Дара Джой
Рицарят на един трилион звезди (7)

Шеста глава

Когато се събуди на следващата сутрин, Дийна разтегна схванатите си мускули.

Неясно си спомни как Лорджин шепнеше в ухото й, че двамата с Яниф ще отидат до главната пещера, за да проверят кога ще се сервира закуската и че ще се върнат бързо.

Тя седна, прозина се силно и неохотно се изправи. Ако леглото беше малко по-удобно, щеше да се изкуши да се поизлежава по-дълго. Без топлото присъствие на Лорджин не беше толкова приятно. Тя се изчерви при спомена за това как я беше прегръщал през цялата нощ. За воин, той със сигурност обичаше да се гушка.

Притиснала с ръце основата на гърба си, тя се извърна към входа. Имаше намерение да надникне през вратата към механата, когато с ъгълчето на очите си улови слабо раздвижване от ъгъла. Това я спря.

Макар Лорджин да я бе уверил, че тези нещастни зорфи са безобидни, тя нямаше желание да се изправи срещу тях сама. Както бе изтъкнала на Лорджин, те нямаха нужда в действителност да ти направят нещо, можеха просто да градят репутация, на основата само на отвратителността си. Той намери доводите й за доста смешни.

Тя бавно се обърна към източника на движението, и се изуми от вида на натрапника в тяхната стая.

Мъжът спеше на една от свободните постели, а голият му мускулест гръб беше обърнат към нея. Очевидно той беше влязъл в стаята след излизането на Лорджин и Яниф, и бе решил да се настани тук. Спомни си, че Лорджин беше споменал за бездомници, спящи в тунелите, и беше благодарна, че единственото, което искаше мъжът, е да пренощува. Всичко можеше да й се случи докато спеше в отсъствието на Лорджин.

И все още беше в опасност. Докато размишляваше, мъжът се обърна и продължи да спи по гръб. Дийна го разгледа без смущение. Сега разбра защо гърдите му са голи. Беше твърде сексапилен за риза.

Мъжът беше невероятен. Косата му беше копринено черна. Гъста и дълга, също като тази на Лорджин, но изглеждаше някак… пухкава. Лицето му беше красиво, интригуващите черти изглеждаха толкова съвършено чувствени, и възбуждащи. Той сигурно беше усетил вниманието й, защото очите му се отвориха внезапно.

Спря погледа си право в нея. До този момент Дийна смяташе Лорджин за най-красивия мъж, който някога бе срещала. Неохотно призна пред себе си, че непознатият пред нея беше също толкова смайващ, с неустоимо магнетичното си присъствие. Тя беше пленена от изучаващият му поглед, хипнотизирана от това, че едното му око беше синьо, а другото кехлибарено.

Едно синьо и едно кехлибарено око…

Тя премигна. Невъзможно! Просто не можеше да бъде! Устата й зяпна, поразена от невероятната идея, която й хрумна.

Сякаш разбрал мислите й, той й отправи бавна, чувствена усмивка, а съвършено белите му зъби проблеснаха на слабата светлина. Беше усмивка изпълнена със сексуалност, опустошително въздействаща, и почти я лиши от сетива. Докато мислите му не проникнаха в ума й.

Добро утро, жено на моя брат.

— О, Господи!

Улови главата си с ръце, сякаш се опитваше да се предпази от проникването на думите му. Започна да отстъпва назад, почти изгубила ума си от уплаха, после се затича и попадна право на Лорджин. Силните му ръце хванаха раменете й и я задържаха.

— Какво има? Реджар притеснява ли те? — той погледна зад рамото й с буреносно изражение.

Дийна погледна нагоре към Лорджин, щом разбра, че невероятното й предположение се бе оказало всъщност доста правдоподобно. Тя изведнъж започна да се смее истерично.

Лорджин я разтърси леко. Когато това не подейства, той я прегърна и започна да гали гърба й успокоително.

— Шшшт… Всичко е наред, наистина. Донесли сме му дрехи.

Дийна спря да се смее и го погледна смаяно. Какво?

— Дрехи за него?

— Да. Когато се превъплъти в човешката си форма, винаги е гол. Извинявам се, ако голотата му те е оскърбила.

— Голотата му? Какви ги говориш?

