Кей Камерън
С този пръстен (3)

Втора глава

Той остана за момент на вратата, сякаш не бе сигурен дали ще го приемат, но Хоуп веднага отхвърли това абсурдно впечатление. Пейс никога за нищо не се колебаеше. Сякаш за да докаже мисълта й, секунда по-късно той прекоси мраморния под. Във всяка негова крачка личеше решителност.

Дъхът на Хоуп неволно секна и тя отново стана на двадесет и три. Устата й пресъхна, а дланите й се изпотиха. Вдигна ръка, за да приглади косата си, но пръстите й потрепериха и изведнъж й се прииска да си е оправила грима, преди да излезе във фоайето. Все пак погледът на Пейс показваше, че това е без значение. Беше толкова възхитен, колкото и преди години, и тя веднага се усети да откликва, както тогава — с почти физическа болка, която само той знаеше как да успокои. Хоуп се почувства потресена от реакцията си и се разгневи — на себе си и на него.

Той се наведе към нея, сякаш бяха минали само няколко часа, а не години, и я докосна с устни по бузата. Стомахът й се сви на топка, когато сетивата й усетиха лекия мирис на одеколона и топлината на докосването му.

— Здравей, скъпа — каза той с онзи стар, познат глас. — Как си тази сутрин?

— Какво правиш тук?

В усилие да прикрие чувствата си, тя зададе въпроса по-рязко, отколкото бе възнамерявала, но вече бе твърде късно да направи каквото и да било.

Той повдигна леко едната си вежда.

— Защо ми се струва, че не се радваш особено да ме видиш, Хоуп? Какво има?

Пейс Бракстън бе последният човек, когото Хоуп искаше да види в този момент — всъщност, в който и да било момент. Той бе част от нейното минало; минало, което бе оставила зад гърба си и не желаеше да си припомня. Причиняваше й прекалено много болка.

— Не се радвам — отвърна рязко тя. — Опитвам се да си изкарвам прехраната и нямам време за празни приказки — тя скръсти ръце на гърдите си. — Имаш ли нужда от нещо?

По лицето му се изписа изненада, сякаш изобщо не бе очаквал да чуе от нея тези думи. Ако не беше толкова ядосана, Хоуп щеше да се разсмее. Ако бях получавала по цент всеки път, когато ми е казвал същото, сега щях да съм по-богата от него!

— Дойдох да те видя — каза той. — Това е всичко. Ходих да разгледам един апартамент от другата страна на улицата и реших да намина.

Думите прозвучаха ниско и прелъстително, но когато Хоуп срещна погледа му, видя само искрено приятелство — чувство, което никога досега не бе свързвала с Пейс.

— Обещавам да не те дразня — довърши той с подкупваща усмивка.

Хоуп обаче осъзна, че не от това се бои сега и се стресна. Само че бе твърде късно да спори — Пейс я бе прихванал за лакътя и краката й предателски я поведоха към кабинета.

Обикновено не й се случваха такива неща, но парещият допир на пръстите му й подейства като предадено по телепатия съобщение. В съзнанието й с изгаряща яснота нахлуха спомените за ръцете му, които я докосваха по доста по-интимни от лакътя места. Секунди по-късно двамата останаха сами в усамотената стая, която наричаше свой кабинет.

Стените бяха боядисани в приятен розов оттенък. Хоуп нарочно бе избрала възможно най-успокояващия цвят. Семействата, които идваха при нея, обикновено се чувстваха толкова объркани, че имаха нужда от всичката помощ, която тя бе способна да им предложи. Покрай едната стена бяха разположени дълбоки канапета, тапицирани с кожа в цвят на слонова кост, а малкото й френско бюро заемаше единия от ъглите. Приличаше повече на дневна от къща в Ривър Оукс, отколкото на кабинет, но Хоуп целеше точно това. Клиентите й обикновено живееха именно в този луксозен квартал и тя искаше да се чувстват удобно.

Но сега всичко това не й помагаше кой знае колко да се успокои.

Тя се насочи направо към бюрото си, като се радваше, че може да го постави като преграда между себе си и човека, когото някога бе обичала. Коленете я умоляваха да седне, но умът й заповядваше да остане права. Тя се хвана за лакирания ръб и си пое дълбоко дъх.

