Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Матрицата на съдбата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knight of a Trillion Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 118 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Леглото беше толкова твърдо!

Най-малкото този хотел можеше да осигури по-добри матраци за цените, които искаха за една нощ. Дийна простена. Имаше чувството, че лежи на плоча от камък. Тя едва отвори очите си.

Лорджин се беше наклонил над нея, ръцете му бяха от двете страни на бедрата й, а изражението му… обезпокоено. Приглади нежно назад косата й.

— Лорджин? — Дийна му се усмихна слабо. Защо изглеждаше толкова разтревожен?

— Адееан, как се чувстваш?

Как се чувствам? Колко странен въпрос.

— Добре съм.

Тя започна да се изправя, когато вълна от замайване я връхлетя. Тя извика, и Лорджин я постави легнала обратно. Дийна сложи ръка на челото си.

— Всичко се върти. Болна ли съм или нещо такова?

— Не е в твой стил да питаш.

Какво по дяволите означаваше това?

Ръката й падна от едната й страна и удари твърдия матрак. Примигна, когато пръстите й преминаха по грубата студена повърхност. Това беше каменна плоча!

Тогава тя си припомни… странните пулсиращи светлини, бръмчащия тунел, и Лорджин, който я пронесе директно във водовъртежа. Очите й се преместиха внимателно към неговите.

— Кажи ми, че това, което си мисля не е вярно — прошепна тя.

Ръката на Лорджин помилва бузата й.

— Ефектите постепенно ще преминат — каза той полека. — Първият път винаги има едно чувство на изместване. За теб е по-тежко, отколкото за хора като мен. Мисля, че това е така, защото твоята система от вярвания отрича природата на реалността — той се поколеба. — Въпреки че това е само предположение от моя страна, тъй като никой от твоя свят никога не е транспортиран през тунелите. Ще се почувстваш по-добре съвсем скоро.

Дийна затвори очи. Страхуваше се, две сълзи бавно се плъзнаха по страните й, когато значението на думите му я зашлеви като шамар. Той я беше взел в друг свят. Чудовищността на казаното я направи безпомощна.

Почувства пръстите му, които нежно изтриваха сълзите от лицето й, сякаш с това можеше да я накара да му прости. Очите й се отвориха, пламтящи, изпълнени с огън, и се отправиха директно към него. Тя отблъсна настрани неприятната ръка.

— Каза ми, че не можеш да се върнеш! Защо ме излъга?

Той се опита да потисне усмивката си, когато гарта се завърна.

— Не съм те излъгал, Искрице. Казах, че не мога да се върна обратно. Не съм казал, че не знам как да се върна.

Очите й се присвиха, имитирайки точно неговите.

— Семантика? Ти знаеше много добре какво почувствах… — тя спря, когато очите му обходиха стаята, или пещерата, в която се намираха.

Беше малка кухина с някакъв вид фосфоресциращ таван. Температурата в помещението беше сравнително ниска, така че тя предположи, че се намира под земята. Зад дясното рамо на Лорджин имаше отвор, който вероятно водеше към много по-голяма пещера. Кожа от неизвестен произход покриваше входа. Странни цветни светлини идваха от там. Изуменият й поглед се премести обратно към него.

— Къде се намирам, или трябва да попитам коя планета е това? Звучи познато, нали? — попита тя подигравателно.

Лорджин въздъхна. Предпочиташе да се бие със звяра Хира, отколкото да води този разговор с Адееан, а когато тя откриеше останалата част от това, щеше да се опита да получи неговото кани на поднос.

Той потърка носа си с палеца и показалеца си. Пътуване през вселената и жена бяха почти еднакво сложни! Не можеш да ги разчетеш. Лорджин бе научил отдавна, че е най-добре дори да не опитва. И все пак отговора й го обърка. Тя трябваше да бъде благодарна. Защо не беше? Не я ли беше отдалечил от нейния изостанал непросветен свят? Не беше ли й предложил Кийракса по стара традиция? За какво се ядосваше?

Докато мислите му набираха скорост, той я прикова към скалата с леден и гневен поглед:

— Ако ти кажа къде се намираш, ще има ли голямо значение? Ще знаеш ли къде е това място по отношение на всяко друго? — студените му думи сякаш режеха.

Дийна повдигна брадичка, в старанието си да не му позволи да види как суровите му, но откровени думи я засегнаха.