— Трансформацията го оставя в това състояние. Не е ли това причината за притеснението ти? Съдя по това как реагираш на моята голота.

Тя премигна на абсурдните му думи. Котка се преобразяваше в човек, а Лорджин смяташе, че голите му гърди са я разстроили! Това я вбеси. Търпението й беше на изчерпване.

Погледна Лорджин право в очите и каза твърдо:

— Този свят е глупав и искам да си отида у дома!

Лорджин се засмя, докато приглаждаше един кичур коса, паднал пред очите й.

— Не ставай глупава, зира — той я погледна. — Искаш да ме оставиш самотен тук?

Изражението на Дийна беше изпълнено с подозрение. Как можеше мъж като Лорджин дори за минута да бъде самотен? Жените сигурно се редяха на опашка, копнеещи за изгарящия му лавандулов поглед.

Почувства внезапно раздразнение от представата за това.

Той не й принадлежеше или нещо такова. Но все пак, мисълта, че той можеше да нарече някоя друга жена с многото обръщения, които използваше към нея, я караше да се чувства… зле. Истински зле. Особено начина, по който понякога я наричаше зира — тихият му страстен глас, завъртането на езика, когато произнасяше „р“-то. Специалният начин, по който я гледаше, сякаш изпитваше истинско удоволствие от нея…

Не че имаше значение. Тя преглътна. Нямаше да позволи да придобие значение. Насочи вниманието си към Лорджин, като игнорира последния му въпрос.

— Какво е това? — попита тя, посочвайки Реджар.

Той забеляза преминалите през лицето й емоции, предизвикани от привидно небрежните му думи. С всичките си екстрасензорни възприятия, които притежаваше, с всяка фибра на съществото си, с всеки дъх, който поемаше, той знаеше, че тя го желае. Почувства вълна от възбуда.

Тази вечер с радост щеше да й покаже колко е силно собственото й желание.

— Това е брат ми. Предполагам сте се срещали.

— Твоят брат? — обърна очите си към невероятния мъж, лежащ на сламеника. Любопитните му очи проблясваха развеселено при вида на объркването й. — Какво имаш предвид с това, че е твой брат? Този мъж е котка.

Лорджин въздъхна:

— Само понякога.

— Само… Това е странно, Лорджин. Сериозно, наистина е странно. Как така имаш котка за брат?

Лорджин пое дълбоко дъх.

— Той не е котка! — тя повдигна вежди въпросително. — Е, не е истинска котка. Той е фамилиер.

— Какво? Не искаш да кажеш като… не, не…

— Ще се опитам да ти обясня. Наричаме хора като него преобразяващи се. Той е наследил способността си от своята майка, която е фамилиер.

Господи, фамилиер. Какво щеше да последва сега?

Дийна потупа брадичката си:

— Имаме легенди за това в моя свят — тя си спомни разговора с Яниф по-рано свързан с легендите. — Той… — Дийна погледна към Реджар и понижи глас — Той работи ли с вещици?

Лорджин се разсмя.

— Не. Явно вашите легенди са различни от нашата действителност. Реджар има способността да приема котешка форма, както се увери. Това му позволява определена свобода, което е невъзможно за останалите. Те живеят в две форми, като по този начин научават и преживяват неща, които други не могат. Имат и други отличителни черти, които ги различават. Благодарение на специалните си умения те често се присъединяват към магьосниците от Гилдията формиращи партньорство, което е с взаимна изгода.

— Значи Реджар работи с Яниф?

— Не. Реджар се движи сам. Той е доста различен от останалите фамилиери.

Дийна попита прямо:

— Ти имаш ли тази способност?

Лорджин поклати глава.

— Аз нямам фамилиерска кръв. Баща ми е срещнал майката на Реджар, Сулейла, много години след като моята майка е напуснала този свят. Моята майка е била млада, а преждевременната й смърт при един трагичен случай е доста необичайно явление сред авиаранците. Баща ми беше дълбоко опечален докато не срещна Сулейла. Тя никога не беше показвала пред него истинската си природа от страх да не изгуби любовта му. Не след дълго той откри това. Ядоса се много от измамата, но й прости, защото я обичаше дълбоко. Освен това тя го дари с Реджар, към който въпреки… — той погледна брат си — странностите му, ние сме доста привързани.

