Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Матрицата на съдбата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knight of a Trillion Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 118 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

— Ммм… Адееан — гласът му беше ленив и дрезгав.

Все още сънен, той обви ръката си небрежно около кръста й, и я придърпа да легне до него. Обгърна я здраво, зарови брадичката си в косата й и незабавно се унесе в сън.

О, не, Лорджин, доста неща съм ти подготвила, а дрямката не е в плана ми.

Тя се измъкна от прегръдката му, езика й докосна малката трапчинка под красиво оформената му долна устна.

Той се раздвижи.

Тя преметна крак върху бедрата му и притисна разтворената си уста към шията му.

Очите му се отвориха мигновено.

Устните й бавно се придвижиха към ключицата му, засмуквайки леко кожата му.

Ръцете му внезапно притиснаха силно голият й гръб.

Тя замръзна и повдигна поглед към него. В края на краищата, това беше Лорджин. Не беше сигурна как ще реагира на агресивността й.

Той я гледаше безмълвно няколко мига през полуотворените си очи, в които се бяха блеснали искри. След като беше взел някакво решение, той повдигна брадичката й с пръсти и привлече устата й към своята.

Целувката беше овладяна. Той не направи опит да я задълбочи или засили. Дийна разчете съобщението му високо и ясно, почти можеше да чуе самоуверения му глас в съзнанието си: Ако искаш да стигнеш по-далеч, зира, направи го.

Добре, значи й даваше пълна свобода.

Естествено, това отне малко от контрола й, добре де, много от контрола й. Само преди няколко месеца тя щеше да се уплаши дори при самата идея той да й даде да поеме инициативата. Тя разпозна оксиморона, но някак си, с мъж като Лорджин изглеждаше… уместно.

Той беше твърде властен, твърде арогантен, твърде мъжествен.

Ако беше честна пред себе си, беше безсмислено да го сравнява с другите мъже, които познаваше. Бяха от напълно различни видове. Никога не беше срещала някой като него, и вероятно никога нямаше да срещне отново.

Никой не можеше да вземе контрола с мъж като Лорджин, освен ако той не му позволи.

Единственото, което една жена можеше да направи при тези обстоятелства, беше да види колко невъздържан може да го направи.

В този случай, тя наистина искаше да го развълнува.

Когато той освободи устата й, очите им се срещнаха за кратко — неговите сдържани и очакващи, нейните обещаващи и тайнствени.

Дийна потърка устни няколко път в неговите със закачливи, кратки движения, преди да плъзне езика си леко по трапчинката на брадичката му. Усети как ъгълчетата на устата му се повдигат леко, по-скоро като израз на триумфално удоволствие, за което не искаше да знае.

Само почакай, г-н та’ал Кру. Само почакай.

Тя улови горната част на ръцете му и започна да масажира твърдите като камък бицепси, забелязвайки за миг как изглеждат малките й ръце върху широките колони на мускулите. Тя потърка лицето си срещу изваяните му гърди, съзнателно оставяйки косата си да се плъзга по стегнатата кожа. Той беше великолепен, Твърдите му мускули бяха чудесно очертани. Златист сатен върху стомана.

Докосна леко плоското тъмно зърно с език и се усмихна, когато то мигновено се втвърди. Зъбите й го захапаха, за да покаже, че е забелязала. Равномерните удари на пулса му се ускориха.

Дийна се плъзна надолу към плоския му корем, устата й се движеше игриво по очертанията на торса му. Когато достигна колана на панталоните му, тя се поколеба, само за да му даде време да се учуди, преди да освободи напълно връзките. Топлата й гъвкава уста се притисна към нежната кожа точно под пъпа му.

Лорджин пое дъх шумно.

Ах, помисли си тя, ерогенна точка на Лорджин. Тя пое чувствителната кожа между зъбите си и я подръпна леко. После духна срещу влажното място, охлаждайки го да изсъхне.

Нещо твърдо я натисна под брадичката.

Тя се подсмихна, а брадичката й се потърка напред-назад по издутината, която се подаваше от върха на развързания колан. Пръстите му се вплетоха в косата й. За миг изглеждаше така, сякаш е спрял да диша.