— Това ще бъде някакво начало — фокусна точка, ако искаш, за да определя местоположението си. — Да, от голяма полза щеше да й е, някъде по средата между тук и нищото. Устните й потрепериха при тази мисъл, но тя не свали очи от неговите.

Слабият трепет на устата й не остана незабелязан и студенината му се разтопи вътре в него, заменена с неочаквана вълна от нежност.

— Ти си изплашена — той хвана ръката й. — Не трябва, зира. Няма да позволя нищо да ти се случи.

Дийна пое дълбоко въздух, преброи до десет, и тогава изстреля:

— Голям тъп идиот! Ти си това, което се случва! Иска ми се да те ударя право в лицето! — с намерението да го направи, тя погледна към красивите му лавандулови очи и избухна в сълзи.

— Адееан…

Като не знаеше какво друго да направи, Лорджин нежно я привлече в прегръдките си и я дръпна в скута си. Тя плачеше срещу копринената му бяла риза, докато той галеше косата й и се опитваше да я утеши, и дискретно поглеждаше през рамото й, за да е сигурен, че никой не ги вижда. В края на краищата трябваше да поддържа репутацията си. Той беше войн.

— Ние сме на Рика 12 — гласът на воина сега звучеше забележимо нежно. Той говореше срещу косата с помирителен тон. — Това е малък сателит на Рика, грамадна планета от системата Гарион. Този спътник е един от петнадесетте и има атмосфера, която едва поддържа живот.

— Обитателите живеят под земята в серия от съединени помежду си естествено оформени пещери, които свързват подземния свят на планетата. Ние се намираме в, както ти би нарекла, провинциален район — отдалечена област. Населението тук е рядко и е разделено на различни кланове. Те са прости хора, но доста приятелски настроени към тези, на които имат доверие.

Тя подсмръкна и го погледна, облягайки се на ръката му:

— Тук ли живееш?

Той избърса страните й с опакото на ръката си, като позволи на пръстите си да се плъзнат по меката кожа. От движението косата му падна напред и погъделичка носа й. Дийна кръстоса очи в опит да фокусира погледа си през кичура коса, преди да я духне. Лорджин се постара да не се разсмее.

Той погледна надолу към сериозното й личице.

— Не, зира, това не е родната ми планета. Ще те отведа на Авиара, но не сега. Първо има няколко неща… за които трябва да се погрижа, преди да можем да се приберем вкъщи. Беше ми предадено, че моят учител Яниф ще дойде да се срещне с теб. Той ще пристигне скоро; представям си колко има да говори с теб.

Преди да можем да се приберем вкъщи? Това не звучеше съвсем правилно.

— Лорджин… ти ще ме върнеш в моя дом… имам предвид, след като погостувам известно време, нали?

Лорджин я съзерцаваше със замислено изражение. Палецът му потърка долната част на челюстта й, преди да й отговори:

— Аз…

Но беше прекъснат от млада жена, която влезе в стаята, носейки тънка каменна плоча, на която имаше голяма димяща купа. Тя беше доста висока, макар и по-ниска от Лорджин. Имаше дълга черна коса, дръпнати очи и деликатно лице с уши на елф.

Екзотично красива, помисли Дийна, като се чудеше колко добре Лорджин познаваше тази извънземна жена. По погледа, с който го дари, тя прецени, че го познава много добре. Във всеки случай, присъствието на жената не позволяваше на Лорджин да отговори на въпроса й. Въобразяваше ли си, или той гледаше с благодарност неканената гостенка?

— Това е Мики и носи храна за теб. Тази супа ще помогне за замайването ти и ще се почувстваш по-добре.

— Какво е това, пилешка супа? — попита тя закачливо.

Лорджин сви вежди, защото не знаеше какво означава пилешка супа. Реши да игнорира въпроса й. Намести я обратно на плочата, и остана прав:

— Ще бъда в следващата зала ако имаш нужда от мен. Мики ще се погрижи за нуждите ти.

Той се наведе й прошепна тихо в ухото й:

— Не се съгласявай при никакви обстоятелства да преместиш Шимале — след като каза това, се обърна и излезе от помещението.

Какво по дяволите беше Шимале?

Този мъж даваше ли някога пояснения? И как тя щеше да премести това нещо, каквото и да е то? Тя едва можеше да стои седнала, за Бога. И още нещо, това каменно легло ставаше толкова лошо, колкото най-твърдия матрак. Тези хора не вярваха ли във ватата?

