Кей Камерън
С този пръстен (5)

Четвърта глава

Известно време Хоуп остана абсолютно неподвижна, след това неволно вдигна дясната ръка към гърлото си. Кораловочервените нокти се открояваха в ярък контраст с бледата й кожа. Пейс виждаше между пръстите й пулса, чийто ритъм усещаше и в собствените си вени.

Той се засмя непринудено.

— Знам, че е малко неловко и така нататък, но, честно казано, в този град няма на кого друг да се доверя — очите му зашариха жадно по нея. — Говори се, че си най-добрият сватбен консултант в Хюстън, а ме познаваш — винаги искам най-доброто.

Хоуп свали ръка от гърлото си, сякаш кожата пареше пръстите й, след това направи две крачки напред и спря.

— Щ-ще се жениш?

Пейс най-сетне схвана недоразумението и видя разширените очи, треперещите пръсти и пребледнелите й бузи. Беше го разбрала напълно погрешно, но по този начин му казваше много повече, отколкото можеше да очаква. Изненадата му отстъпи място на оптимизма. Значи Хоуп все още имаше чувства към него. Той потисна усмивката и благодарствената си молитва.

— Не, не аз — рече й бавно. — Бетани ще се омъжва.

Руменината се върна на бузите й.

— Аз… аз си помислих, че имаш предвид… когато каза… О, Боже!

Неочаквано млъкна, отиде в средата на стаята, като избягваше погледа му, и отвори куфарчето върху бюрото си с гръб към него.

Пейс се приближи и застана до нея. Искаше му се да я докосне, да я задържи в прегръдките си, но знаеше, че ще срещне съпротива, затова остана неподвижен.

— Бих искал ти да организираш сватбата.

При споменаването на думата „сватба“ Хоуп като че ли се овладя. Обърна се и го погледна. Бе толкова близо до него, че той виждаше тъмните кръгчета, обграждащи сините й ириси.

— Ами Бетани? Тя също ли ме иска?

Пейс се усмихна уверено. Разбира се, отначало имаше спорове, но след като й изтъкна предимствата на една истинска сватба, тя в крайна сметка се съгласи.

— Да. И тя те иска.

— А не мислиш ли, че ще се получи малко неудобно?

Пейс не можа да се сдържи. Вдигна ръка, докосна я за момент по бузата и се отдръпна, преди тя да успее да каже нещо.

— Защо да е неудобно?

Хоуп отстъпи крачка назад.

— Уреждането на една сватба изисква много време и общуване. Аз… Не мисля, че ще ти е приятно да работиш с мен толкова дълго.

— А аз мисля, че е точно обратното. Ти си тази, която не иска да работи с мен.

Хоуп се изчерви толкова леко, че за всеки друг щеше да остане незабелязано. Пейс обаче го забеляза. Беше я виждал да го прави хиляди пъти.

— Това не е вярно — тя срещна погледа му. — Аз съм професионалистка. Мога да работя с всекиго.

— Тогава го докажи.

Напрежението между тях нарасна, но Хоуп се справи с него, като заобиколи бюрото и постави тежката мебел помежду им.

— Не зная…

— Бетани наистина те иска.

„И това е вярно“, помисли си той. Беше му казала, че ако искаше истинска сватба, щеше да избере Хоуп.

Хоуп се усмихна едва забележимо и топлотата в изражението й го обля като слънчева светлина.

— Ще ми бъде приятно да работя с Бетани — тя винаги е била толкова мила.

— И все още е.

— А кой е годеникът?

— Името му е Дерек Хернандес. Баща му е в петролния бизнес, може да си чувала за него. Педро Хер…

— Педро Хернандес? Онзи Педро Хернандес?

Пейс се ухили.

— Боя се, че да. Бетани е уловила в капана си един млад милионер. Но той е мило момче, така че не бива да считаме това за негов недостатък.

Изражението на Хоуп се промени леко, но когато му отговори, Пейс разбра, че няма предвид шегата му.

— Педро и Долорес Хернандес са невероятно богати. Сигурна съм, че ще искат много голяма сватба.

— Събитие от такъв мащаб би било истински удар за теб.

Тя придоби замислено изражение.

— А обича ли го?

