Лев Толстой
Семейно щастие ^[0] (8)

VIII

От този ден нашият живот и нашите отношения съвсем се измениха. Ние вече не се чувствувахме тъй добре, когато бивахме сами, както преди. Имаше въпроси, които заобикаляхме, и в присъствието на трети човек разговаряхме по-леко, отколкото на четири очи. Щом само станеше дума за живота в село или за бал, очите ни сякаш се премрежваха и ние не можехме спокойно да се гледаме един друг. Сякаш и двамата чувствувахме къде точно е пропастта, която ни разделяше, и се страхувахме да се приближим до нея. Аз бях убедена, че той е горд и избухлив и че трябва да бъда по-внимателна, за да не засягам слабото му място. Той беше уверен, че аз не мога да живея без висшето общество, че на село не ми харесва и че трябва да се подчиня на този нещастен вкус. И ние двамата избягвахме да приказваме направо за тия неща, и двамата си съставяхме невярна представа един задруг. Отдавна вече ние бяхме престанали да бъдем един за друг най-съвършените хора в света, а правехме сравнения с други и тайно се преценявахме един друг. Аз се разболях, преди да заминем, и вместо на село, отидохме на дача, откъдето мъжът ми замина сам при майка си. Когато той заминаваше, аз се бях вече достатъчно оправила, за да замина с него, но той ме увещаваше да остана, сякаш се страхуваше за здравето ми. Чувствувах, че той се страхува не за моето здраве, а защото мислеше, че на село няма да живеем добре; не настоявах много и останах. Без него се чувствувах самотна, но когато той пристигна, видях, че и той вече не запълваше живота ми така, както го запълваше по-рано. Предишните наши отношения, когато, случваше се, всяка мисъл или впечатление, които не споделях с него, ми тежаха като престъпление, когато всяка негова постъпка, всяка негова дума ми се струваха образци на съвършенство, когато от радост ни се искаше да се смеем на каквото и да било, гледайки се един друг — тези отношения така незабелязано се бяха променили, че ние и не усетихме кога са изчезнали. У всекиго от нас се явиха свои отделни интереси, грижи, които вече не се опитвахме да направим общи. Дори престана да ни смущава туй, че всеки си има свой отделен, чужд за другия, свят. Ние свикнахме с тая мисъл и след една година вече, когато се гледахме един друг, в очите ни не мержелееше. Изчезнаха съвсем неговите пристъпи на веселие, младежките му лудории, изчезна неговото всеопрощение и равнодушие към всичко, което по-рано ме възмущаваше, нямаше го вече този дълбок поглед, който преди ме смущаваше и радваше, нямаше ги молитвите, общите възторзи, ние дори не се виждахме често, той постоянно пътуваше и не се страхуваше, не съжаляваше, че ме оставя сама; аз бях постоянно в общество, където нямах нужда от него.

Сцени и свади между нас вече не ставаха, аз се стараех да му угаждам, той изпълняваше всички мои желания и ние като че се обичахме един друг.

Когато оставахме сами, което се случваше рядко, аз не изпитвах с него нито радост, нито вълнение, нито смущение, сякаш оставах сама със себе си. Знаех много добре, че това е моят мъж, не някакъв нов, неизвестен човек, а добър човек — моят мъж, когото познавам като себе си. Аз бях уверена, че зная всичко, което той би направил, зная какво ще каже, как ще погледне; и ако той правеше или гледаше не тъй, както очаквах, тогава ми се струваше, че той е сгрешил. Аз не чаках нищо от него. С една дума, той беше мой мъж и нищо повече. Струваше ми се, че тъй и трябва да бъде, че няма други и между нас дори не е имало никога други отношения. Когато той заминаваше, особено в началото, аз оставах самотна, страшно ми беше и без него чувствувах по-силно значението на опората, която беше той за мене; когато пристигаше, хвърлях се на врата му от радост, макар че след два часа съвсем забравях тази радост и нямаше какво да говоря с него. Само в минути на тиха, сдържана нежност, които се случваха помежду ни, ми се струваше, че нещо не е тъй, както трябва да бъде, че усещам някаква болка в сърцето си, а и в неговите очи, струва ми се, четях същото. Аз чувствувах тази граница на нежността, отвъд която сега той сякаш не искаше, а аз не можех да минавам. Понякога ми беше тъжно за това, но нямаше кога да се замислям над каквото и да било и аз се стараех да забравя тази тъга от неясно чувствуваната промяна в развлеченията, които ми бяха постоянно осигурени. Светският живот, който отначало ме замая с блясъка си и поласка моето самолюбие, скоро завладя напълно наклонностите ми, влезе в моите привички, наложи ми своите окови и зае в душата ми цялото онова място, което беше отредено за обичта ми. Аз вече никога не оставах сама и се страхувах да се замислям за своето положение. Цялото ми време от ранно утро до късна нощ беше заето и не ми принадлежеше дори и когато не излизах. Това вече беше за мен не весело и не досадно, а изглеждаше, че тъй, а не инак е трябвало да бъде всякога.