Пъргавите й пръсти разтвориха останалите връзки — бавно. Когато приключи, дишането му вече не беше леко и дълбоко, както беше когато тя дойде в градината. Беше накъсано и повърхностно.

Първото докосване на езика й го накара да трепне.

— Адееаннн… — пръстите в косата й се свиха. Гласът му беше дрезгав, чувствен, задъхан.

— Да, Лорджин? — прошепна тя срещу него, спомняйки си сцената при езерото, когато ролите им бяха разменени.

Устата й се придвижи по дължината му, сантиметър по сантиметър. Кожата там беше като най-мекото кадифе. Беше като пух срещу топлите й устни. Пух, обвит около камък. Върна се обратно нагоре и близна малката капчица, стичаща се от върха на члена му.

Той трепереше.

— Адееан… — ръцете му вече не я стискаха, а я притискаха надолу към него.

— Това е името ми — отговори тя, подражавайки му. Ръката й се плъзна във вътрешността на разтворените панталони и нежно го улови. След това го пое напълно в устата си.

Той простена високо:

— Адееаннн!

Името й беше произнесено през стиснати зъби.

Тя погледна нагоре към него. Спря, за да му позволи да види мъжествеността си в устата й. Очите му бяха аметистови огнени цепки, когато я погледна натежалите си от страст клепачи. Затвори очи и простена, изгубил самообладание.

Когато върховете на зъбите й го одраскаха, ръцете му я уловиха, бързо я издърпа и впи устни в нейните. Тази целувка не беше като предишната овладяна, дори сдържана. Тази беше пламенна.

Ограби устата й бурно, езикът му нахлу властно, ръцете му държаха задната част на главата й здраво. Тя отговаряше на целувката със същата жар. Искаше да продължи с агресивната си роля.

Той веднага изрита панталоните си.

Когато понечи да я завърти под себе си, тя притисна решително раменете му, като му даде да разбере, че този път иска да го направи по своя начин. Той се покори и се отпусна под нея отново.

Дийна легна върху него, телата им се докосваха с цялата си дължина. Тя се наслади на усещането на голото му тяло. Като да обуздаеш тайфун, помисли си тя.

Ръцете му я обгърнаха напълно, притискайки кръста й стегнато. Тя покри лицето му с малки целувки, почти безумни.

Езикът на Лорджин кръжеше около ухото й.

— Какво чакаш? — изпъшка той.

Какво чакаше тя? Добър въпрос.

Проблемът беше, че иска да пробват една необичайна поза, която тя имаше предвид, но не беше много сигурна как да го направи. Никога не беше правила това преди. Разбира се, знаеше, че ще се получи, но как? Как щеше да го съблазни по нов вълнуващ начин като не можеше да улучи правилните движения?

Тя наклони челото си към брадичката му.

Това беше смущаващо!

Последното нещо, което искаше, бе да се покаже неумела, опитваща се да разбере кое къде отива. Тя стисна зъби. Нямаше друг избор.

— Ще ми помогнеш ли? — прошепна тя.

— Да ти помогна? Да ти помогна да направиш какво?

Не я улесняваше.

— Нали знаеш… — тя завъртя очи многозначително.

Лорджин се изсмя. На бузите му се появиха две трапчинки.

— Искаш да разбереш дали знам как се прави това? — той потърка носа си закачливо срещу нейния.

— Лорджин! — Тя натисна гърдите му и повдигна горната част на тялото си. — Ако ще те затрудни…

Усмихвайки се, той се протегна и я сграбчи под коляното, повдигна крака й и го преметна настрани. Остави другият да падне между бедрата му. Нагласи се удобно и я насочи към себе си с другата си ръка, прониквайки дълбоко, докато тя лежеше върху него.

— Това ли имаше предвид, Искрице? — лицето му все още изразяваше веселие, докато нахлуваше в нея. Тя изпъшка от новото усещане.

Беше невероятно стегнато.

— Мога да те почувствам толкова дълбоко, Лорджин — задави се тя, обзета от интензивното усещане.

Веселието му се изпари, заместено от изгарящо почти диво желание. Невъзможно, но той се набъбна още повече вътре в нея, забивайки се по-дълбоко във влагалището й.

