително трябваше да отбележим в своите нови хипотези. Оказа се, че бил ходил там; някаква американска туристическа агенция организирала самолетни излети от Япония до Великденския остров.

Всички бяхме чели по нещичко за тоя остров — най-вече книгата на Хейердал, който със своя „Кон-Тики“ бе се опитал да докаже, че на този остров са пристигнали с подобни салове от Южна Америка група бели мъже от неустановена засега висока култура. И че туземците са ги посрещнали и изпратили като богове, а статуите били издигнати в тяхна чест. Дългоухите — така ги наричали туземците не само на острова, но и в Перу.

Островът е открит през 1722 год. на Великден, затова е кръстен Пасха (Великден), разказа ни японецът с екскурзоводска добросъвестност. Той е гол, почти изцяло покрит от застиналата лава на вулкана Рано Рараку. Самият кратер на вулкана представлява огромно, някак внезапно изоставено ателие, където лежели, стърчели наполовина от камъка или само били очертани стотици недовършени статуи. Общо се наброявали към шестстотин, готовите — над двеста — стърчели покрай брега с лице към океана. Туземците, които се казвали рапануи, не знаели нищо определено за произхода им. Прадедите им също не са могли да видят никъде наоколо толкова различни от техните лица, защото най-близката суша била на четири хиляди километра. Каменните статуи представлявали портрети на съвсем друга раса: дългоглави гиганти с дълъг прав нос, с тънки устни и хлътнали под ниски чела очи, с необикновено дълги, провиснали уши. А за какво изобщо са създадени, си остава напълно неясно. За такъв малък остров, който според археолозите от хилядолетия е бил гол и непродуктивен завинаги малобройното му население, биха били достатъчни няколко статуи, ако това са ритуални изображения на божества. Столетия е трябвало да минат, за да бъдат построени, и то с нечовешки труд, ако действително са издялани с ония каменни длета, които Хейердал е открил в кратера на Рано Рараку. Японецът беше видял длетата и каза, че според него е почти невъзможно да са издяланн с тях тези по десетина метра големи статуи от твърдата вулканична скала. Невъзможно било най-вече без по-висша техника да се отсекат огромните късове от склоновете на вулкана. А и как са ги пренесли после до брега, когато на острова почти липсват дървета за греди, как са ги изправяли? Преданията на туземците били не само противоречиви, но и досъчинени в угода на изследователите и туристите. Сред тях се откроявало някакво божество на име Макемаке; думата означава „жител на въздуха“…

Аз го прекъснах с предложението да не се интересуваме в случая нито от преданията, нито от хипотезите на учените, защото това би ни попречило да създадем собствени фантастични хипотези. Някой се оплака, че изобщо хипотезите на учените във всички области си оставали чиста фантастика, докато не бъдат потвърдени, но въпреки това ги уважават като учени и не им се сърдят, когато хипотезите им бъдат опровергани, докато нашите фантастични хипотези никой не вземал на сериозно. Американецът пък стигна до твърдението, че цялата историческа наука била фантастика, само че лошо съчинена. И че истинският фантаст не бивало да обръща внимание на новините в науката, а само на проблемите й, защото, докато успее да осмисли белетристично някоя нова теория, тя вече ще е отхвърлена от още по-нова. Изобщо човешкото познание се било вече напълно релативизирало…

Посмяхме се и щяхме да подхванем нова дискусия, ако деловият японец не бе настоял да приключим, като се спрем поне на три задължителни елемента: името Макемаке, прозвището „дългоухите“, тоест дългото ухо на хората от неизвестната раса, и това, че работата в кратера съвсем очевидно е била прекъсната от някакво внезапно настъпило събитие. В останалото всеки да бъде свободен да фантазира или да използува неща от общите ни знания за острова.

— Хей, мистър Джапан — възбунтува се популярният ни американски колега. — Вие сигурно си импате вече готов разказ, щом сте били на острова. Хайде, разправяйте го!

Той и в началото бе наругал жребия си пръв да изложи своята версия, но японецът ни увери с честната си дума, че изобщо не е мислил да пише нещо за острова, а ние двамата от малките страни и най-вече аз, комуто бе се паднало да разказва последен, се възпротивихме против всяка промяна на реда. В отговор на това американецът се разсърди и ни заяви, че му се налагало тогава веднага да си тръгне, защото, ако сме продължели да пием, щял да стигне до хипотезата, че тия статуи не са никакви статуи, а шестстотин бутилки, наредени по тезгяха на бар „Великден“.