Преди да получи покана да седне, Пейс, както винаги, пое нещата в свои ръце. Той заобиколи бюрото, застана от лявата й страна и се загледа през прозореца към малката, оградена със зидове градина. Вятърът люлееше многобройните лалета, перуники и хемерокалиси. В едното ъгълче блестеше в бледолилаво лехата с любимите й зюмбюли.

— Виждам, че твоите луковици цъфтят — каза той с тих, замислен глас, след това я погледна. — Това какви перуники са: осилести или кичести? Така и не мога да ги запомня.

Тя се втренчи изненадано в него. Въпросът й бе дошъл като гръм от ясно небе. Градинарството бе нейна занимавка, нейно хоби.

Той погледна отново през прозореца, след това към нея:

— Е? Кои са? Осилестите или не?

Хоуп се премести по-близо до него, вдигна пръсти и ги разпери върху стъклото, сякаш можеше да докосне полюшващите се цветове.

— Това са осилести перуники, или „ирис кристата“. След няколко седмици трябва да пресадя и тях.

Хоуп се обърна и огледа лицето му. На сватбата на Сюзън й се бе сторило, че това е предишният Пейс, но грешеше. Интересът му към градинарството не бе единствената промяна. Годините бяха прибавили няколко бръчки по загорелите му слепоочия и малко сребро в някога черната коса. Това само го правеше по-привлекателен. Колкото и интригуващо да бе откритието й обаче, тя си каза, че то няма значение, след това отново излъга сама себе си, като прибави, че не я е грижа. Накрая се съсредоточи върху цветята и продължи:

— Веднага щом престанат да цъфтят, ще трябва да ги преместя.

— Значи са нежни?

— Цветовете — да.

Той се усмихна и бръчиците станаха по-дълбоки.

— Точно каквато беше и ти някога — Пейс вдигна ръка и проследи нежно линията на брадичката й. Докосването изпрати тръпки чак до сърцето й. Скоро след това думите му тръгнаха по същия път. — Един от най-скъпите ми спомени е, когато те гледах как всяка година садиш луковици. Аз седях в кабинета си вкъщи и крещях на някого по телефона, а по някое време вдигах поглед и ти беше там — седнала в пръстта, с кал под ноктите и прибрана назад коса — и приличаше на шестнадесетгодишна. И все имаше някакво петно — той обърна показалец и докосна с опакото му бузата й, — точно тук. Винаги ми се искаше да изляза от кабинета, да дойда при теб навън и да го изтрия с целувки.

Тогава защо нито веднъж не го направи? Думите обаче останаха неизказани и Хоуп се отдръпна назад.

— Това беше много отдавна.

— Да — отвърна непринудено той. — Беше отдавна, но не е забравено — след това се премести пред бюрото й и седна. — Е, разкажи ми за бизнеса си. Добре ли върви?

Тя остана още малко до прозореца, все още разтреперана от думите и ласката му, после си наложи да се размърда и зае стола си зад бюрото.

— Да, добре върви — отвърна му и внезапно усети гордост.

Хоуп беше открила фирмата си „Сърдечни дела“ няколко години след развода и моментът се бе оказал невероятно неподходящ. Икономиката на Тексас все още не се беше възстановила от петролния банкрут и всеки ден се водеше борба за оцеляване. Все пак вече започваше да си стъпва на краката. Бавно, но сигурно. Само дето не можеше да повярва, че това наистина го интересува.

— А твоят? — попита тя.

— Продадох „Бракстън Ентърпрайзис“ — отвърна той и я погледна втренчено. — Само преди няколко месеца.

Хоуп го погледна изненадано.

— Продал си я? Та тази компания бе всичко за теб! Как, за Бога, си могъл да я продадеш?

— Не беше лесно — отговори Пейс, — но просто стана прекалено ценна. Можех да спечеля повече пари, ако я продам, отколкото ако я ръководя, затова приех най-високата оферта и напуснах — той й се усмихна. — А и Хюстън е моя дом. Исках да се върна тук.

Хоуп поклати глава. Пейс премълчаваше нещо, но какво?

— Никога не съм и предполагала, че ще се върнеш.

— Бетани ми се обади да ме осведоми за новата си любов и тогава осъзнах колко ми липсва Тексас и всички в него — Пейс млъкна. Стори й се, че се кани да добави още нещо, но се отказа. — А и беше започнало да ми липсва познатото ежедневие — той сви рамене. — Замених камилите с фордове, питките с нашия хляб и Нил с Бразос.

