Лев Толстой
Семейно щастие ^[0]

I

Ние бяхме в траур за мама, която умря през есента, и цяла зима живеехме на село, сами с Катя и Соня.

Катя беше стар приятел на нашия дом, гувернантка, която бе отгледала всички ни и която аз помнех и обичах, откакто помнех себе си. Соня беше моя сестра, по-малка от мене. Прекарвахме мрачната и тъжна зима в нашия стар покровски дом. Времето беше студено, ветровито, тъй че преспите засипваха прозорците; прозорците почти винаги бяха замръзнали и мътни и почти през цялата зима ние никъде не отивахме. Рядко дохождаше някой при нас; пък и който дохождаше, не увеличаваше веселостта и радостта в нашия дом. Всички бяха с тъжни лица, всички говореха тихо, сякаш се страхуваха да не събудят някого, не се смееха, въздишаха и често плачеха, като гледаха мене и особено малката Соня в черна рокличка. В къщи сякаш още се чувствуваше смъртта; скръбта и ужасът от смъртта се носеха във въздуха. Стаята на мама беше заключена и на мене ми ставаше страшно, но все пак нещо ме теглеше да надникна в тази студена и празна стая, когато минавах край нея, за да ида да спя.

Тогава бях на седемнадесет години и тъкмо през годината на своята смърт мама искаше да се преселим в града, за да ме въведе в обществото. Смъртта на мама беше за мене голямо нещастие, но трябва да призная, че в това нещастие чувствувах също, че аз съм млада, хубава, както всички ми казваха, а пък ето че втора зима губя времето си напразно, уединена на село. Към края на зимата това чувство на мъка от самотата и просто на досада се засили до такава степен, че аз не излизах от стаята, не отварях пианото и не вземах книга в ръка. Когато Катя ме придумваше да се заема с едно-друго, аз отговарях: не искам, не мога, а отвътре един глас ми казваше: защо? Защо да върша каквото и да било, когато тъй напразно пропада най-хубавото ми време? Защо? А на това „защо“ не намирах друг отговор освен сълзите.

Казваха ми, че през това време съм отслабнала и погрозняла, но това дори не ме интересуваше. Защо? За кого? Струваше ми се, че целият ми живот тъй и трябва да мине в този самотен, затънтен край и в безпомощна мъка, от която самата аз, тъй самотна, нямах сила и дори желание да изляза. Вече към края на зимата Катя започна да се страхува за мене и реши на всяка цена да ме заведе в чужбина. Но за това трябваха пари, а ние почти не знаехме какво ни е останало след смъртта на мама и всеки ден очаквахме опекуна, който трябваше да дойде и да приведе в ред нашите работи.

През март опекунът пристигна.

— Е, слава богу! — каза ми веднъж Катя, когато аз като сянка, без мисъл, без желания, ходех от едно място на друго. — Сергей Михайлич е пристигнал, пратил да питат за вас и искал да бъде тук на обяд. Ти се постегни малко, моя Машечка — прибави тя, — инак какво ли ще помисли той за тебе? Той тъй много обичаше всички ви.

Сергей Михайлич беше наш близък съсед и приятел на покойния ни баща, макар и значително по-млад от него. Освен че неговото пристигане изменяше плановете ни и откриваше възможност да напуснем селото, аз още от детски години бях свикнала да го обичам и уважавам и Катя, като ме съветваше да се постегна, отгатна, че измежду всички мои познати Сергей Михайлич е човекът, пред когото най-много би ми било мъчно да се покажа в лош вид. Освен че аз, както и всички у дома, като почнеш от Катя и Соня, която е негова кръщелница, до последния колар, го обичахме по навик, но за мене той имаше особено значение поради една дума, казана пред мене от мама. Тя каза, че такъв мъж би желала за мене. Тогава това ми се стори чудно и дори неприятно; героят, за когото мечтаех, беше съвсем друг. Моят герой беше тънък, слаб, бледен и печален. А Сергей Михайлич вече беше не млад, висок, набит човек и както ми се струваше, винаги весел; но въпреки това тези думи на мама се запечатаха дълбоко във въображението ми и още преди шест години, когато бях единадесетгодишна и той ми говореше на ти, играеше с мене и ме нарече девойка-теменужка, аз понякога се питах не без страх какво ли ще правя, ако той неочаквано поиска да се ожени за мене.

Преди обяда, към който Катя прибави сладкиши с крем и сос от спанак, Сергей Михайлич пристигна. Аз видях през прозореца как се приближаваше към нас в една малка шейна, но щом зави пред къщи, побързах към гостната и исках да се престоря, че никак не съм го очаквала. Но като чух в антрето тропот, високия му глас и стъпките на Катя, не се сдържах и сама излязох да го посрещна. Хванал Катя за ръка, той говореше високо и се усмихваше. Като ме видя, той се спря и известно време ме гледа, без да се поклони. Стана ми неловко и почувствувах, че се изчервих.

— Ах! Нима това сте вие! — каза той със своя решителен и прост маниер, като разпери ръце и се приближи към мене. — Как можахте толкова да се промените! Колко сте пораснали! Каква ти теменужка! Вие сте станали цяла роза.

Той ме хвана с голямата си ръка за ръката и я стисна тъй силно, честно, почти до болка. Мислех, че ще целуне ръката ми и понечих да се наведа към него, но той още веднъж ми стисна ръката и ме погледна право в очите със своя твърд и весел поглед.

Шест години не бях го виждала. Много се беше променил; поостарял, почернял и с бакембарди, което никак не му приличаше; но никак не бяха се променили неговите прости обноски, откритото му, честно, с едри черти лице, умните блестящи очи и нежната, сякаш детска усмивка.

