Лев Толстой
Семейно щастие ^[0] (1)

I

Ние бяхме в траур за мама, която умря през есента, и цяла зима живеехме на село, сами с Катя и Соня.

Катя беше стар приятел на нашия дом, гувернантка, която бе отгледала всички ни и която аз помнех и обичах, откакто помнех себе си. Соня беше моя сестра, по-малка от мене. Прекарвахме мрачната и тъжна зима в нашия стар покровски дом. Времето беше студено, ветровито, тъй че преспите засипваха прозорците; прозорците почти винаги бяха замръзнали и мътни и почти през цялата зима ние никъде не отивахме. Рядко дохождаше някой при нас; пък и който дохождаше, не увеличаваше веселостта и радостта в нашия дом. Всички бяха с тъжни лица, всички говореха тихо, сякаш се страхуваха да не събудят някого, не се смееха, въздишаха и често плачеха, като гледаха мене и особено малката Соня в черна рокличка. В къщи сякаш още се чувствуваше смъртта; скръбта и ужасът от смъртта се носеха във въздуха. Стаята на мама беше заключена и на мене ми ставаше страшно, но все пак нещо ме теглеше да надникна в тази студена и празна стая, когато минавах край нея, за да ида да спя.

Тогава бях на седемнадесет години и тъкмо през годината на своята смърт мама искаше да се преселим в града, за да ме въведе в обществото. Смъртта на мама беше за мене голямо нещастие, но трябва да призная, че в това нещастие чувствувах също, че аз съм млада, хубава, както всички ми казваха, а пък ето че втора зима губя времето си напразно, уединена на село. Към края на зимата това чувство на мъка от самотата и просто на досада се засили до такава степен, че аз не излизах от стаята, не отварях пианото и не вземах книга в ръка. Когато Катя ме придумваше да се заема с едно-друго, аз отговарях: не искам, не мога, а отвътре един глас ми казваше: защо? Защо да върша каквото и да било, когато тъй напразно пропада най-хубавото ми време? Защо? А на това „защо“ не намирах друг отговор освен сълзите.

Казваха ми, че през това време съм отслабнала и погрозняла, но това дори не ме интересуваше. Защо? За кого? Струваше ми се, че целият ми живот тъй и трябва да мине в този самотен, затънтен край и в безпомощна мъка, от която самата аз, тъй самотна, нямах сила и дори желание да изляза. Вече към края на зимата Катя започна да се страхува за мене и реши на всяка цена да ме заведе в чужбина. Но за това трябваха пари, а ние почти не знаехме какво ни е останало след смъртта на мама и всеки ден очаквахме опекуна, който трябваше да дойде и да приведе в ред нашите работи.

През март опекунът пристигна.

— Е, слава богу! — каза ми веднъж Катя, когато аз като сянка, без мисъл, без желания, ходех от едно място на друго. — Сергей Михайлич е пристигнал, пратил да питат за вас и искал да бъде тук на обяд. Ти се постегни малко, моя Машечка — прибави тя, — инак какво ли ще помисли той за тебе? Той тъй много обичаше всички ви.

Сергей Михайлич беше наш близък съсед и приятел на покойния ни баща, макар и значително по-млад от него. Освен че неговото пристигане изменяше плановете ни и откриваше възможност да напуснем селото, аз още от детски години бях свикнала да го обичам и уважавам и Катя, като ме съветваше да се постегна, отгатна, че измежду всички мои познати Сергей Михайлич е човекът, пред когото най-много би ми било мъчно да се покажа в лош вид. Освен че аз, както и всички у дома, като почнеш от Катя и Соня, която е негова кръщелница, до последния колар, го обичахме по навик, но за мене той имаше особено значение поради една дума, казана пред мене от мама. Тя каза, че такъв мъж би желала за мене. Тогава това ми се стори чудно и дори неприятно; героят, за когото мечтаех, беше съвсем друг. Моят герой беше тънък, слаб, бледен и печален. А Сергей Михайлич вече беше не млад, висок, набит човек и както ми се струваше, винаги весел; но въпреки това тези думи на мама се запечатаха дълбоко във въображението ми и още преди шест години, когато бях единадесетгодишна и той ми говореше на ти, играеше с мене и ме нарече девойка-теменужка, аз понякога се питах не без страх какво ли ще правя, ако той неочаквано поиска да се ожени за мене.