Макар да се опита да се сдържи, Хоуп се изкикоти. Когато си представи Пейс яхнал камила, напрежението й се стопи. Тя се поотпусна и си позволи да се усмихне.

— Не ми казвай, че най-сетне си готов да се установиш. Какво става с теб, остаряваш ли?

Той се намръщи с престорено възмущение.

— Четиридесет едва ли може да се нарече старост!

Тогава вече Хоуп се разсмя с глас.

— Не и когато са зад гърба ти. Все пак, когато си на двадесет, четиридесетгодишните ти изглеждат истински старци. Наистина ли някога сме били толкова млади?

— Ти беше. Аз — не.

Очите им се срещнаха и за момент всеки от тях зърна болката, която другият таеше у себе си. Белезите бяха дълбоки и стари, но неочаквано се отвориха, сякаш раните бяха нанесени вчера. Хоуп първа извърна поглед.

— Е, разкажи ми за „Сърдечни дела“. С какво точно се занимаваш?

Хоуп вкопчи ръце една в друга и размърда неспокойно пръсти. Издайническата бяла следа на безименния й пръст отдавна се бе заличила, но често се хващаше, че посяга към мястото, където някога бе носила тънката златна халка, особено когато се чувстваше изнервена.

— Организирам сватби. Всичко, което трябва да направи булката, е да ми позвъни — тоест да ни позвъни — и аз свършвам останалото. Църквата, цветята, поканите, приема, роклята й — каквото каже, правим го.

— И върви добре?

— Винаги би могло да бъде по-добре, но да, мисля, че се справяме отлично.

Втренчените му тъмни очи я погалиха през бюрото. Хоуп се размърда неловко и понеже не знаеше какво друго да направи, отново се обади:

— И трябва да продължа с работата си.

След това отвори кожения календар на бюрото си и го погледна очакващо. Секунда по-късно Пейс усети намека, стана и се наведе над бюрото, докато очите им застанаха на едно ниво. Хоуп положи всички усилия да не мигне.

— Хоуп, искаш ли да обядваме заедно и да поговорим малко повече за това? Наистина съм заинтригуван.

Тя погледна обсипаното с книжа бюро.

— Не мога. Имам много работа. Подготвям оферти за няколко големи празненства и трябва да…

— Ще почакат, повярвай ми. Направих резервация в „Кафе Анис“.

Нахалството му накара Хоуп да избухне — вече бе направил резервация? На повърхността може и да се бе променил, но по всичко личеше, че вътрешно си е останал съвсем същият — твърдо решен да управлява всичко и всеки.

— Е, съжалявам, че трябва да те разочаровам, но тези неща не могат да чакат.

— О, хайде! Какво да направя, за да привлека вниманието ти? Да се оженя?

Идеята я порази. През всичките години, откакто бяха разделени, никога не и бе хрумвала мисълта, че той може да се ожени за друга. За момент се запита защо, но след това осъзна, че всъщност не иска да знае отговора на този въпрос. Всичко, което трябваше да знае, бе, че всякакви взаимоотношения с Пейс — дори и нещо толкова просто като един обяд в ресторант — вероятно в крайна сметка ще й причинят болка.

— Съжалявам — каза рязко тя, — но имам бизнес, с който трябва да се занимавам. Нямам време за обяди.

Пейс примигна и тя осъзна, че думите й са прозвучали безчувствено. О, знаеше го, и то твърде добре! Беше чувала същото милион пъти.

Пейс й отговори със същия тон, сякаш мисълта му бе хрумнала внезапно и бе успяла да се изплъзне от устните му, преди да я спре.

— Хоуп, срещаш ли се с някого в момента?

В малката градина навън кацна присмехулник и пронизителната му песен проехтя между гипсовите стени. Звучеше тъжно.

Хоуп го погледна право в очите.

— Не, Пейс, с никого не се срещам. И това се отнася и за теб.

 

 

Нищо повече не можеше да направи. Бяха си сменили ролите, а това му причиняваше болка. Хоуп беше заета, имаше си своята фирма и вече не се нуждаеше от него. Той знаеше, че сега е в положението, което бе заемала тя по време на брака им. И това не му харесваше. Само че не знаеше какво да направи, за да го промени.