Така минаха три години, през които нашите отношения си оставаха все същите, като че спряха, замръзнаха и не можеха да станат нито по-лоши, нито по-добри. През тези три години в нашия семеен живот се случиха две важни събития, но и двете не измениха моя живот. Те бяха раждането на моето първо дете и смъртта на Татяна Семьоновна. Отначало майчинското чувство ме завладя с такава сила и предизвика у мене такъв неочакван възторг, щото аз мислех, че ще започне нов живот за мене; но след два месеца, когато захванах отново да излизам, това чувство все повече и повече намаляваше и премина в навик и студено изпълнение на един дълг. Мъжът ми, напротив, след като се роди нашият пръв син, стана както преди кротък, спокоен домосед и предишната своя нежност и веселието си прехвърли върху детето. Често пъти, когато, облечена в балната рокля, влизах в детската стая да прекръстя детето и заварвах там мъжа си, аз като че забелязвах у него укорен и строго внимателен поглед, насочен към мене, и ми ставаше съвестно. Аз изведнъж се ужасявах от своето равнодушие към детето и се питах: „Нима аз съм по-лоша от другите жени? Но какво да правя — мислех си. — Аз обичам своя син, но не мога пък да седя с него по цели дни, досадно ми става; а за нищо на света няма да взема да се преструвам.“ Смъртта на майка му му причини голяма мъка, тежко му беше, както казваше той, да живее след смъртта й в Николское, а аз — макар да ми беше жал за нея и макар да съчувствувах на мъката на мъжа си, сега се чувствувах по-спокойно и по-приятно на село. Целите тези три години ние прекарахме повече в града, на село отивах само един път на два месеца, а на третата година заминахме за чужбина.

Прекарвахме лятото на курорт.

Бях тогава на двадесет и една година, нашето състояние, мислех аз, беше в цъфтящо положение, от семейния живот не исках нищо повече от онова, което той ми даваше; всички, които познавах, струваше ми се, че ме обичат; здравето ми беше добро, тоалетите ми бяха най-хубавите в курорта, знаех, че бях хубава, времето беше прекрасно, заобикаляше ме някаква атмосфера на красота и изящество и ми беше много весело. Аз не бях тъй весела, както бивах в Николское, когато чувствувах, че съм щастлива сама за себе си, че съм щастлива, понеже съм заслужила това щастие, че щастието ми е голямо, но трябва да бъде още по-голямо, че все ми се иска още и още щастие. Тогава беше друго; но и през това лято ми беше добре. Нищо не ми се искаше, на нищо не се надявах, от нищо не се страхувах и струваше ми се, че животът ми беше пълен и съвестта ми, изглежда, беше спокойна. Измежду всички младежи през този сезон нямаше нито един, когото бих могла да отлича с нещо от другите или дори от стария княз К., нашия посланик, който ме ухажваше. Един беше млад, друг стар, единият русокос англичанин, другият французин с брадичка, всички ми бяха еднакви, но всички ми бяха необходими. Всички те бяха еднакво безразлични лица, създаващи радостната атмосфера на живота, който ме заобикаляше. Само един от тях, италианският маркиз Д., повече от другите привлече моето внимание със смелостта, с която изразяваше възхитата си от мене. Той не пропускаше никакъв случай да бъде с мене, да танцува, да язди, да бъде в казиното и така нататък и да ми казва, че съм хубава. Няколко пъти го виждах през прозорците край нашата къща и често неприятният втренчен поглед на сияещите му очи ме караше да се изчервявам и да се озъртам. Той беше млад, хубав, елегантен и главно, с усмивката си и с изразителното си чело приличаше на моя мъж, макар и много по-красив от него. Той ме поразяваше с тази прилика, макар че, общо взето, в устата, в погледа, в дългата долна част на лицето вместо прелестния израз на доброта и идеалното спокойствие на моя мъж в него имаше нещо грубо, животинско. Аз предполагах тогава, че той страстно ме обича и понякога мислех за него с гордо съчувствие. Понякога исках да го успокоя, да го въведа в тон на тиха полуприятелска довереност, но той рязко отклоняваше тези опити и продължаваше да ме смущава неприятно със своята страст, неизразявана, но готова всеки мигда се изрази. Макар и да не признавах това в себе си, аз се страхувах от този човек и въпреки волята си често мислех за него. Моят мъж се познаваше с него и повече, отколкото с другите наши познати, за които беше само мъж на жена си, се държеше студено и високомерно. Към края на сезона заболях и две седмици не излизах от къщи. Когато за пръв път след като бях боледувала, излязох една вечер да послушам музика, научих, че в мое отсъствие е пристигнала отдавна очакваната и известна с красотата си лейди С. Около мене се образува кръг, посрещнаха ме радостно, но още по-интересен кръг бе образуван около пристигналата лъвица. Всички около мене говореха само за нея и за красотата й. Показаха ми я. Действително тя беше прелестна, но мене ме порази неприятно самодоволството на лицето й и аз казах това. Този ден ми се видя досадно всичко онова, което преди беше тъй весело. На другия ден лейди С. устрои излет до един замък, но аз отказах. Почти никой не остана с мене и всичко се измени окончателно в моите очи. Всичко и всички ми се виждаха глупави и досадни, искаше ми се да плача, по-скоро да свърша баните и да се върна в Русия. В душата ми имаше някакво лошо чувство, но аз още не исках да си призная това. Казах, че се чувствувам отслабнала и престанах да се показвам във висшето общество, само заран излизах понякога сама да пия вода или с Л. М., една позната рускиня, отивах в околността. Мъжа ми по това време го нямаше, беше отишъл за няколко дни в Хайделберг, очаквайки да свърша лекуването си, за да заминем за Русия, и от време на време дохождаше при мене.

