Кей Камерън
С този пръстен (10)

Девета глава

Той отвори уста да продължи, но една ръка с червени маникюри докосна ръкава му.

— Ето те и теб, Пейс, скъпи. Къде ли не те търсих — зелените очи на Долорес се насочиха към Хоуп. — Няма да имаш нищо против ако ти го отнема, нали? Пристигна фотографът на „Луксозен магазин“, а те винаги имат пикантни новини за предстоящите сватби. Ще направим няколко снимки с децата в библиотеката.

Пейс погледна Хоуп, но тя не можеше да направи нищо.

— Разбира се — каза тя с любезна усмивка и сините й очи запалиха нов огън в гърдите му, — едва ли би искал да пропуснеш това.

Долорес го отмъкна и час по-късно, с все още раздразнени от светкавиците очи, Пейс започна да търси Хоуп навсякъде из къщата на семейство Хернандес.

Нямаше я никъде.

Той забави крачка и се спря пред вратите на солариума. Това беше единственото място, където не беше проверил, но дори и да я нямаше там, тихата красота на стаята внезапно му хареса. Той се вмъкна вътре. Лудото темпо на купона навън никак не му допадаше.

Затвори тихо вратата зад гърба си и я заключи. Ако не намереше Хоуп, не му трябваше никаква компания. Само че в момента, в който влезе в стаята, усети присъствието й. Къде на друго място можеше да отиде, ако не при растенията? Очите му привикнаха към тъмнината и я зърна точно когато тя заговори:

— Насам — гласът й звучеше като копринен шепот, като повика на сирена, който бе чувал хиляди пъти досега, но само в сънищата си.

Светлините на приема навън проникваха приглушени във влажната стая. Червено, зелено, синьо и жълто — празничните цветове се смесваха върху съвършената кожа на Хоуп и я караха да прилича на рисувана върху стъкло мадона. Един от прозорците беше отворен и през него долитаха тихи гласове и музика.

Искаше му се да изрече подходящите думи, да й каже колко я обича, но времето за това бе свършило. Нямаше какво повече да каже.

Устните му докоснаха нейните, след това се плъзнаха по лицето и шията й, мамейки я да даде воля на сдържаните си досега чувства. Отначало неохотно, но после с все повече увлечение Хоуп откликна, като разтвори устни и му позволи да я погали с езика си. След това завъртя глава наляво и надясно, докато устните му се плъзгаха по кожата й. Пейс се опита да забави темпото, да й даде време да настигне пламъка на желанието му, но когато го направи, Хоуп го прегърна още по-силно през врата и измърмори насърчително.

Думите й наляха масло в огъня. Той наведе устни към нежната кожа на шията й и я захапа леко. Кръвта му кипеше. Хоуп бе първата му любов и макар след нея да бе имало други жени — повече, отколкото му се искаше да признае, никоя не бе успяла да запали у него същия пламък. Отдръпна лице и си пое рязко дъх. Уханието на косата и кожата й го обгръщаше като мъгла от страст.

Пейс уви ръце около тялото й, притисна я здраво до себе си и изстена от сладостно нетърпение. Хоуп пъхна ръце между тях и се замъчи с копчетата на ризата му, като от време на време издаваше недоволни звуци задето не може да докосне по-бързо кожата му. Той вдигна ръце и й помогна. Най-сетне отвори рязко ризата. Когато пръстите й докоснаха голите му гърди и се заровиха в тъмните къдрици по тях, и малкото му задръжки се стопиха.

Презрамките на тънката й рокля се плъзнаха надолу. Пейс доближи устни до гърдите й, като ги целуваше трескаво и ги очертаваше с горещия си език, формата им му беше позната, но някак различна, което още повече засили огъня у него.

Искаше да не бърза, да я гали, дразни и докосва, но не издържаше. Чувстваше се така, сякаш държи в ръце гореща жарава, и единствената му възможност бе да се подчини на инстинктите си.

В този момент, съвсем неочаквано, някой почука на вратата на солариума.

 

 

Въпреки настоятелното чукане Хоуп не успя да се окопити веднага — сякаш изплуваше от тъмни, дълбоки води. Чувстваше се странно спокойна и вместо да се стресне се отпусна още повече. Усещаше как вентилаторът на тавана развява къдриците й. Влажният въздух на оранжерията ги обгръщаше, а наситеният мирис на зеленина бе странен в тяхното положение. Чувстваше се необуздана и дива, сякаш току-що бе извършила сладък грях.