В края на седмицата, когато дойде време за вечерята му с Бетани, все още се чувстваше съкрушен. Той паркира пред блока на племенницата си и остана в колата цели десет минути, потънал в мисли, преди да се осъзнае какво прави. Ядосан на себе си, Пейс изскочи от червения мерцедес, качи се, намери вратата на Бетани и почука. Секунда по-късно тя отвори.

— Чичо Пейс!

Бетани Корнфелд излезе от антрето на апартамента, хвърли се на врата на чичо си и го целуна по бузата, преди да е успял да направи и крачка вътре. От завръщането му в Хюстън насам бяха говорили няколко пъти по телефона, но сега за пръв път програмите им позволяваха да вечерят заедно. Бетани го задържа няколко секунди в прегръдките си и едва тогава го пусна.

— Господи, просто не мога да повярвам, че си тук! Толкова се радвам да те видя отново! Влизай, влизай!

Пейс последва двадесет и осем годишната си племенница в разхвърляния апартамент. Макар че през годините му в Кайро се бе превърнала в жена, не беше станала по-добра домакиня от майка си. Тя се спря до канапето, обърна се към него и му се усмихна. Пейс разпозна с болка чертите на доста по-голямата си сестра. Двамата бяха прекарали ужасно детство.

Пренебрегвайки празните учтивости, Бетани премина направо към същността:

— Да не би да се връщаш у дома за постоянно?

Той се усмихна на обнадеждения й тон.

— Не съм съвсем сигурен. Едва ли ще искаш старият ти чичо да се навърта наоколо и да ти се бърка в живота, нали?

Тя вдигна от един стол вестниците, събирани от три дни насам, и му посочи с глава да седне. След това ги хвърли зад канапето, обърна се и отговори:

— Първо, не си стар и второ, би ми харесало да се бъркаш в живота ми — стига да не се опитваш да го управляваш, както обичаш да правиш.

Той се усмихна шеговито и сложи ръка на гърдите си.

— Аз? Нима мислиш, че бих го направил?

— Бих се изненадала, ако не се опиташ, но все пак те обичам.

Той понечи да седне, но Бетани го грабна за ръката и го повлече към кухничката с размери на килер.

— Единственото нещо — промърмори тя, докато ровеше из хладилника, който беше също толкова разхвърлян, както и останалата част от дома й, — за което стават мъже като теб — след това се появи с победоносно изражение и му подаде бутилка шампанско, — е да отваряте такива бутилки.

— Не е много мило от твоя страна — Пейс вдигна бутилката и огледа етикета. — Шампанско? Наистина ли толкова се радваш да ме видиш?

— Разбира се! — засия Бетани. — Но исках случаят да изглежда още по-специален, понеже днес за пръв път ще се срещнеш с Дерек.

Пейс взе бутилката и започна внимателно да я отваря, без да изпуска Бетани от очи.

— Щастлива ли си?

Тя се усмихна още по-широко.

— Да. И направо не мога да го повярвам! — след това поклати глава и късите й къдрици подскочиха. — Никога не съм предполагала, че ще срещна човек като Дерек. Той ме приема точно такава каквато съм, и това ми харесва — тя прегърна импулсивно чичо си. — Влюбени сме толкова, колкото и вие с Хоуп някога.

Пейс не можа да сдържи гримасата си.

— Надявам се приликата да свършва дотук. Не бих искал с вас да се случи същото.

— Няма — Бетани го пусна и се взря изпитателно в него. — Защото Дерек е много внимателен с мен.

— Ау! Не можеш ли да бъдеш малко по-любезна с мен? Не си ме виждала от години, бъди по-милостива — Пейс измъкна внимателно корковата тапа и в мъничката кухня прозвуча нежна въздишка. — Първо Хоуп, а сега ти, тук самолюбието на един мъж може здравата да пострада.

Лешниковите очи на Бетани се разшириха.

— Не и ако е с размери като твоето.

Тя се облегна на плота и го погледна втренчено. Винаги бяха поддържали близки отношения, но Пейс бе забравил колко настоятелна може да бъде племенницата му.

— Значи си ходил да я видиш, а? Какво стана? Да не би да ти е показала вратата?

Пейс се направи, че не е чул въпроса.

— Имаш ли чаши? — попита той. — Или пак ще си подаваме бутилката?

— Отговори ми.