— Да — отвърна веднага Пейс. — За мен няма съмнение. Ако ги беше видяла, щеше да разбереш — след това се облегна на бюрото, уверен, че ще успее да я убеди. — Гледа го така, както ти ме гледаше някога.

Хоуп посрещна погледа му.

— Бог да й е на помощ тогава.

Въпреки намеренията си и нейните думи Пейс се ухили.

— Разбира се, Бог може да й помогне, но тя се нуждае и от твоята помощ, а аз имам желание да платя за нея. И то щедро.

Хоуп се поколеба за момент, но след това поклати глава.

— Не ме интересува колко си решил да похарчиш, Пейс. Не мога да го направя — след това седна на бюрото си по начин, с който искаше да му покаже, че разговорът е приключил.

Пейс усети как възхищението му нараства. Години преди това Хоуп щеше да измисли някой учтив отговор и едва тогава да му покаже вратата. Очевидно бе станала по-пряма и начинът, по който ръководеше бизнеса си, доста напомняше неговия.

Наведе се над бюрото и приближи лице на сантиметри от нейното.

— Назови поне една основателна причина.

Хоуп го погледна и устните й се присвиха в тънка линия.

— Вече го направих. Нарича се „разведени“, а ние сме точно такива. Забрави ли?

— Ние сме цивилизовани хора. Можем да работим заедно.

— Когато бяхме женени, постигахме единодушие по твърде малко въпроси. Не мисля, че положението се е променило — все още спорим за всичко, както някога.

— Аз пък се сещам за едно нещо, за което бяхме единодушни — едно много важно нещо.

Тя погледна работния календар на бюрото и стисна здраво краищата на голямата тетрадка с кожена подвързия, сякаш така можеше да се спаси от думите му. След малко вдигна глава.

— Това беше тогава. Сега е друго. Нещата се промениха.

Пейс усети желание да прескочи бюрото и да й покаже как тези неща не са се променили, да я накара да разбере, че все още кара кръвта му да кипи и сърцето му да бие лудо. Само че не го направи.

Вместо това се обърна, заобиколи бюрото, зае празния стол пред него и кръстоса крак върху крак. Не беше от хората, които се отказват лесно — просто сменяше тактиката.

— Абсолютно си права, разбира се. Това си е чисто и просто бизнес.

— Точно така — рече облекчено тя. — Чисто и просто бизнес.

— Следователно може да има само една причина, поради която да не искаш да организираш тази сватба — той сви замислено устни. — Ще бъде изключително сложна работа и вероятно свръх пределите на всичко, което си правила досега — той кимна бавно, сякаш съжаляваше. — Жалко, но наистина те разбирам. Не би искала да започнеш нещо такова и да откриеш, че не можеш да се справиш. Това би било проблем — после сведе поглед към панталоните си и махна една въображаема прашинка.

— Не в това е проблемът — побърза да отговори Хоуп с глас, който издаваше, че търпението й се изчерпва.

Пейс повдигна едната си вежда и скръсти ръце.

— Разбирам те, Хоуп, наистина. Може би ще ми препоръчаш някой друг — някой с малко повече опит?

Тя се изправи и отиде до сребърния сервиз зад бюрото. Когато надигна тежкия чайник и започна да налива кафе в тънката порцеланова чашка, Пейс видя нерешителното й изражение в стъклото на прозореца. Почти я съжали. Когато Хоуп се обърна и му подаде кафето, чашката и чинийката издрънчаха. Той ги пое, като внимаваше да не я докосне по ръката.

Хоуп се обърна и наля кафе и за себе си. Когато свърши, вече се беше овладяла. Тя се обърна към него.

— Не бих могла да ти препоръчам никой друг.

Този път Пейс повдигна и двете си вежди.

— Тогава какво да правя? Не можеш да свършиш работата…

— Казах, че не искам, Пейс. Има разлика.

Той я погледна предизвикателно.

— Според мен каза „не мога да го направя“.

— О, мога, но… — тя стисна зъби и остави чашката върху чинийката по-рязко от необходимото. — За Бога, Пейс, дори Бетани би могла да види откъде ще се появи проблемът! Сигурен ли си, че го иска или продължаваш да управляваш живота на другите, сякаш са твои подчинени?

— Повярвай ми — усмихна се Пейс. — Това не е проблем.

