Дара Джой
Рицарят на един трилион звезди (16)

Петнадесета глава

Появиха се в гигантска зала.

Белотата на стените почти ослепи Дийна след мигащите светлини на тунела и по-скоро усети, отколкото видя Лорджин да поема ръката й.

— Къде сме? — тя сложи ръка пред очите си, за да ги предпази от яркостта.

— Нарича се Зала на Тунелите. Ела — той я поведе през широкото пространство. След миг очите й се приспособиха към светлината. Забеляза много хора, повечето хуманоиди, някои не, прииждащи от всички посоки. От време на време косата на тила й се повдигаше, голямата паст се появяваше и сякаш поглъщаше хората.

— Прилича на Нюйоркската централна гара, нали? — тя гледаше с ококорени очи това, което ставаше около нея, като провинциален селянин в голям град.

Тъй като нито един от придружаващите я мъже нямаше представа какво е Централна гара, никой не си направи труда да й отговори. Поведоха я към един от големите каменни портали, които се намираха от двете страни на стените.

Реджар и Трейд преминаха отвъд, а Лорджин понечи да поведе Дийна, но тя се дръпна.

— Не можеш просто да отидеш там! — Дийна се питаше дали е време за вечеря на гладните чудовища на улицата.

— Хайде — трябва да минем оттук — Лорджин я дръпна за ръката, и я изтегли на улицата.

И Дийна за пръв път видя Авиара.

Все едно се намираха в центъра на старо селище.

Улиците бяха от каменни павета, широки и безупречно чисти. От двете страни имаше няколко магазина, всеки един уникален и интересен на вид. Някои предлагаха невероятно прелестни цветя, други бижута, художествени произведения, всякакъв вид ръчно изработени предмети, парфюми, и други неща.

Беше късен следобед. Навсякъде виждаше разцъфнали дървета и растения, ароматът, на които подслаждаше въздуха с екзотични, богати ухания. Небето беше ясно, светло синьо, без следа от замърсяване.

Хората се разхождаха наоколо, спираха се да поговорят с други хора, или сядаха в малки кафенета.

Температурата явно беше около съвършените двадесет градуса, с лек вятър. Малки създания пееха от дърветата, а кристални камбанки, окачени на всевъзможни места, издаваха хармонично звънене.

Беше съвършено красиво.

Но от пътешествията си с Лорджин, Дийна знаеше, че външният вид може да те заблуди. Бяха срещнали доста неща, за които не можеше да се съди по външността. Дори стоеше до едно такова в момента: Реджар. Докато вървяха, тя продължи да се оглежда наоколо много внимателно.

Трейд също разглеждаше, но не с очите на чужденец, а с очите на някой, който се е прибрал у дома след дълго отсъствие.

— Адееан, какво търсиш? — попита Трейд.

— Чудовищата! — Дийна се обърна, за да се увери, че не се промъкват зад нея. Тя дори не забеляза как Лорджин се опитва да прикрие усмивката си.

— Чудовища? Какви чудовища? — Трейд изглеждаше искрено объркан.

— Тези, които те лапват целия за вечеря, докато се разхождаш по улицата.

Реджар се наклони към Лорджин:

— Мислиш ли, че тя има предвид Гилдията?

Лорджин се разсмя, когато си представи древните аскетични тела на мистиците.

— Определено.

Дийна надуши плъх — един шест фута и четири инча плъх, със златна коса и аметистови очи.

— Добре, Лорджин, какво си намислил?

Той опита да си придаде невинен вид, но се провали безславно.

— Какво?

— Не ми минавай с редовното „какво“! Ти ме изигра!

Реджар повдигна очарователно вежда.

— Това означава ли онова, което си мисля?

Лорджин се разсмя на глас.

Дийна се обърна и посочи обвинително пръст към Реджар.

— Не си мисли, че ще излезеш чист. Не виждам нищо лошо във времето. Знам, че Лорджин е непоправим, но ти как можа, Реджар? Мислех, че ме харесваш!

Реджар обви ръка около раменете й докато вървяха.

— Харесвам те, Адееан. За това не ти казах за танцуващите отровни растения.