Преди обяда, към който Катя прибави сладкиши с крем и сос от спанак, Сергей Михайлич пристигна. Аз видях през прозореца как се приближаваше към нас в една малка шейна, но щом зави пред къщи, побързах към гостната и исках да се престоря, че никак не съм го очаквала. Но като чух в антрето тропот, високия му глас и стъпките на Катя, не се сдържах и сама излязох да го посрещна. Хванал Катя за ръка, той говореше високо и се усмихваше. Като ме видя, той се спря и известно време ме гледа, без да се поклони. Стана ми неловко и почувствувах, че се изчервих.

— Ах! Нима това сте вие! — каза той със своя решителен и прост маниер, като разпери ръце и се приближи към мене. — Как можахте толкова да се промените! Колко сте пораснали! Каква ти теменужка! Вие сте станали цяла роза.

Той ме хвана с голямата си ръка за ръката и я стисна тъй силно, честно, почти до болка. Мислех, че ще целуне ръката ми и понечих да се наведа към него, но той още веднъж ми стисна ръката и ме погледна право в очите със своя твърд и весел поглед.

Шест години не бях го виждала. Много се беше променил; поостарял, почернял и с бакембарди, което никак не му приличаше; но никак не бяха се променили неговите прости обноски, откритото му, честно, с едри черти лице, умните блестящи очи и нежната, сякаш детска усмивка.

След пет минути той престана да бъде гост, а стана близък човек за всички нас, дори за прислужниците, които, както личеше от тяхната вежливост, се радваха особено много на неговото пристигане.

Той се държеше съвсем не тъй, както се държаха съседите, които идеха след смъртта на мама и които смятаха за нужно да мълчат и да плачат, докато седяха у нас; той, напротив, беше разговорлив, весел и не споменаваше нито дума за мама, тъй че отначало това равнодушие ми се стори странно и дори неприлично от страна на такъв близък човек. Но после разбрах, че това не било равнодушие, а искреност и бях благодарна за нея.

Вечерта Катя седна да налива чай на старото място в гостната, както ставаше това при мама; ние със Соня седнахме край нея; старият Григорий бе намерил и му даде някогашната таткова лула и той, също както някога, започна да ходи назад-напред из стаята.

— Като си помислиш само колко страшни промени са станали в този дом! — каза той, спирайки се.

— Да — каза Катя с въздишка и като захлупи самовара, погледна към него, вече готова да се разплаче.

— Вие, мисля, помните баща си? — обърна се той към мене.

— Слабо — отговорих аз.

— А колко добре щеше да ви бъде сега с него! — каза той, като гледаше тихо и замислено към моята глава над очите ми. — Аз много обичах вашия баща! — прибави той още по-тихо и ми се стори, че очите му станаха по-блестящи.

— А пък бог прибра и нея! — продума Катя и веднага сложи салфетката върху чайника, извади кърпичка и заплака.

— Да, страшни промени станаха в този дом — повтори той, като се обърна. — Соня, покажи ми играчките си — добави след малко и излезе в салона. Когато той излезе, аз погледнах Катя с очи, пълни със сълзи.

— Какъв славен приятел! — каза тя.

И наистина, някак топло и добре ми стана от съчувствието на този чужд и добър човек.

Откъм гостната се чуваше пискливото гласче на Соня и как той си играе с нея. Аз му изпратих чай; и чух как той седна при пианото и с ръчичките на Соня започна да удря по клавишите.

— Мария Александровна! — чу се неговият глас. — Елате тук, посвирете нещо.

Приятно ми беше, че той се обръща към мене тъй просто и приятелски-заповедно; станах и отидох при него.

— Изсвирете ей това — каза той, като разтвори нотите на Бетовен при адажиото на соната quasi una fantasia^[1]. — Да видим как свирите — добави той и се отдръпна с чашата в един кът на салона.

Кой знае защо, почувствувах, че на него не мога да откажа и да правя уговорки, че свиря лошо; седнах покорно при пианото^[2] и започнах да свиря, както можех, макар и да се страхувах от неговата преценка, защото знаех, че той разбира и обича музиката. Адажиото беше в тон с ония спомени, които бяха извикани по време на разговора ни край масата, и струва ми се, че свирих доста добре. Но скерцото той не ми даде да свиря. „Не, това вие не свирите добре — каза той, като се приближи до мене, — оставете това, а първото не беше лошо. Вие, изглежда, разбирате музиката.“ Тази сдържана похвала ме зарадва тъй, че аз дори се изчервих. За мене беше ново и приятно, че той, приятел и равен на баща ми, говореше на четири очи с мене сериозно, вече не като с дете както преди. Катя се качи горе да приспи Соня и ние останахме двама в салона.