Хоуп стана и отиде до прозореца, като стискаше здраво ръце зад гърба си, сякаш се мъчеше да се овладее.

— И кога трябва да се състои сватбата?

Пейс си позволи да изпита леко вълнение от победата, но запази неутрален тон.

— Нямат търпение. Преди да пристигна, мислеха просто да избягат заедно, но след това Бетани реши, че бих могъл да й помогна в приготовленията. Спряха се на третата събота от юни.

Тя се обърна към Пейс с почти облекчено изражение.

— Не мога. Програмата ми тогава е претъпкана. Имах време за още едно мероприятие същата вечер, но семейство Слоутър може да го поискат. Обещах им го.

Тъй като не можеше да остане на стола си и секунда повече Пейс се изправи и отиде до нея. Една къдрица се беше измъкнала от френския й кок и това му харесваше. Показваше, че не е толкова спокойна, колкото се опитваше да изглежда.

— Ами отмени обещанието си.

Тя смръщи вежди, които образуваха непрекъсната руса линия на челото й.

— Не мога да направя такова нещо.

— Защо?

— Защото, първо, не е правилно и второ, трябва да поддържам репутацията си. Консултантът е човек, който работи с доверие. Нарушаването на обещания определено не спомага за създаването на добро име.

— Имаш нужда от тази поръчка — каза малко грубичко той.

— Имам нужда от всичките си поръчки.

— Сватбата на Бетани ще бъде по-голяма… по-голяма и по-хубава — той посегна и прибра къдрицата обратно в кока й. — Ти ме познаваш, Хоуп. Трябва да имам най-доброто.

Тя присви устни.

— Няма значение — повтори му. — Дадох им дума. Кажи на Бетани, че съжалявам.

 

 

— Той се е променил, Хоуп. Наистина се е променил.

Пръстите на Хоуп стиснаха здраво слушалката.

— Бетани, това няма значение. Не мога да приема тази поръчка просто защото този ден съм ангажирана.

— Наистина искахме онази събота — тогава е нашата годишнина. Запознахме се на същата дата преди две години.

— Съжалявам, Бетани. Вече обясних положението на Пейс, какво друго мога да кажа?

Хоуп чу как Бетани отпива, вероятно, от сутрешното си кафе.

— Е, разбирам. Щом не можеш, не можеш… — последва кратка пауза, след това Бетани продължи: — Предполагам, че ще трябва сама да се оправям с проблемите.

Жалният й глас докосна съчувствената струна в душата на Хоуп. Тя стисна здраво зъби, но въпросът все пак се изплъзна от устните й:

— Проблеми ли?

— Да — въздъхна Бетани. — Е, не са твои, така че няма защо да се притесняваш.

Хоуп завъртя очи.

— О, хайде, Бетани! Какво има?

— Ама между нас да си остане!

— Добре.

— Ами първо на първо се страхувам, че майката на Дерек ще поеме в ръцете си цялото мероприятие. Нали познаваш Долорес Хернандес?

Хоуп издиша бавно. Очакваше Бетани да признае за някакъв невероятен сватовнически заговор, но очевидно не беше това. Не знаеше дали се чувства облекчена, или разочарована.

— Чувала съм за нея — отговори й тя.

— Е, повярвай ми, всичко, което си чувала, е вярно. Тя е истинска откачалка. Толкова е екстравагантна, че направо не ми го побира умът. Вече се опита да подари на мен и Дерек еднакви палта от норки и да ни изпрати в Таити за медения месец. А градинските приеми — не можеш да си представиш колко глуповати ти се струват след първия или втория път.

Хоуп се засмя.

— Повечето жени вероятно не биха се отказали от такова палто, а и никога не съм чувала някой да е умрял от свръхдоза чай.

— Ако това беше всичко, може би щях да се справя, но, честно казано, не е. Долорес мисли да направи всичко сама — и да го направи по свой маниер. Помислих си, че ако двамата с чичо Пейс работите заедно, ще можете да й окажете известен отпор.

— Това ми звучи като доста трудна задача.

— Двамата заедно ще можете да се справите. Имам ви доверие, стига преди това да не се избиете — тя помълча малко и продължи, този път по-сериозно: — Виж, Хоуп, знам какво си казала — че си ангажирана за онази събота, но това ли е единствената причина да не искаш да се заемеш с моята сватба или е и заради чичо Пейс?