Тя отхвърли ръката му.

— И двамата сте невъзможни. Ще вървя с Трейд — тя успя да се измъкне и остави братята да я следват. — Поне той е разумен.

Лорджин я погледна, все още ухилен.

— Както желаеш, гарта — той намигна на Реджар и добави. — Но те предупреждавам, Трейд: дори не си помисляй да си „играеш“ с нея.

Двамата братя избухнаха в смях.

Дори ъгълчетата на устата на Трейд се повдигнаха леко.

— Не се тревожи, Лорджин — включи се Реджар. — Може би Трейд не си спомня как се „играе“.

Трейд хладно погледна по-младия брат през рамо.

— Когато аз забравя как се „играе“, вие все още ще се учите.

Това причини нов изблик на звучен смях. Дийна кипна:

— Край! Всички сте невъзможни!

Тя се освободи от ръката на Трейд, и закрачи бързо, оставяйки тримата мъже зад себе си. Докато не осъзна, че няма никаква представа за посоката. Стъпките й станаха леко несигурни. Беше й трудно да остане обидена, след като нямаше представа къде отива. Раменете й увиснаха, когато Лорджин спокойно я повика, и я попита къде се намира дома на семейството му. Последва още смях.

Тя не каза нито дума, докато чакаше мъжете да се приближат, но дочу шепота на Трейд към Лорджин, който подозрително прозвуча като „най-забавната“.

Лорджин помирително обгърна с ръка раменете й.

— Не трябва да обръщаш внимание на шегите ни, Адееан. Всички сме щастливи, че се върнахме на Авиара.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Мога да разбера това. Винаги се чувстваш добре, когато се прибираш вкъщи — изражението й беше остро.

Лорджин я погледна през спуснати клепачи, очите му мигновено проблеснаха от гняв и той повдигна брадичката й с показалец.

— Тогава ти също трябва да споделяш радостта ни, зира.

Упорит, арогантен човек! Това не беше нейният дом. Но тя нямаше да го предизвиква отново и той го знаеше добре. Тя погледна заобикалящата ги красота и въздъхна. Предполагаше, че няма причина да не се наслаждава на мястото докато е тук. Лорджин я привлече по-близо, карайки я да се усмихне леко. Беше загадка за нея как винаги усеща настроенията й.

Следвайки античния път, те оставиха малкото село зад себе си и навлязоха в силно залесена площ. Следобедната слънчева светлина проникваше през дърветата върху плътния слой нападали листа, които покриваха като килим земята. Беше хладно. Хладно и зелено. Същите малки създания по дърветата, които беше забелязала в селото, подскачаха от дърво на дърво и пееха сладките си песни.

Пътят криволичеше през гората.

В далечината тя чу бълбукането на поток. Мястото беше красиво, тихо и прохладно; беше спокойно място, каквото много хора на Земята търсеха, но малцина намираха. Често, когато беше чела истории за средновековна Англия, тя си беше представяла гора като тази. Нямаше желание да остава до края на деня и през нощта.

От време на време те преминаваха край няколко каменни къщички, някои от тях полускрити в дърветата, други близо до пътя. На няколко пъти обитателите им подвикваха, ръкомахаха им, или ги канеха да спрат да се освежат. Мъжете учтиво отказваха, нетърпеливи да стигнат до дома и семейството си. Дийна се усмихна на себе си, когато забеляза няколко млади жени, които недвусмислено се опитваха да привлекат вниманието на Реджар.

Докато продължаваха да се разхождат, Дийна видя, че къщичките свършват. След известно време завиха към един черен път.

Разположено навътре в дърветата и все пак видимо от пътя, стоеше огромно каменно имение. Напомняше й на сградите в стил Тюдор, които беше виждала в Масачузетс, но тази беше изцяло от камък. Прозорци с дълги капаци красяха фасадата. Тя не се изненада, когато Лорджин тръгна по пътя, който водеше към имението.

— Това твоят скромен дом ли е? — тя стоеше пред огромните двойни дървени врати, и се чувстваше като джудже пред размера им.

— Това е моят… нашият дом, зира.