— Къде са родителите ви сега?

— Живеят на Авиара. Баща ми е един от членовете на Съвета, тринадесет на брой, които управляват планетата. Втората ми майка, Сулейла, ни върти на пръста си. Аз бях малък, когато дойде в дома ни. В действителност, тя стана моя истинска майка.

Дийна се опита да възприеме казаното от Лорджин и предпазливо каза:

— Преди да дойдеш, мисля, че чух Реджар да говори в ума ми.

Лорджин стрелна Реджар с очи.

— Той може да изпраща мисли, когато поиска на един човек, или на няколко едновременно, по своя преценка. Обаче не може да получава мисли по същия начин, освен ако не го прави с друг фамилиер, разбира се. Фамилиерите могат да говорят помежду си с умовете си, но не могат да четат тези на останалите. Когато беше дете, за да ме ядоса, Реджар изпращаше мисли на Сулейла, за пакостите, които я уверяваше, че съм извършил. Естествено аз нямах представа какво й е казал и не можех да се защитя. Обаче Сулейла бързо схвана играта му.

Дийна се засмя при мисълта какво е да растеш в такова семейство.

— А може ли да говори?

Топъл чувствен глас се понесе от постелята на пода:

— Да, той може да говори.

Какъв глас! Звучах ли глупаво? Дийна погледа към тъмнокосия мъж и се изчерви. Говореха за него сякаш не бе там.

— Не предпочита този начин на говорене — Лорджин хвърли на брат си подигравателна усмивка. — Мисля, че е така, защото е мързелив.

Умно, скъпи братко, умно.

Дийна подскочи, когато чу знойния глас на Реджар в ума си.

Лорджин погледна надолу към него.

— Яниф донесе дрехи за теб. Ще те чакаме в механата долу.

Докато водеше Дийна към мястото за хранене, тя го попита защо сега е готов да се храни в общата стая, а предишната вечер не беше.

— Тъй като механата е сравнително празна в този ранен час, най-добре ще е да запазим част от припасите си, защото там, където отиваме няма други сакри.

Присъединиха се към Яниф, който вече беше седнал на една маса.

— Пакостникът събуди ли се вече?

Лорджин се ухили на Яниф, сякаш му бе казал шега, и кимна.

Закуската се състоеше от различни плодове и гъста белезникава течност, която младата сервитьорка щедро им сипваше всеки път, щом минеше край масата. Дийна не хареса вкуса на питието и учтиво отказа повторното пълнене.

— Не е толкова добро като твоето кафе, но е много питателно. Трябва да се опиташ да изпиеш още няколко. — Лорджин повдигна чашата си и изпи съдържанието.

— Не, благодаря — веществото беше мазно и лепкаво.

Яниф повдигна глава от купата си.

— Какво е това кафе, за което говориш?

Лорджин се наведе напред, а очите му блестяха от вълнение.

— Удивителен еликсир, Яниф. По-ароматно е от всичко, което съм опитвал, и те изпълва със сила. Много е популярно в света на Адееан.

— Да, какво ли не бих дала за една чаша сега — въздъхна Дийна.

Яниф потри брадичката си.

— Ще се огледам за този еликсир. Може да съм състояние да го произведа от спомените ти за него.

Лицето на Дийна просветна:

— Това ще бъде чудесно!

Яниф стана от масата.

— Ще събера постелите — каза той и докато излизаше си мърмореше: — Питам се какво заклинание ще проработи най-добре, за да улови такъв екстракт.

Лорджин наблюдаваше с умиление отдалечаването на стареца и се усмихна на Дийна със съжаление:

— Не възлагай много надежди за това кафе, Искрице. Яниф е печално известен по отношение на магиите, свързани с рецепти. Или казано накратко, като магьосник, той е ужасен готвач.

Дийна се изкикоти.

— Значи затова приготвяше супата по традиционния начин.

— Поне не намерихме ботуш в нея — двамата започнаха да се смеят.

Това е напредък, Лорджин. Може би не си изгубил умението си все пак.

Реджар се приближи до масата, изпращайки мисълта си към другия мъж, и видя смръщването му. Дари брат си с гаменска усмивка и се настани на масата.

