Лев Толстой
Семейно щастие ^[0] (9)

IX

Отдавна неотопляваният празен николски дом отново оживя, но не оживя онова, което бе живяло в него. Нямаше я вече мама и ние бяхме сами един срещу друг. Но сега уединението не само не ни беше нужно, то дори ни притесняваше. Зимата мина много по-зле за мене, защото бях болна и се оправих едва след като родих втория си син. Отношенията ни с мъжа ми продължаваха да бъдат същите студено-дружелюбни, както и по времето, когато живеехме в града, но на село всяка дъска от пода, всяка стена, всеки диван ми напомняха онова, което беше той за мене, и онова, което бях загубила. Имаше сякаш между нас някаква непростена обида, той сякаш ме наказваше за нещо и се държеше тъй, като че сам не забелязва това. Да моля прошка, нямаше защо, да искам милост, нямаше за какво: той ме наказваше само с туй, че не ми отдаваше цялото си същество, цялата си душа, както преди; но той не я отдаваше на никого и на нищо, сякаш вече я нямаше. Понякога ми минаваше през ума, че той само се преструва на такъв, за да ме мъчи, и че в него още е живо предишното чувство и аз се стараех да го събудя. Но той всеки път сякаш избягваше откровеността, сякаш подозираше, че се преструвам и се страхуваше от всякаква чувствителност като от нещо смешно. Погледът и тонът му говореха: всичко знам, всичко знам, няма какво да говорим; всичко, което искаш да кажеш, също зная. Зная и туй, че ще кажеш едно, а ще направиш друго. Отначало аз се оскърбявах от този страх пред откровеността, но после свикнах с мисълта, че това не е откровеност, а липса на нужда от откровеност. Езикът ми сега не би се обърнал изведнъж да му кажа, че го обичам или да го замоля да прочете молитвата си заедно с мене, или да го извикам да слуша как свиря. Между нас вече се чувствуваха известни условности на приличие. Живеехме всеки за себе си. Той със своите занимания, от които сега не чувствувам нужда и в които не исках да участвувам, аз със своето безделие, което не го оскърбяваше и не го огорчаваше, както преди. Децата бяха още твърде малки и още не можеха да ни свързват.

Но дойде пролетта, Катя и Соня пристигнаха да прекарат лятото на село, къщата ни в Николско трябваше да се ремонтира и ние се преместихме в Покровское. Старата покровска къща си беше същата, с терасата, с подвижната маса и пианата в светлата зала и с моята бивша стая с белите пердета и моите, сякаш забравени там, момински мечти.

В тази стаичка имаше две креватчета — едното беше някога мое, сега в него вечер прекръствах изтегналия се пълничък Кокоша, а другото бе малко, в което из пелените се показваше личицето на Ваня. Като ги прекръствах, аз често се спирах по средата на тихата стаичка и изведнъж от всички ъгли, от стените, от пердетата изплуваха стари, забравени младежки мечти. Започваха стари гласове да пеят момински песни. И къде са тия мечти? Къде са тия мили, сладки песни? Сбъдна се всичко онова, за което аз едва смеех да се надявам. Неясните, смесени мечти станаха действителност; а действителността стана тежък, мъчен и безрадостен живот. А всичко си беше същото: същата градина се виждаше от прозореца, същата площадка, същата пътека, същата скамейка ей там над долчинката, откъм езерото се носят същите песни на славеите, същите люляци са нацъфтели и същата луна се е извисила над нашия дом; а всичко се е изменило тъй страшно, тъй невъзможно! Тъй студено е всичко онова, което можеше да бъде тъй скъпо и близко! Също както някога ние двете седим тихо в гостната, говорим с Катя, и то говорим за него. Но лицето на Катя се е набръчкало, пожълтяло, очите й не блестят от радост и надежда, а изразяват съчувствена тъга и съжаление. Ние не се възхищаваме от него, както някога, ние го съдим, ние не се учудваме защо и от какво сме тъй щастливи и не искаме, както някога, да кажем на целия свят онова, което мислим; ние като заговорнички си шепнем една на друга и за стотен път се питаме една друга, защо всичко се промени тъй тъжно? И той е все същият, само бръчката между веждите му е по-дълбока, повече са станали белите коси на слепите му очи, но дълбокият внимателен поглед постоянно е забулен за мене с облак. Същата съм и аз, но няма в мене нито любов, нито желание за любов. Не чувствувам нужда да работя, не съм доволна от себе си. И тъй далечни и невъзможни ми изглеждат предишните религиозни възторзи и предишната любов към него, предишният запълнен живот. Аз не бих разбрала сега онова, което преди ми изглеждаше тъй ясно и справедливо: щастието да живееш за другиго. Защо за другиго, когато не ти се иска да живееш и за себе си?