И пет пари не даваше кой стои от другата страна на вратата.

Хоуп вдигна глава и се взря в тъмното лице на Пейс. Светлината бе прекалено слаба и тя едва различаваше чертите му. Нямаше нужда от лампи. Затвори очи и прокара пръсти по добре познатите равнини и вдлъбнатини. В сънищата това й се бе случвало хиляди пъти, но после винаги се събуждаше сама. „Това тук е реалност — помисли си и в гърлото й заседна буца. — Не сън, не фантазия, а реалност.“

— Трябва ли да видим кой е?

— Мисля, че ще е по-добре — каза той с пресипнал глас. — Ако не отворим, като нищо ще извикат полиция.

Хоуп се усмихна лениво.

— Колко време мислиш, че ще им трябва, за да пристигнат?

— Като познавам Долорес ли? — той наклони глава на една страна, докато закопчаваше ризата си, сякаш сериозно мислеше по въпроса. — Бих казал, че с Педро са имали скандали, които са налагали идването на полицаите… така че вероятно ще пристигнат доста бързо.

— Добре де — каза Хоуп, докато оправяше дрехите си. — Да видим тогава кой е.

Двамата отидоха до вратата и Пейс я отвори. Отвън стоеше Педро Хернандес, а зад него тълпата от добре облечени мъже и жени изпълваше коридора като ято птици с бижута и прически. Бетани и Дерек стояха точно в средата. Застанала близо до тях, Долорес се засмя, докато погледът й обхождаше групата. Преди съпругът й да успее да каже и дума, тя зърна Хоуп и Пейс и очите й светнаха като на дете.

— Пейс… Хоуп! Хайде! — извика весело тя. — Решихме да проверим как е мястото, където младите ще прекарат медения си месец, всички заминаваме за Акапулко!

 

 

— Акапулко ли? — попита Хоуп и погледна Долорес, сякаш домакинята на приема внезапно си бе загубила ума.

Долорес се ухили.

— Да, скъпа. Веднага. Педро вече се обади и самолетът ще ни чака — тя махна с копринения си шал към вътрешния двор и снижи глас: — Не всички, разбира се. Само някои от по-_специалните_ гости, нали разбирате?

— Но аз имам работа, Долорес. Не мога просто така да напусна града.

Долорес се намръщи и Хоуп разбра, че е допуснала огромна грешка. Домакинята, която не можеше да повярва, че някой ще откаже на поканата й, попита обидено:

— Коя сватба би могла да бъде по-важна от тази на Дерек и Бетани?

Пейс възпря Хоуп, като сложи ръка на лакътя й, и тя за пръв път се зарадва на намесата му. Искаше да каже на Долорес Хернандес да си гледа работата, а един сватбен консултант просто не правеше такива неща.

— Абсолютно ничия сватба не би могла да бъде по-важна, Долорес — каза непринудено той. — Но знаеш колко много означава бизнесът за Хоуп. Не може да заминава, когато й хрумне.

Долорес погледна първо Пейс, след това Хоуп и присви замислено зелените си очи.

— Не мога да си представя, че няма да дойдеш, ако бизнесът ти е толкова важен за теб.

Заплахата беше прикрита, но Хоуп я разбра идеално. Тя изскърца със зъби, но се усмихна.

— Наистина страшно бих искала — опита се да излъже, — но имам толкова много проблеми…

Долорес сви недоволно устни.

— Няма да възникнат никакви проблеми, докато ни няма. Имаш ли сватба тази нощ?

Стомахът на Хоуп се сви от тази агресивност. Беше приела поръчката на Пейс, отчасти за да спечели благоразположението на Долорес Хернандес. Дали сега си заслужаваше да изложи на опасност всичките си усилия?

— Не, разбира се, че не, Долорес — Хоуп си погледна часовника. — Почти полунощ е.

— Ами утре вечер?

— Ами… не. Свободна е.

— Тогава какво те задържа?

Хоуп погледна Пейс и по гръбнака й неволно премина нетърпелива тръпка. Искаше да откаже, но нямаше никакъв шанс, притисната между желанията си и настойчивостта на Долорес.

— Нищо — каза бавно тя. — Нищо важно.