— Колко дълбоко, Адееан, колко? — гласът му сега беше дрезгав, задъхан, груб. С ръце върху бедрата й, той я притисна по-надолу към основата на ствола си.

— О, Господи! — изскимтя Дийна, ъгълът на положението и, комбинирано с дълбокото му проникване я накара да помисли, че ще се разпадне от невероятното удоволствие.

Ръцете му се вплетоха в косата й, и я придърпаха силно към устата му. Целувката беше необуздана, почти брутална със силата си. Тъй като вратите бяха отворени, той я заля с мощта си, изпращайки вълна след вълна.

Това беше връхната точка на смелостта й. Тя щеше да умре от удоволствие.

— Движи се върху мен, зира.

Думите му бавно проникнаха в замъгленото й от страст съзнание. Да се движи върху него? Шегуваше ли се? Беше толкова плътно в нея, сякаш щяха да останат свързани завинаги.

Когато тя се поколеба, опитните му ръце направляваха бедрата й напред, плъзнаха я няколко инча нагоре по дължината на члена му, оставяйки хлъзгавата влажна повърхност под себе си. Той изчака само секунда и я спусна обратно надолу, показвайки й само какво да прави.

Нима чудесата никога нямаше да спрат? Тя не мислеше, че е нещо подобно. Направи опит с малко въртеливо движение нагоре. Стонът на Лорджин й показа, че се е получило. Плъзна се надолу. Бързо хвана ритъма, подпомагана от Лорджин от време на време с леко извиване на бедрата. Пращенето на електрическите вълни премина по движенията му.

Тя бързо откри насладата от смяната на темпото, редувайки забавяне и забързване. В тези моменти Лорджин стискаше зъби, от него се откъсваха думи на непознат език. Тя не помисли дори за миг, че той й казваше „приятен ден“.

Скоро беше толкова завладяна от действията си, за да знае какво му причинява. Защото го правеше за себе си. Безсмислено, непрестанно удоволствие, Лорджин започна да пулсира вътре в нея, част от нея се чудеше как е способен да задържа кулминацията си, докато тя стане готова да се присъедини към него, виждайки го, че почти е изгубил напълно контрол.

При следващото й движение надолу, той сграбчи бедрата й силно, притисна я към себе си с един рязък тласък, изпращайки и двамата на върха.

Изля се в нея, изпълни я с несекваща серия от еякулации. И двамата крещяха при освобождаването.

Тя се срути върху него. Изтощена. Изцедена. Под нея Лорджин изглеждаше полужив.

Когато дишането им се нормализира, той закачливо каза в ухото й с дрезгав глас:

— По такъв начин ли се отнасяш със съпруга си?

Тя вдигна глава. Голямо усилие положи, но го направи. Косата й беше разрошена, бузите й още пламтяха, погледна го в очите и се изплези.

Лорджин вдигна едната си вежда дяволито, обгърна я с ръце и се търкулна по лекия наклон с нея. Дийна пискаше през цялото време. Без да спират, двамата се приземиха право в малкия басейн в основата на водопада.

Плюейки и пръскайки, Дийна се показа на повърхността. Отхвърли косата от очите си и каза през смях:

— Опитваш се да ме охладиш ли?

Той се разсмя, мократа му коса падаше върху гърдите му.

— Напротив, зира — той я пое в мокрите си прегръдки и я придърпа към себе си. — Надявам се тази студена вода да е възбуждащ контраст с тази… горещина. — Той взе ръката й и я сложи върху възстановената си ерекция.

Дийна беше шокирана.

— Отново?

Устата му се сведе над нейната:

— Да, отново, и отново, и отново…

По-късно вечерта, те седнаха навън вперили погледи нагоре към звездите. Дийна беше настанена удобно между свитите му крака, полегнала назад на гърдите му.

— Какви са шансовете… — тя спря. — Искам да кажа, че е трудно за вярване, че ние наистина се срещнахме, като се има предвид необятността на пространството.

Лорджин, който знаеше, че шансът не е замесен в това, отговори просто:

— Щях да прекося стотици вселени, за да те открия, Адееан.

 

 

На следващата сутрин Лорджин показа на Дийна зеленчуковата градина, като внимателно й посочи различните плодове и зеленчуци, растящи там.