Аз съвсем изоставих музиката още от времето, когато се преместих в Петербург; но сега старото пиано, старите ноти отново ме привлякоха.

Един ден се почувствувах неразположена, останах сама в къщи; Катя и Соня отидоха с него в Николское да разгледат новата постройка. Масата с чая беше сложена, аз слязох долу и докато ги очаквах, седнах при пианото. Отворих соната quasi una fantasia и започнах да свиря. Никой не се виждаше и не се чуваше, прозорците бяха отворени към градината; и познатите, тъжно тържествени звуци изпълняха стаята. Свърших първата част и съвсем несъзнателно, по стар навик, се обърнах към онзи кът, в който някога седеше той и ме слушаше. Но него го нямаше; столът, отдавна непобутван, стоеше на мястото си, а през прозореца в светлината на залеза се виждаше люляковият храст и вечерната свежест нахлуваше през отворените прозорци. Облегнах се с двете ръце на пианото, закрих с тях лицето си и се замислих. Дълго седях тъй, спомнях си с болка миналото, невъзвратимото, и плахо насочвах мисълта си към бъдещето. Но пред мене като че вече нямаше нищо, като че аз нищо не желаех, на нищо не се надявах. „Нима вече всичко е изживяно!“ — помислих тогава, вдигнах с ужас глава и за да забравя, да не мисля, започнах отново да свиря, и все същото andante. „Боже мой! — помислих си. — Прости ми, ако съм виновна, или ми върни всичко, което тъй прекрасно изпълняше душата ми, или ме научи какво да правя, как да живея сега!“ Шум от колела се чу по тревата и пред входа и на терасата се чуха предпазливи, познати стъпки, които затихнаха. Но при звука на тия познати стъпки вече не се обади предишното чувство. Когато свърших, стъпките се чуха зад мене и ръката му се отпусна на рамото ми.

— Колко си умна, колко хубаво е, че изсвири тази соната! — каза той.

Аз мълчах.

— Чай не си ли пила?

Аз поклатих отрицателно глава и не се обърнах към него, за да не издам следите от вълнение, останали по лицето ми.

— Те ей сега ще пристигнат; конят се разлудува и те тръгнаха пеш по шосето — каза той.