Преди някой да почука на вратата, тя се отвори и красива тъмнокоса жена се хвърли прегръдките на Лорджин.

— Най-после сте си у дома! Бях толкова притеснена и за двама ви — двуцветните й очи полетяха към Реджар, и го обхванаха с един поглед, сякаш преценяваше физическото му състояние.

— Притесняваш се прекалено много, Сулейла — Лорджин потупа гърба й нежно. — Какво би могло да се случи със синовете на Кру?

— Какво наистина? — жената се усмихваше — Влезте, влезте. Баща ви ви чака. Яниф ни каза за предстоящото пристигане — очите на Сулейла за миг се устремиха към сина й, забелязвайки въпросителния израз, когато интелигентните му фамилиерски очи срещнаха нейните.

Той знае, помисли си тя. Значи той знае.

Тя се обърна, търсейки Трейд, стоящ малко зад останалите.

— Трейд — прошепна Сулейла, протягайки ръце към него.

Той пристъпи напред и хвана ръцете й.

— Сулейла. Приятно ми е да те видя отново.

— Да. Добре дошъл у дома, мой специален сине — това беше фамилиерски термин, използван за обичано дете. Беше започнала да го нарича така откакто той беше малко момче. Трейд беше силно развълнуван от това, че тя помни и го нарече по този начин. Той стисна ръцете й признателно.

Докато Дийна чакаше Лорджин да я представи на втората си майка Сулейла, тя забеляза, че дългите черни коси на жената са преплетени с пурпурни и златни нишки. Когато Лорджин не го направи, тя го погледна въпросително.

— Трябва да те представя първо на баща ми — информира я той докато последваха Сулейла в къщата.

— Защо?

— Защото е такава традицията.

— Сигурно се шегуваш!

— Сулейла видя моите панделки в косите ти. Знае коя си, но не може да признае още.

Дийна поклати глава, мърморейки:

— Странно, наистина странно.

Влязоха в голямо фоайе. Дийна хвърли бърз поглед на огромното празно пространство с множество прекрасни гоблени, висящи по стените, както и пъстри тъкани килими, когато жената бързо ги въведе в стая, който очевидно беше всекидневна.

Високият мъж, стоящ пред прозореца се обърна, когато те влязоха. Дийна веднага разбра, че това е Кру, защото той беше по-стара версия на Лорджин. Косата му беше златна, посребрена леко в краищата. Все още в разцвета на силите си, той изглеждаше жизнен и с доминиращо присъствие.

Когато се приближиха към него, тя можа да види, че Реджар също е наследил много от баща си. Страстта на Реджар обаче със сигурност беше от майка му.

После забеляза Яниф, стоящ в ъгъла, вечният Боджо беше на рамото му. Тя му се усмихна топло, осъзнавайки, че старият приветлив магьосник и е липсвал.

Лорджин пристъпи напред, притегляйки Дийна. Неочаквано застана на едно коляно пред Кру, и я дръпна долу до него. Извади Кийракса от колана си и го подаде на Дийна.

— Татко, аз продължавам рода ти. Ще приемеш ли този дар? — той се обърна и прошепна към Дийна — Поднеси му Кийракса, Адееан.

Дийна се поколеба. Изобщо не беше сигурна, че иска да направи това. Щеше да заблуди родителите му. Може би трябваше да се опита да обясни на Кру това, което Лорджин отказваше да признае: беше взел погрешната жена.

Тъкмо отвори уста да заговори, тя видя Яниф с ъгълчето на окото си. Той клатеше глава, сякаш и казваше „не“. Очевидно беше прочел мислите й и не смяташе, че това е добра идея. Тя беше видяла достатъчно от мистика, за да знае кога да се съгласи с преценката му. Предпазливо поднесе острието към Кру, който гледаше надолу в нея с дълбоките си аметистови очи, същите като на сина му.

Когато той веднага го прие, тя чу Лорджин да издиша.

— Приемам дарът ти, сине мой. Ти почете рода ми и името си — той подаде Кийракса обратно на Лорджин.

Лорджин се изправи на крака, притегляйки Дийна със себе си.

— Представям ти Адееан, татко.