Докато Дийна мислено правеше списък с оплакванията си, очите на Мики проследиха Лорджин по пътя му до главното помещение. Тя продължи докато той излезе от полезрението й, и влезе в страничен тунел. С въздишка повдигна купата със супа и погледна новодошлата.

Тя беше много красива по един екзотичен начин. Мики никога не беше виждала коса с такъв цвят преди, но признаваше, че е приятен за гледане. Въздъхна отново. Лорджин беше привикнал да я посещава често, когато идваше в този сектор. Като любовник, тя не познаваше по-добър. А бе имала много. Силата му беше мощна, а енергията — неизчерпаема. Дори тя, която обикновено не се изморяваше, не можеше да се справи с него. Но тя, естествено, никога не почувства истинската му сила, беше невъзможно за такава като нея. Някак си усещаше, че тази жена с червена коса щеше да познае силата на Лорджин, и за това й завиждаше. Но също така я харесваше, защото в интерес на истината изглеждаше много хубава и много самотна.

Мики сви рамене примирено, знаеше, че Лорджин никога няма да отиде при нея отново. Беше чула воина да нарича новодошлата неговото зира. За нея, а и за никоя друга, нямаше да има повече нощи с Лорджин та’ал Кру, освен за тази.

Мики пристъпи към Дийна и й предложи купата със супа, като се усмихна окуражително.

Дийна внимателно я проучи. Въпреки, че не би могла да разбере езика на жената, тя изглеждаше наистина приятелски настроена. Докато гледаше надолу към странната димяща течност, Дийна я помириса експериментално. Имаше изненадващо приятен аромат, но само Бог знаеше от какво е. Зеленчуково, животинско, или минерално?

Какво пък, имаше ли наистина значение? Тя щеше да яде, а Лорджин я бе уверил, че това ще помогне за замайването й. Сви рамене, поднесе купата към устата си и отпи. Супата имаше билков, плодов вкус и беше наистина вкусна.

След като я изпи до дъно, тя реши, че за да възвърне силите си се нуждае от още малко. Почувства се по-скоро като Оливър Туист, когато подаде купата обратно на Мики и каза:

— Бих искала още малко.

За нейна изненада, Мики направи знак за отказ, въпреки че го смекчи с усмивка. Дийна се зачуди защо тя не й даде повече, но почувства вълна от сънливост. Легна върху каменната плоча, и се прокле за глупостта си. Очевидно Лорджин я бе упоил, помисли си тя разярено, докато сънят я поваляше. Мисълта я разяри, но тогава сънят я повали.

 

 

Тя се събуди внезапно. Очите й обходиха стаята, докато остатъчните ефекти от супата я напускаха. Външната пещера беше тиха, за разлика от преди, когато бе чула много гласове отвън. Тя предположи, че без значение от системата на тези хора за измерване на часовете на деня, за тях сега бе средата на нощта. Дори непознатата излъчваща светлина субстанция, излизаща от тавана, беше замъглена, и светеше меко.

Когато седна, забеляза, че Лорджин сигурно я е проверявал, докато е спяла, тъй като наметката му я покриваше, предпазвайки я от студенината на камъка. Тя вече не чувстваше замаяност и дезориентация, но гърбът я болеше от каменното легло.

Щом забеляза, че животинската кожа сега покрива изцяло входа към външната пещера, Дийна започна сериозно да се чуди какъв ли е извънземния водопровод тук, като се надяваше Лорджин да се върне скоро, за да я просвети. Тя не знаеше как ще изрази с мимики и жестове молбата си към някой друг. Докато се тревожеше за това, завесата се отдръпна настрани и Лорджин влезе.

— Мислех, че може да си се събудила. Отслабнаха ли ефектите от транспортирането? — той седна до нея на платформата.

— Да. Изглежда изчезнаха напълно — тя прокара пръсти през косата си в опит да я приглади. Лорджин започна да й помага да подреди стърчащите кичури, но тя гневно отблъсна ръката му. — Що за идея да ме упоиш, преди да ми кажеш?

Лорджин се развесели от безсмисления й гняв.

— Не се ли чувстваш по-добре?

— Това не е отговор на въпроса ми.

Той погледна надолу към полуотворените й очи.

— Мисля, че е.

Арогантен и самонадеян.

Дийна разбра, че е безсмислено да продължава. Той никога нямаше да разбере позицията й. Тя придърпа пелерината му плътно около себе си и се загледа в стената обидено.

