Кей Камерън
С този пръстен (6)

Пета глава

Когато последната дума се изплъзна от устата му, Пейс се усмихна — немирна, многозначителна усмивка — и Хоуп изведнъж усети разтуптяното сърце, учестеното дишане и полуотворените си устни.

— Полудя ли? — попита тя и отстъпи още крачка назад в цветната леха.

Да, да. Полудял съм и те обичам толкова силно, че съм си загубил ума. Само че се сдържа и се засмя колебливо, за да прикрие истинските си чувства.

— Защо не? Страхуваш ли се?

Хоуп улови немирните си коси и ги прибра в стегната опашка. Без сребърния им блясък, чертите на лицето й изглеждаха още по-красиви. Класическата й хубост спря дъха на Пейс толкова бързо, колкото вятърът бе грабнал къдриците й.

— Да се страхувам ли? — повтори тя. — Че от какво да се страхувам, за Бога?

— Ти ще ми кажеш — отвърна Пейс. — Откакто се появих, се държиш така, сякаш се каня да те отвлека и завържа в някоя пещера. Трябва да призная, че това би било забавно, но ти обещавам да не го правя — освен ако ти не искаш.

Лицето й придоби по-тъмен прасковен оттенък.

— Погрешно ме разбираш — отвърна накрая тя. — Не се страхувам, повярвай ми.

— Тогава какво?

Хоуп излезе от цветната леха, заобиколи го и отиде до бетонната пейка, където лежаха чифт забравени ръкавици. Тя ги вдигна рязко.

— Опитвам се да се уча от грешките си.

— Това ли съм за теб? Грешка?

— Не, но ако се съберем отново, ще бъде грешка — каза тя и се обърна към него, като усукваше ръкавиците. — Не искам да се забърквам с никого. Създадох си свой живот, Пейс. Имам си бизнес, кариера, цели. Нямам нужда от още усложнения, а около теб винаги се появяват такива — след това избърса чело с длан, като остави мръсно петно близо до косата и облиза устни. — А и не искам отново да бъда наранявана.

— Никога не съм искал да ти причинявам болка — той посегна и я докосна по ръката. — Наистина не съм искал, Хоуп.

— Може би — отвърна тихо тя. — Само че в крайна сметка стана именно така. И не бих могла отново да понеса всичките тези страдания. Не това искам.

Сърцето на Пейс се разтуптя лудо.

— А какво искаш?

Очите й заприличаха на овални парченца небе. Докато му отговаряше, Пейс чу смътно зад гърба си първата гръмотевица.

— Искам това, което имам — кариерата, спокойствието и тишината си, своя живот — каквито бяха преди отново да се появиш.

— Можеш да имаш и това, и повече.

— Не и когато ти си наоколо — каза тя. — Изискваш твърде много, Пейс. Твърде много внимание, твърде много съсредоточаване, твърде много… от всичко.

— Вече не. Промених се, наистина.

Хоуп го погледна втренчено. Изминаха пет секунди, пет удара на сърцето, пет вечности. След това промълви:

— Никой не може да се промени толкова много.

 

 

Беше необходим само един телефонен разговор.

Пейс беше работил с Джо Греъм в началото на кариерата си и когато му се обади, Джо, който сега беше управител на „Риц“, се зарадва да чуе стария си приятел. Пейс не усещаше никакви угризения — предлагаше им по-изгодна сделка и те трябваше да са очаровани.

Минута по-късно семейство Слоутър получиха разочароващо обаждане.

Бе станала огромна грешка. Балната зала не беше свободна за сватбата им и управата на хотела бе покрусена от тази грешка. За да изразят дълбокото си съжаление, „Риц Корпорейшън“ бяха готови да поемат тази сватба в Париж, и то със значителна отстъпка. Всъщност с невероятна отстъпка. Дали семейство Слоутър се интересуваха?