— Тогава нямаш извинение — Долорес се обърна към групата, плесна с ръце и с лекота отмина аргументите на Хоуп. — Добре, всички в лимузините и няма да спираме никъде. В Акапулко има много магазини, а и самолетът е добре снабден. Няма да имате нужда от нищо!

Пейс уви ръка около талията на Хоуп и се ухили широко.

— Точно така — промърмори той в ухото й. — Имам всичко, от което се нуждая.

 

 

Един час по-късно Хоуп, Пейс и още двадесет от най-любимите гости на Долорес вече бяха в самолета на компанията на съпруга й. Докато излитаха, униформена стюардеса обикаляше с напитки и хапки.

Самолетът бе повече от удобен, направо луксозен. Меката кожа на седалките ги обгръщаше като ръкавица, дебелите килими поглъщаха приглушения смях, а шампанското се лееше… е, като шампанско.

Хоуп се обърна към Пейс и поклати глава.

— Не мога да повярвам, че наистина правя това — каза тя. — Никога не ми се е случвало да замина за чужбина в полунощ, и то заради някакъв каприз.

Само че още преди да го изрече, знаеше, че просто си търси извинение. Пет пари не даваше къде отива или колко е часът, стига Пейс да бе с нея. Това откритие бе потресаващо, но в момента Хоуп се намираше в някакво състояние на летаргия — особено след целувката им преди час.

Пейс се обърна към нея.

— Е, обикновено не се движиш в кръговете на Долорес — в тихия му глас прозвуча известна горчивина. — Но това все пак е добре. И на мен ми се струват някак прекалено буйни.

Хоуп примигна изненадано. Въпреки общото им минало, понякога Пейс й се струваше напълно непознат. Вдигна ръка към леко наболата му брада, но се поколеба. Нещо в изражението му неочаквано я плашеше. Това усещане я накара да се запита какво ли се е случило с него през последните няколко години, но и я развълнува.

Най-сетне докосна лицето му. Той веднага се обърна към нея, хвана пръстите й, поднесе ги към устните си и ги целуна един по един. След това я погледна в меката светлина.

— Благодаря ти — каза тихо Хоуп.

— За какво?

Очите й потъмняха.

— Задето каза на Долорес това за моя бизнес. Той… наистина означава много за мен, Пейс.

Той целуна отново върховете на пръстите й.

— Бавно се уча, любима, но полагам всички усилия.

 

 

Диамантените светлини на Мексико вече проблясваха под тях, когато Пейс погледна през прозореца до Хоуп. Тя най-сетне беше заспала, облегнала глава на рамото му. Под очите й имаше тъмни кръгове от изтощение.

Наистина бе различна, изминалите няколко седмици го доказваха. В началото, когато се ожениха, бе далеч по-податлива, по-управляема от сега. „А може би промените са били неизбежни — помисли си неочаквано Пейс. — Живяла е сама с години — трябвало е да си създаде защита. Ако нямаше такава, едва ли щеше да постигне толкова много.“

Усмихна се нежно и погали с очи лицето й. Бизнесът все пак не бе успял да я промени напълно. Не приличаше на онези корави жени с тъмносини костюми и бели копринени ризи. Не, тя бе едновременно успяла и женствена, нямаше никакво съмнение.

Пейс посегна, хвана ръката й и бавно я издърпа към себе си. Хоуп му отвърна механично, като уви пръсти около неговите. От устните й се изплъзна тихо, доволно мърморене.

Той отправи благодарствена молитва за щастливото хрумване на Долорес и отново обърна очи към прозореца. Благодарение на нея Хоуп щеше да остане изолирана в Мексико поне за двадесет и четири часа. Нямаше да има звънящи телефони, прекъсвания, срещи — щяха да бъдат само двамата.

 

 

Слънцето вече изгряваше, когато заобиколиха последния хълм и свиха по дискретната алея към вилата на семейство Хернандес. Въпреки че беше спала в самолета, Хоуп все още се чувстваше като насън. През последните няколко часа животът й се бе обърнал с краката нагоре. Само че, когато слезе от лимузината, тя усети нов прилив на вълнение и погледна Пейс.