Ръката на Лорджин прихвана брадичката й и нежно завъртя лицето й към себе си.

— Ти не би ли направила същото за мен? Ако бях в твоя свят и се чувствах зле, а ти знаеше какво да ми дадеш, за да се почувствам по-добре?

Как винаги успяваше да прекрати протестите й, и да я накара да се почувства детински? Вместо да му отговори директно, тя сви рамене без коментар.

Очите на Лорджин проблеснаха весело.

— Естествено, моя гарта, ти може би ще предпочетеш да ме оставиш да страдам малко, хмм?

Дийна не харесваше посоката, в която пое разговора и промърмори:

— Трябва да отида до тоалетната.

Този път Лорджин прихна в смях.

— Спри да се смееш веднага! Не е смешно!

Лорджин храбро се опита да задържи смеха си.

— Не, виждам, че не е — той се изправи и взе ръката й. — Ела с мен.

Той я поведе към далечния ъгъл на помещението, където имаше едно малко пространство закрито с друга животинска кожа. Повдигна кожата настрани и й посочи дупка на пода на пещерата. До дупката по стената на пещерата течеше малка струя вода Дийна го погледна потресена:

— Там?

— Там. Това е бездънна яма — очите му заискриха. — Или поне всички вярват, че е. Пещерите са пълни с такива. Съгласен съм, че това е доста примитивно, но все пак, такъв е и света, в който се намираме.

— Когато си на Рика, правиш като жителите на Рика?

Той размисли над думите й и кимна.

— Точно казано. Можеш да се почистиш на струята, водата е чиста — той се обърна и напусна нишата, спускайки завесата зад себе си.

Дийна приключи работата си бързо и излезе, без да оставя съмнение за това защо никога не е харесвала ходенето на къмпинг. Лорджин си почиваше на плочата.

— Това е едно много неудобно легло, Лорджин.

Той прие думите й, като промърмори в съгласие. Търкайки очи, той каза:

— Този свят не е известен с удобствата си — той я погледна. — Ела, да се оттеглим. Изморен съм. Ще бъде добре за теб да си починеш повече.

Дийна постави ръце на бедрата си.

— И къде се очаква да спя аз? Само за теб са необходими две плочи.

— Има много място тук.

— Няма.

Той седна.

— Ела в леглото, Адееан. Уморен съм и не искам да спорим за това.

— Добре, тогава няма да споря. Освен това може просто да спя на пода. И двете имат един и същ пълнеж на матрака — преди тя да се отпусне на пода, Лорджин я грабна в ръце и я понесе към платформата като й възрази:

— Казах, че няма да споря за това. Аз ще бъда твоят матрак тази нощ.

Устата на Дийна увисна.

Той се изтегна на плочата и я сложи до себе си, след което покри и двамата с пелерината си. Постави ръка на кръста й, а другата под главата й и й прошепна „лека нощ“.

 

 

Дийна се сгуши в топлата кожа под бузата си и отвори очи. Това й ставаше навик, помисли тя. Естествено, бе успяла да открие отвора на ризата му в съня си, а ръката й се бе плъзнала отдолу, търсейки топлина. Доколкото познаваше Лорджин, тя не се усъмни и за миг, че той вече е буден.

Отвори широко сънените си очи. Той я гледаше лениво.

— Обзалагам се, че на мен ми е по-удобно, отколкото на теб — каза тя самодоволно.

— В това няма съмнение — отговори той, намествайки тялото си на скалата.

Не само скалата бе причината за неудобството му, и веднага щом Адееан се разсънеше, щеше да го осъзнае. В следващия момент очите й се разшириха щом се раздвижи, и направи откритието си.

О, Боже!

Тя го погледна в очите. Лениви розови искри проблясваха в аметистовите ириси. Тя въздъхна. Поне не изглеждаше така, сякаш ще избухне. Той разби илюзиите и със следващите си думи:

— Ела — промърмори той, като постави ръката си зад главата й. — Подай ми устните си.

За една наносекунда, тя реши да му откаже. Той изглеждаше дяволски секси така, както лежеше под нея, с разстлана по скалата коса и блестящи сънени очи.

Ох, какво толкова, една целувка няма да ме убие.

Безпомощна, тя се наведе напред и докосна леко устните му със своите. Лорджин веднага достигна критичната си точка.