Докато Реджар се хранеше, Дийна дискретно го наблюдаваше. Сега, когато беше облечен, тя можеше да забележи силната семейна прилика между двамата мъже. Бяха едри. Помисли си, че чертите на Реджар са много сходни с тези на Лорджин. Въпреки, че Лорджин имаше хладна, царствена красота, а Реджар изглеждаше по-чувствен, по-земен…

Беше облечен в същия стил като брат си. Ризата и ботушите му бяха черни, а кожените панталони тъмно зелени. Пелерината беше с по-прост дизайн, отколкото на Лорджин, кафява на цвят, без сложните златни символи. Реджар сигурно забеляза, че тя се взира в пелерината му, защото я погледна.

Аз не съм Рицар на Чарл и не съм облечен в техните одежди.

Лорджин беше чул думите му и остави чашата си.

— Можеш да бъдеш, трябва само да се концентрираш. Яниф от години, че се надява, ще промениш решението си и ще се присъединиш към нас.

Сервитьорката дойде да напълни купата на Реджар. Красивите му очи погледнаха младата жена за миг, преди да отговори на Лорджин.

Надеждите на Яниф са безсмислени.

Дийна се облегна, заслушана в разговора между двамата братя. Това беше ново преживяване, слушаше двустранен разговор, в който само единият човек говореше на глас.

— Можеш да отречеш истинската си същност пред себе си, но не и пред Яниф. Той усеща нещо в теб.

Както и в теб, братко. Интересни ли са синовете на Кру или не?

Сервитьорката напълни чашата му и Реджар насочи погледа си към нея. Беше млада и доста хубава, и се интересуваше от него. Той можеше да усети разликата в телесната й температура, когато го погледна.

Позволи на ръката си да погали задните й части, докато й изпращаше съблазнителни мисли. Девойката, обзета от очакване, не устоя на невероятно красивия мъж пред себе си. Тя много искаше да го направи с него. Реджар се изправи, обгърна я с ръка и поведе момичето извън помещението. Лорджин извика след него:

— Реджар, трябва да тръгваме скоро!

Той се обърна към брат си, като се смееше.

Десет минути, Лорджин. Само десет минути.

Минаха покрай Яниф, който се насочваше към масата. Когато седна, старите му очи проследиха тъмнокосия мъж.

Яниф въздъхна дълбоко.

— Пропилява възможностите си — той се обърна към масата. — Брат ти е голямо изпитание за мен, Лорджин. Жалко е, че съм толкова мек с момчето.

Лорджин се усмихна тъжно.

— Той си има определен път. Да се надяваме, че не е твърде дълъг.

Дийна беше смутена.

— Брат ти просто отиде със сервитьорката да… да…

Лорджин повдигна вежди.

— Точно. Фамилиерите са чувствени по природа. Най-добре е да бъдат оставени да изразяват това.

— Но втората ти майка сигурно не…

— Разбира се, че не. Тя е омъжена. Но не вярвам това някога да се случи на Реджар.

Дийна не разбираше тези хора изобщо, и се съмняваше, че щеше да ги разбере до края на гостуването си. Най-доброто, което можеше да направи бе да кима с глава на странното им поведение, докато ги наблюдаваше.

Не след дълго Реджар се върна, все още възбуден, и оправи пелерината си.

Ще тръгваме ли?

Лорджин го придърпа настрана и му прошепна:

— А къде е хубавата сервитьорка?

Реджар се усмихна като сатир, какъвто беше, и предпазливо изпрати мислите си само на брат си.

Предполагам ще й отнеме известно време, докато се посъвземе. Когато я оставих, дори не можеше да си каже името.

Лорджин се изсмя на глас.

— Ти си непоправим!

Не съм единствения Кру, който е такъв. Да кажа ли на новата ти жена за времето, когато посещаваше сирените на Майра? Те още си спомнят с нежност за теб. Всичките дванадесет.

— Яниф е прав, ти си истински разбойник!

Лорджин дискретно погледна към Адееан, която разговаряше със стария мистик и размаха предупредително пръст пред брат си.

— Нито дума или ще съжаляваш.

Реджар само се усмихна.

Те продължиха пътуването си, като влязоха още веднъж в безкрайните тунели.

