Лев Толстой
Семейно щастие ^[0] (7)

VII

Нашето пътуване за Петербург, седмицата, прекарана в Москва, неговите, моите роднини, настаняването ни в новата квартира, пътят, новите градове, лица — всичко това мина като насън. Всичко това беше тъй разнообразно, ново, весело, всичко това беше тъй топло и ярко осветено от неговото присъствие, от неговата любов, че тихият селски живот ми се струваше като нещо отдавнашно и нищожно. За голямо мое учудване вместо светска гордост и студенина, която очаквах да намеря в хората, всички ме посрещаха тъй непринудено-любезно и радостно (не само роднини, но и непознати), че, струваше ми се, всички те са мислили само за мене, очаквали са само мене, за да се чувствуват и самите те добре. Също тъй неочаквано за мене и в светския кръг, който ми се струваше най-добър, мнозина се оказаха познати на моя мъж, за които той никога не беше ми говорил; и често пъти ми се виждаше и странно, и неприятно да чувам от него строги мнения за някои от тия хора, които ми изглеждаха тъй добри. Не можех да разбера защо той се държеше тъй сухо с тях и, гледаше да отбягва много запознанства, които ми изглеждаха привлекателни. Струваше ми се, че колкото повече добри хора познаваш, толкова по-добре, а всички бяха добри.

— Ето, виждаш ли как ще се наредим — казваше той, преди да тръгнем от село; — тук ние сме малки крезовци, а там ще бъдем не особено богати и затова ще трябва да живеем в града само до Великден и да не посещаваме висшето общество, инак ще се объркаме; пък и за тебе не бих искал…

— Защо ми е висшето общество? — отговорих аз. — Само ще посетим театрите, роднините, ще чуем опера и хубава музика и ще се върнем в село дори преди Великден.

Но щом пристигнахме в Петербург, тези планове бяха забравени. Аз изведнъж се озовах в един тъй нов, щастлив свят, толкова много радости ме овладяха, такива нови интереси се явиха пред мене, че аз изведнъж, макар и несъзнателно, се отрекох от цялото си минало и от всички планове на това минало. „Всичко онова е било като на шега; още не е било започнало; а ето това е истинският живот! И какво още ще има?“ — мислех си аз. Безпокойството и начеващата тъга, които ме тревожеха на село, изведнъж, като от някаква магия, съвсем изчезнаха. Любовта към мъжа ми стана по-спокойна и тук никога не помислях дали той не ме обича по-малко? Но аз и не можех да се съмнявам в неговата любов: всяка моя мисъл биваше тозчас разбрана, чувството споделено, желанието изпълнено от него. Неговото спокойствие тук изчезна или вече не ме дразнеше. При това аз чувствувах, че той, освен предишната си любов към мене, тука ми се и радва. Често пъти след някое посещение, ново запознанство или след някоя вечеря у нас, където аз, треперейки вътрешно от страх да не сбъркам, изпълнявах длъжността на домакиня, той казваше: „Браво, моето момиче! Чудесно! Не се страхувай. Наистина всичко е добре!“ И аз бях много радостна. Скоро след като пристигнахме, той писа писмо на майка си и когато ме извика да напиша и аз от себе си, не искаше да ми даде да прочета какво е написал, поради което аз, разбира се, настоях и го прочетох. „Вие не бихте познали Маша — пишеше той, — пък и самият аз не мога да я позная. Откъде се взема тази мила, грациозна самоувереност, вежливост^[1], дори светски ум и любезност. И всичко това е просто, мило, добродушно. Всички са във възторг от нея, пък и самият аз не мога да й се нарадвам и ако беше възможно, бих я обикнал още повече.“

„А! Ето каква съм била!“ — помислих си. И тъй весело и хубаво ми стана, дори ми се стори, че го обичам повече. Моят успех сред всички наши познати беше съвсем неочакван за мене. От всички страни ми казваха, че там съм се харесала особено много на някой чичо, тук някаква леля била във възторг от мене, един ми казва, че в Петербург няма друга жена като мене, друга ме уверява, че само да поискам, мога да стана най-изисканата жена в обществото. Особено братовчедката на мъжа ми, княгиня Д., не млада светска жена, която внезапно се влюби в мене, повече от всички ми говори ласкателни неща, които ми завъртяха главата. Когато братовчедката ме покани за пръв път да идем на бал и помоли за това мъжа ми, той се обърна към мене и едва забележимо, като се усмихваше хитро, запита: искам ли да ида? Аз кимнах с глава в знак на съгласие и почувствувах, че се изчервих.