Той изглеждаше като току-що излязъл от филм. Беше преметнал сакото на смокинга върху едната си ръка, а най-горните копчета на ризата му бяха разкопчани. Вдлъбнатината в основата на шията му бе обсипана с тъмни косъмчета. Краищата на черната копринена вратовръзка висяха от двете страни на яката. Когато най-сетне погледна небръснатото му лице, сърцето й подскочи. Това беше мъжът, който я обичаше, който само преди часове я беше галил, докосвал и шепнал в ухото й тайни.

Сякаш прочел мислите й, той я погледна и стисна окуражително ръката й. Секунди по-късно излязоха на огромния балкон, който служеше за дневна, и дъхът на Хоуп спря.

Слънцето току-що бе обляло в светлина хълмовете около залива и дългите лъчи се спускаха към водата като течно злато. Преди обаче светлината им да стигне до вълните, тя се спираше, за да докосне с позлатата си изобилната зеленина. Навсякъде цъфтяха огромни червени хибискуси, а тежките им листа кимаха сънливо в неподвижната утринна тишина. От планинския склон долетя крясък на дива птица.

Хоуп отиде до парапета на откритата дневна.

Пейс застана зад нея, за да топли с гърди схванатия й гръб.

— Нищо не се е променило. Прекрасно е, както винаги — той кимна към групата, която стоеше до парапета на известно разстояние от тях. Долорес беше застанала в средата и вече раздаваше коктейли и мимози. — А ако успеем да се отървем от тях, ще бъде още по-добре.

Хоуп потрепери от намека и усети внезапния хлад на утринния ветрец по раменете си. После се обърна към него с внезапно подновена решителност.

— Пейс, аз… мисля, че снощи просто излязохме от релси. Това не бива да се повтаря.

Той поклати глава.

— Не го казвай — едва ли говориш сериозно.

— Да, съвсем сериозно говоря.

— Защо?

Тя вдигна ръце между тях. Възнамеряваше да го отблъсне от себе си, да спечели още малко разстояние, но когато пръстите й го докоснаха и усетиха пулса му, просто не можа да събере сили да го направи.

— Казах ти го милион пъти — повтори тя, макар всяка дума да късаше сърцето й. — Станала съм по-различна. Не мога да ти позволя отново да ми причиниш болка. А мисля, че в крайна сметка ще се случи именно това.

Гласът му я погали:

— Какво те кара да смяташ, че ще стане така, Хоуп? Откакто съм се върнал, направил ли съм нещо, каквото и да било, с което да ти причиня болка?

Тя поклати глава и отговори мрачно:

— Още не, но ще го направиш.

Пейс присви очи.

— Не ми гласуваш особено доверие.

— Не.

Лицето му се изопна.

— Добре тогава, забрави за мен. Ами ти? — гласът му се превърна в дрезгаво ръмжене. — Не си ли добила вече достатъчно самочувствие?

— От какво?

— От промяната. Каза ми, че си станала по-независима, и това е истина. Не си ли вярваш достатъчно, за да…

— Да вървим, всички трябва да подремнем малко, да вървим, хайде! — гласът на Долорес се понесе по терасата към Хоуп и Пейс. — Да вървим!

Хоуп и Пейс се обърнаха към появилата се пред тях прислужница.

— Por favor^[1] — каза тихо тя и им посочи с ръка наляво.

Няколко минути по-късно се озоваха в едно от луксозните бунгала, които служеха за спални на вилата. Посрещна ги малка дневна и Хоуп зърна през отворената й врата огромно легло. Тя се обърна към прислужницата.

— Това ли е единствената останала стая?

Прислужницата я погледна неразбиращо и каза нещо на испански. Хоуп поклати ядосано глава и се обърна към Пейс.

— Испанският ми е твърде лош. Твоят как е?

— Не по-добър — отговори той. — Не е от езиците, които съм решил да науча. Има ли някакъв проблем?

— Леглото е само едно.

Той отиде до едната стена, пусна вентилатора на тавана и каза:

— Не се тревожи. Ще измислим нещо.

Прислужницата се поколеба, но Хоуп можа само да се обърне към нея и да свие рамене с нарастващо раздразнение.

— Всичко е наред — каза тихо тя. — Gracias^[2].

Вратата се затвори внимателно зад облеченото в бяло момиче и Хоуп и Пейс останаха сами. Напълно сами. Устата й пресъхна. Знаеше точно какво ще „измисли“ Пейс за проблемите с настаняването. Това последно изкушение изведнъж й се стори твърде силно, за да остане и секунда повече в една стая с него.