Силна вълна от електрически тръпки премина от него към нея, и я накара да изпъшка. Ръцете му се стегнаха около задната част на главата й, като използва изненадата й, за да задълбочи целувката. Горещият му език опитно проникна в нея, а пръстите му нежно се заплетоха в косата й.

Въпреки, че Дийна знаеше какво да очаква този път, изтръпването отново я разтърси. Само че този път беше различно. Този път тя изпитваше удоволствие от това. Повече от удоволствие. Желаеше това.

Когато той премести изкусната си уста от нейната и започна да прокарва следа като разтопена пътека надолу по шията й, тя вече се нуждаеше от тези негови електрически тръпки. Дишането й се учести, когато знойните му устни, език и… ооо… зъби пируваха върху гърлото й.

Да. О, да. О, даа…

Ръцете й стиснаха широките му рамене. Лорджин улови меката част на ухото й между зъбите си и нежно подръпна, предизвиквайки особени тръпки. Тя простена тихо. Очерта линията на челюстта й, откри устните й отново и я целуна с вещина. Едната от изкусните му ръце придържаше главата й, докато другата се движеше по задните й части, приближавайки я към неговата топлина, към неговото желание и мъжественост. Дийна тръпнеше от мисълта, че човек може да бъде пленен от такава сурова сила. Внезапно той стана като любимото ястие, на което тя просто не можеше да се насити. Дишането й стана плитко, когато вълна от електрическо желание премина през нея.

Стаята бе необичайно тъмна.

Лорджин премигна и се отдръпна. Като неопитен младеж, той почти бе изгубил контрол, въпреки че се опитваше да ограничава притока на енергията си към нея. Такова беше желанието му…

Той прокле липсата си на контрол. Такова нещо не се бе случвало преди. Въпреки че се бе врекъл на нея, сега не бе нито времето, нито мястото това да се случи. Искаше да я въведе в единението бавно, въпреки че знаеше, че това ще намали въздействието на пренасянето, върху нея. Във всеки случай той се съмняваше, че ще бъде в състояние да чака дълго, след като желанието изгаряше кръвта му.

На Дийна й отне няколко минути, докато успее отново да се съсредоточи. Взираше се в Лорджин. Какво беше станало току-що с нея? Повдигна треперещите си пръсти към устните си — устни, които все още тръпнеха от коприненото му докосване.

Лорджин изправи и двама им до седнало положение, и щом забеляза състоянието на Дийна, й помогна да оправи туниката си.

— Трябва да ставаме сега, Адееан. Яниф ще пристигне скоро — той гледаше нежно обърканото й лице. — Не че нещо може да шокира Яниф след всичките тези години, но съм сигурен, че ти би искала да го посрещнеш на крака. Прав ли съм, зира? — той повдигна вежди в очакване на отговора й. Не можеше да й помогне, но нямаше как да не се възгордее малко от отклика й. Не че някога се беше съмнявал в това.

Все още малко объркана, тя отвърна:

— Да, разбира се. — После се зачуди защо се съгласява с него за нещо, особено когато той имаше отвратително арогантен вид.

Една целувка, каза тя на себе си. Какво беше станало с нея? Каквото и да бе, тя нямаше да позволи да се случи отново. Боже мой, какво ли си мислеше той за нея, след като изгуби контрол като някоя жадна за секс стара мома? Вероятно беше потресен от изблика й, и се бе отдръпнал, за да се защити.

Тя трябваше да подреди мислите си.

— Лорджин, това няма да се случи никога отново — главата му се завъртя.

— Какво?

Дийна гледаше надолу към преплетените си ръце.

— Това няма да се случи отново. Ние не можем да позволим това.

Той изглеждаше изумен. Нима не харесваше ласките му? Харесваха й, Аях, и той го знаеше!

Той избухна срещу нея:

— За какво говориш?

Тя се отдръпна при страстния му изблик. Не очакваше да реагира по този начин.

— Това, което казах. Това не може да се случи никога повече. Когато си тръгна от тук…

— Мога и ще го правя. Често — той се извиси над нея, ядосан от обидата й. — Ти няма да ходиш…

Думите му бяха прекъснати от нажежена светлина в дъното на помещението. Светлините растяха и растяха, формиращи вече познатите кръгови течения, които тези хора използваха като средство за транспорт. Дийна беше почти в подходящо състояние за случая, с изключение на това, че бе любопитна какво щеше да каже Лорджин. Нямаше значение, тя винаги можеше да го обсъди с него по-късно. Това обещаваше да бъде много интересно. Тя се чудеше защо този Яниф идваше да говори с нея.