 

 

Следобедът приличаше на съвършено бижу: безкрайно небе като лапис лазули, блестящо слънце като жълт диамант и зелена трева като смарагд. Пейс поседя още малко в колата си на паркинга пред „Варго“, като се наслаждаваше на кристалния пролетен ден.

Нещата се бяха подредили като плочки на домино. Някои хора наричаха това късмет, но не и Пейс. Той създаваше собствения си късмет. Разбира се, Хоуп беше разочарована, че Слоутърови са отменили поръчката си, но те бяха толкова щастливи от промяната, че нямаше основания да бъде недоволна. Когато Пейс й се обади да види как вървят нещата, тя му каза, че в крайна сметка ще може да се заеме със сватбата на Бетани. А и тази сватба щеше да направи много, много повече за „Сърдечни дела“.

Той слезе от червения мерцедес и затръшна вратата с глух звук, който проехтя по пустия паркинг. Хоуп бе продължила да отклонява поканите му за вечеря, като все казваше, че има работа. Пейс обаче усещаше, че започва да печели. Беше настоял да се срещнат във „Варго“ „просто за да го проверят“, и тя най-сетне се бе предала.

Той влезе през парадния вход. Яркото слънце проникваше през стъклата и лъчите падаха точно пред краката му. Широкият парк на хотела го мамеше с великолепната си гледка. Привлечен от поразителната зеленина, той мина покрай пустеещата рецепция и се спря пред двете бледи прасковени канапета. Застанала на ръка разстояние, една катеричка се втренчи в него през стъклото. Между лапичките си бе стиснала задигнато парче хляб.

Пейс чу вратите зад гърба му да се отварят, обърна се и видя Хоуп. За момент му се стори, че катеричката е откраднала не само парче хляб, а и въздуха наоколо, защото му стана трудно да диша.

Беше облечена в тюркоазносиня рокля. Богатите гънки на горната част подчертаваха гърдите й. Косата й беше спусната и лежеше по раменете й като разтопено злато. Пейс знаеше, че ако прокара пръсти по нежната коприна, ще усети топлината на пролетния ден. Кожата й пък сигурно носеше уханието му. Ускореният пулс му подсказваше да престане, но спомените му вече се бяха отприщили и можеше да ги спре толкова, колкото и водите на Нил.

Бързо прекоси покрития с прасковени плочки под, улови ръцете й и я докосна с устни по бузата за поздрав. Все едно целуваше пеперуда — невероятно нежна, уханна и неуловима. Когато се отдръпна назад, в сапфирените й очи бе изписана изненада, но Пейс я бе целунал толкова бързо, че не й даде време да реагира.

— Благодаря ти, че дойде, Хоуп. Наистина се радвам, че си промени решението и се съгласи да се заемеш със сватбата на Бетани.

Тя изглеждаше притеснена, но все пак сви рамене.

— Просто така се стекоха обстоятелствата. Семейство Слоутър ми се обадиха вчера и бяха очаровани. Жената каза, че от хотела са направила грешка и балната зала не е свободна за деня, който тя иска, но са й направили предложение, на което не могла да откаже. Много бързаше и нямаше време да ми обяснява.

Пейс я стисна за ръката.

— Сватбата на Бетани ще бъде по-полезна за твоя бизнес. Обещавам ти.

— Все пак не е хубаво да се губи такава поръчка. Макар че нямах нищо общо с проблемите…

Преди да успее да продължи, навън се чу пронизителен птичи крясък. Пейс се обърна към бара, където се виждаше отворената врата към парка, и се възползва от навременното прекъсване. Той предложи ръката си на Хоуп и кимна към двора.

— Ще излезем ли? Мисля, че Джордж ни вика.

Искрената й усмивка накара сърцето му да пропусне няколко удара, но когато ръцете им се докоснаха, пулсът забумтя още по-лудо в ушите му. Той пъхна ръката й под лакътя си и я поведе надолу по стъпалата, към миризмата на дим от прасковено зеления бар и вътрешния двор. Кацнал на парапета, с разперена като проблясваща дъга опашка, огромният паун ги изгледа и отново нададе остър, пронизителен крясък.