— Да ги почакаме — казах аз и излязох на терасата, като се надявах, че и той ще тръгне след мене; но той запита за децата и отиде при тях. Неговото присъствие, неговият естествен, добродушен глас отново ме увериха, че съм загубила нещо. Какво повече да искам? Той е добър, кротък, той е добър мъж, добър баща, сама не знам какво още ми липсва. Излязох на балкона и седнах под платното на терасата, на същата скамейка, на която седях в деня на нашето обяснение. Вече беше залязло слънцето, мръкваше се и пролетно тъмно облаче бе надвиснало над къщата и градината, само иззад дърветата се подаваше ясна ивица небе със загасващия залез и с току-що пламналата вечерница. Върху всичко лежеше сянката на лекото облаче и всичко очакваше тихия пролетен дъждец. Вятърът утихна, нито един лист, нито една тревица не трепваше, мирисът на люляка и на дивата череша — силен, сякаш цъфтеше целият въздух — изпълняше градината и терасата и на вълни на вълни, ту изведнъж отслабваше, ту се засилваше, та ти се искаше да затвориш очи и нищо да не виждаш, да не чуваш, освен този сладък мирис. Гергините и розовите храсти, още нецъфнали, изправени неподвижно в своята разкошна черна лехичка, сякаш бавно растяха нагоре по белите си гладки подпорки; жабите с пълно гърло, като че малко преди дъжда, който ще ги прогони във водата, дружно и пронизително крякаха откъм долчинката. Някакъв висок непрекъснат кристален звук трептеше над това крякане. Славеите се надпяваха в надпревара, чуваше се как прелитат тревожно от едно място на друго. И тази пролет един славей се опитваше да се засели в храста под прозореца и когато излязох, чух как той се премести отвъд алеята и оттам изчурулика веднъж и затихна в очакване да му се обадят.

Напразно се успокоявах: аз чаках и оплаквах него.

Той се върна отгоре и седна до мене.

— Изглежда, ще намокри нашите — каза той.

— Да — отговорих аз и двамата дълго мълчахме. А тъй като нямаше вятър, облакът се спускаше все по-ниско и по-ниско, всичко ставаше по-тихо, по-ароматно и по-неподвижно и изведнъж една капка падна и сякаш подскочи върху платнения навес на терасата; друга се пръсна върху чакъла на пътеката; шляпна по лободата и закапа едър, свеж, засилващ се дъждец. Славеите и жабите съвсем утихнаха, само тънкият кристален звук, макар и да се чуваше по-далеч поради дъжда, все още трептеше във въздуха и някаква птица, навярно сгушила се в сухите листа недалеч от терасата, пропяваше равномерно своите две еднообразни ноти. Той стана и искаше да влезе в къщи.

— Къде? — запитах аз, задържайки го. — Тук е тъй хубаво.

— Трябва да пратим чадър и галоши — отговори той.

— Няма нужда, сега ще премине.

Той се съгласи с мене и ние останахме заедно при перилата на терасата. Аз опрях ръка върху хлъзгавата, мокра напречна греда и подадох главата си. Свежият дъждец мокреше неравномерно косите и врата ми. Облачето, като ставаше все по-светло и по-рядко, се изливаше над нас; равномерният ромон на дъжда се смени от редки капки, които падаха отгоре и от листата. Отново долу закрякаха жабите, отново пръхнаха славеите и започнаха да се обаждат ту от тази, ту от онази страна из мокрите храсти. Всичко пред нас се проясни.

— Колко е хубаво! — каза той, като приседна на перилата и прокара ръка по моите мокри коси.

Тази проста ласка ми подействува като укор, доплака ми се.

— И какво още е нужно на човека? — каза той. — Сега съм тъй доволен, че нищо не ми е нужно, напълно съм щастлив!

„Не така ми говореше ти някога за своето щастие — помислих аз. — Колкото и голямо да беше то, ти казваше, че ти се искало все още и още нещо. А сега ти си спокоен и доволен, когато в моята душа има сякаш неизказано разкаяние и неизплакани сълзи.“

— Да, наистина е хубаво — казах аз, — но мене ми е тъжно именно защото всичко пред мене е тъй хубаво! В душата ми е тъй несвързано, непълно, все ми се иска нещо; а тук е тъй прекрасно и спокойно. Нима и в тебе не се смесва някаква тъга към наслаждението от природата, сякаш ти се иска нещо невъзможно и ти е жал за нещо минало.

Той вдигна ръката си от главата ми и помълча малко.

— Да, преди се случваше така и с мене, особено напролет — каза той, сякаш си припомняше нещо. — И аз също тъй седях по цели нощи, изпълнен с желания и надежди. И хубави бяха тия нощи!… Но тогава всичко беше напред, в бъдещето, а сега всичко е отминало; сега ми е достатъчно това, което имам, и се чувствувам добре — заключи той така уверено небрежно, че колкото и да ми беше тежко да слушам това, повярвах, че той казва истината.