След пет минути той престана да бъде гост, а стана близък човек за всички нас, дори за прислужниците, които, както личеше от тяхната вежливост, се радваха особено много на неговото пристигане.

Той се държеше съвсем не тъй, както се държаха съседите, които идеха след смъртта на мама и които смятаха за нужно да мълчат и да плачат, докато седяха у нас; той, напротив, беше разговорлив, весел и не споменаваше нито дума за мама, тъй че отначало това равнодушие ми се стори странно и дори неприлично от страна на такъв близък човек. Но после разбрах, че това не било равнодушие, а искреност и бях благодарна за нея.

Вечерта Катя седна да налива чай на старото място в гостната, както ставаше това при мама; ние със Соня седнахме край нея; старият Григорий бе намерил и му даде някогашната таткова лула и той, също както някога, започна да ходи назад-напред из стаята.

— Като си помислиш само колко страшни промени са станали в този дом! — каза той, спирайки се.

— Да — каза Катя с въздишка и като захлупи самовара, погледна към него, вече готова да се разплаче.

— Вие, мисля, помните баща си? — обърна се той към мене.

— Слабо — отговорих аз.

— А колко добре щеше да ви бъде сега с него! — каза той, като гледаше тихо и замислено към моята глава над очите ми. — Аз много обичах вашия баща! — прибави той още по-тихо и ми се стори, че очите му станаха по-блестящи.

— А пък бог прибра и нея! — продума Катя и веднага сложи салфетката върху чайника, извади кърпичка и заплака.

— Да, страшни промени станаха в този дом — повтори той, като се обърна. — Соня, покажи ми играчките си — добави след малко и излезе в салона. Когато той излезе, аз погледнах Катя с очи, пълни със сълзи.

— Какъв славен приятел! — каза тя.

И наистина, някак топло и добре ми стана от съчувствието на този чужд и добър човек.

Откъм гостната се чуваше пискливото гласче на Соня и как той си играе с нея. Аз му изпратих чай; и чух как той седна при пианото и с ръчичките на Соня започна да удря по клавишите.

— Мария Александровна! — чу се неговият глас. — Елате тук, посвирете нещо.

Приятно ми беше, че той се обръща към мене тъй просто и приятелски-заповедно; станах и отидох при него.

— Изсвирете ей това — каза той, като разтвори нотите на Бетовен при адажиото на соната quasi una fantasia^[1]. — Да видим как свирите — добави той и се отдръпна с чашата в един кът на салона.

Кой знае защо, почувствувах, че на него не мога да откажа и да правя уговорки, че свиря лошо; седнах покорно при пианото^[2] и започнах да свиря, както можех, макар и да се страхувах от неговата преценка, защото знаех, че той разбира и обича музиката. Адажиото беше в тон с ония спомени, които бяха извикани по време на разговора ни край масата, и струва ми се, че свирих доста добре. Но скерцото той не ми даде да свиря. „Не, това вие не свирите добре — каза той, като се приближи до мене, — оставете това, а първото не беше лошо. Вие, изглежда, разбирате музиката.“ Тази сдържана похвала ме зарадва тъй, че аз дори се изчервих. За мене беше ново и приятно, че той, приятел и равен на баща ми, говореше на четири очи с мене сериозно, вече не като с дете както преди. Катя се качи горе да приспи Соня и ние останахме двама в салона.

Той ми разказваше за татко, как се сближил с него, как те живели весело някога, когато аз още съм се занимавала с книгите и играчките; и татко в неговите разкази за пръв път ми се представи прост и мил човек, какъвто досега не го познавах. Разпитваше ме също тъй какво обичам, какво чета, какво смятам да правя и ми даваше съвети. Сега той за мене не беше шегаджия и веселяк, който ме ядосва и ми прави играчки, а човек сериозен, естествен и любещ, към когото чувствувах неволно уважение и симпатия. Беше ми леко, приятно и едновременно с това, като говорех с него, чувствувах неволна напрегнатост. Страхувах се за всяка своя дума; тъй ми се искаше самата аз да заслужа неговата обич, която вече бях спечелила само поради туй, че бях дъщеря на баща си.

След като бе сложила Соня в леглото, Катя се присъедини към нас и му се оплака от моята апатия, за която аз не бях казала нищо.

— Най-важното не ми е казала — отговори той, като ми се усмихваше и клатеше с укор глава.

— Какво да ви казвам! Това е много досадно, пък и ще мине — казах аз. (Действително сега ми се струваше, че моята мъка не само ще мине, но че вече е минала и че никога не я е имало.)

— Не е хубаво човек да не умее да понася самотата — каза той, — нима вие — госпожицата?

— Разбира се, аз, госпожицата — отговорих, смеейки се.

— Не, лоша е онази госпожица, която е оживена, докато й се радват, а щом остане сама, веднага се отпуска и вече нищо не й е мило; всичко само за пред хората, а за себе си — нищо.

— Хубаво мнение имате за мене — казах аз, само за да кажа нещо.

— Не! — проговори той, след като помълча малко. — Вие ненапразно приличате на баща си. Съвсем — и неговият добродушен, внимателен поглед отново ме поласка и радостно ме смути.

Едва сега забелязах в неговото при първо впечатление весело лице този характерен само за него поглед — отначало ясен, а после все повече и повече внимателен и малко тъжен.

— Вие не бива и не трябва да скучаете — каза той: — имате музиката, която разбирате, книгите, учението, пред вас е целият живот, за който сега само можете да се подготвите, та после да не скърбите. След една година ще бъде вече късно.

Той говореше с мене като баща или чичо и аз чувствувах, че непрекъснато се старае да бъде наравно с мене. Беше ми и обидно, че ме смята по-долу от себе си, и приятно, че само за мене той смята за необходимо да се старае да бъде друг.