Дийна забеляза, че по пътя преминават все по-малко пътници и предположи, че те вече са достигнали Дивите простори, споменати от Лорджин. Няколко дрипави пътници минаха покрай тях и те им направиха място. Подозираше, че заплашителните погледи на Лорджин и Реджар бяха достатъчни, за да предотвратят всякакъв евентуален нападател.

За съжаление, в този момент си припомни как беше споделила с „котката“, че смята Лорджин за секси и че се разтапя от погледа му и лицето й се изчерви щом се сети за невнимателните си думи.

Но как би могла да знае, че говори на брат му. И дали му бе разкрил това, което му беше доверила? Ужасяваща мисъл. Тя се обърна и погледна към Реджар. Лицето й отразяваше смущението й. Той й намигна, очевидно разбрал мислите й.

Няма да кажа нищо, Адееан. Не трябва да се тревожиш.

Тя му хвърли благодарен поглед и продължи да върви, като върна обратно в ума си момента, когато го беше видяла за пръв път в пещерата. Какъв шок! Начинът, по който я беше погледнал, когато й каза по телепатичен път: „Добро утро, жено на моя брат“.

Да, беше казал точно това.

Покрай цялото това вълнение бе забравила първите му думи към нея. Дийна се препъна в собствените си крака. Лорджин бързо се обърна да й помогне. Тя го гледаше ужасно.

— Добре ли си, Адееан?

— Д-да, да, разбира се — той я погледна въпросително, после сви рамене и продължи да води през тунела.

Защо Реджар я бе нарекъл жена на Лорджин? Очевидно имаше погрешна представа за отношенията им. Трябваше ли да го поправи? Тази мисъл беше доста смущаваща. Да предположим, че са направили нещо не според техните странни обичаи? Това щеше да постави Лорджин в трудна ситуация. Трябваше ли да спомене на Лорджин? Абсолютно не. Нека те двамата да се оправят.

 

 

Утрото бавно премина, докато те продължаваха прехода си. Веднъж, тунела се разшири, и ги отведе до великолепна пещера, в която имаше голям замръзнал водопад. Температурата се понижи чувствително. Лорджин направи движение към Дийна да отиде при него и я уви в топлата си пелерина. После използва силата си да предизвика слабо топло течение около тях докато вървяха. Реджар изчезна зад една колона, и се появи отново в котешката си форма, умно преценил, че гъстата му козина ще го защити от студа. Яниф очевидно можеше да се погрижи за себе си.

Скоро температурата започна да се покачва и те заеха обичайните си места в редицата, с Реджар, ходещ отново на два крака. Дийна помисли, че е чула шум от падаща вода, примесена с човешки звуци.

Тунелът в крайна сметка се разшири в голяма пещера, а в нея имаше няколко души със съмнителен вид. Повечето пиеха нещо от голям животински рог. Дийна забеляза от далеч подземна река, преминаваща през пещерата.

Лорджин ги поведе към бара, и поръча на не особено чисто изглеждащия извънземен зад тезгяха. Той имаше зачервен нос и мънистени очи. До известна степен й напомняше на бившия й шеф. Извънземният изпухтя към Лорджин, после изплю голяма храчка на пода. Да. Също като бившия й шеф.

Лорджин бръкна в пелерината си, после обърна ръка към тезгяха и изсипа няколко скъпоценни камъка. Извънземният изсумтя отново и бързо ги грабна. Бутна един поднос към Лорджин заедно с четири рога, пълни с някаква течност.

Дийна се зачуди дали Лорджин има истинска представа за стойността на парите, като се има предвид цената на камъните, които беше оставил. Но понеже тя не знаеше какво има стойност тук, коя беше, че да го съди? Качеството на храната пред нея беше съмнително, въпреки че тя не беше гастроном, особено на местната кухня. Хвърли предпазлив поглед към подноса.

Лорджин я насърчи да се храни.

— Не мисля. Изглежда сякаш е висяло някъде известно време — тя отпи от напитката, изненадана от приятната й свежест.

Лорджин погледна храната, после я побутна настрани.

— Може би си права. Мисля да се придържам към кийран — Реджар и Яниф се съгласиха.

Така че те пиха кийран.