Кру се обърна към нея, и я изненада като я притисна в мечешка прегръдка.

— Добре дошла, дъще. Дълго чаках този ден. Твоето присъствие е подарък за този дом — той посочи съпругата си — Това е твоята майка, Сулейла.

Присъствието й е подарък? Господи, тези авиаранци имаха странен начин на изразяване. Да не говорим за начина, по който можеха да объркат човек само с една фраза. Тя се обърна, озадачена от реакцията на Кру, само за да се сблъска със сияещата Сулейла, която плесна с ръце от радост.

— Толкова съм щастлива, че се присъединяваш към нашето семейство, Адееан — тя се наведе и я целуна по бузата. — Какъв късметлия е Лорджин да спечели толкова красива невеста. Ще се радвам на присъствието на друга жена в семейството.

Очите на Кру обходиха тримата мъже в стаята.

— Трейд — той се приближи до него и улови рамото му. — Кълна се, че е хубаво да те видя отново. Добре дошъл у дома — тогава той изненада по-младия мъж, като го прегърна. — Твоята стая те очаква, както винаги.

Трейд кимна, твърде развълнуван, за да говори.

Яниф пристъпи напред.

— Момчето ще остане тук тази вечер, но от утре ще живее при мен.

Трейд се обърна при звука на гласа на Яниф.

— Яниф… — той се приближи към стареца със сълзи в очите.

Яниф сложи слабата си ръка на рамото му, гласът му беше подозрително дрезгав:

— Доволен съм, че дойде, Трейд. Въпреки убеждението ти, моята вяра в теб не е изгубена.

Трейд избра да не отговаря.

Сулейла реши, че е време да смени заредената с емоции обстановка. Хвана Дийна за ръката й я поведе към канапето.

— Хайде, нека всички да седнем и да се насладим на по едно питие преди вечеря. Изтощени ли сте?

Преди Дийна да разбере за какво говори чувственото зашеметяващо същество до нея, Лорджин отговори:

— Не много. Когато тръгнахме на Зариан беше ранна вечер.

— Тогава трябва да сте много гладни. Ще вечеряме скоро. Приготвила съм много от любимите ви ястия.

— Задушен Калан? — попита Реджар с надежда.

Сулейла се усмихна снизходително.

— Не тази вечер, синко. Но съм сигурна, че ще откриеш едно-две ястия, които ще те зарадват.

— По-добре за теб — каза Кру на по-малкия си син, докато подаваше на всеки малка чаша с ликьор. — Тя готви цял ден за вас.

Те отпиваха от питиетата си, докато разговаряха непринудено. Дийна отбеляза незабавното отпускащо въздействие на невероятно вкусния ликьор, и веднага го включи в авиаранския си списък за покупки. Докато разговаряха, се чу леко почукване на вратата и във всекидневната влезе един мъж. Очевидно беше прислужник. Кру го погледна.

— Да, Мелкин, какво има?

Мелкин се покашля.

— Пред вратата стои една млада дама, която търси мастър Реджар. Настоява да се срещне с него.

Студеният поглед на Кру падна върху по-малкия му син.

Реджар рязко се изправи.

— Ще се погрижа за това, татко — той бързо излезе от стаята.

Лорджин седна от другата страна на Дийна, опита се да не се изсмее, когато заговори тихо в ухото й:

— Едва се е върнал и вече го търсят. Питам се колко време ще е необходимо, преди татко да изгуби търпение.

— Предполагам не одобрява начина на живот на Реджар? — прошепна тя.

— Той е напълно съгласен с Яниф. Кру би искал да види Реджар като Чарл. Дразни се, като вижда сина си да пропилява възможностите си по този начин.

Реджар се върна скоро, решейки с пръсти косата си. „Някой“ пред вратата я беше разрошил доста. Дийна можеше да си представи любовната среща.

Очите на Кру се присвиха, но не каза нищо.

Разговорът започна отново, но беше прекъснат от силен писклив звук. Изневиделица едно малко животинче притича по пода право към Реджар. Беше с размерите на пор и глава като на малка видра. Малкото зверче се покачи по крака на Реджар. Когато достигна до гърлото му се потърка няколко пъти, после притича през рамената му.