Веднъж лейди С. увлече цялото общество на лов, а ние с Л. М. следобяд се отправихме към замъка. Докато се изкачвахме бавно с файтона по криволичещото шосе между вековните кестени, през които все по-далеч и по-далеч се откриваха тези хубавички елегантни баденски околности, осветени от залязващите лъчи на слънцето, ние се разговорихме сериозно, както не бяхме говорили никога. Л. М., която вече отдавна познавах, за пръв път ми се представи сега като добра, умна жена, с която може да се говори всичко и с която е приятно да бъдеш другар. Ние говорихме за семейството, за децата, за празнотата на тукашния живот, поиска ни се да си бъдем в Русия, на село и ни стана някак тъжно и хубаво. Под влиянието на същото сериозно чувство ние влязохме в замъка. Вътре беше сенчесто, свежо, горе по развалините трептеше слънцето, чуваха се нечии стъпки и гласове. През вратата като в рамка се виждаше тази прелестна, но студена за нас, русите, баденска картина. Седнахме да си починем и мълчаливо гледахме залязващото слънце. Гласовете се чуха по-ясно и ми се стори, че споменаха моето име. Започнах да се ослушвам и неволно чувах всяка дума. Гласовете бяха познати: това бяха маркиз Д. и фрацузинът, неговият приятел, когото също познавах. Те говореха за мене и за лейди С. Французинът ни сравняваше и преценяваше красотата на едната и на другата. Не говореше нищо оскърбително, но аз усетих как кръвта преля в сърцето ми, когато чух неговите думи. Той подробно обясняваше кое е хубаво в мене и кое е хубаво в лейди С. Аз вече съм имала дете, а лейди С. била на деветнадесет години; моята коса била по-хубава, но затова пък лейди С. имала по-грациозен стан; лейди била голяма дама, докато „вашата — каза той — е средна хубост, една от тия малки руски княгини, които тъй често започват да се явяват тук“. Той завърши със заключението, че аз правя много добре, като не се опитвам да се боря с лейди С. и че аз съм окончателно погребана в Баден.

— Жал ми е за нея.

— Ако тя не поиска да се утеши с вас — прибави той с весел и жесток смях.

— Ако тя замине, ще тръгна след нея — грубо каза гласът с италианския акцент.

— Щастлив смъртен! Той още може да обича! — засмя се французинът.

— Да обичам! — каза гласът и млъкна. — Аз не мога да не обичам! Без това няма живот. Да правиш от живота роман, това е единственото хубаво нещо. А моят роман никога не спира по средата и този ще изкарам до края.