През останалото време тази вечер той говореше с Катя за нашите работи.

— Е, довиждане, любезни приятели — каза той, като стана, приближи се към мене и ме хвана за ръката.

— Кога ще се видим пак? — запита Катя.

— Напролет — отговори той, като продължаваше да ми държи ръката. — Сега ще ида в Даниловка (другото наше село); ще видя как стоят работите, ще уредя, което мога, ще се отбия в Москва — вече по своя работа, а през лятото ще се виждаме.

— Но защо така дълго? — казах аз ужасно тъжно; и действително аз се надявах вече да го виждам всеки ден и изведнъж ми стана тъй тъжно и страшно, че пак ще се върне моята тъга. Изглежда, това се е изразило в погледа ми и в тона на гласа ми.

— Да; занимавайте се повече, не се отдавайте на лошите мисли — каза той, както ми се стори, с твърде студено-обикновен тон. — А напролет ще ви подложа на изпит — добави той, като пусна ръката ми, без да ме гледа.

В антрето, където стояхме да го изпратим, той забърза, като облече шубата си, и пак ме изгледа: „Напразно се старае! — помислих аз. — Нима той мисли, че ми е кой знае колко приятно да ме гледа? Той е добър човек, много добър… и само толкова…“

Но тази вечер ние с Катя дълго време не можахме да заспим и все говорехме, не за него, а как ще прекараме тазгодишното лято, къде и как ще живеем през зимата. Страшният въпрос „защо?“ вече не ми се изпречваше. Струваше ми се много просто и ясно, че трябва да живея, за да бъда щастлива, и в бъдещето си виждах много щастие. Сякаш изведнъж нашият стар, мрачен покровски дом се изпълни с живот и светлина.

II

Но ето дойде пролетта. Предишната ми тъга мина и се замени с пролетна мечтателна тъга по непонятни надежди и желания. Макар да живеех не тъй, както в началото на зимата, а се занимавах и със Соня, и с музика, и с четене на книги, аз често се уединявах в градината и дълго, дълго бродех сама по алеите или седях на някоя скамейка и бог знае какво мислех, какво желаех и на какво се надявах. Понякога и цели нощи, особено лунните, прекарвах до сутринта, седнала до прозореца на своята стая, понякога, само по блузка, тихо, да не ме чуе Катя, излизах в градината и тичах по росата до езерото, а един път дори излязох в полето и обиколих самичка през нощта цялата градина.

Сега мъчно мога да си спомня и да разбера ония мечти, които тогава изпълняха въображението ми. Дори когато си спомня, не ми се вярва, че точно това са били моите мечти. Толкова те бяха странни и далече от живота.

В края на май Сергей Михайлич, както бе обещал, се върна от своята обиколка.

За пръв път той пристигна една вечер, когато никак не го очаквахме. Ние седяхме на терасата и се готвехме да пием чай. Градината вече беше цяла в зеленина, в гъсто обраслите лехи славеите вече се бяха настанили за през целите Петрови пости. Кичестите люлякови храсти като че бяха посипани тук-там с нещо бяло и лилаво. Цветовете почваха да цъфтят. Листата в брезовата алея бяха прозрачни, когато слънцето залязваше. Върху терасата падаше свежа сянка. Гъста вечерна роса сигурно щеше да легне върху тревата. Вън, отвъд градината, се чуваха последните звуци на деня, шум от прибиращо се стадо; глупавичкият Никон караше бъчвата по пътеката пред терасата и студената струя на водата, която се изливаше от лейката, шареше черни кръгове по разкопаната земя около стеблата на гиргините и подпорките. При нас, на терасата, върху бялата покривка, светеше и кипеше лъснатият самовар, имаше каймак, гевречета, сладкиши. Катя с пълничките си ръце сръчно премиваше чашките. Аз, без да дочакам чая, огладняла след къпането, ядях хляб с гъст пресен каймак. Бях по басмена блуза с къси ръкави и главата ми беше вързана с кърпа над мокрите коси. Катя го видя първа, още през прозореца.

— А! Сергей Михайлич! — извика тя. — Току-що говорехме за вас.

Аз станах и исках да изляза, за да се преоблека, но той ме завари, когато вече бях при вратата.

— Е, какви са тези церемонии на село — каза той, като гледаше главата ми, вързана с кърпа, и се усмихваше, — вие не се срамувате от Григорий, а аз нали съм за вас Григорий. — Но именно сега ми се стори, че той ме гледа съвсем не тъй, както можеше да гледа Григорий, и ми стана неловко.

— Ей сега ще дойда — казах аз, като се отдалечих от него.

— Че какво лошо има в това? — извика той подире ми. — Също като селска булка.

„Как странно ме погледна той — мислех аз, като се преобличах бързо горе. — Слава богу, че пристигна, сега ще стане по-весело!“ И като се погледнах в огледалото, изтичах весело по стълбата долу и без да скривам, че съм бързала, влязох запъхтяна на терасата. Той седеше при масата и разказваше на Катя за нашите работи. Като ме погледна, той се усмихна и продължи да говори. Нашите работи според неговите думи бяха в отлично състояние. Сега ние трябваше да прекараме само лятото на село, а след туй да заминем или в Петербург, с оглед възпитанието на Соня, или в чужбина.

— Да, ако и вие дойдехте с нас в чужбина — каза Катя, — иначе ние сами там ще се объркаме.

— Ах! С вас бих обиколил целия свят — каза той полушеговито, полусериозно.

— Че какво пък — казах аз, — да тръгнем по света.

Той се усмихна и поклати глава.

— А мама? А моите работи? — каза той. — Но да оставим това. Разкажете ми как прекарахте. Нима пак тъгувахте?