— Сука! Липсвах ли ти? — той погали малката главичка с един пръст.

— Тя копнееше за теб през цялото време, Реджар — каза Сулейла.

Кру остави чашата си с ясен звън.

— Разбира се, тя е женска, нали така?

— Няма да отнеме много време — прошепна Лорджин на Дийна.

Щом видя настроението на Кру, Сулейла предложи да се преместят в трапезарията.

Яниф дискретно потупа Лорджин по рамото, погледът му попадна на гърба на Трейд.

— Още веднъж ми показа, че вярата ми в теб е заслужена.

Лорджин изглеждаше леко смутен от похвалата. Кимна рязко и тръгнаха заедно към трапезарията.

Огромна дървена маса почти изпълваше стаята, заобиколена от тежки столове, тапицирани с копринен брокат. Масата беше прекрасно аранжирана с цветни чинии, направени от много талантлив майстор, съчетани с подходящи чаши. Помещението се осветяваше от свещи, които му придаваха привлекателен блясък.

Веднага след като заеха местата си, прислужниците внесоха зашеметяващ брой ястия, всяко от които в собствен изключително изработен поднос. Лицата на братята просветнаха.

— Сулейла, надминала си себе си — както обикновено Лорджин напълни чинията на Дийна с храна, после сервира и на себе си.

Трейд пое първата си хапка с израз на екстаз.

— Не съм забравил кулинарните ти умения, Сулейла.

Дийна опита червеното нещо в чинията си.

— Оо, чудесно е! Какво е… няма значение, не искам да знам. Мисля просто да се наслаждавам.

Сулейла й се усмихна.

— Ще те науча как се приготвят тези ястия. Лорджин обича…

Беше прекъсната от храбрия Мелкин, който отново се покашля.

— Има друга жена пред вратата, който търси мастър Реджар. Каза, че е много важно…

Преди да успее да довърши, Реджар скочи от мястото си.

— Ще се погрижа, татко.

Кру остави чашата си с трясък, когато Реджар излезе.

— Сега — беззвучно каза Лорджин на Дийна.

Ръцете на Кру се свиха в юмруци.

— Жените погубват сина ми!

Сулейла бързо се протегна и притисна свитата му длан към масата.

— Той току-що се завърна, Кру. Позволи му тази вечер.

Кру погледна съпругата си за момент, лавандуловият му поглед омекна. Бавно разтвори юмрука си и нежно стисна ръката на Сулейла. Явно не беше неподатлив към молбата й.

— Както желаеш, Сулейла. Заради теб и новата ни дъщеря — той кимна към Дийна — ще оставя пакостника тази вечер.

Сияеща, Сулейла се наведе и целуна бързо съпруга си. Дийна подозираше, че жената фамилиер въртеше съпруга си около нежната си малка лапа. Но също така беше ясно, че мъж като Кру беше снизходителен към жена си само защото го иска. Родителите на Лорджин очевидно се радваха на нежни взаимоотношения.

Реджар пристъпи в стаята предпазливо. Рискува да хвърли бърз поглед към баща си докато се настаняваше на мястото си. Пронизващият поглед на Кру закова по-малкия му син.

— Надявам се да няма повече прекъсвания тази вечер — това не беше въпрос.

— Няма, татко — изражението на Реджар беше малко смутено.

След това вечерята премина в приятно спокойствие. Дийна научи много неща за семейството на Кру, докато опитваше от многобройните деликатеси на Сулейла.

Беше семейство с доминираща бащина фигура, здраво свързано с любов. Тази обич очевидно включваше всички на масата. Дори Яниф и Трейд; Яниф бе приеман с уважението на почитан патриарх, а Трейд като още един син.

Дийна не беше изключена. При всяка възможност, те се опитваха да я накарат да се почувства добре дошла и част от семейството. Тя беше дълбоко развълнувана от откровената им привързаност и топлота, и си мислеше колко приятно семейство са. Ако си търсеше семейство, което да я осинови, това би било подходящото.

След вечеря се преместиха обратно във всекидневната.