— Bonne chance, mon ami^[1] — каза французинът.

По-нататък вече ние не чувахме, тъй като те завиха на ъгъла и ние чухме стъпките им от другата страна. Те слизаха по стълбата и след няколко минути излязоха от страничната врата и много се учудиха, като ни видяха. Аз се изчервих, когато маркиз Д. се приближи към мене и ми стана страшно, когато, излизайки от замъка, той ми подаде ръка. Не можах да откажа и ние, следвайки Л. М., която вървеше с неговия приятел, тръгнахме към файтона. Бях оскърбена от онова, което бе казал французинът за мене, макар тайно да съзнавах, че той само назова туй, което аз самата чувствувах; но думите на маркиза ме учудиха и възмутиха със своята грубост. Мъчеше ме мисълта, че бях чула неговите думи и въпреки това той не се бои от мене. Противно ми беше да го чувствувам тъй близко до себе си; и без да го гледам, без да му отговарям, стараейки се да държа ръката му тъй, че да не го чувам, аз вървях бързо след Л. М. и французина. Маркизът говореше нещо за прекрасния изглед, за неочакваното щастие да ме срещне и още нещо, но аз не го слушах. Аз мислех в това време за мъжа си, за сина си, за Русия; беше ми някак и съвестно, и жалко, и едновременно нещо ми се искаше и аз бързах по-скоро към дома, в своята самотна стаичка в Hôtel de Bade, за да обмисля свободно всичко онова, което току-що бе накипяло в душата ми. Но Л. М. вървеше бавно, файтонът беше още далече и моят кавалер, както ми се струваше, упорито намаляваше крачките, сякаш се опитваше да ме спре. „Не може да бъде!“ — помислих аз и тръгнах решително по-бързо. Но той положително ме задържаше и дори стискаше ръката ми. Л. М. сви зад завоя на пътя и ние останахме съвсем сами. Стана ми страшно.

— Извинете — казах аз студено и поисках да освободя ръката си, но дантелата на ръкава се закачи за неговото копче. Той се наведе с лице към мене, започна да освобождава дантелата и пръстите му, без ръкавица, докоснаха ръката ми. Някакво ново за мене чувство, нещо средно между ужас и удоволствие, мина като ледена тръпка по гърба ми. Погледнах го, за да изразя със студения си поглед цялото презрение, което чувствувах към него; но погледът ми изрази не това, той изрази уплаха и вълнение. Неговите блестящи, влажни очи, съвсем близо до лицето ми, гледаха страстно мене, шията ми, гърдите ми, двете му ръце пипаха ръката ми над китката, отворените му устни говореха нещо, говореха, че той ме обича, че аз съм всичко за него, и тези устни се приближаваха към мене, и ръцете му стискаха по-силно моите и ме пареха. Огън пробягна по жилите ми, в очите ми тъмнееше, аз треперех и думите, с които исках да го спра, пресъхваха в гърлото ми. Изведнъж почувствувах целувка на бузата си и цяла разтреперена и изстинала, се спрях и го загледах. Безсилна нито да говоря, нито да се движа, изпаднала в ужас, аз очаквах и желаех нещо. Всичко това продължи един миг. Но този миг беше ужасен! Тъй добре го виждах целия в този миг. Така познато ми беше лицето му: това отвесно ниско чело, прилично на челото на моя мъж, което се показваше под сламената шапка, този красив прав нос с широки ноздри, тези дълги, силно напомадени мустаци и брадичка, тези гладко избръснати бузи и загоряла шия. Аз го ненавиждах, страхувах се от него, толкова чужд ми беше той; но в тази минута така силно ми се отразяваха вълнението и страстта на този ненавистен чужд човек! Така непреодолимо ми се искаше да се отдам на целувките на тази груба и красива уста, на обятията на тия бели ръце с тънки жили и пръстени на пръстите. Така ме теглеше нещо да се хвърля слепешката в открилата се внезапно пред мене, привличаща бездна на забранените наслади…

„Аз съм толкова нещастна — мислех си, — нека все повече и повече нещастия се трупат на главата ми.“

Той ме прегърна с една ръка и се наведе към лицето ми. „Нека, нека още и още да се струпа срам и грях върху главата ми.“

— Je vous aime!^[2] — прошепна той с глас, който толкова приличаше на гласа на моя мъж.