— Какво правиш, когато отиваш на мисия от Алианса? Някой грижи ли се за градината?

Той поклати глава.

— Не, тези растения изискват малко грижи.

— Нека да отгатна — омагьосани са.

Лорджин се опита да прикрие усмивката си като откъсна малък кръгъл пурпурен плод от едно пълзящо растение.

— Ето, опитай това — той го тикна в устата я преди тя да успее да възрази.

Очите й се разшириха от изненада.

— Ммм, хубаво е. Има вкус на страстен плод.

— Страстен плод? Ще трябва да си взема няколко такива — пошегува се той.

Дийна тъкмо щеше да отговори, че той не се нуждае от тях, когато забеляза едно познато крилато създание, кацнало на клона зад Лорджин.

— Погледни, Лорджин — посочи тя — това не е ли Боджо?

Лорджин се обърна и се взря в странната птица. Щом забеляза, че е привлякъл вниманието на Лорджин, Боджо размаха криле и отлетя.

Изражението на младия мъж изведнъж стана сериозно.

— Яниф го е изпратил. Открил е Тийрдър — той взе ръката й и я поведе обратно в къщата.

— Ще отнеме известно време. Можеш да посетиш Сулейла, ако искаш — той се наведе да я целуне, докато закопчаваше пелерината си.

— Ще го направя, Лорджин — предвид настроението му, нямаше как да откаже. Освен това, ако Лорджин беше прав и Яниф бе открил Тийрдър, тя трябваше да се сбогува с родителите му по своя си начин.

 

 

Лорджин и Яниф се разхождаха през гората по предложение на стария мистик.

— Трябва да се насладим на един авиарански ден докато можем.

— Къде откри Тийрдър? — Лорджин не си губи времето за встъпления.

— На малка безлюдна планета, далеч от Райм. Пусто, странно място — идеално за подобни ужасни експерименти.

— Има ли удобен тунел?

— Разбира се.

— Кога ще тръгна?

— Възможно най-скоро. Нарушаването на целостта граничи с катаклизъм. Вече няколко отдалечени района са изпитали резултата от безотговорното му поведение.

— Ще се сбогувам с Адееан и съм готов за тръгване.

Яниф въздъхна.

— Тя трябва да те придружи, Лорджин.

— Не искам. Очаквам мисията да е опасна. Знаех това, когато се съгласих да приема. Обаче не можеш да очакваш от мен да изложа съпругата си на тази опасност.

— Нека ти обясня нещо. Адееан е твоя съпруга, в известен смисъл заради тази опасност. Знам, че осъзнаваш, че търсенето ти и пророчеството са взаимосвързани. Колкото и да искаш, тя не може да стои настрана. Присъствието й е от съществено значение.

Ръката на Лорджин несъзнателно падна върху Кийракса.

— Защо? Защо присъствието й е от такова значение?

Яниф сви рамене.

— Това не мога да кажа. Просто го знам.

Той присви очи.

— Не можеш или не искаш да кажеш?

Яниф не отговори.

Продължиха да се разхождат мълчаливо. За първи път през живота си, Лорджин заставаше против учителя си.

Внезапно Яниф спря и сложи ръка върху тази на Лорджин.

— Не трябва да се разколебаваш сега, Лорджин — старите му очи пронизаха младия мъж. — Казвам ти, че е наложително тя да е там. Искам да се закълнеш. Сега.

Лорджин почувства примирането на сърцето си. Яниф настояваше той да докаже своята лоялност с клетва. Всички принципи, по които бе живял пропаднаха в този момент. Трябваше ли да се подчини на своя учител и приятел, или да държи съпругата си в безопасност, далеч от всяка заплаха? Изражението му отразяваше нерешителността му.

— Говори сега — не ми губи времето повече!

Лорджин знаеше, че Яниф нямаше да го притиска така, освен ако не смята, че е абсолютно наложително. Старият магьосник беше най-уважавания пророк на планетата. Обучението му на мистик Чарл надделя. Щеше да го направи, и да закриля Адееан, когато се изправи пред Тийрдър.

— Тя ще бъде там.

Яниф се отпусна незабавно.

— Добре.

Разхождаха се известно време, всеки със своите собствени мисли.