Когато му разказах, че в негово отсъствие аз се занимавах и не скучаех, и Катя потвърди думите ми, той ме похвали и с думи, и с поглед ме погали като дете, сякаш имаше право на това. Струваше ми се, че е необходимо подробно и особено искрено да му съобщя за всичко хубаво, което бях правила, и да му призная като на изповед всичко, от което той можеше да бъде доволен. Вечерта беше тъй хубава, че и когато разтребиха масата, ние останахме на терасата и разговорът беше тъй увлекателен за мене, че и не забелязах как полека-лека около нас беше утихнал всякакъв човешки шум. Наоколо по-силно замириса на цветя, обилна роса заля тревата, недалеч в люляковия храст зачурулика славей и млъкна, като чу гласовете ни; звездното небе сякаш се спусна над нас.

Забелязах, че вече беше мръкнало само поради туй, че един прилеп изведнъж влетя беззвучно под платнения покрив на терасата и запърха около бялата ми кърпа. Аз се притиснах към стената и почти щях да извикам, но прилепът все тъй безшумно и бързо изхвръкна под навеса и се скри в полутъмата на градината.

— Колко обичам вашето Покровское — каза той, като прекъсна разговора. — Цял живот бих седял тук на терасата.

— Че седете — каза Катя.

— Да, седете — промълви той, — животът не седи.

— Защо не се ожените? — каза Катя. — Вие бихте били отличен съпруг.

— Затуй ли, че обичам да седя? — засмя се той. — Не, Катерина Карловна, ние с вас вече не ще се оженим. На мене отдавна вече са престанали да гледат като на човек, когото могат да оженят. А самият аз още по-отдавна и оттогава, право да си кажа, се чувствувам много добре.

Стори ми се, че той говори това някак неестествено-увлекателно.

— Хубава работа! Тридесет и шест години и смята, че вече е изживял живота си — каза Катя.

— И още как съм го изживял — продължи той, — сега вече ми се иска само да седя. А за да се ожениш, трябва друго. Питайте нея — добави той, като посочи с глава към мене. — Ето, такива трябва да женим. А ние с вас ще им се радваме.

В тона му се чувствуваше потаена тъга и напрегнатост, която не можа да скрие от мене. Той помълча малко; и аз, и Катя не казахме нищо.

— Представете си — продължи той, като се извърна на стола, — ако аз неочаквано, поради някакъв нещастен случай, се оженя за някоя седемнадесетгодишна девойка, да речем, за Маш… за Маря Александровна. Примерът е прекрасен, много се радвам, че излезе тъй… това е най-добрият пример.

Аз се засмях и никак не можех да разбера на какво той толкова се радва и какво именно излиза…

— Е, сложете ръка на сърцето си и кажете истината — каза той, обръщайки се шеговито към мене, — нима за вас не би било нещастие да свържете живота си с човек стар, отживял, който иска само да седи, тогава, когато в душата ви бог знае какво кипи, какво ви се иска.

Стана ми неловко, аз мълчах, не знаейки какво да отговоря.

— Не ви правя предложение — каза той, смеейки се, — но кажете си истината, нали не за такъв мъж мечтаете, когато се разхождате вечер сама по алеята; и нали това би било нещастие?

— Не нещастие… — започнах аз.

— Е, все нещо лошо — завърши той.

— Да, но аз може да се лъ…

Но той пак ме прекъсна.

— Ето, виждате ли, тя е съвсем права, аз съм й благодарен за искреността и много се радвам, че поведохме този разговор. И не само туй, такова нещо би било за мене най-голямо нещастие — добави той.

— Какъв сте чудак, никак не сте се променили — каза Катя и излезе от терасата, за да нареди да слагат вечеря.

Ние двамата млъкнахме, след като Катя излезе, и около нас всичко утихна. Само славеят, вече не както пее вечер, откъслечно и нерешително, а като през нощта, без да бърза, спокойно, изпълняше с песента си цялата градина и друг славей откъм дола за пръв път тази вечер му се обади отдалеч. Първият млъкна, сякаш за минутка се ослуша, и още по-силно зачурулика звънко, напрегнато, до пресипване. Царствено-спокойно се носеха тези гласове в техния чужд за нас нощен свят. Градинарят мина и отиде да спи в оранжерията. Той бе обут с дебели ботуши и стъпките му се отдалечаваха все повече и повече по пътеката. Някой свирна пронизително два пъти далече в низината и отново всичко затихна. Едва чуто затрептяха листата, поклати се платното на терасата и някакъв аромат, трептейки във въздуха, нахлу над терасата и се разля по нея. Беше ми неловко да мълча след всичко онова, което се каза, но не знаех какво да говоря. Погледнах го. Блестящите му очи се насочиха в полутъмата към мене.

— Прекрасно е да се живее! — каза той.

Кой знае защо, аз въздъхнах.

— Какво?

— Прекрасно е да се живее! — повторих аз.

И ние отново млъкнахме, и аз отново се почувствувах неловко. Все си мислех, че съм го огорчила, като се съгласих с него, че е стар, и исках да го утеша, но не знаех как да направя това.

— Впрочем довиждане — каза той, ставайки, — майка ми ме чака за вечеря. Днес почти не съм я виждал.

— А пък аз исках да ви изсвиря една нова соната — казах аз.

— Друг път — каза той студено, както ми се стори.

— Довиждане.

Сега още повече ми се стори, че съм го огорчила и ми стана жал. Ние с Катя го изпратихме до входа и постояхме вън, гледайки към пътя, по който той си отиде. Когато вече тропотът на коня му заглъхна, аз се върнах на терасата и отново се загледах в градината и в росната мъгла, сред която се чуваха нощните звуци, дълго още виждах и чувах всичко онова, което исках да видя и да чуя.