— И нищо ли не ти се иска? — запитах аз.

— Нищо невъзможно — отговори той, отгатвайки моето чувство. — Ето, ти мокриш главата си — добави той, галейки ме като дете, и прокара още веднъж ръката си по моите коси, — ти завиждаш и на листата, и на тревата за туй, че ги мокри дъждец, на тебе ти се иска да бъдеш и трева, и листа, и дъждец. А аз само им се радвам, както на всичко в света, което е хубаво, младо и щастливо.

— И не скърбиш за нищо от миналото? — продължих да питам, чувствувайки как на сърцето ми става все по-тежко и по-тежко.

Той се замисли и отново млъкна. Виждах, че искаше да ми отговори съвсем искрено.

— Не! — отговори той.

— Не е вярно! Не е вярно! — заговорих аз, като се обърнах към него и го гледах в очите. — Не скърбиш ли за миналото?

— Не! — повтори още веднъж той. — Аз съм благодарен за него, но за миналото не скърбя.

— Но нима не би искал да го върнеш? — казах аз.

Той се обърна и се загледа в градината.

— Не искам, както не искам да ми израстат криле — каза той. — Не може!

— И не поправяш миналото? Не укоряваш себе си или мене?

— Никога! Всичко беше за по-добро.

— Слушай! — казах аз, като докоснах ръката му, за да се обърне към мене. — Слушай, защо ти никога не си ми казал, че искаш да живея именно тъй, както ти си искал, защо ми даваше свобода, която аз не умеех да използувам, защо престана да ме поучаваш? Ако ти искаше, ако ти ме беше водил иначе, нищо, нищо нямаше да се случи — казах аз с глас, в който по-силно и по-силно проличаваше студена досада и укор, а не предишната любов.

— Какво нямаше да се случи? — каза той учудено, като се обърна към мене. — И тъй няма нищо. Всичко е добре. Много добре — прибави той с усмивка.

„Нима той не разбира или още по-лошо, не иска да разбира?“ — помислих аз и сълзи бликнаха от очите ми.

— Нямаше да се случи туй, че макар с нищо да не съм виновна пред тебе, аз съм наказана с твоето равнодушие, дори презрение — изплаках аз изведнъж. — Нямаше да се случи туй, че без всякаква вина от моя страна ти изведнъж ми отне всичко, което ми беше скъпо.

— Какво говориш, мила моя! — каза той, сякаш без да разбира онова, което говорех.

— Не, остави ме да се доизкажа… Ти ми отне своето доверие, любов, дори уважението; затова аз няма да повярвам, че ти ме обичаш сега, след онова, което се случи преди. Не, аз трябва веднага да кажа всичко, което отдавна ме мъчи — прекъснах го отново. — Нима съм виновна, че не познавах живота, а ти ме остави сама да се лутам, да диря… Нима съм виновна, че сега, когато сама разбрах онова, което е необходимо, когато, ето вече година, се мъча да се върна при тебе, ти ме отблъскваш, сякаш не разбираш какво искам, и все тъй, че в нищо да не може да те укори човек, а все аз съм и виновна, и нещастна! Да, ти искаш отново да ме хвърлиш в онзи живот, който можеше да създаде и за мен, и за теб нещастие.

— Но с какво съм ти показал това? — запита той с искрена уплаха и почуда.

— Та не беше ли ти, който до вчера казваше, пък и непрекъснато го казваш, че аз няма да мога да изтрая тук и че на зима ние пак ще трябва да заминем за Петербург, който ненавиждам? — продължих аз. — Наместо да ме подкрепяш, ти избягваш всяка откровеност, всяка искрена, нежна дума с мене. И после, когато падна съвсем, ти ще ме укоряваш и ще се радваш на моето падение.