Дийна започна да се чувства много по-добре. Дори вече не усещаше умора. Яниф осигури лодка за остатъка от пътуването до дома на лечителя, а Реджар изчезна някъде с една двойка кикотещи се близначки.

Дийна отпи голяма глътка от напитката, докато си припомняше как Реджар бе положил здраво и собственически длани върху закръглените задни части на задъханите жени, докато ги извеждаше.

— Брат ти има морала на улична котка — очите й се разшириха, когато разбра неволната игра на думи. Започна да се кикоти, а след това се разхълца.

Лорджин я погледна развеселен.

— Адееан, ти не си опитвала кийран до сега. Трябваше да се сетя.

Тя започна да се кикоти още повече.

— Мисля, че е достатъчно за сега, зира — той опита да отдалечи рога от нея. Тя не беше съгласна.

Докато те се бореха за рога, Дийна почувства нещо да се увива около бедрото й. Щом погледна надолу, тя забеляза, че е пипало, принадлежащо на пурпурното същество, седящо до нея. Той я погледна и се изхили, разкривайки острите си зъби.

Интергалактическият глупак я опипваше! Това беше прекалено! Тя избухна в необуздан смях.

Лорджин измъкна кийрана от нея, и най-сетне забеляза Секла, който я беше прегърнал. Той заговори на извънземния на собствения му език:

— Махни пипалата си от жена ми веднага!

Секла отговори:

— Няма причина — той се изхили на веселието на Дийна. — Жената очевидно изпитва удоволствие от докосването ми.

Лорджин направи това, което считаше за достатъчно предупреждение, изваждайки светлинната си сабя.

— Ще ти дам причина — той замахна и сряза чисто пипалото, откъсвайки го мигновено от Секлата.

Помещението стана много тихо; всички очакваха реакцията на Секла. Той погледна внимателно Лорджин за един дълъг напрегнат момент, като преценяваше противника си. После рязко се поклони на русокосия мъж и бързо напусна пещерата. Шумът се възстанови, сякаш нищо не се беше случило.

В замаяното си състояние, Дийна не беше сигурна какво се е случило, докато не погледна надолу и видя отрязания крайник на крака си. Погледна Лорджин ужасено.

— Ти-ти си отрязал ръката му — тя започна да се накланя към него.

Лорджин очевидно беше раздразнен.

— Не е толкова обезпокоително, Адееан; ще му израсте друга.

Тя погледна с изненада отрязания крайник и се отпусна в ръцете му.

 

 

Погледа й се насочи към люлеещия се таван на пещерата.

Отне й няколко мига да осъзнае, че те са тези, които се движат, а не тавана. Имаше ужасно главоболие. Изправи се, хвана се за челото и простена. Яниф се наведе над нея, и сложи чаша с димяща течност пред носа й. Странното съдържание съскаше и бълбукаше.

— Изпий това, дете. Ще проясни главата ти.

Тя предпазливо пое чашата и направи гримаса на гъстата воняща течност.

— Определено не е с косми от куче. Какво е — око на тритон?

Яниф се усмихна слабо.

— Пръст от куче е изпитано лекарство.

Дийна изобщо не беше сигурна, че той се шегува. Главата я болеше прекалено много, за да се тревожи за това. Като стисна носа си тя изпи отварата.

Когато главата й започна де се прояснява, тя забеляза Лорджин и Реджар в противоположния край на лодката, които я управляваха в бързо движещата се вода с помощта на дълъг прът. Подземната река ги караше да действат бързо, за да предотвратят сблъсъка на лодката със скалния бряг. Стените на пещерата са движеха със зашеметяваща скорост, докато те отскачаха напред от мощното течение. Беше работа, която изискваше максимална концентрация, така че Дийна предпазливо не проговори на нито един от братята.

След време, което й се стори часове, тя тихо попита Яниф кога ще стигнат до дестинацията си. Невероятно, но старецът беше заспал! Как можеше да спи, с този вихрен водовъртеж около тях. Дори странната птица на рамото му изглеждаше задрямала.

Яниф отвори едното си око.

— Името му е Боджо и когато поживееш толкова дълго, колкото аз, ще придобиеш способността да заспиваш при всякакви ситуации.