Хоуп вдигна един молив от бюрото си и огледа следите от зъби по края му. Въпреки старанията си все не можеше да изостави този свой детски навик за освобождаване от напрежението. Всичките моливи, които виждаше в момента, изглеждаха така, сякаш ги е гризал бобър.

— Бих искала да вярвам, че мога да се оправя с него, Бетани. Все пак това ми е професията.

— А и бих казала, че се е променил.

— Точно така.

В гласа на Хоуп прозвуча съмнение, но вече бе започнала да се пита същото. Пейс я учудваше. Тя погледна двете дузини жълти рози на бюрото си. Когато сутринта пристигна в офиса си, те я очакваха заедно с картичка от Пейс. Тя взе отново молива.

— Дали старият Пейс би отделил време да организира сватба?

— Не, но ти си любимата му племенница.

— Аз съм единствената му племенница, но не там е въпросът. Честно казано, ние мислехме да забегнем някъде, но той ни убеди да не го правим.

Хоуп стисна още по-силно молива.

— Мили Боже, Бетани, как можа да кажеш, че се е променил? Все още се опитва да командва всички. Той ми каза, че ти си искала да ти организирам сватбата.

— Така е — вметна Бетани. — Не те е излъгал.

— Но е трябвало да те убеди да направиш сватба?

— Не беше точно така…

Моливът вече се беше насочил към устата на Хоуп, но тя го отдръпна и продължи:

— Каза ми, че имаш проблеми. В множествено число. Кои са другите?

— Тайна — рече немирно Бетани. — Ще ти кажа, когато всичко свърши, ако приемеш поръчката де.

 

 

Хоуп избърса чело с опакото на ръката си и погледна яркото пролетно небе. Слава Богу, днес беше неделя и тази сутрин можеше да мине само с една късна закуска. Тя остана още малко на колене и отново погледна към плодородната кафява почва. Блестящата алуминиева лопатка в ръката й се беше нагряла. Нищо не я успокояваше повече от градинарството, а след изминалата седмица Хоуп определено се нуждаеше от подреждане на мислите.

Тя заби инструмента в пръстта и започна да разбива по-едрите буци и да смесва с нея току-що разпръснатата тор. Постоянно я връхлитаха мисли за Пейс.

Жълти рози в понеделник. Студено шампанско във вторник, шоколадови бонбони в сряда. Хайвер от моруна в четвъртък. До петък Хоуп вече беше наддала два килограма и бе очарована, когато пристигна малка синя кутийка от „Тифани“. Съдържанието й обаче накара сърцето й да спре. Малка, изключително стилна осемнадесеткаратова златна игла с формата на сватбена торта. Недостатъчно бляскава, за да предизвика протест, но и твърде скъпа и красива, за да не привлече внимание. А тази сутрин? Тази сутрин най-голямата бутилка „Шанел 5“, която Хоуп бе виждала през живота си, бе внимателно донесена в дневната й от разносвач в униформа, пристигнал с бяла лимузина.

Тя махна с ръка една божа кравичка и разпръсна още малко от бялата тор върху малката леха. Пейс винаги настояваше да получи най-скъпото, най-изящното и най-съвършеното — а сега обсипваше и нея с най-доброто. Сватбата на Бетани щеше да бъде същата. Всъщност това щеше да бъде събитието, което да изстреля „Сърдечни дела“ право към висините на хюстънското висше общество. Защото поне за едно нещо Пейс й бе казал абсолютната истина — че винаги иска наистина най-доброто.

И тя знаеше точно защо.

Искаше го, трябваше да го има, за да компенсира годините, в които бе получавал само най-лошото: стари дрехи, използвани книги, мебели втора ръка. Никога не бе имал истинско семейство — само лели и чичовци, които го прехвърляха от ръка на ръка, без да ги е грижа за малкото момченце. Хоуп смеси пръстта с торта. Веднъж й бе казал, че тя е първият човек, който му принадлежи изцяло.

Прогони мислите за тъмни очи и широки рамене и продължи да работи. Това беше нейният ден. Не искаше да мисли за Пейс, сватбата на Бетани или някое от решенията, които й предстоеше да вземе. В края на следобеда вече беше покрита с прах, но цветните лехи изглеждаха съвършени. Тя се изправи и изви гръб назад. Прониза я болка в гръбнака и основата на врата. Хоуп хвърли лопатката, изви шия и направи гримаса.