Дийна отбеляза, че Кру и Сулейла предпазливо не споменаваха за търсенето на Лорджин. Предположи, че Яниф ги е предупредил да говорят възможно най-малко пред Трейд. Може би Яниф щеше да разкрие всичко на зеленоокия мъж по обичайния си мистериозен начин. Вниманието й се насочи към Трейд, който стоеше незаинтересован в другия край на стаята. Изглеждаше така, сякаш му беше писано да се бори срещу сили, които не можеше да управлява. Какво щеше да направи, когато разбере, че трябва да се изправи отново срещу Тийрдър? Щеше ли да подкрепи тези хора срещу собствения си баща, или да си тръгне, и още веднъж да се откъсне от живота?

Надяваше се, че никога няма да й се наложи да се изправи пред такова тежко решение.

Кру и Сулейла попитаха синовете си за сблъсъка с Ксейту, и Сулейла пребледня, когато чу подробностите за това колко близо са били до загубата на единия от двамата. Кру не каза нищо, но Дийна забеляза, че гледа Реджар с бащинска гордост. В този момент можеше да разбере, че въпреки строгото си отношение към по-малкия си син, Кру обичаше и двамата дълбоко.

По-късно, когато ожадня от пикантната екзотична храна, Дийна помоли Лорджин за чаша вода. Той услужливо я поведе към кухнята в задната част на къщата. Помещението беше голямо, но уютно. Леки апетитни аромати все още дразнеха обонянието.

Лорджин наля една чаша с вода, и побърза да си открадне една целувка.

Тя се усмихна и притисна леко длани към гърдите му.

— Какво правиш?

— Те са много доволни от теб, Адееан — той взе едната й ръка и я поднесе към устните си. — Както и аз.

— От къде знаеш, че ме харесват?

Той се изсмя.

— Знам.

Дийна се освободи от прегръдката му и изпи водата. Започваше да мрази мисълта да нарани тези хора. А колкото по-дълго отлагаше, толкова по-лошо щеше да стане. Взела решение да се срещне тайно с Яниф възможно най-скоро, тя остави чашата си. Забеляза странно изглеждащ предмет, който стоеше в една купа на голяма дървена ниска маса. Беше с размерите на кокосов орех, с твърда кафява обвивка и много остри на вид бодли, дълги един инч.

— Какво е това? — посочи тя.

Лорджин погледна в тази посока и незабавно видя това, което бе привлякло вниманието й.

— Гарта — отговори той развеселено.

Дийна беше шокирана.

— Това е гарта? Наричаше ме гарта? — а през цялото време тя си мислеше, че той й прави комплимент! Страните й се оцветиха в червено, докато се взираше в грозния плод.

Ъгълчетата на устата му трепнаха, когато взе гарта. Сложи крака си на пейката, извади Кийракса и започна да разрязва бодливия плод. Триъгълните разрези разкриха мека, сочна розова вътрешност.

Без да изпуска погледа й, Лорджин отряза едно парче и го поднесе към устата си, после бавно облиза сладкия сок от пръстите си.

Замъглените му очи лениво се плъзнаха към мястото между краката й.

— Вкусно… — прошепна той.

Цялото й лице пламна.

Тя се извърна от неприличния еротичен намек, тихият му секси смях премина през нервните й окончания.

— Ужасен си!

Той застана зад нея, сложи ръце върху раменете й, притискайки гърба й към тялото си. Дрезгавите му думи погалиха ухото й:

— Ужасно добър или ужасно лош?

— И двете!

Дийна се освободи от леката му хватка и веднага се запъти към дневната.

 

 

Дийна погледна Лорджин несигурно, когато той повдигна завивката и се покатери гол върху огромното легло с балдахин, което красеше стаята му.

— Все още ли си ми ядосана, моя гарта? — той отиде до нея и я прегърна.

— За Бога, Лорджин, не ме наричай така! — лицето й пламна при мисълта за неприличните му действия по-рано.

Той захапа устата й, и нежно я засмука.

— Ще те наричам така, защото си такава.

— Да не си посмял…

Езикът му се потопи във вътрешността й, изтънчено дразнейки сетивата й. Каквото и да искаше да каже, то моментално беше забравено.