— Като някаква престъпница признава какво й се иска — каза той, смеейки се добродушно.

— Но нали ти казваше, че не бива да посещаваме висшето общество, пък и не обичаш — отговорих аз, като се усмихвах и го гледах с молещ поглед.

— Ако много ти се иска, да идем — каза той.

— Наистина, по-добре да не ходим.

— Иска ли ти се? Много? — отново запита той.

Аз не отговарях.

— Висшето общество все още не е голяма беда — продължи той, — но светските неосъществени желания — те са и лоши, и грозни. Непременно трябва да отидем и ще отидем — заключи решително той.

— Право да ти кажа — казах аз, — нищо не ми се е искало тъй много, както да отида на този бал.

Ние отидохме и удоволствието, което изпитах, надмина всичките ми очаквания. На бала още повече отколкото преди ми се струваше, че аз съм център, около който всичко се движи, че само за мене е осветена тази голяма зала, свири музика и се е събрала таза тълпа от хора, които се възхищават от мене. Всички, като се почне от коафьора и прислужничката и се свърши с танцьорите и старците, които минаваха през залата, ми се струваше, че ми казваха или ми даваха да почувствувам, че ме обичат. Общото мнение, съставено за мене на този бал и предадено ми от братовчедката, беше, че аз никак не приличам на другите жени, че в мене има нещо особено, селско, естествено и прелестно. Този успех тъй ме поласка, че аз откровено казах на мъжа си, че бих желала тази година да бъда още на два, на три бала, „и то за да им се наситя хубавичко“ — прибавих аз, кривейки си душата.

Мъжът ми се съгласи на драго сърце и на първо време идваше с мене с видимо удоволствие, като се радваше на моите успехи и сякаш съвсем беше забравил или се беше отрекъл от онова, което беше говорил преди.

По-късно той очевидно започна да скучае и да се отегчава от живота, който водехме. Но аз не обръщах внимание на това; дори ако забележех понякога внимателно-сериозния му поглед, устремен въпросително към мене, аз не разбирах значението му. Аз бях тъй объркана от тази, както ми се струваше, внезапно бликнала любов на всички околни към мене, от този въздух на изискаността, удоволствията и новото, който дишах тук за пръв път, така изведнъж изчезна тук моралното му влияние, което ме подтискаше, така приятно ми беше в този свят не само да се сравнявам с него, но и да застана над него и поради това да го обичам още повече и по-самостоятелно, отколкото преди, че не можех да разбера какво неприятно би могъл да види той за мене в светския живот. Аз изпитвах ново за мене чувство на гордост и самодоволство, когато, влизайки в балната зала, всички очи се обръщаха към мене, а той, сякаш се срамуваше да признае пред тълпата, че съм негова, бързаше да ме остави и се изгубваше в черната тълпа на фраковете. „Почакай — често си мислех аз, като дирех с очи в края на залата неговата незабележима, понякога скучаеща фигура, — почакай! — мислех аз. — Ще си отидем в къщи и ти ще разбереш и ще видиш за кого се стараех да бъда хубава и блестяща и какво обичам от всичкото онова, което ме заобикаля тази вечер.“ На мене самата искрено ми се струваше, че моите успехи ме радват само заради него, само затуй, че да мога да ги жертвувам за него. Единственото нещо, с което светският живот можеше да бъде вреден за мене, мислех аз, беше възможността да се увлека в някого от ония, които срещах в това общество, и ревността на мъжа ми; но той така вярваше в мене, изглеждаше тъй спокоен и равнодушен и всички тези млади хора ми изглеждаха така нищожни в сравнение с него, че и единствената според мене опасност от висшето общество не ми изглеждаше страшна. Но въпреки това вниманието на много хора в обществото ми доставяше удоволствие, ласкаеше самолюбието ми, караше ме да мисля, че има някаква заслуга в моята любов към мъжа ми и правеше отношенията ми с него по-самоуверени и като че по-небрежни.

— А аз видях, че ти разговаряше нещо много оживено с Н. Н. — казах веднъж, като се връщахме от бал, заканвайки му се с пръст и назовавайки една от известните дами на Петербург, с която той действително говори тази вечер. Казах това, за да го пораздвижа; той беше особено мълчалив и отегчителен.

— Ах, защо да говорим тъй? И това говориш ти, Маша! — процеди той през зъби, като се мръщеше сякаш от физическа болка. — Колко не приляга това нито на тебе, нито на мене! Остави това за другите; тези лъжливи отношения могат да развалят нашите истински отношения, а аз още се надявам, че истинските ни отношения ще се върнат.