— Съпругата ти ме посети вчера — небрежно каза Яниф.

— Наистина?

Яниф замълча.

Любопитството му надделя над чувството за благоприличие.

— Имаше ли специална причина или беше просто приятелско посещение?

— Тя мисли, че има, но в действителност няма.

Погледът на Лорджин се плъзна по Яниф.

— Разбирам.

Изминаха няколко крачки мълчаливо.

— Тя носи твоето дете.

Лорджин се препъна.

За момент лицето му се озари от безгранична радост, но после бързо помръкна.

— Тази жена има ли здрав разум? Защо не почака докато опасността премине? Кълна се, че ще…

— Тя не знае.

Челюстта на Лорджин увисна.

— Но как?

Яниф се усмихна слабо.

— Нещата са… различни в нейния свят, Лорджин. Тя не е знаела, че Преноса й дава право на избор.

Яниф даде на Лорджин известно време, за да разбере и приеме това.

Лорджин търкаше задната част на врата си, вперил поглед към гората. Когато отново погледна Яниф, в очите му светеше разбиране.

— Разбрах сега.

Да — въпреки, че неговата Адееан беше невежа по отношение на Преноса, сега тя носеше неговото бебе. Което можеше да значи единствено, че тя го желае.

— Ще й кажеш ли?

Лорджин се замисли за момент.

— Не. Тя ще разбере скоро.

Яниф кимна. Лорджин та’ал Кру беше мъдър за годините си. Да, добър ученик. Скоро щеше да бъде и добър баща.

 

 

Дийна взе пакета с покупки и седна в удобния стол, срещу прозореца към градината.

По-рано беше посетила радостната Сулейла, която настоя да отидат на пазар заедно. Теглейки младата жена със себе си, буйната фамилиерка я поведе към магазините в селото, което Дийна беше видяла преди няколко дни.

Беше доста забавен ден.

Дийна откри, че много харесва игривата жена, която толкова много й напомняше за Реджар. Сулейла изглежда винаги беше в добро настроение. Като вихрушка, тя я водеше от магазин в магазин, разглеждаше стоките, и правеше много шеговити коментари.

Сулейла купи много неща — рокли, шалове, ръчно изработени стоки. След няколко вълнуващи часа тя осъзна, че Дийна не си е купила нищо.

Тя се обърна към нея неодобрително:

— Защо не си купи нищо, дъще? Не видя ли нещо, което да ти хареса? В края на краищата ние трябва да запазим собствениците на магазините в бизнеса. Имаме отговорности. Често казвам това на Кру.

Дийна се засмя.

— Обзалагам се, че го правиш. Какво казва той за тази част от аргументите ти?

Сулейла се усмихна кокетно, разкривайки изумителната си красота, която не беше помрачена от възрастта й.

— О, съгласява се. Особено когато му показвам колко много е облагодетелстван от моите покупки — тя вдигна една прозрачна нощна роба.

Дийна се разсмя.

— Знаеш ли, Реджар определено е твой син.

— Облича прозрачни нощни роби? — пошегува се Сулейла.

— Не, по-скоро ги съблича.

— Син на баща си — намигна й тя. — Но сериозно, Адееан, защо не си купи нищо?

Дийна сви рамене.

— Нямам никакви пари.

Сулейла се разкиска зад ръчно изрисувания параван, подавайки глава през ръба му.

— Много си забавна, Адееан. Тези търговци разпознават панделките на Лорджин в косата ти. За него ще бъде удоволствие да плати всичко, което пожелаеш.

Да, навярно беше така. Лорджин беше извънредно щедър човек. Въпреки това нямаше намерение да трупа сметки, тъй като… Е, нямаше намерение да дава обяснения на жизнената му втора майка. Набързо измисли някакво извинение.

— Ммм, все още не съм видяла нищо, което да привлече вниманието ми.

— О, може би в следващия магазин — оказа се, че Сулейла има авторитет, с който се съобразяваха.

Дийна видя нещо, което й хареса в следващия магазин.

Беше тъкачен магазин. Погледът й попадна върху няколко чилета, най-красивата прежда, която някога беше виждала. Копринена, плътна, блестящите тонове привлякоха вниманието й.

Сулейла забеляза погледа й.