От светлината излезе най-странната менажерия, която някога бе виждала.

В центъра на вниманието й се озова много, много стар мъж. Сребристата му коса падаше надолу по гърба му, а тъмночервената му роба стигаше до пода. Също както пелерината на Лорджин, одеждите му бяха покрити със златни символи. В дясната си ръка държеше дълъг скиптър, чийто край светеше. На лявото му рамо беше кацнало голямо пернато животно. Главата на птицата приличаше на тази на орел, но не напълно, тялото беше като на сова, но не съвсем.

Когато старият мъж се приближи, Дийна забеляза, че очите му са чисто черни, не излъчваха никаква светлина, и тя не успя да различи зеници в тях. Тя се стресна, когато птицеподобното на рамото му обърна глава към нея, имаше съвсем същите очи, черни като нощта и направо бездънни.

Нещо в мъжа й изглеждаше неясно познато. Тогава се сети. Той й напомняше на актьор, изпълняващ ролята на Мерлин.

До мъжа дебнеше невероятно голяма котка. Козината й бе черна, дълга и пухкава; очите й бяха доста странни, едното беше ледено синьо, а другото кехлибарено златно. Животното се движеше грациозно и изключително красиво дори и за котка. Когато звярът се приближи, тя се запита дали наистина е котка. Пленяваше я с хипнотичните си двуцветни очи, като просто стоеше и се взираше. Старият мъж заговори с тих, но авторитетен глас:

— Лорджин, твоята… неудовлетвореност ми се отразява. Постарай се да я контролираш.

Тя очакваше Лорджин да се наежи от тази забележка, като се имаше предвид начина, по който реагираше на нейните изказвания, но се изненада, когато той само кимна кратко.

Странната котка скочи на каменната плоча и подви опашката си, сякаш се забавляваше от снишаването на Лорджин пред стареца.

Дийна не беше много сигурна, че харесва този Яниф със строг глас, докато не улови погледа му и той й намигна. Тя се усмихна плахо към него. По дяволите, наистина приличаше на Мерлин!

Очите на Лорджин стрелнаха котката.

— Значи, и Реджар е дошъл.

Яниф забеляза котката върху каменната платформа.

— Да, той сам изяви желание да ти помогне в търсенето.

По-вероятно е желанието му да ме тормози, въздъхна вътрешно Лорджин.

Яниф се засмя, щом чу мислите на Лорджин.

— Кой съм аз, че да попреча на благородния му жест?

— Кой, наистина? — Все едно Яниф нямаше силата да прави каквото си поиска.

Очите на Яниф проблеснаха:

— Внимавай, той разбира всичко, което казваш.

За Лорджин не беше трудно да разбере как котка може да постигне това. От уважение към Дийна, те говореха на нейния език. Яниф учеше езика от него телепатично, а след това прехвърляше тази способност на Реджар. Като мистик от седма степен такава способност беше нещо обикновено за Яниф.

Старецът се обърна към Дийна, протягайки повехналата си стара ръка към нея. Очите му за кратко попаднаха на извивката на шията й.

— Ела тук, дете, остави ме да те погледна.

Тя почувства силните ръце на Лорджин около раменете си, когато той я побутна напред. Щом тя застана пред него, той улови ръката й в своята. Яниф я гледа втренчено няколко мига, докато я преценяваше. Най-накрая той я пусна.

— Много добре, Лорджин та’ал Кру. Прибавям печата си към тази клетва, родена от вчера и утре.

Лорджин изглеждаше доволен от чутото, каквото и да означаваше. Хората сигурно говорят странно тук, помисли Дийна. Защо те никога не казваха това, което в действителност искаха да кажат?

Яниф се изсмя с древен, стържещ звук:

— Защото, дете, може да се изплашиш.

Дийна ахна. Как той…

Яниф прихвана ръката на Лорджин:

— Ела, Лорджин, трябва да си поговорим. Има развитие, настъпило след последния ни разговор.

— Много добре — той потърси лицето на Дийна. — Ще се върна скоро. Реджар ще остане с теб — той понечи да излезе, но спря сякаш нещо важно му бе дошло на ум. Той се обърна и заговори на котката:

— Реджар, дръж се прилично.

Щом Лорджин излезе животното размаха опашка.

Дийна погледна към странната котка. Сега й изглеждаше достатъчно безобидна. Тя се приближи, за да опита да се сприятели. Седна близо до животното и каза:

— Всички ти говорят, сякаш разбираш, котенце. А разбираш ли?