— О, Господи! — каза задъхано Хоуп. — Изобщо не се е променил, нали? Някога да си виждал нещо по-прелестно?

Пейс отговори тихо, без да откъсва поглед от лицето й:

— Да. Това е най-прелестното нещо, което някога съм виждал.

Птицата повика още веднъж харема си, скочи от парапета и пое към меката зелена морава. Хоуп се обърна към Пейс. Все още го държеше под ръка и когато се размърда, той усети още веднъж парфюма й. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. В този момент толкова се изкушаваше да й каже истината — да й даде да разбере колко отчаяно иска да си я върне — че дори отвори уста да заговори.

Хоуп обаче го изпревари, като освободи внимателно ръката си и се отдръпна.

— Аз… мисля, че е по-добре да намерим господин Уилиамс — рече тя. — Сигурно ще искаш да прегледаш менюто и да видиш кои дни са им свободни — след това погледна през рамо и направи крачка към бара. — Ще се върна след минутка…

Пейс сложи ръка на рамото й, за да я спре.

— Почакай — рече той. — Нека първо огледаме парка. Менюто мога да разгледам и по-късно.

Тя се поколеба и сведе поглед към пръстите му, сякаш отговорът беше изписан на тях и можеше да го прочете, без да си прави труда да мисли. Накрая вдигна очи.

— Добре — каза му и неохотният й, пресипнал глас накара кръвта във вените му да запулсира. — Но не мога да се бавя много. Трябва да се върна в офиса за една среща.

Пейс направи вътрешно гримаса. Боже мой, колко пъти я беше срязвал със същите думи? Дали се бе чувствала по същия начин?

Но можеше само да кимне. Тръгнаха покрай лъкатушещия парапет около бара и поеха по пътеката към двора. Секунди по-късно се озоваха на висящия тъмнозелен мост. Ритъмът на стъпките им съперничеше на пулса на Пейс. Хоуп залитна за момент на високите си токчета, но той й помогна да се изправи, като я прегърна през талията. Когато стигнаха до другия бряг, не я пусна.

Бавно, наслаждавайки се на всяка стъпка, Пейс тръгна с Хоуп нагоре по пътеката. Отвсякъде ги обгръщаше тихата песен на водопада и чуруликането на птиците. От другата страна топлата тексаска пролет бе накарала великолепните азалии да цъфнат. Короните им образуваха уединен тунел. Пейс вдиша дълбоко, като се наслаждаваше на момента, и за пръв път забрави страха от бъдещето и съжалението за миналото.

Времето сякаш бе спряло. Поведе я към мястото, което все още наричаха тяхно. В миналото винаги пренебрегваха романтичната бяла беседка с тъмнозелени пейки и предпочитаха средата на двора, където все още стоеше малката кръгла бетонна масичка. Пейките, които я обграждаха, бяха покрити с мозайка, чиито разноцветни парченца проблясваха на яркото слънце.

Хоуп се отдръпна от Пейс и погали с пръсти гладките плочки, без да изпуска от очи езерото пред тях. Две секунди по-късно, в абсолютно точния момент, се появи келнер в бяло сако, със сребърна кофичка за шампанско и две чаши в ръка. Хоуп стрелна поглед към Пейс, но не каза нищо. Пейс благодари на келнера и го отпрати.

— Какво е това?

Шарената сянка докосна лицето й, погали бузите й, плъзна се по косата и целуна ресниците й. На Пейс му се прииска да направи същото, но вместо това се усмихна, наля виното и й подаде едната кристална чаша.

— Когато каза, че не искаш да вечеряш с мен, си помислих, че можем поне да си поделим една бутилка вино… заради старите времена.

Пръстите й стиснаха здраво столчето на чашата.

— Нямам време за това. Днес имам да върша милион неща.