Пейс сви рамене и отпи направо от бутилката.

— Чичо Пейс! — Бетани я грабна от ръцете му, усмихна се немирно и я вдигна към устните си. — Не ставай егоист — подразни го тя и отпи.

Двамата се ухилиха и някогашните им отношения неусетно се върнаха. Бащата на Бетани, полицай, бе убит при изпълнение на служебните си задължения, а майка й, сестрата на Пейс, бе починала пет години по-късно — от мъка, както и от чернодробната болест, разяла организма й. Бетани бе насочила цялата си енергия към медицината и сега държавата постоянно я изпращаше на различни места из страната, за да изследва нови заболявания.

Тя остави бутилката и отвори един от кухненските шкафове. Пейс зърна иззад рамото й бормашина, три пакета чорапогащници и около петнадесет консерви риба тон.

— Това килерът ти ли е? — попита развеселено той.

— Не — отговори Бетани, — това е шкафът за чаши. Тези за шампанско са някъде тук — тя порови още малко и извади две чаши от желе „Флинтстоун“. — Тези ще свършат работа.

След това ги напълни наполовина, обърна се, подаде му едната и го издърпа в дневната.

— И така, разкажи ми. Какво става с Хоуп?

Пейс зае разчистения от Бетани стол.

— Нищо — излъга той. — Ходих на сватбата на Билингтънови и тя беше там. Поговорихме малко. Няколко дни след това се отбих в офиса й. Просто минавах наблизо да разгледам един апартамент от другата страна на улицата — той отново отпи. — Поканих я да излезем. Тя отказа. Това е. Не е станало кой знае какво.

Бетани се втренчи в него и поклати глава.

— Лъжеш, а на мен тия не ми минават. Никога не си предприемал нещо, без да го планираш до последния детайл — тя го погледа още малко и Пейс разбра как се чувстват микробите под микроскопа й. — Не си се върнал в Тексас само за да се срещнеш с Дерек, нали? Върнал си се, за да се съберете отново с Хоуп. Затова си отишъл направо на сватбата на Том.

Пейс понечи да излъже, но от това нямаше да има полза. Както винаги, Бетани рано или късно щеше да изкопчи истината. Той се опита да се измъкне:

— Това е доста смело предположение, нали?

Бетани продължи да го гледа изпитателно.

— Не и ако е истината.

В малкия апартамент се възцари тишина, след това Пейс се предаде:

— На следващата сутрин, след като продадох компанията, се събудих, облякох се и осъзнах, че нямам какво да правя. Нямам семейство — ако не се смяташ ти, разбира се — той се усмихна, — нямам жена, нямам деца. „Бракстън Ентърпрайзис“ винаги е заемала целия ми живот и изведнъж и двете вече ги нямаше — компанията и живота ми — той сведе поглед към „чашата за шампанско“. — Уплаших се.

— И се сети за Хоуп?

— Никога не съм спирал да мисля за нея. Един ден на сука — тамошния пазар — видях една жена с копринено руси коси. Помислих я за Хоуп и се втурнах към нея. Разбира се, не беше — той навлажни устни. Споменът все още му причиняваше болка. — Само че не можех да я прогоня от ума си и колкото повече мислех за нея, толкова по-ясно осъзнавах, че е време да се върна тук.

— Ха! — изсумтя Бетани и Пейс я погледна учудено. — И си решил, че когато се върнеш, тя веднага ще ти се хвърли на врата, така ли?

Пейс кимна някак стеснително.

— Всъщност да. Никога не съм имал проблем да получа това, което искам. Упорит труд, планиране, пълно посвещаване — ето така построих „Бракстън Ентърпрайзис“. Помислих, че мога да приложа същия подход и към Хоуп.

— Мъже! Какво използвате за мозък? Не, не ми отговаряй! — Бетани се ухили. — Дерек е различен от теб, но е замесен от същото тесто, всичките сте еднакви. Все пак го обичам, Бог да ми е на помощ — тя спря, отпи глътка шампанско и продължи. — И какво смяташ да направиш сега?

Сърцето на Пейс се сви.

— Не зная, Бетани. Наистина не зная.