— Какво ще кажеш за един масаж?

Когато чу този глас, сърцето й заби два пъти по-бързо и тя отвори рязко очи. Пейс стоеше пред нея и изглеждаше като току-що излязъл от страниците на мъжко модно списание. Носеше черно кашмирено сако, бяло поло и тъмни вълнени панталони. В дясната си ръка въртеше безгрижно дебели слънчеви очила с черни стъкла. Слънцето проблясваше в златната верижка на китката му.

Хоуп знаеше, че изглежда ужасно и гласът й прозвуча по-отбранително от необходимото:

— Мисля, че тази седмица вече ми изпрати достатъчно подаръци, благодаря.

Той се ухили дръзко. Очите му се плъзнаха по небрежното й облекло, като на определени места се спряха за по-дълго.

— Но този би бил далеч по̀… личен.

Гледаше я самодоволно като препичащ се на слънце котарак, който е хванал тлъста мишка. Всичко по него изглеждаше лъскаво, скъпо и съвършено — от пригладената назад коса до върховете на скъпите му обувки.

Хоуп избърса ръце в джинсите си и пъхна пръсти в джобовете им, за да скрие пълните си с кал нокти.

— Трябваше да се обадиш — рече тя. — Не очаквах никого.

Той се усмихна и в ъгълчетата на очите му се появиха бръчици.

— Няма значение, изглеждаш страхотно.

Все още можеше да чете мислите й. Хоуп се почувства още по-изнервена.

— Какво правиш тук, Пейс?

Той продължи да върти слънчевите очила в ръцете си.

— Исках да видя дали съм те убедил да организираш сватбата на Бетани.

— Проблемът не е в убеждаването ми — излъга тя. — Семейство Слоутър, клиентите, за които вече ти споменах, си уговориха среща с мен за другата седмица, за да поговорим още веднъж. Накараха ме като начало да резервирам балната зала на „Риц“ за деня, който вие искате. Нейните родители са се оженили в „Риц“ в Париж и тя иска да пресъздаде тяхната сватба. Изглежда ми съвсем сигурна работа.

Той сви рамене с напрегнатата грация на вълк, преследващ плячката си.

— Положението може да се промени — след това направи крачка към нея. — Какво ще кажеш да пояздим заедно? Ще се опитам да те убедя да ни дадеш тази дата.

Хоуп знаеше, че в момента лицето й изразява изненада. Пейс Бракстън да отделя време за езда? Това просто не бе в негов стил. Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Боже Господи, Пейс! В града си от достатъчно време, за да построиш още една търговска империя, като се има предвид темпото, с което трупаш богатства. Нима имаш време за такива неща?

Той сви рамене.

— Нещата се променят. Хората се променят. Това, че съм работил постоянно по времето докато бяхме женени, не означава, че продължавам да го правя.

— Очевидно — преди да успее да се сдържи, думите сами се изплъзнаха от устата й. — Това да не е нещо, което си научил в чужбина?

Зад него слънцето ту се скриваше, ту се показваше зад немирните облаци и образуваше шарени сенки. Вятърът се усили и Пейс присви очи.

— Там научих доста неща. Искаш ли да ти покажа някои от тях?

Хоуп се взря за частица от секундата в тъмните му очи и прочете обещанията в тях. „Да“, помисли си механично тя и устата й пресъхна. Той бе най-фантастичният любовник в живота й и макар да бе първия — а една жена никога не забравяше първия — беше и най-добрия.

— Какви например? — чу се да пита тя.

Той се усмихна бавно.

— Например как да измъквам с памук това, което искам — той повдигна едната си вежда. — Харесаха ли ти моите подаръци?

— Всичките бяха прекрасни, но нямаше нужда.

— Защо?

— Мисля, че си живял твърде дълго в чужбина. Тук са Съединените щати и не се занимаваме с подкупи.

Той се намръщи престорено и се удари с длан в челото.

— Как може да съм толкова глупав! Моля те, моля те, прости ми. Искаш ли да си ги взема обратно?

Хоуп се ухили.

— Твърде късно е — единственото нещо, което остана, е малко „Шанел“, все пак шишето бе толкова мъничко.