Стана ми срамно и аз млъкнах.

— Ще се върнат ли, Маша? Как ти се струва? — запита той.

— Те никога не са се разваляли и няма да се развалят — казах аз и тогава точно тъй ми се струваше.

— Дай боже — продума той, — иначе време е да си вървим на село.

Но това той ми каза само веднъж, а през останалото време ми се струваше, че и той се чувствува така добре, както се чувствувах аз, а на мене ми беше тъй радостно и весело. Ако понякога му е скучно — утешавах се аз, — то и аз понякога съм скучала заради него на село: ако наистина са се променили малко нашите отношения, всичко това ще се върне отново, щом само през лятото останем сами с Татяна Семьоновна в нашия николски дом.

Така незабелязано за мене мина зимата и ние въпреки нашите планове дори и Великден прекарахме в Петербург. На Томина неделя, когато вече се готвехме да заминаваме, всичко беше прибрано и мъжът ми, който вече купуваше подаръци, дрехи, цветя за селския живот, беше в особено нежно и весело разположение на духа, неочаквано пристигна при нас братовчедката и започна да ни моли да останем до събота, за да отидем на тържествения прием у графиня Р. Тя казваше, че графиня Р. настоятелно ме кани, че принц М., който тогава бил в Петербург, още от миналия бал искал да се запознае с мене, само затова щял да дойде на приема и казвал, че аз съм най-хубавичката жена в Русия. Целият град щял да бъде там и, с една дума, ако не отида, това на нищо нямало да прилича.

Мъжът ми беше на другия край на гостната и разговаряше с някого.

— Е, кажи, ще дойдете ли, Маша? — каза братовчедката.

— Ние искахме в други ден да заминем за село — отговорих нерешително аз, като погледнах мъжа си. Очите ни се срещнаха, той бързо се обърна.

— Аз ще го склоня да остане — каза братовчедката — и в събота ние ще отидем да им позавъртим главите. Нали?

— Това би объркало нашите планове, а ние вече се приготвихме за път — отговорих аз, започвайки да отстъпвам.

— По-добре е да иде довечера да се поклони на принца — обади се от другия край на стаята мъжът ми със сдържано-раздразнен тон, какъвто не бях чувала от него.

— Ах! Той ревнува. За пръв път виждам това — засмя се братовчедката. — Но не заради принца, Сергей Михайлович, а заради всички нас я уговарям. Колко много я моли графиня Р. да отиде!

— Това зависи от нея — отговори студено мъжът ми и излезе.

Видях, че беше развълнуван повече от обикновено; това ме измъчваше и аз не обещах нищо на братовчедката. Щом тя излезе, отидох при мъжа си. Той ходеше замислен назад-напред и нито видя, нито чу как влязох на пръсти в стаята.

„Той вече вижда милия николски дом — мислех си аз, като го гледах — и утринното кафе в светлата гостна, и неговите полета, мужиците, и вечерите в салона, нощните тайнствени гощавки. Не! — реших аз в себе си. — Всички балове на света и ласкателството на всички принцове по света ще дам за неговото радостно смущение, за неговата нежна ласка.“ Исках да му кажа, че няма да ида на приема, че не искам, когато той изведнъж се обърна и като ме видя, намръщи се и промени кротко-замисления израз на лицето си. Отново в погледа му се изрази проницателност, мъдрост и покровителствено спокойствие. Той не искаше да го виждам като обикновен човек: нужно му беше да стои винаги на пиедестал като полубог пред мене.

— Какво има, мила моя? — запита той, като се обърна небрежно и спокойно към мене.

Аз не отговарях. Досадно ми беше, че той се крие от мене, не иска да си остане такъв, какъвто го обичах.

— Искаш ли да идеш в събота на прием? — запита той.

— Исках — отговорих аз, — но на тебе това не ти е приятно. Пък и всичко вече е прибрано за път — добавих аз.

Никога не беше ме гледал тъй студено, никога не беше говорил така студено с мене.

— До вторник няма да замина и ще наредя да извадят всички неща — каза той, — тъй че можеш да отидеш, щом ти се иска. Имай добрината да отидеш. Аз няма да дойда.

Както всякога, когато биваше развълнуван, той започна да ходи нервно из стаята и не ме гледаше.

— Решително не те разбирам — казах аз, застанала на едно място, като го следях с очи, — казваш, че всякога си тъй спокоен (той никога не е казвал това). Защо говориш тъй странно с мене? Аз съм готова заради тебе да пожертвувам това удоволствяе, а ти някак иронично, както никога не си говорил с мене, искаш да отида.