— Чакай, чакай — каза той строго и студено, — това, което казваш сега, не е хубаво. То само доказва, че ти си зле разположена към мене, че ти не…

— Че не те обичам? Говори! Говори! — добавих аз и сълзи потекоха от очите ми. Седнах на скамейката и закрих лицето си с кърпата.

„Ето как ме разбра той!“ — мислех аз, като се мъчех да сдържам риданията, които ме задавяха. „Свършена, свършена е нашата предишна любов“ — говореше някакъв глас в сърцето ми. Той не се приближи до мене, не ме утеши. Той беше оскърбен от онова, което казах. Гласът му беше спокоен и сух.

— Не зная за какво ме укоряваш — започна той, — ако е за туй, че аз вече не съм те обичал тъй, както преди…

— Обичал! — изхлипах аз, притиснала кърпата до лицето си, и горчиви сълзи потекоха по нея още по-обилно.

— За това е виновно времето и ние самите. Всяко време има своята любов… — Той помълча. — И да ти кажа ли цялата истина, щом като ти искаш да бъда откровен? Както през онази година, когато току-що бях те видял, прекарвах нощите си без сън, мислейки за тебе, и създавах сам своята любов и тази любов растеше и растеше в моето сърце, също така и в Петербург, и в чужбина аз не спях през ужасните нощи и разчупвах, разрушавах тази любов, която ме мъчеше. Аз не я разруших, а разруших само онова, което ме мъчеше, успокоих се и все пак те обичам, но с друга обич.

— Да, ти наричаш това обич, а то е мъка — казах аз. — Защо ми позволи да живея сред висшето общество, щом като то ти е изглеждало толкова вредно, че ти дори ме разлюби заради него?

— Не обществото, мила моя — каза той.

— Защо не употреби своята власт — продължих аз, — защо не ме върза, защо не ме уби? Щеше сега да ми бъде по-добре, отколкото да се лиша от всичко, което съставяше моето щастие, щях да се чувствувам добре, нямаше да се срамувам.

И пак започнах да ридая и закрих лицето си.

В това време Катя и Соня, весели и измокрени, разговаряйки високо и смеейки се, дойдоха на терасата; но като ни видяха, млъкнаха и веднага излязоха.

Ние дълго мълчахме, след като те излязоха; аз изплаках сълзите си и ми стана по-леко. Погледнах го. Той седеше, подпрял глава на ръцете си, и искаше нещо да каже в отговор на моя поглед, но само въздъхна тежко и пак се подпря.

Приближих се до него и отстраних ръката му. Погледът му се насочи замислено към мене.

— Да — заговори той, като продължаваше своите мисли. — Всички ние, а особено вие, жените, трябва да преживеем сами цялата глупост на живота, за да можем да се върнем към самия живот; а на другиго не можем да вярваме. Ти още съвсем не бе изживяла тогава тази прелестна и мила глупост, на която аз се любувах в тебе; и аз те оставях да я изживееш и чувствувах, че нямам право да те ограничавам, макар за мене времето да беше вече отдавна минало.

— А защо ти изживяваше това заедно с мене и защо ме оставяше да изживея тази глупост, щом ме обичаш? — казах аз.

— Затуй, защото ти и да искаше, не би могла да ми повярваш; ти трябваше сама да го разбереш и го разбра.

— Ти си разсъждавал, много си разсъждавал — казах аз. — Ти малко си обичал.

Отново замълчахме.

— Това, което ти току-що каза, е жестоко, но то е истина — продума той, като стана изведнъж и започна да ходи по терасата, — да, това е истина. Аз бях виновен! — добави той, като се спря пред мене. — Или не биваше никак да си позволя да те обичам, или да те обичам по-просто, да.

— Да забравим всичко — казах аз плахо.

— Не, което е минало, то вече няма да се върне, никога няма да го върнеш — и гласът му омекна, когато каза това.