Дийна изглеждаше смутена.

— Ти можеш да четеш мислите ми. Мислех си, че имаш тази способност.

Яниф се протегна, и няколко от старите му кости изпукаха.

— Това безпокои ли те?

— Мислех, че да, но явно не е така. Реших, че е, защото ти не си застрашителен.

Лорджин изсумтя от носа на лодката, дочул разговора им.

— Никой в петдесет квадранта с микрон здрав разум не би повярвал, че Яниф не е застрашителен.

— Половината Вселена трепери от страх само при споменаването на името му — дойде от другия край на лодката.

Яниф потупа ръката й успокоително.

— Ако това дете ме вижда като благ старец, аз не възразявам.

Лорджин клатеше глава, докато отблъскваше с пръта преминаващите камъни.

— Яниф, започваш да ме тревожиш.

Яниф се ухили подло, преди да изпрати светкавица, удряйки Лорджин право по гърба. Лорджин подскочи и го погледна остро.

Яниф спокойно отговори:

— Не бих искал да ти причинявам прекалено много тревоги, Лорджин та’ал Кру.

Звучният жизнерадостен смях на Реджар се понесе над водата.

 

 

— Проходът приближава, Лорджин. Малко разклонение в дясно. Не го пропускай, защото пътуването ни ще стане много тежко — Яниф, се взираше напред облегнат на тоягата си.

Лорджин кимна.

— Няма да го пропусна, Яниф.

Внезапно разклонението се появи пред тях. Дийна помисли, че съм сигурност ще го пропуснат, докато бурната река ги тласкаше напред.

— Там! — посочи Яниф, но Лорджин вече завърташе лодката, използвайки пръта като лост. Докато се бореше със съпротивлението на водата, мускулите на ръцете му изпъкнаха, показвайки невероятната му сила, и той благополучно ги измъкна далеч от главното течение на реката в един малък и относително спокоен канал.

Лорджин и Реджар използваха прътовете, за да избутат лодката напред в спокойните води. Скоро достигнаха малко пространство за акостиране, където имаше вече няколко други лодки.

Дийна разглеждаше мястото, и забеляза няколко търговци, пътници и местни жители. Въпреки че беше изостанал район, този пост не изглеждаше толкова незаконосъобразен, колкото останалите, през които бяха преминали. Тя спомена това на Яниф, докато мъжете връзваха лодката.

— Права си. Можем да си починем малко по-спокойно тук — очите му потърсиха Лорджин. — Тъй като този в отсек се намира единствения специален лечител, обикновено се смята за безопасна зона, а гражданите и обявените извън закона се третират еднакво. Всеки може да дойде тук за лечение без страх от гонения — Яниф потри брадичката си. — Учудващо е, че криминалните елементи, осигуряват сигурността.

— Вероятно защото толкова често се нуждаят от лечение.

Лорджин се беше приближил към тях, за да изкаже мнението си към темата на разговора. Той пое ръката на Дийна в своята и я поведе към главния кей.

— Има изключения на тези неписани правила. Все още настоявам да стоиш близо до мен през цялото време.

— Чувам и се подчинявам, господарю! — Дийна започна да ходи като зомби.

Лорджин повдигна вежди:

— Разбирам думите ти, но какво правиш?

— Аз съм глупаво зомби, което се ръководи единствено по звука на командите ти — отговори Дийна с нисък монотонен глас, подходящ за вървящ мъртвец.

Лорджин нямаше представа какво значи зомби, но усещаше кога му се подиграват. Почеса брадичката си, сякаш е дълбоко замислен.

— Много съм изненадан.

Дийна продължи представлението.

— Изненадан от какво, господарю.

— Че си осъзнала причината за съществуването си толкова бързо — каза той, водейки я твърдо по улицата, и искрено развеселен от възмущението, изписано на лицето й.

След като преминаха през няколко странични тунела, водени от Яниф, най-сетне достигнаха жилището на лечителя. Бяха посрещнати от слуга, който им каза да почакат.

Дийна веднага забеляза разликата на това жилище от всички други, които беше виждала в този свят. Различаваха се по едно нещо, тук имаше мебели. Въпреки, че имаха прост дизайн, поне не бяха направени от камък. Дийна видя в единия ъгъл стол, който имаше възглавница. Тя не губи никакво време и потъна в меката удобна седалка.