Не искаше да спори с него; по някакъв начин тя беше изгубила волята си. Истината беше, че го желаеше силно. Фактът, че той я превръщаше в безсрамно пламенно същество, някак си изобщо не я безпокоеше.

Тя прокара ръце през косата му, пръстите й се впиха в скалпа му, притискайки го по-плътно към устата си. Беше възпламенена, това бе. Той беше и причината, и лекарството за страстта й.

— Изгарям… Моля те, угаси този огън, Лорджин — задавените й думи се вляха в устата му. Незабавно усети как тръпките от молбата й преминават през него. Той се разтърси на мига.

— Да… да, ще го угася, Адееан — езикът му бавно премина през долната й устна. — Но първо ще разпаля пламъка бавно… — зъбите му хапеха ключицата й, като че ли придаваше истинност на думите си. Тя потръпна. — Ще взема всяко въгленче, ще го ценя, ще го подхраня, ще го усиля…

Придвижи се надолу към гърдите й, пое едното зърно в устата си, в началото го засмука леко, след това с все повече настойчивост. С увеличаването на натиска си, той изпрати към нея прелестни тръпки с върха на езика си. Огънят се разпростря до центъра на желанието й, карайки я да простене.

Реакцията й го окуражи. Широките му длани се плъзнаха по тялото й, галеха и милваха, а лекият им допир беше в противоречие с твърдата настойчивост на устата му. Топлината на вълшебното му докосване я обгори. Силното му търсещо тяло я погълна. Тя простена дълбоко в гърлото си, със закъсняла загриженост, че някой в къщата може да я чуе.

В същия миг копринените му устни се преместиха върху женската й същност и скоро тревогите й, че някой може да чуе, отлетяха.

— Лорджин…

Още веднъж той й показа съвършеното майсторство на кадифените си устни и надарения език. Когато плъзна дългия си пръст в нея и я засмука, тя се забрави напълно и щеше да изкрещи при освобождаването си, но за щастие Лорджин беше запазил присъствие на духа и в точния момент покри устата й със своята.

Когато дишането й се успокои малко, тя възвърна достатъчно разума си, за да осъзнае, че той все още я гали лениво с пръсти.

— Лорджин?

— Да, гарта? — той се изсмя срещу шията й, докато целуваше чувствителната кожа.

— Няма ли да…

— Да, гарта? — той разтвори отпуснатите й крака с коляно.

Тя премигна доста изненадана.

— Искаш да го направиш в мисионерската поза? Не мога да повярвам — като се имаха предвид миналите й преживявания с него, можеше наистина да се нарече ново.

Върху гладкото му чело се появи дълбока бръчка.

— Мисионерска поза — имате име за това?

— Просто така наричаме стандартната поза при полов акт.

На бузата му се появи трапчинка. Той се разсмя, очевидно намираше тази новина за извънредно забавна.

— Имате стандартна поза на тази твой Дисни?

— Ами да — като размисли, наистина звучеше странно.

Той се смееше заразително.

— Цяло щастие за теб е, че те доведох тук, нали?

— Ти не разбираш…

— Където всеки път е… ново приключение — членът му се отърка срещу цепнатината й, преди бързо да проникне в нея.

Двамата простенаха, когато се плъзна дълбоко в утробата й, членът му се увеличи невероятно от еротичните звуци. Въпреки че течната й сладост го обгърна незабавно, той запулсира почти болезнено. Лорджин стисна зъби за миг, разтърсен от бурната си реакция. Беше разпалил огъня.

Той улови главата й между дланите си и я целуна пламенно, докато през цялото време мълвеше разгорещени думи и фрази на толкова много различни езици, че тя не успя да го разбере.

Беше трескав, но напълно контролиран.

Вземаше това, което тя му даваше, а после дори още повече, движеше се в нея умишлено бавно, докарвайки я до лудост. Завладяващите му движения я направиха напълно безсрамна.

— Още, Лорджин, още.

— Колкото желаеш, Искрице. Той е твой.