Той дойде и втори, и трети път и чувството на стеснение, появило се след странния разговор, който бяхме водили, изчезна съвсем и вече не се възобнови. В течение на цялото лято той по два-три пъти в седмицата дохождаше у дома; аз свикнах с него тъй, че когато той не дохождаше дълго време, струваше ми се неудобно да живея сама и аз му се сърдех и намирах, че той постъпва лошо, като ме оставя. Той се отнасяше с мене като с млад любим другар, разпитваше ме, предразполагаше ме към най-задушевна откровеност, даваше ми съвети, насърчаваше ме, понякога ме мъмреше и възпираше. Но въпреки цялото старание да бъде постоянно наравно с мене, аз чувствувах, че зад онова, което разбирах в него, оставаше още един цял чужд свят, дето той не смяташе за нужно да ме допуска, и това именно по-силно от всичко поддържаше в мене уважение и ме привличаше към него. Знаех от Катя и от съседите, че освен грижите за старата си майка, с която живееше, освен своето стопанство и нашето опекунство, той имал някакви дворянски дела, които му създавали големи неприятности; но как гледаше той на всичко това, какви бяха убежденията му, плановете му, надеждите му, никога нищо не можах да науча от него. Щом само насочех разговора към неговите работи, той се мръщеше по един свой, особен начин, сякаш казваше: „Оставете, моля, това вас какво ви интересува“ и прехвърляше разговора на друга тема. Отначало това ме оскърбяваше, но после тъй свикнах да говорим винаги само за неща, които се отнасят до мене, че аз вече намирах това за естествено.

Друго, което отначало също не ми харесваше, а после, напротив, ми стана приятно — беше неговото пълно равнодушие и като че презрение към моята външност. Никога, нито с поглед, нито с дума, той не ми загатваше, че съм хубава, а, напротив, мръщеше се и се смееше, когато в негово присъствие ме наричаха хубавичка. Той дори обичаше да открива недостатъци в моето облекло и ме ядосваше с тях. Модните рокли и прически, с които Катя обичаше да ме докарва в тържествени дни, извикваха само неговите подигравки, които огорчаваха добрата Катя и на първо време ме смущаваха. Катя, която в себе си беше решила, че аз му се харесвам, никак не можеше да разбере как може човек да не е доволен, ако жената, която му харесва, се показва пред хората в най-добър вид. А пък аз скоро разбрах какво искаше той. На него му се искаше да вярва, че аз не съм кокетка. И когато разбрах това, в мене наистина не остана и сянка от кокетство с накити, прически, маниери; но затуй пък се яви, с бели конци ушито, кокетство с естествената красота в онова време, когато аз още не можех да бъда естествена. Знаех, че той ме обича — дали като дете, или като жена, още не се питах; аз скъпях тази обич и като чувствувах, че той ме смята за най-добрата девойка в света, не можех да не желая тази заблуда да си остане в него. И аз неволно го заблуждавах. Но като го заблуждавах и самата аз ставах по-добра. Аз чувствувах колко по-добре и по-достойно е да показвам пред него най-добрите страни на своята душа, а не на тялото. Моите коси, ръце, лице, моите навици, каквито и да бяха, добри или лоши, както ми се струваше, той оцени веднага и ги познаваше тъй, че аз не бих могла да прибавя към своята външност нищо, освен желанието да го заблудя. Но душата ми той не познаваше; защото я обичаше, защото в същото време тя растеше и се развиваше и именно поради туй аз можех да го заблуждавам и го заблуждавах. И колко леко се чувствувах с него, когато разбрах ясно това! Безпричинните смущения, стеснителността на движенията изчезнаха в мене съвсем. Аз чувствувах, че отпред или отстрани, като седя или като стоя, той ме вижда с коси, причесани нагоре или надолу — той ме познава цяла и струваше ми се, беше доволен от мене такава, каквато бях. Мисля, че ако той, противно на навиците си, като другите ми кажеше неочаквано, че моето лице е прекрасно, аз дори никак не бих се зарадвала. Но затова пък колко радостно и светло ставаше на душата ми, когато той, след някоя моя дума, поглеждаше втренчено в мене, говореше ми с развълнуван глас, на който се стараеше да придаде шеговит тон:

— Да, да, във вас има нещо. Вие сте славна девойка, това трябва да ви кажа.