— Вече всичко се върна — казах аз, като сложих ръка на рамото му.

Той свали ръката ми и я стисна.

— Не, не казах истината, че не скърбя за миналото; не, аз скърбя, аз плача за онази минала любов, която вече я няма и не може да я има. Кой е виновен за това? Не зная. Остана любовта, но не онази, остана нейното място, но тя цялата изстрада, няма вече в нея сила и сочност, останаха спомените и благодарността, но…

— Не говори така… — прекъснах го аз. — Нека бъде отново всичко, както преди… Нали може да бъде? Да? — запитах аз, като го гледах в очите. Но очите му бяха ясни, спокойни и не гледаха дълбоко в моите.

И докато говорех, аз чувствувах вече, че онова, което желаех и за което го молех, е невъзможно. Той се усмихна със спокойна, кротка, както ми се стори, старческа усмивка.

— Колко си млада ти още, а колко съм стар аз — каза той. — В мене вече няма онова, което ти търсиш; защо да се мамим? — добави той, като продължаваше все тъй да се усмихва.

Аз застанах мълчаливо до него и на душата ми ставаше все по-спокойно.

— Нека не се мъчим да повтаряме живота — продължи той, — нека не лъжем сами себе си. И слава богу, че няма да ги има старите тревоги и вълнения! Няма какво да дирим и да се вълнуваме. Ние вече сме намерили и ни се падна достатъчно щастие. Сега ние трябва да се оттегляме и да даваме път ето на кого — каза той, като сочеше кърмачката, която дойде с Ваня и се спря при вратата на терасата. — Тъй е, мила моя — заключи той, като наклони главата ми към себе си и ме целуна. Не любовникът, а старият приятел ме целуна.

А откъм градината все по-силно и по-сладко се носеше ароматната свежест на нощта, все по-тържествени ставаха звуците и тишината и на небето по-често пламваха звезди. Аз го погледнах и изведнъж на душата ми стана леко; сякаш извадиха от мене онзи болен нравствен нерв, който ме караше да страдам. Изведнъж разбрах ясно и спокойно, че чувството от онова време е изчезнало безвъзвратно, както и самото време, и че да го върнем сега не само е невъзможно, но би било тежко и стеснително. Пък и наистина, толкова ли хубаво беше това време, което ми изглеждаше тъй щастливо? И всичко туй беше вече тъй отдавна, отдавна!…

— Но, време е да пием чай! — каза той и двамата заедно тръгнахме към гостната. При вратата пак срещнах кърмачката с Ваня. Взех в ръцете си детето, закрих голичките му червени крачета, притиснах го до себе си и едва докосвайки устните си, го целунах. То, като насън раздвижи ръчичката си с разперени набръчкани пръсти и отвори мътните си очички, като да диреше или да си спомняше нещо; изведнъж тези очички се спряха на мене, в тях блесна искра от някаква мисъл, пухкавите издути устнички почнаха да се събират и се разтвориха в усмивка. „Мое, мое, мое!“ — помислих аз, като го притисках към гърдите си с щастливо напрежение в цялото си тяло и едва успявах да се сдържа да не му причиня болка. Започнах да целувам студените му крачета, коремчето и ръцете и едва обрасналата с косми главичка. Мъжът ми се приближи до мене, аз закрих бързо лицето на детето и пак го открих.

— Иван Сергеич! — каза мъжът ми, като го пипна с пръст по гушката. Но аз пак закрих бързо Иван Сергеич. Никой освен мене не биваше да го гледа продължително. Погледнах мъжа си, очите му се смееха, като ме гледаха, и на мене за пръв път след толкова дълго време ми беше леко и радостно да гледам в тях.

От този ден завърши моят роман с мъжа ми; старото чувство стана скъп, невъзвратим спомен, а новото чувство на любов към децата и към бащата на моите деца сложи начало на друг, вече съвсем иначе щастлив живот, който аз в тази минута още не съм изживяла…