Аз си спомних за мъжа ми и детето като за някакви отдавнашни скъпи същества, с които всичко съм свършила. Но изведнъж в това време зад завоя се чу гласът на Л. М., която ме викаше. Аз се опомних, дръпнах ръката си и без да го гледам, почти изтичах към Л. М. Седнахме във файтона и едва сега го погледнах. Той свали шапката си и запита нещо усмихнат. Той не разбираше онова неизразимо отвращение, което изпитвах към него в тая минута.

Моят живот ми се стори тъй нещастен, бъдещето тъй безнадеждно, миналото тъй черно! Л. М. ми говореше, но аз не разбирах думите й. Струваше ми се, че тя говори с мене само от съжаление, за да скрие презрението, което предизвиквам в нея. Във всяка дума, във всеки поглед аз чувствувах това презрение и оскърбително съжаление. Целувката пареше срамно бузата ми и мисълта за мъжа ми и детето ми беше непоносима. Като останах сама в своята стая, аз се надявах да обмисля положението си, но беше ми страшно да седя сама. Не допих чая, който ми поднесоха, и без сама да зная защо, с трескава бързина започнах още същия миг да се приготвям да замина с вечерния влак за Хайделберг при мъжа си.

Когато седнахме с момичето в празния вагон, когато влакът тръгна и от прозореца ме лъхна свежият въздух, аз започнах да се опомням и да си представям по-ясно своето минало и бъдеще. Целият ми семеен живот от деня на преместването ни в Петербург ми се представи изведнъж в нова светлина и легна като укор върху съвестта ми. За пръв път си спомних живо нашите първи дни на село, нашите планове; за пръв път мина през ума ми въпросът: какви бяха неговите радости през цялото това време? И аз се почувствувах виновна пред него. „Но защо той не ме спря, защо лицемереше пред мене, защо избягваше обясненията, защо ме оскърби? — питах се аз. — Защо не употреби своята власт над мене, като ме обича? Или той не ме обичаше?“ Но колкото и да беше той виновен, целувката на чужд човек стоеше на бузата ми и аз я усещах. Колкото повече се приближавах до Хайделберг, толкова по-ясно си представях своя мъж и толкова по-страшна ми изглеждаше предстоящата среща. „Ще му кажа всичко, всичко, ще изплача всичко пред него със сълзи на разкаяние — мислех аз — и той ще ми прости.“ Ала самата аз не знаех именно какво „всичко“ ще му кажа и сама не вярвах, че той ще ми прости.

Но щом влязох в стаята при мъжа си и видях неговото спокойно, макар и учудено лице, почувствувах, че няма какво да му говоря, няма какво да му признавам и няма за какво да му искам прошка. Неизказаната мъка и разкаянието трябваше да си останат в мене.

— Как тъй ти дойде на ум? — каза той. — А пък аз исках утре да дойда при тебе. — Но като се вгледа по-отблизо в лицето ми, той като че се уплаши. — Какво ти е? Какво става с тебе? — продума той.

— Нищо — отговорих, като едва сдържах сълзите си. — Аз вече няма да се връщам. Да си вървим още утре у дома, в Русия.

Той доста дълго мълча и ме погледна внимателно.

— Но кажи какво се е случило с тебе? — каза той.

Аз неволно се изчервих и наведох очи. В неговите очи блесна чувство на оскърбление и гняв. Аз се изплаших от мислите, които можеха да му дойдат на ум, и със силата на преструвката, която и сама не очаквах в себе си, казах:

— Нищо не се е случило, просто ми стана досадно и тъжно сама и много мислих за нашия живот и за тебе. Вече толкова отдавна съм виновна пред тебе! Защо отиваш с мене там, където не ти се иска? Отдавна вече съм виновна пред тебе — повторих аз и отново сълзите бликнаха в очите ми. — Да вървим на село, и то завинаги.

— Ах! Мила моя, остави сантименталните сцени — каза студено той. — Че искаш да идем на село, това е прекрасно, защото и парите ни са малко; а туй че искаш завинаги — то е мечта. Зная, че няма да изтраеш. Пий един чай, това ще бъде по-добре — заключи той и стана, за да позвъни на прислужника.

Представях си всичко, което той можеше да мисли за мене, и се оскърбих от ония страшни мисли, които му приписвах, като срещнах неговия недоверчив и като че укорен поглед, устремен към мене. Не! Той не иска и не може да ме разбере! Казах, че ще ида да видя детето, и излязох от неговата стая. Искаше ми се да бъда сама и да плача, да плача, да плача…