И за какво получавах тогава такива награди, които изпълняха сърцето ми с гордост и радост? Затуй ли, че казвах, че съчувствувам на любовта на стария Григорий към неговата внучка, или затуй, че се трогвах до сълзи от прочетено стихотворение или роман, или затуй, че предпочитах Моцарт пред Шулхоф^[3]. И чудно, мислех си, с какъв необикновен усет долавях тогава всичко онова, което е хубаво и което трябва да се обича; макар тогава още решително да не знаех кое е хубаво и какво трябва да се обича. Повечето от моите предишни навици и вкусове не му харесваха и достатъчно беше с едно движение на веждите или с поглед да покаже, че не му харесва онова, което искам да кажа, да направи своята особена, съжалителна, едва-едва презрителна гримаса и мене вече ми се струваше, че не обичам онова, което обичах преди. Случваше се понякога, той само поиска да ме посъветва за нещо, а на мене вече ми се струва, че зная какво ще каже. Той ще ме запита, загледан в очите ми, и погледът му извлича от мене мисълта, която той си иска. Всички мои тогавашни мисли, всичките ми тогавашни чувства бяха не мои, а негови мисли и чувства, които изведнъж станаха мои, минаха в моя живот и го озариха. Съвсем незабелязано за себе си аз на всичко започнах да гледам с други очи: и на Катя, и на слугите ни, и на Соня, и на себе си, и на своите занимания. Книгите, които по-рано прочитах само за да убия досадата, изведнъж станаха за мене едно от най-добрите удоволствия в живота; и всичко само поради туй, че ние говорехме с него за книги, че четяхме заедно, че той ми ги донасяше. По-рано заниманията ми със Соня, уроците, които й давах, бяха за мене тежко задължение, което аз си налагах да изпълнявам само от съзнание за дълг; той веднъж само постоя на един урок — и оттогава за мене остана радост да се грижа за успеха на Соня. По-рано ми изглеждаше невъзможно да науча цяла музикална пиеса; а сега, като знаех, че той ще ме слуша и похвали може би — аз свирех един пасаж по четиридесет пъти наред, тъй че бедната Катя запушваше ушите си с памук, а на мене никак не ми беше досадно. Същите стари сонати сега звучаха съвсем иначе и излизаха съвсем иначе и много по-добре. Дори Катя, която познавах и обичах като себе си, и тя се измени в моите очи. Едва сега разбрах, че тя съвсем не беше длъжна да бъде майка, приятелка, робиня, каквато беше за нас. Разбрах цялата самоотверженост и преданост на това любещо създание, разбрах всичко, за което й бях задължена; и почнах още повече да я обичам. Той ме научи също тъй да гледам на нашите слуги, селяни, работници, момичета съвсем иначе, а не както преди. Смешно е да се каже, но до седемнадесетата си година аз бях живяла между тези хора по-чужда за тях, отколкото за хората, които никога не бях виждала; нито веднъж не бях помисляла, че тия хора също тъй обичат, желаят и съжаляват, както и аз. Нашата градина, нашите гори, нашите поля, които познавах толкова отдавна, изведнъж станаха нови и прекрасни за мене. Ненапразно той казваше, че в живота има само едно несъмнено щастие — да живееш за другиго. Тогава това ми изглеждаше странно, аз не го разбирах; но това убеждение, независимо от мисълта, вече проникваше в сърцето ми. Той ми откри цял свят от радости в настоящето, без да измени нещо в моя живот, без да прибави нещо, освен себе си във всяко впечатление. Безмълвно беше всичко около мене както още от детските ми години, но достатъчно беше само да се яви той, та всичко това да заговори и да бликне в надпревара в душата ми, изпълняйки я с щастие.

Често през това лято аз се прибирах горе, в своята стая, лягах в леглото и вместо предишната пролетна тъга от желания и надежди за бъдещето, обхващаше ме тревогата за щастието в настоящето. Аз не можех да заспя, ставах, сядах в леглото при Катя и й казвах, че съм напълно щастлива, което, както сега си спомням, съвсем не беше нужно да й казвам: тя сама можеше да види това. Но тя ми казваше, че и на нея нищо не й е нужно, че тя също е много щастлива и ме целуваше. Аз й вярвах, струваше ми се тъй необходимо и справедливо всички да бъдат щастливи. Но Катя можеше също тъй да мисли за сън и дори, преструвайки се на сърдита, понякога ме пъдеше от леглото си и заспиваше; а аз още дълго прехвърлях през ума си всичко онова, което ме правеше тъй щастлива. Понякога аз ставах и се молех за втори път, молех се със свои думи, за да благодаря на бога за цялото онова щастие, което ми бе дал.

И в стаичката беше тихо; само сънно и спокойно дишаше Катя, часовникът тиктакаше до нея и аз се обръщах и шепнех или се кръстех и целувах кръста на шията си. Вратите бяха затворени, капаците на прозорците бяха спуснати, някаква муха или комар, трептейки, бръмчеше на едно място. И ми се искаше никога да не излизам от тази стаичка, не исках да настъпва утро, не исках да се разпръсне тази моя сърдечна атмосфера, която ме заобикаляше. Струваше ми се, че моите мечти, мисли и молитви са живи същества, които тук, в мрака, живеят с мене, летят около леглото ми, стоят над мене. И всяка мисъл беше негова мисъл, и всяко чувство — негово чувство. Тогава още не знаех, че това е любов, мислех, че всякога може да е тъй, че тъй даром се дава това чувство.

III

Един ден по жътва ние с Катя и Соня отидохме следобяд в градината на нашата любима скамейка — в сянката на липите над дола, отвъд който се откриваше гледката на гората и полето. Сергей Михайлич вече три-четири дни не беше дохождал у нас и този ден ние го очаквахме, още повече, че нашият управител ни беше казал, че той е обещал да дойде на полето. Към два часа ние видяхме, че той мина на кон край нивите, засети с ръж. Катя нареди да донесат праскови и вишни, които той много обичаше, погледна ме усмихната, полегна на скамейката и задряма. Аз откъснах едно криво гладко клонче липа със сочни листа и сочна кора, която измокри ръката ми, и като махах с него над лицето на Катя, продължавах да чета, а в същото време непрекъснато вдигах очи от книгата и поглеждах към полския път, по който той трябваше да дойде. Соня правеше беседка за куклите си при корена на една стара липа. Денят беше горещ, безветрен, припичаше, облаци се трупаха и тъмнееха и още от зори се надигаше буря. Аз бях развълнувана както всякога пред буря. Но следобяд облаците започнаха да се разпръсват по краищата, слънцето изплува на чисто небе и само някъде далеч прогърмяваше и върху тежкия облак, който бе увиснал над хоризонта и се сливаше с праха от полето, от време на време се прорязваха чак до земята бледите зигзази на светкавицата. Ясно беше, че за днес бурята ще се разнесе, поне у нас. По пътя, който тук-таме се виждаше отвъд градината, безспирно ту бавно се мъкнеха високи скърцащи коли, натоварени със снопи, ту бързо трополяха насреща им празни талиги, трепереха краката на изправените в тях талигари и се развяваха ризите им. Гъстият прах не се разнасяше, а стоеше зад плета между прозрачните листа на дърветата в градината. По-нататък, на хармана, се чуваха същите гласове, същото скърцане на колела и същите тия жълти снопи, като се издигаха бавно край стобора, после летяха във въздуха и пред очите ми израстваха кръгли къщи, очертаваха се острите им покриви и фигурите на мужиците се суетяха по тях. Отпред, по прашното поле, също се движеха коли и също тъй се виждаха жълти снопи, и същите звуци на коли, гласове и песни долитаха от далечината. От единия край все по-открито и по-открито ставаше стърнището с ивиците пелин, израснал по междите. По-надясно, долу, по некрасиво осеяната с класове ожъната нива се виждаха пъстрите облекла на жените-връзвачки, които се навеждаха, размахваха ръце и осеяната с класове нива се очистваше, и красиви снопи се нареждаха гъсто по нея. Сякаш изведнъж пред очите ми лятото се превръщаше на есен. Прах и пек навсякъде, с изключение на нашето любимо място в градината. От всички страни в този прах и пек, под палещото слънце, говореше, шумеше и се движеше трудовият народ.