— Харесваш ли ги?

— О да — прошепна тя.

— Тогава трябва да си купиш малко от плата. Познавам талантлива шивачка…

— Не, не разбираш. Искам самата прежда.

Челото на Сулейла се набръчка.

— За какво?

Дийна погледна по-възрастната жена възбудено.

— Плетене — нещо, което да запълва свободното й време. Не че тук, на Авиара имаше много. Но тъй като щеше да бъде тук за кратко, не искаше да се замесва прекалено много с нищо.

— Плетене? Какво е това?

Дийна сложи ръка около раменете на фамилиерката.

— Нека ти кажа всичко за разочароващото хоби на плетивата…

Сулейла се ентусиазира. Двете си купиха прежда и хукнаха обратно към дома на Сулейла, където помолиха Кру да им помогне с изработването подходяща кука. Когато Дийна демонстрира няколко реда двойно плетене на една кука, Сулейла изглеждаше разочарована.

— Грозно е — откровено каза тя.

— Вярно е, но поради някаква неизвестна причина скоро ще превземе живота ти. Преди да се усетиш, дома ти ще е пълен с различни неща — малки безполезни черги, ужасни постелки за столове, неудобни терлици и дори малки поставки за чаени чаши.

Сулейла се разсмя.

Сбогува се сърдечно с домакините си, те нямаха представа, че тя наистина им казва сбогом, и побърза да се прибере в дървото на Лорджин.

Това не беше като случката с глината! Беше наистина хоби. Щеше да посвети тази вечер на това.

Тя започна да плете, куката направо летеше в ловките й пръсти.

Не знаеше колко време е изминало, но когато повдигна поглед, Лорджин беше застанал на вратата, наблюдавайки я с прикрито напрежение.

— Какво правиш с тези конци?

Тя се усмихна.

— Нарича се плетене. Не можах да устоя, когато видях тази красива прежда. Надявам се, че не е прекалено скъпа — каза тя разсеяно. — Кру ми помогна за куката. Сулейла беше очарована… почти.

Той погледна работата й със съмнение.

— Какво правиш с това?

— Плета тези квадрати. Правят се много от тях. После се зашиват всички заедно, за да се направи афганско одеяло. Мразя частта с шиенето. Веднъж направих един гигантски квадрат, така че да не трябва да зашия нищо. Всичките ми приятели се смяха на това, но аз мислех… Какво? — той се взираше в нея странно.

— Знаеш ли колко много те обичам?

Дъха й секна. Куката и плетката й паднаха на пода.

— Аз… Лорджин!

Той коленичи пред нея и взе ръцете й в своите.

— Кълна се, че ще дам живота си за твоя. Знай, че ако имаше някакъв начин да те оставя на сигурно място в нашия дом и да не те вземам на тази мисия, щях да го направя. Присъствието ти е от съществено значение, така ми каза Яниф, но не ми разясни защо. Страхувам се за безопасността ти, Адееан, но трябва да стигнем до края — заедно.

Тя никога не беше виждала Лорджин толкова разстроен. Разсеяно погали косата му, а мислите й бяха насочени към признанието му. Той беше казал, че я обича.

— Аз… аз не знам — дали говореше за признанието му в любов или за важността на присъствието и на тази мисия, не беше ясно дори на самата нея. — Кога… кога тръгваме?

— Рано сутринта — той я прегърна през кръста и положи глава на корема й. Срещу детето си. — Само се моля да постъпвам правилно.

— Какво искаш да кажеш?

Когато вдигна глава, очите му бяха влажни. Вместо да отговори на въпроса й, той рече:

— Няма да понеса ако нещо се случи с теб.

Тя погледна надолу към него, сякаш опитваше да гледа през мъгла. Господи, как можеше да не знае за дълбоката му загриженост към нея? Отговорът беше там, върху лицето му. Той я обичаше.

— Трябва да ми обещаеш, че когато отидем на Райм ще правиш точно това, което ти кажа, зира. Без възражения. Обещай ми сега — ръцете му се стегнаха около кръста й, за да си осигури съгласието й.

— Обещавам.

Главата му се облегна отново на нея, ръцете му я притиснаха плътно.

— Тогава имаме шанс.