Ветрецът раздвижи катедралата от дървета над главите им и хорът на птиците наруши мълчанието.

— За това трябва да отделиш време — каза нежно той.

Хоуп сведе поглед към чашата в ръката си и най-сетне вдигна очи към него.

— Не говориш като онзи Пейс, когото познавах.

— Това е, защото не съм същият, Хоуп. Откакто пристигнах, все ти го повтарям. Сега започваш ли да ми вярваш?

— Може би — сините й очи го заоглеждаха изпитателно и гласът й прозвуча едва доловимо. — А може би не.

Той задържа дъха си.

— Кое би те убедило?

Хоуп погледна към чашата си, след това се усмихна бавно, вдигна я и докосна с ръба й долната си устна. Прониза го внезапно желание.

— Не съм сигурна — отвърна бавно тя, — но наистина ме заинтригува.

Пейс я гледаше като омагьосан как вдига чашата към устните си и гърлото й се раздвижва. Докато Хоуп пиеше, той се опияняваше от вида й. Накрая тя свали чашата от устните си и го погледна озадачено.

— Ти няма ли да пиеш?

— Разбира се — каза той и отпи механично глътка от скъпото вино. Нямаше да забележи, дори и да бе джинджифилова бира.

— Кажи ми истинската причина, поради която си се върнал, Пейс — каза неочаквано Хоуп. — Зная, че си искал да се запознаеш с годеника на Бетани, но само затова ли?

Той отиде до края на езерцето и погледна към водата. Един черен лебед, чиято червена човка се открояваше ярко на слънцето, кръстосваше спокойните му води. Можеше да й каже истината — все пак искаше да я узнае, но ако го направеше, рискуваше да загуби всичко. Със сигурност щеше да избяга като онзи лебед, ако се опиташе да я преследва.

Все пак реши да поеме риска и се обърна към нея:

— Какво би направила, ако ти кажа, че съм дошъл за теб?

След това пресуши набързо чашата си и се втренчи в нея.

Хоуп неочаквано се усмихна и заобиколи темата:

— Не мисля, че бих ти повярвала.

Пейс направи крачка към нея, като я гледаше изпитателно.

— Защо? Докато бяхме женени, бях тъй лудо влюбен в теб, че ми се струваше, че съм умрял и се намирам в рая — след това вдигна бавно ръка, пъхна я в косата й и докосна врата й. Ако косата й приличаше на коприна, кожата й бе сатен — топъл, прасковен сатен, ухаещ на собственото му желание. — Ти спаси живота ми, Хоуп.

Тя поклати глава и гладките мускули се раздвижиха под пръстите му.

— Не — прошепна. — Не казвай това. Опитах се, но ти не ми позволи.

— Какво искаш да кажеш? Преди да те срещна, дори не знаех какво е любов. Ти ми даде семейство, дом, светлина в прозореца.

— Не, Пейс, грешиш. Никога не сме имали тези неща — той понечи да я прекъсне, но Хоуп поклати глава и го спря. — Ти си мислеше, че е така, защото никога не си имал никакво семейство, но нашата връзка далеч не беше съвършена — тя сведе очи. — Опитах се да ти дам истински дом, но ти не ми позволи, винаги беше страшно зает.

— Права си — гласът му отново стана нежен и той свали ръка от врата й. — Повярвай ми, сега го съзнавам.

След това вдигна проблясващата бутилка и отново напълни чашите.

— Имах енергия само за една мечта и тя беше единствено моя. Нямаш представа колко съжалявам за това сега.

Тя поклати глава и русата й коса се раздвижи на вятъра като бляскав воал.

— Животът не е само в работата.

Пейс остави чашата си на масата и я погледна в очите.

— Може би ти трябва да си спомниш това.

После взе бавно чашата от ръката й, сложи я на масата, обхвана нежно лицето й с дланите си и я притегли. Секунда по-късно устните им се докоснаха.

Светът около тях се завъртя.