А Катя тъй сладко похъркваше под бялата батистена забрадка върху нашата прохладна скамейка, вишните тъй сочно лъскави се чернееха в чинията, роклите ни бяха тъй ярки и чисти, водата в чашата тъй радостно и светло трептеше от слънцето и на мене ми беше тъй добре! „Какво да правя? — мислех си аз. — Виновна ли съм, че съм тъй щастлива? Но как да споделя щастието си? Как и на кого да отдам себе си и цялото си щастие?“

Слънцето вече се беше скрило зад върха на брезовата алея, прахът се стелеше по полето, далечината, осветена отстрани, се виждаше по-ясно и по-светло, облаците съвсем се разнесоха, на хармана зад дърветата се виждаха трите нови покриви на копни и мужиците бяха слезли от тях; колите с громки викове изтрополяха, изглежда, за последен път; жените с вили на раменете и въжета от слама на поясите си отминаха към къщи, пеейки високо, а Сергей Михайлич все още не идеше, макар аз отдавна да бях видяла, че той слезе с коня си надолу. Изведнъж по алеята, откъм онази страна, от която никак не го очаквах, се показа неговата фигура (той беше заобиколил дола). С весело, сияещо лице, свалил шапката си, той идеше с бързи крачки към мене. Като видя, че Катя спи, той прехапа устна, затвори очи и тръгна на пръсти; веднага забелязах, че той е в онова особено настроение на безпричинна веселост, което аз страшно обичах в него и което ние наричахме див възторг. Той беше също като ученик, който се е изплъзнал от занятия; цялото му същество, от лицето до краката, излъчваше доволство, щастие и детска игривост.

— Е, здравейте, млада теменужке, как сте? Добре ли? — каза той шепнешком, като се приближи до мене и стисна ръката ми… — А аз съм отлично — отговори той на въпроса ми, — сега съм на тринадесет години, иска ми се да играя на конче и да се катеря по дърветата.

— В див възторг? — казах аз, като гледах неговите смеещи се очи и чувствувах, че този див възторг минава и в мене.

— Да — отговори той, като намигаше с едното око и като сдържаше усмивката си. — Само че защо трябва да удряте Катерина Карловна по носа?

Загледана в него и продължавайки да махам с клончето, аз и не забелязах, че съм смъкнала кърпата от Катя и я галех по лицето с листата. Засмях се.

— А тя ще каже, че не е спала — продумах аз шепнешком, уж за да не разбудя Катя; но съвсем не затова: просто ми беше приятно да говоря с него шепнешком.

Той замърда шеговито устни, с което искаше да каже, че говори тъй тихо, та нищо не се чува. Като видя чинията с вишните, той я взе уж крадешком, тръгна към Соня под липата и седна върху куклите й. Соня отначало се разсърди, той скоро се помири с нея, увличайки я в една игра, в която двамата трябваше да се надпреварват да изядат вишните.

— Искате ли да поръчам да донесат още — казах аз, — или да отидем сами.

Той взе чинията, постави в нея куклите и тримата тръгнахме към сайванта. Соня тичаше със смях подире ни, като го дърпаше за палтото, за да й даде куклите. Той й ги даде и се обърна сериозно към мене.

— Е, как да не сте теменуга — каза ми той все още тихо, макар че вече нямаше защо да се страхува, че ще събуди някого, — щом само се приближих до вас след всичкия този прах, пек, след толкова тичане, изведнъж ме лъхна дъх на теменуга. И не на миризлива теменуга, а знаете, на онази първата, тъмничката, която дъха на разтопен сняг и на пролетна трева.

— Е, ами добре ли върви всичко в стопанството? — запитах го аз, за да скрия радостното смущение, което извикаха в мене думите му.

— Отлично! Този народ навсякъде е отличен. Колкото повече го познаваш, толкова повече го обичаш.

— Да — казах аз, — днес, преди да дойдете вие, аз гледах от градината как работят и изведнъж ми стана тъй съвестно, че те се трудят, а на мене ми е тъй добре, че…

— Недейте кокетничи с това, мила моя — прекъсна ме той, като изведнъж сериозно, но ласкаво ме погледна в очите: — тази работа е свята. Дано ви пази бог да не се хвалите с това.

— Но аз го казвам само на вас.

— Да, знам. А как ще наберем вишните?

Сайвантът беше заключен, а и нямаше никого от градинарите (той всички изпращаше на работа). Соня изтича за ключа, но той, без да я чака, се покачи, дигна мрежата и скочи отвъд.

— Искате ли? — чух оттам гласа му. — Дайте чинията.