— Че какво! Ти жертвуваш (той особено подчерта тази дума) и аз жертвувам, какво по-хубаво от това? Борба на великодушие. Какво по-добро семейно щастие?

За пръв път чувах от него такива ожесточено-подигравателни думи. И неговата подигравка не ме накара да се засрамя, а ме оскърби, и ожесточението му не ме изплаши, а се предаде и на мене. Той ли, който винаги се страхуваше от фразите в нашите отношения, винаги искрен и естествен, говореше това? И за какво? Затуй, че именно аз исках да пожертвувам за него едно удоволствие, в което не можех да видя нищо лошо, и затуй, че една минута преди това го разбирах тъй хубаво и го обичах. Ролите ни се смениха: той избягваше преките и прости думи, а аз ги дирех.

— Ти много се промени — казах аз и въздъхнах. — С какво съм се провинила пред тебе? Не прѝема, а нещо друго, старо имаш ти в сърцето си против мене. Защо е тази неискреност? Нали самият ти се страхуваше толкова много от нея по-рано? Говори направо, какво имаш против мене? — „Ще каже нещо“ — мислех аз, като си спомнях със самодоволство, че той няма в какво да ме укори през цялата тази зима.

Отидох в средата на стаята, тъй че той трябваше да мине близо покрай мене, и го гледах. „Той ще се приближи, ще ме прегърне и всичко ще се свърши“ — мина ми през ума и дори ми стана жал, че няма да мога да му докажа колко е несправедлив. Но той се спря на края на стаята и ме погледна.

— Все още ли не разбираш? — каза той.

— Не.

— Е, тогава ще ти кажа. Отвратително, за първи път ми е отвратително онова, което чувствувам и което не мога да не чувствувам. — Той се спря, видимо изплашен от грубия тон на своя глас.

— Но какво има? — запитах аз със сълзи на негодувание в очите.

— Отвратително е, че принцът те е намерил за хубавичка и че ти заради това тичаш насреща му, забравяйки и мъжа си, и себе си, и женското си достойнство, и не искаш да разбереш онова, което трябва да чувствува за тебе мъжът ти, щом в самата тебе няма чувство на достойнство; напротив, ти идеш да кажеш на мъжа си, че жертвуваш, тоест „да се покажа пред негово височество е за мене голямо щастие, но аз го жертвувам“.

Колкото повече говореше, толкова повече се разпалваше от тона на собствения си глас и този глас звучеше злъчно, жестоко и грубо. Никога не бях го виждала и не очаквах да го видя такъв; кръв преля в сърцето ми, аз се страхувах, но едновременно ме вълнуваше чувство на незаслужен срам и оскърбено самолюбие и ми се искаше да му отмъстя.

— Отдавна очаквах това — казах аз, — говори, говори.

— Не зная какво си очаквала — продължи той, — можех да очаквам всичко най-лошо, като те виждам всеки ден в тази кал, празнота и разкош на глупавото общество; и дочаках… Дочаках това, че днес ми стана и срамно, и болно като никога; болно за мене, че твоята приятелка с калните си ръце бръкна в сърцето ми и заговори за ревност, ревност от моя страна, и то към кого? Към човек, когото нито аз, нито ти познаваме. А ти, сякаш нарочно искаш да не ме разбираш и да ми жертвуваш, какво?… Срам ме е за тебе, за твоето унижение ме е срам!… Жертва! — повтори той.

„А! Ето къде била властта на мъжа — помислих аз. — Да оскърбява и унижава жената, която с нищо не е виновна. Ето как се проявяват правата на мъжа, но аз няма да им се подчиня.“

— Не, аз нищо не жертвувам за тебе — казах аз, чувствувайки как неестествено се разширяват ноздрите ми и как кръвта се оттегля от лицето ми. — Аз ще ида в събота на приема, непременно ще ида.

— И нека бог ти даде много удоволствие, само че между нас всичко е свършено! — извика той вече в порив на неудържим гняв. — Но повече ти няма да ме мъчиш. Аз бях глупак, че… — започна отново той, но устните му затрепериха и той с видимо усилие се въздържа да не доизкаже онова, което бе започнал.