— Ах. Това е по-добре.

Яниф се съгласи с нея, като също се настани.

— Лейва реши, че щом ще напуска културата на големите падове, поне ще се обкръжи с малко удобства. Повечето от пациентите й я даряват с предмети като това елегантно обзавеждане. Можеш да бъдеш сигурна, че са рядкост по тези места.

Дийна протегна крака, облегна се и остави ума си да витае. Затвори очи и си представи голяма пица с пеперони. Стомахът й изкъркори.

— Как е храната тук?

— Храната тук е отлична, благодаря — Дийна скочи при звука на властен женски глас. — На какво дължа това посещение, Яниф? Сигурна съм, че причината не е само в сладкия ми вид — дрезгавият глас беше насмешлив.

Дийна се изненада от външния вид на лечителката. Беше едра жена, висока, и в късните си години. Ушите й бяха заострени, също както на Мики, но не толкова деликатни. Всъщност нищо в тази жена не можеше да се нарече деликатно. Очите й блестяха от живо веселие. Дийна реши, че й харесва.

Дийна дискретно погледна Яниф, заинтригувана от очевидното му смущение при думите на Лейва. Старият мистик приглади усърдно гънките на робата си. Младата жена предположи, че той е привлечен от старото момиче.

Лорджин заговори, като спаси Яниф от задължението да отговори.

— Лейва, убеден съм, че дори само външността ви е достатъчна за всеки мъж да се осмели да дойде тук. Но ние се нуждаем от вашите услуги.

Лейва се извърна от Яниф и погледна Лорджин.

— Добре, какво имаме тук, освен един честен мъж?

Тя проучи Лорджин, после прехвърли вниманието си към Реджар. Лицето й придоби замислено изражение, когато забеляза очите му.

— Магьосник и неговият фамилиер. Колко странно.

Реджар се отдели от стената и се поклони.

Аз не съм негов фамилиер.

Лейва погледна Яниф, после отново Реджар.

— Негов си.

Лорджин проговори:

— Какво имате предвид? Брат ми и аз…

— Твоя брат? — Лейва се усмихна. — Да, двамата… Яниф следва своя…

— Достатъчно! — Яниф застана с лице към старата жена. — Винаги си имала тази дразнеща способност да ме ядосваш, лечителко.

Лейва изобщо не изглеждаше засегната от грубостта на Яниф. Напротив; явно се забавляваше.

— Нервирам те, нали? Добре — пренебрегвайки Яниф, тя се обърна отново към Лорджин.

— Кой си ти, скъпо момче?

Лорджин представи себе си, Реджар и Адееан, като през цялото време се чудеше на странното поведение на Яниф.

— Каква е тази услуга, която мога да ви направя? Извинете ме за думите ми, но вие изглеждате здрави — тя погледна Лорджин нахално. — Повече от здрави.

— Искаме да поставите преводач на Адееан.

Главата на Дийна рязко се извъртя към него.

— Какво? Никога не съм се съгласявала на такова нещо. Какво искаш да кажеш с това поставям? Поставяне, къде?

— В ума ти, естествено. Не се безпокой, зира, това е незначителна процедура.

— Незначителна за теб може би — тя сложи ръце на кръста си. — Никой, повтарям, никой няма да бърника из ума ми. Не искам никакви извънземни устройства в себе си.

Лорджин по никакъв начин не беше изненадан от реакцията й. Все пак, тя беше неговата гарта.

— Хайде, няма нужда да се тревожиш. Ще стане много бързо.

— Казах не. Освен това не се нуждая от устройство за превеждане. Няма да съм тук толкова дълго, а и се справяхме добре досега.

Лорджин игнорира коментара й, че няма да остава дълго, а се съсредоточи над другата й забележка.

— Нуждаеш се от него. Скоро ще напуснем този свят. Ще трябва да разбираш това, което говорят хората около теб.

Дийна имаше ужасното предчувствие, че той няма да отстъпи този път. Тя реши да бъде твърда.

— Ти можеш да ми казваш какво говорят. Отговорът ми е не и това е окончателно.

Лорджин въздъхна. После започна да пристъпва към нея.