— Отивам да се изкъпя — каза тя, обърна се рязко и тръгна към огромната баня.

 

 

Наложи й се да положи всички усилия, за да остане зад вратите на банята. Искаше й се да се втурне навън и да се хвърли в прегръдките на Пейс, да го накара да я прегърне, да му позволи да я люби.

През уханната пара, която се издигаше от ваната, го виждаше как чака в близкия вътрешен двор. Седнал на един от тапицираните столове, с крака вдигнати на парапета от ковано желязо, той беше извадил една от малките пури с приятна миризма, които понякога пушеше. Макар смокингът му да бе облечен преди повече от дванадесет часа, все още успяваше да изглежда великолепно.

В момента връзката им се намираше на кръстопът и Хоуп го знаеше. Тялото и сърцето й казваха да направи едно, но умът й продължаваше да твърди обратното.

Смееше ли да го направи?

Вече не беше младо момиче и знаеше женските тайни. Споменът за спалнята им бе непреодолима примамка. Когато съчетаеше това изкушение с поведението му през изминалите няколко седмици, силата на желанието й се увеличаваше десеторно. Пейс наистина се бе променил. Беше й го доказал. Не можеше ли да забрави пропилените часове, прегорелите ястия и изветрялото вино от предишния им съвместен живот? Това беше минало, отдавна мъртво минало. Пейс бе нов мъж, а тя — нова жена. Можеха да започнат отначало, нали?

Тридесет минути по-късно босите й стъпала зашляпаха по мраморния под и тя спря зад него.

— Свърших — каза му и наклони глава на една страна, за да си изсуши косата. — Банята е изцяло на твое разположение.

— След минутка отивам — отговори бавно той. — Още не съм се насладил на гледката.

Тя се поколеба за момент и се приближи до парапета. Трябваше да й е неудобно да стои пред него с мокра коса и току-що измито лице, но се чувстваше съвсем непринудено, като у дома си. Въпреки прекалено големия хавлиен халат, който покриваше ръцете й, тя изобщо не се притесняваше. Нежният ветрец довя музика от някое съседно бунгало.

— Гледката е прекрасна, нали? — каза тихо тя. — Водата е толкова синя и всичко е тъй хубаво.

— Красиво е, всъщност е идеално за меден месец.

Хоуп се облегна на парапета и го погледна втренчено.

— Никога не сме имали меден месец.

Той опъна силно от пурата, издиша и към Хоуп се понесе облак син дим.

— Не, нямахме. И винаги съм съжалявал за това.

— Спомняш ли си какво направихме?

— Как бих могъл да забравя? — отвърна веднага той. — Имахме пари само за една нощ в „Уоруик“ и след това се върнахме в апартамента си.

Тя се усмихна нежно на проблясващото слънце.

— Все пак не беше толкова лошо, нали?

Той загаси пурата, стана и се приближи до нея. Секунда по-късно започна да запретва нагоре единия ръкав на халата й.

— Струваше ми се, че се намирам в рая — каза й тихо, без да вдига поглед от заниманието си. — Изобщо не ми е хрумвало, че това не е „истински“ меден месец.

Когато свърши и с втория ръкав, очите им се срещнаха. Хоуп усети тъмния му поглед като далечен взрив и земята под краката й се разлюля. Изведнъж се озова в ръцете му.

— О, Господи, Пейс — каза тя срещу гърдите му. — Какво става с мен, с нас? Не искам да казвам „да“, но и не мога да кажа „не“.

Горестните й думи разтърсиха и двамата.

Пейс я прегърна силно.

— Влюбваш се, скъпа — отговори й, като галеше мократа й коса. — Ето какво става.

Тя се отдръпна и го погледна в очите.

— Но аз не искам това, Пейс. Просто е твърде сложно… и страшно.

Пейс поклати глава, наведе се към устните й и точно преди да ги докосне, й каза:

— Животът е толкова страшен, колкото сама си го направиш.

Хоуп чу думите му и дори осъзна значението им, но положението й изглеждаше все така безнадеждно… толкова безнадеждно, колкото и да устои на целувката му. Пейс сякаш бе почувствал същото отчаяние, защото устните му станаха по-груби и започнаха да изискват повече, отколкото тя можеше да даде, и да дават повече, отколкото можеше да понесе.

Хоуп не можа да се съпротивлява още дълго.