Аз се страхувах от него и го ненавиждах в тази минута. Исках да му кажа много неща и да му отмъстя за всички оскърбления; но ако отворех уста, щях да заплача и да се унижа пред него. Излязох мълчаливо от стаята. Но щом само престанах да чувам стъпките му, аз изведнъж се ужасих от онова, което бяхме направили. Стана ми страшно, че наистина ще се разкъса навеки тази връзка, която съставяше цялото мое щастие, и аз исках да се върна. „Но дали той се е успокоил достатъчно, за да ме разбере, когато ще му протегна мълчаливо ръка и ще го погледна в очите? — помислих аз. — Ще разбере ли моето великодушие? Ами ако нарече мъката ми преструвка? Или със съзнанието, че е прав и с гордо спокойствие приеме моето разкаяние и ми прости? И защо, защо той, когото тъй обичах, ме оскърби тъй жестоко?…“

Тръгнах не към него, а за стаята си, където дълго седях сама и плаках, като си спомнях с ужас всяка дума от нашия разговор, като заменях тия думи с други, прибавях други, добри думи и отново, с ужас и с чувство на оскърбление си спомнях онова, което стана. Когато привечер излязох за чая и в присъствието на С., който ни беше на гости, се срещнах с мъжа си, почувствувах, че от днес между нас се беше открила цяла пропаст. С. ме запита кога ще заминем. Аз не успях да отговоря.

— Във вторник — отговори мъжът ми — ще отидем и на приема у графиня Р. Нали ще отидеш? — обърна се той към мене.

Аз се изплаших от тона на този обикновен глас и се обърнах смутена към мъжа си. Очите му бяха насочени право към мене, погледът им беше зъл и ироничен, гласът му беше спокоен и студен.

— Да — отговорих аз.

Вечерта, когато останахме сами, той се приближи към мене и ми протегна ръка.

— Моля ти се, забрави всичко, което ти наговорих — каза той.

Хванах ръката му, колеблива усмивка трепна на лицето ми и сълзите бяха готови да потекат от очите ми, но той оттегли ръката си и сякаш уплашен, че може да се разиграе някаква сантиментална сцена, седна на креслото доста далече от мене. „Нима той все още смята, че е прав?“ — помислих аз и приготвеното обяснение и молбата да не ходим на приема се спряха на езика ми.

— Трябва да пишем на мама, че сме отложили заминаването — каза той, — иначе тя ще се безпокои.

— А кога мислиш да тръгнем? — запитах аз.

— Във вторник, след приема — отговори той.

— Надявам се, че това не е заради, мене — казах аз, като го гледах в очите, но очите му само гледаха, а нищо не ми говореха, сякаш бяха с нещо забулени от мене. Лицето му изведнъж ми се стори старо и неприятно.

Ние отидохме на приема и помежду ни сякаш отново се бяха установили добри, дружелюбни отношения; но тези отношения бяха съвсем други, не като предишните.

На приема аз бях седнала между дамите, когато се приближи към мене принцът, тъй че аз трябваше да стана, за да говоря с него. Ставайки, аз неволно потърсих с очи мъжа си и видях, че той ме гледаше от другия край на залата и че се обърна. Изведнъж ми стана тъй срамно и болно, че се смутих болезнено и лицето и шията ми се изчервиха под погледа на принца. Но трябваше да стоя и да слушам какво ми говори той, като ме поглежда отвисоко. Разговорът ни не беше продължителен, той нямаше къде да седне до мене и навярно почувствува, че аз се притеснявам от него. Разговорът ни беше за миналия бал, къде живея през лятото и така нататък. Като се отдалечаваше от мене, той изяви желание да се запознае с моя мъж и аз видях как те се срещнаха и говориха на другия край на залата. Принцът, изглежда, каза нещо за мене, защото по средата на разговора той се усмихна и погледна към нас.

Мъжът ми изведнъж пламна, поклони се ниско и пръв се отдалечи от принца. Аз също се изчервих, стана ми срамно за онова мнение, което сигурно си е съставил принцът за мене и особено за моя мъж. Стори ми се, че всички забелязаха моята плаха срамежливост, докато говорех с принца, забелязаха неговата странна постъпка; бог знае как можеха да си обяснят това; дали не знаят и за нашия разговор? Братовчедката ме доведе до къщи и по пътя ние разговаряхме с нея за мъжа ми. Аз не се стърпях и й разказах всичко, което стана между нас по случай този злополучен прием. Тя ме успокояваше, като казваше, че това е незначителна, съвсем обикновена свада, която няма да остави никакви следи; обясни ми от своя гледна точка характера на моя мъж, намери, че той е станал много необщителен и горд; аз се съгласих с нея и ми се стори, че самата аз сега започнах да го разбирам по-спокойно и по-добре.

Но после, когато останахме двама с мъжа ми, тази присъда над него лежеше на съвестта ми като престъпление и аз почувствувах, че пропастта, която ни разделяше сега един от друг, беше станала още по-дълбока.