Очевидно усещайки, че е достигнала границата, Бетани с лекота насочи разговора към Кайро. Любопитството й ги занимава почти час и за пръв път от завръщането си насам Пейс усети, че забравя — но само за момент — за Хоуп. Когато на вратата се позвъни, стомахът му странно се сви. Бетани и Хоуп винаги се бяха харесвали, дали племенницата му не бе поканила и Хоуп на вечеря? Щеше да бъде точно в неин стил да замисли нещо такова.

Все пак реши да изчака на канапето, а Бетани скочи и хукна към вратата. Секунди по-късно се чу дълбок мъжки глас и моментното вълнение на Пейс се изпари. Той се изруга тихо — държеше се като ученик на първа среща.

Бетани влезе радостно в стаята. Беше хванала под ръка един мъж, който я потупваше собственически с длан. Пейс се надигна от мястото си и огледа високия непознат.

Беше приблизително на възрастта на Бетани, в края на двадесетте, с тъмна коса и зелени очи, които погледнаха Пейс с неприкрито любопитство. Младежът прекоси стаята с маниер, който издаваше, че обстановката му с добре позната и протегна широката си длан.

— Вие трябва да сте Пейс — каза той с открита усмивка. — А аз съм Дерек.

Пейс кимна, здрависа се с него и погледна Бетани, която съзерцаваше с обожание младежа. Между тях съществуваше нещо като мълчаливо общуване — ту докосване, ту усмивка — и това накара Пейс да се върне в миналото. И Хоуп някога го гледаше така, много отдавна. Колкото и егоистично да звучеше, прииска му се тук, на мястото на Бетани и Дерек, да стоят той и Хоуп. Все пак побърза да прикрие завистта си.

Дерек погледна чашите на масата.

— А — рече той, — извадила си празничния кристал. Явно ще пием шампанско.

Бетани завъртя очи.

— Да, в кухнята е. Иди да си налееш и се върни при нас.

Дерек изчезна в кухнята, преди Бетани да е довършила изречението.

Пейс я прегърна.

— Толкова се радвам за теб, скъпа! — прошепна той в косата й. След това стисна раменете й за секунда и се отдръпна. — И знам, че и майка ти щеше да се радва, ако беше тук.

Големите сини очи на Бетани се напълниха със сълзи.

— Благодаря ти! Много мисля за нея, откакто срещнах Дерек. И на мен ми се струва, че би го харесала.

— Разбира се, че щеше да го хареса — отговори той без всякакво колебание. — Тя искаше само да си щастлива, а ти очевидно си намерила щастието.

Дерек се върна в стаята с бутилка шампанско в едната ръка и още една чашка от желе в другата. Без да попита, той допълни чашите на всички и Пейс вдигна своята за тост.

— Да пием за великолепните връзки — каза той с многозначителен поглед. — Нека вашата винаги бъде изпълнена с любов, смях и хубави моменти.

Чукнаха се, след това отпиха и Бетани и Дерек се усмихнаха един на друг над чашите си. Секунда по-късно Бетани остави своята и погледна Пейс.

— Радвам се, че се върна — усмихна се тя. — Все пак от доста време си ми нещо като баща и майка, чичо Пейс — тя погледна Дерек и младежът й кимна насърчително. — Така че искаме да ни подкрепиш — утре ще се женим!

Пръстите на Пейс замръзнаха около чашата, докато осмисляше думите на Бетани. Понечи да възрази срещу това бързане, но се отказа. Двамата очевидно бяха родени един за друг — защо не? Той се усмихна широко и прегърна Бетани.

— О, скъпа, ами че това е чудесно! Толкова се радвам за теб!

След това стисна зад гърба й ръката на Дерек, като мърмореше подходящите поздравления, но съзнанието му повтаряше думите: Омъжена? Моята малка Бетани омъжена? Омъжена!

Способността му за мигновена и ясна преценка на положението, превърнала го в милионер, преди да навърши тридесет години, го накара да замръзне, докато думата ехтеше в съзнанието му. По лицето му се плъзна бавна непринудена усмивка.

Той се отдръпна и й се усмихна.

— Очарован съм, Бетани, наистина. Само че защо да бързаме? Защо да не направим истинска сватба?

Тя завъртя очи.

— О, чичо Пейс, нямам време за такива работи! Другата седмица летя за Чикаго, а и Дерек също е зает. Искаме просто да отидем в съда, да кажем „да“ и с това да се приключи.

Пейс посегна към шампанското и отново им напълни чашите.

— Но, миличка, аз имам много, много по-добра идея…