Ръцете му уловиха задничето й, и го повдигнаха, за да посрещне мощните му тласъци, докато лицето му се зарови в уханните й коси, които наскоро беше освободил от вплетените нишки.

Лорджин направи точно това, което беше казал: Разпали всеки пламък, подхрани всеки въглен, оцени отклика й и ги усили. Дийна го притисна здраво към себе си, в момента, в който страстта помете всичко около нея.

— Знаеш ли какво правиш с мен, сладка Искрице? — дрезгавият му глас звучеше задъхано. — Кълна се, че това е най-хубавото усещане… най-хубавите моменти в живота ми тук… отново и отново с теб… едно специално място, което мога да открия само в твоите прегръдки.

Тя знаеше, че думите му вероятно са породени от страстта, но бяха толкова красиви, че усети как очите й се насълзяват. Коя ли беше тази непозната жена, която беше отредена за мъж като него? Щеше ли да оцени великолепието му? Щеше ли да е достатъчно страстна за него? Заради него се молеше да е.

— Ох, Лорджин.

Тя обсипа лицето му с целувки, когато двамата достигнаха върха заедно, прегърнати, сякаш никога нямаше да се пуснат.

Лорджин остана върху нея дълго време, поел тежестта си на лакти, докато се опитваше да възстанови нормалното си дишане. Целуна я, след това се срина на леглото до нея и взе ръката й.

— Утре ще те отведа в нашия дом, зира.

— Но аз помислих, че това е твоят дом.

— Това е домът на семейството ми — палецът му погали меката кожа на малката й ръка. — Моят дом се намира на запад от тук — не много далеч, в Извисяващите се гори.

— Извисяващите се гори, какво е това, място, където дърветата растат големи като небостъргачи? — каза тя шеговито.

— Не знам какво е небостъргач, но тези дървета наистина са големи.

— Имаш ли къща там?

Той се усмихна мистериозно.

— Ще видиш.

— Мразя, когато казваш това.

Той се разсмя, задоволен и успокоен.

— Защо?

— Защото в девет от десет пъти се оказва, че е нещо, което не ми харесва.

Очите му се присвиха.

— Ти харесваш всичко, което ти показвам, Адееан. Просто ти трябва време да се приспособиш.

Тя имаше подозрението, че той е прав. Не че не я дразнеше по същия начин.

— Мислиш, че ме разбираш, нали?

Той се засмя.

— Аях, не. Никога не съм твърдял, че съм лечител.

— Много забавно.

— Как ти изглеждаше Трейд тази вечер?

Дийна помисли за момент.

— Мисля, че той се чувстваше облекчен от това, че се е върнал у дома и се намира сред хора, които ги е грижа за него.

— И аз мисля така. Надявам се да е достатъчно силен, за да издържи на това, което му предстои.

— Имаш предвид да се изправи пред баща си?

Лорджин кимна.

— И още. Хубаво е, че Яниф ще го вземе под крилото си. Трейд винаги го е уважавал.

— Кой би могъл да не уважава Яниф? Дори бунтарски настроения ти брат го уважава.

— Въпреки че Реджар винаги го нарича „стареца“. Не казвай на брат ми, но мисля, че Яниф се забавлява от това — Лорджин се прозина. — Кълна се, че ще спя добре тази нощ.

Той се обърна към нея, като подпря глава на дланта си.

— Адееан?

— Ммм? — очите й вече се затваряха.

— Може би следващия път ти ще си тази, която ще си „поиграе“ с мен?

Отговорът й беше удар с възглавница по главата.

 

 

Късно през нощта Яниф се разхождаше през гората на лунна светлина. В далечината едва можеше да различи къщата на Кру между дърветата. Острият му поглед забеляза каменните стени и тъмните прозорци, сякаш можеше да види през тях. Разсеяно погали перата на крилатия си другар, и вдиша дълбоко хладния чист въздух на авиаранската нощ.

— Е, Боджо, всички играчи се събраха най-сетне. Като парчета от пъзел. Съдбата, приятелю, ще бъде нишката, с която те ще изтакат картината.

Думите му все още ехтяха през дърветата, когато той се изгуби в мъглата и лунната светлина.