Защо беше толкова загрижен от срещата си с Тийрдър? От това, което беше видяла, Лорджин беше страховит воин, смел, интелигентен, ловък. Фехтовката, който беше демонстрирал на Зариан, показваше блестящи умения. Реджар й беше казал, че в миналото не е побеждаван, че беше най-силният им воин.

Тя го подразни, опитвайки се да подобри настроението му:

— Естествено, че ще се справим. В крайна сметка ти не си някой стар воин. Ако бях на мястото на Тийрдър, щях да съм избягала вече.

— Ти не разбираш. Тийрдър е мистик от шесто ниво, аз съм само четвърто. За мен ще е невъзможно да се бия наравно с него. Силата му надвишава моята. Но не това ме притеснява. Винаги съществуват пукнатини в бронята на противника, ако ги търсиш. Другите ни умения може да са равни. Няма да се поколебая да се изправя срещу него, независимо от крайния резултат. Загрижен съм за теб.

— За мен? Защо? Аз дори не познавам Тийрдър — защо ще иска да ме нарани?

Лорджин не й отговори директно. Реши, че е най-добре тя да не знае, че Шимале внушава страх, това щеше да повлияе на действията й по някакъв непредвидим негативен начин. Вместо това, той отговори:

— Чрез теб ще се опита да нарани мен — това също е вярно, помисли той със съжаление.

Това внезапно я изплаши. До този момент за нея всичко това приличаше на една голяма шега. Разбира се, беше почувствала тези хора, беше загрижена за търсенето на Лорджин, проблемите на Трейд, притесненията на Реджар, но като наблюдател. Тъй като никога не бе имала намерение да остава, тя не беше почувствала никога като участник. В края на краищата, тези светове не бяха нейните, нито пък тази битка. Целият този епизод беше като приключение за нея. Приключение, което щеше да помни през годините като невероятна част от живота си. Сега Лорджин й казваше, че може да бъде наранена, или убита. Бе станала участник в пълния смисъл на думата.

— Страхувам се, Лорджин.

Едната му ръка улови лицето й.

— Не, не трябва. Аз ще те защитя.

— С цената на собствения си живот? — попита тя ужасена.

— Ако се наложи — после се усмихна тъжно — Веднъж, преди много време, когато се срещнахме за първи път, аз ти казах, че съм Чи’ин тсе Лю. Нищо не се е променило. Винаги ще бъда до теб, да те защитавам… да те обичам.

Дийна се разплака, не можа да сдържи сълзите си.

Лорджин нежно я вдигна на ръце и я понесе нагоре по стълбите. Внимателно я съблече и я постави на леглото, сякаш тя беше най-безценното нещо за него във Вселената.

И наистина беше.

Тази нощ той й шептя прекрасни неща, красиви неща — неща, които да спрат сълзите й, неща, които ги свързваха, неща, което да притъпят страха й.

Но най-изумителното откровение за него тази нощ, най-невероятното откритие, което направи, бе, че тя не бе знаела, че той я обича, че я обича почти от мига, в който я срещна — мига, в който погледна надолу към това нейно сладко, очарователно лице, което на свой ред го бе погледнало с дяволита почуда. Тя не призна гласно за шока си от признанието му, но той бе видял добре лицето й, когато изрече думите.

Авиаранецът не говореше често за любовта си, не го мислеше за необходимо. Действията му, вярваше той, говореха сами по себе си. Когато бе взел Правото и бе встъпил в Обета, все едно казваше: „Отричам се от всички други заради теб.“ Можеше ли да бъде по-просто? И все пак тази жена не познаваше традициите им. Не познаваше сърцето му.

Признаваше любовта си отново и отново, подсилвайки думите си с леки целувки и нежни ласки. Люби я, като за последен път, защото не очакваше да оцелеят след предстоящия сблъсък.

И изпитваше безкрайна благодарност за тази нощ, вероятно последната. Беше разбрал необходимостта да облече в думи това, което беше толкова очевидно за него.

Този път, когато достигнаха кулминацията на нежното, горчиво-сладко любене, Лорджин почувства необходимост да потвърди обещанията си. Тихите му думи отекнаха в стаята.

— Никога вече не бъди далеч от мен, любима моя Адееан.