Тъмните му очи проблеснаха развеселено и той направи крачка към нея.

— Какво ще кажеш да си сложиш малко от него и да ми позволиш да те заведа на вечеря? Направил съм резервации за осем… — Пейс се спря за момент и отново продължи: — В един ресторант, който може да бъде добър за приема. Помислих си, че няма да е лошо да проверим как е там.

— Ти да проверяваш? — Хоуп го погледна с нарастващо раздразнение и сложи ръце на хълбоците си. — Именно за това не бих се захванала с организирането на сватбата на Бетани, дори и да можех. Ти ще се бъркаш във всичко и няма да ми позволиш да си гледам работата. Изобщо не си се променил — все още искаш да контролираш всичко.

— Хей, нали вече каза, че няма да се заемеш с това — той отново се ухили. — Ако няма да го правиш, значи всичко остава на мен. Струва ми се обаче, че би могла да ми дадеш някой съвет.

Хоуп вдигна ръка към лицето си и отмахна кичура коса, който пролетният вятър развяваше пред очите й.

— Безплатни съвети, а?

— Ресторантът е от някогашните ни любими местенца — настоя той. — Мисля, че ще ти хареса.

— В града има много нови ресторанти, където се правят приеми.

— Не искам нов — прекъсна я Пейс. — Върнах се в Хюстън, за да се наслаждавам на познатите неща, забрави ли?

От топлотата в гласа му в гърлото й заседна буца. Вятърът се втурна в косата й и я освободи от шнолата. Когато къдриците покриха очите й, Хоуп се помъчи да ги прибере обратно. Секунда по-късно Пейс протегна ръка и ги събра на конска опашка в юмрука си.

Пръстите му топлеха врата й и Хоуп не можа да не реагира. Дори и в най-хладните им дни, по време на тяхното отчуждение, Пейс винаги обичаше да я докосва. Според нея това бе закъсняла реакция от детството му, когато никой не му бе давал топлотата на физическия контакт.

Винаги бе обичала това негово качество.

Погледна право в бездънните му тъмни очи, без да обръща внимание на тежестта на ръката му и учестения пулс, който бумтеше в ушите й.

— И кой е този ресторант?

Пръстите му стиснаха още по-здраво косата й.

— „Варго“.

Преди да успее да се сдържи, Хоуп усети как очите й се разширяват.

— „Варго“? Сериозно ли говориш?

Той прокара нахално пръст по вдлъбнатината на врата й и облегна китка на треперещото й рамо.

— Защо не?

Изведнъж Хоуп почувства, че не може да понася допира и секунда повече. Издърпа косата си от ръката му, отстъпи крачка назад и се озова в цветната леха, като стъпка пет стръкчета теменужки с обувките си за тенис. Докато бяха женени, всеки път, когато празнуваха нещо, ходеха в този ресторант. От развода насам Хоуп го избягваше.

— Че кое място би било по-подходящо? Идеално е за приема на Бетани и Дерек.

Хоуп изправи гръбнак, но не можа да каже нищо. Завръщането в този страхотен ресторант заедно с Пейс щеше да отприщи у нея поток от прекрасни спомени — спомени, които не можеше да си позволи.

— Не мисля…

— Добре, тогава не мисли. Просто ела с мен. Тази вечер. Във „Варго“.

Буреносните облаци на запад покриха слънцето и вятърът изведнъж задуха по-остро. Гласът на Пейс прозвуча ниско и гърлено като грохота на идващия дъжд:

— Спомни си какви малки, прости вечери си правехме там, а след това…

— Със „след това“ се свърши, Пейс.

Той направи крачка към нея, вдигна ръка към бузата й и махна с палец едно от мръсните петна на лицето й.

— Така ли?

— Да.

— А не би трябвало.

Погледът му срещна нейния и отказа да го пусне. Хоуп знаеше, че трябва да се отдръпне, да се освободи от парещия допир, но не можеше. Не бе в състояние да отблъсне пръста, който сега проследяваше линията на брадичката й. Точно като непреклонния му поглед. Точно като тихия му глас. Точно като магнетичното му привличане. Тя гледаше като омагьосана движенията на устните му.

— Бихме могли да бъдем приятели, нали? Само приятели… или… ако искаш… любовници.