Той ми разказваше за татко, как се сближил с него, как те живели весело някога, когато аз още съм се занимавала с книгите и играчките; и татко в неговите разкази за пръв път ми се представи прост и мил човек, какъвто досега не го познавах. Разпитваше ме също тъй какво обичам, какво чета, какво смятам да правя и ми даваше съвети. Сега той за мене не беше шегаджия и веселяк, който ме ядосва и ми прави играчки, а човек сериозен, естествен и любещ, към когото чувствувах неволно уважение и симпатия. Беше ми леко, приятно и едновременно с това, като говорех с него, чувствувах неволна напрегнатост. Страхувах се за всяка своя дума; тъй ми се искаше самата аз да заслужа неговата обич, която вече бях спечелила само поради туй, че бях дъщеря на баща си.

След като бе сложила Соня в леглото, Катя се присъедини към нас и му се оплака от моята апатия, за която аз не бях казала нищо.

— Най-важното не ми е казала — отговори той, като ми се усмихваше и клатеше с укор глава.

— Какво да ви казвам! Това е много досадно, пък и ще мине — казах аз. (Действително сега ми се струваше, че моята мъка не само ще мине, но че вече е минала и че никога не я е имало.)

— Не е хубаво човек да не умее да понася самотата — каза той, — нима вие — госпожицата?

— Разбира се, аз, госпожицата — отговорих, смеейки се.

— Не, лоша е онази госпожица, която е оживена, докато й се радват, а щом остане сама, веднага се отпуска и вече нищо не й е мило; всичко само за пред хората, а за себе си — нищо.

— Хубаво мнение имате за мене — казах аз, само за да кажа нещо.

— Не! — проговори той, след като помълча малко. — Вие ненапразно приличате на баща си. Съвсем — и неговият добродушен, внимателен поглед отново ме поласка и радостно ме смути.

Едва сега забелязах в неговото при първо впечатление весело лице този характерен само за него поглед — отначало ясен, а после все повече и повече внимателен и малко тъжен.

— Вие не бива и не трябва да скучаете — каза той: — имате музиката, която разбирате, книгите, учението, пред вас е целият живот, за който сега само можете да се подготвите, та после да не скърбите. След една година ще бъде вече късно.

Той говореше с мене като баща или чичо и аз чувствувах, че непрекъснато се старае да бъде наравно с мене. Беше ми и обидно, че ме смята по-долу от себе си, и приятно, че само за мене той смята за необходимо да се старае да бъде друг.

През останалото време тази вечер той говореше с Катя за нашите работи.

— Е, довиждане, любезни приятели — каза той, като стана, приближи се към мене и ме хвана за ръката.

— Кога ще се видим пак? — запита Катя.

— Напролет — отговори той, като продължаваше да ми държи ръката. — Сега ще ида в Даниловка (другото наше село); ще видя как стоят работите, ще уредя, което мога, ще се отбия в Москва — вече по своя работа, а през лятото ще се виждаме.

— Но защо така дълго? — казах аз ужасно тъжно; и действително аз се надявах вече да го виждам всеки ден и изведнъж ми стана тъй тъжно и страшно, че пак ще се върне моята тъга. Изглежда, това се е изразило в погледа ми и в тона на гласа ми.

— Да; занимавайте се повече, не се отдавайте на лошите мисли — каза той, както ми се стори, с твърде студено-обикновен тон. — А напролет ще ви подложа на изпит — добави той, като пусна ръката ми, без да ме гледа.

В антрето, където стояхме да го изпратим, той забърза, като облече шубата си, и пак ме изгледа: „Напразно се старае! — помислих аз. — Нима той мисли, че ми е кой знае колко приятно да ме гледа? Той е добър човек, много добър… и само толкова…“

Но тази вечер ние с Катя дълго време не можахме да заспим и все говорехме, не за него, а как ще прекараме тазгодишното лято, къде и как ще живеем през зимата. Страшният въпрос „защо?“ вече не ми се изпречваше. Струваше ми се много просто и ясно, че трябва да живея, за да бъда щастлива, и в бъдещето си виждах много щастие. Сякаш изведнъж нашият стар, мрачен покровски дом се изпълни с живот и светлина.