Котката размаха опашката си.

— Ти си много красив. Имаш ли нещо против да те погаля?

Котката потърка лице в ръката й. Дийна започна да го милва, щом осъзна, че той е просто котка, независимо от огромния си размер. Тя започна да гали леко козината на главата му, след това почеса лявото му ухо.

Реджар започна да мърка, дълбоко и доволно.

 

 

Лорджин заведе Яниф до единия край на главната пещера, където можеха да проведат разговор, без да бъдат чути. Постави обутият си в ботуш крак на някаква издатина, и се наклони над коляното си, изчаквайки Яниф да започне.

— Ти не си й казал за Шимале?

Лорджин изглеждаше изненадан.

— Не съм? След всичко, което се случи това не е учудващо. Щом започна да й казвам нещо, още преди да се усетя, тя сменя посоката на разговора. Във всеки случай, може би е по-добре за мен да запазя информацията за известно време.

— Тази жена е твоя съпруга, Лорджин. Още един факт, за който пропускаш да я информираш. Мисля, че си прав да не предоставяш информацията за Шимале, но не мога да ти простя другото. Тя има право да знае. Дори и сега, тя очаква да се върне в нейния свят — Яниф потърка брадичката си и погледна лукаво Лорджин. — Поради обстоятелствата, обаче не съм сигурен, че представлява подходящо съчетание.

Лорджин изостави отпуснатата си поза, изправи се пред Яниф със стиснати юмруци.

— Клетвата беше дадена и приета. Тя ми върна Кийракса по стария обичай — очите му се присвиха. — Тя е моя и аз не искам да чувам повече за това.

Яниф се подсмихна при мисълта, че е постигнал това, което си бе наумил. Лорджин, който винаги се владееше, очевидно губеше контрол, когато ставаше въпрос за тази жена. Той реши да налее още малко масло в огъня:

— Може би… може би не. За да бъде клетвата неотменима, трябва да приключиш Прехвърлянето. Не си сторил това.

Лорджин стрелна с поглед Боджо, който надничаше от рамото на Яниф като любопитна стара жена.

— Тя все още не е готова. Нуждае се от повече време.

Яниф въздъхна.

— Времето, приятелю, е нещо, с което не разполагаме. Направи я готова. Ние не можем да рискуваме да попадне под властта на друг. Тя е била предназначена за теб, но съдбата може да изиграе лош номер на непредпазливия — очите на Яниф внезапно проблеснаха весело. — Не се колебай. Аз имам пълно доверие в способностите ти в тази област, Лорджин.

Лорджин се ухили глуповато. Яниф можеше да бъде смущаващо директен понякога. Той реши да отклони темата, която бе повдигнал стария мистик.

— Какво е това развитие, за което спомена по-рано?

Яниф не се остави да го заблудят. Знаеше, че Лорджин е разбрал думите му и ще се съобрази с тях. Той отговори на въпроса:

— Има един мъж тук, на Рика 12, който наскоро се върна от пътешествие до далечния сектор. Информацията, която получих, е, че той има новини, които могат да ти бъдат от полза. Пребивава на Под 25.

Лорджин повдигна вежди:

— Това е доста далеч от тази пещера — на границата на обитаемите земи до Дивите простори.

Яниф кимна:

— Да. Трябва да започнем пътуването, без да отлагаме.

Лорджин беше изненадан.

— Ти ще ни придружиш ли?

— Само докато се отдалечим от предавателния тунел. Знаеш, че тук има негативно поле. Има само определени фиксирани точки, от които тунелите могат да бъдат отворени. Дори и аз съм подвластен на законите на природата. Освен това, Адееан трябва да бъде снабдена с устройство за превеждане възможно най-скоро. За нея е опасно да не разбира какво се случва.

— Съгласен съм.

— Има лечител в Дивите простори. Тя може да го направи.

Лорджин кимна.

— Какво е името на човека, пребиваващ на Под 25?

— Нарича се Грик ал Нек. Не може да му се има доверие, но за определена сума пари ще бъде достатъчно откровен за целите ти.

Яниф надникна от стената по посока на пещерата, в която беше Дийна.

— Нека се върнем при твоята зира. Реджар е на път да стори пакост.

Лорджин не изчака Яниф да го настигне, и се хвърли обратно към пещерата, в която бе оставил Адееан.