— Не, искам сама да късам, ще ида за ключа — казах аз, — Соня няма да го намери…

Но в същото време ми се искаше да надникна и видя какво прави той там, как гледа, как се движи, предполагайки, че никой не го вижда. Тогава просто не ми се искаше нито за минута да го изгубя от очи. Изтичах на пръсти из копривата от другата страна на сайванта, където беше по-ниско, и като се покачих върху една празна каца, тъй че стената стигаше по-долу от гърдите ми, наведох се над сайванта. Огледах вътрешността на градината с нейните стари, превити дървета и с назъбените широки листа, под които виснеха натежали черните сочни плодове, и като проврях глава под мрежата, зад чепатия клон на една стара вишна, видях Сергей Михайлич. Той сигурно мислеше, че аз съм си отишла, че никой не го вижда. Свалил шапка и затворил очи, той седеше на разклонението на една стара вишна и старателно валяше на топче парче вишнева смола. Изведнъж той сви рамене, отвори очи, продума нещо и се усмихна. Толкова не му приличаха тази дума и тази усмивка, че на мене ми стана съвестно, дето го наблюдавам. Стори ми се, че тази дума беше: Маша! „Не може да бъде“ — мислех аз. „Мила Маша!“ — повтори той вече по-тихо и още по-нежно. Но аз вече ясно чух тия две думи. Сърцето ми заби тъй силно и изведнъж ме обхвана такава вълнуваща, сякаш забранена радост, че аз се хванах с ръце за стената, за да не падна и да се не издам. Той чу движението ми, озърна се изплашен и като наведе изведнъж очи, изчерви се, цял пламна като дете. Искаше да ми каже нещо, но не можа и лицето му пламтеше все по-силно и по-силно. Но той се усмихна, като ме гледаше. Аз също се усмихнах. Цялото му лице засия от радост. Това вече беше не старият чичо, който ме милваше и поучаваше, това беше равен на мене човек, който ме обичаше и се страхуваше от мене и от когото аз се страхувах и го обичах. Ние нищо не говорехме и само се гледахме един друг. Но неочаквано той се намръщи, усмивката и блясъкът в очите му изчезнаха и той отново се обърна към мене студено, бащински, сякаш вършехме нещо лошо и сякаш той се опомни и ме съветваше и аз да се опомня.

— Но слизайте, ще се ударите — каза той. — И оправете косите си; вижте на какво сте заприличали.

„Защо се преструва? Защо иска да ми причини мъка?“ — помислих си с яд. И в същата минута ме обхвана непреодолимо желание да го смутя още веднъж и да изпитам силата, която имах върху него.

— Не, искам сама да бера — казах аз и като се хванах с ръце за най-близкия, клон, скочих на стената. Преди той да успее да ме прихване, аз вече скочих в градината.

— Какви глупости вършите? — каза той, като се изчерви отново, и уж ядосан, гледаше да скрие смущението си. — Та вие можехте да се ударите. И как ще излезете оттук?

Той беше смутен повече, отколкото преди, но сега това смущение вече не ме зарадва, а ме изплаши. То се предаде на мене, аз се изчервих и избягвайки погледа му и не знаейки какво да кажа, започнах да късам плодове, които нямаше къде да слагам. Укорявах се, разкайвах се, страхувах се и ми се струваше, че с тази си постъпка навеки пропаднах в неговите очи. И двамата мълчахме, и на двама ни беше тежко. Соня, която дотича с ключа, ни спаси от това тежко положение. Дълго след това ние нищо не си говорехме един на друг и двамата се обръщахме към Соня. Когато се върнахме при Катя, която ни уверяваше, че не била спала и всичко чула, аз се успокоих, а той отново се стараеше да попадне в своя покровителствен бащински тон, но този тон вече не му се удаваше и не ме мамеше. Аз живо си спомних сега разговора, който ние бяхме водили преди няколко дена помежду си.

Катя казваше, че мъжът по-лесно обича и по-лесно изразява обичта си, отколкото жената.

— Мъжът може да каже, че обича, а жената — не — казваше тя.

— А на мене ми се струва, че и мъжът не бива и не може да каже, че обича — каза той.

— Защо? — запитах аз.

— Защото това винаги ще бъде лъжа. Какво откритие е туй, че човек обича? Сякаш щом каже това, нещо ще щракне и хоп — любов! Сякаш щом той произнесе тази дума, трябва да стане нещо необикновено, някакви знамения, ще гръмнат всички топове наведнъж. Струва ми се — продължи той, — че хората, които тържествено произнасят тия думи: „Обичам ви“, или мамят себе си, или, което е по-лошо, мамят другите.

— Но как ще научи жената, че я обичат, щом няма да й кажат това? — запита Катя.

— Това не зная — отговори той, — всеки човек има свои думи. А щом има някакво чувство, то непременно ще намери своя израз. Когато чета романи, аз винаги си представям колко смутено трябва да е лицето на поручик Стрелковски или на Алфред, когато ще каже: „Елеонора, аз те обичам!“ и мисли, че изведнъж ще се случи нещо необикновено; а нищо не се случва нито с нея, нито с него — същите очи, същият нос и всичко си е същото.

Още тогава чувствувах в тази шега нещо сериозно, което се отнася до мене, но Катя не позволяваше да се гледа така леко на героите от романите.

— Вечно парадокси — каза тя. — Но кажете наистина, нима сам вие не сте казвали на някоя жена, че я обичате?

— Никога не съм казвал и на колене не съм падал — отговори той, смеейки се, — и никога не ще кажа…

„Да, той не чувствува нужда да ми казва, че ме обича — мислех аз сега, като си спомнях живо този разговор. — Той ме обича, аз зная това. И цялото му старание да изглежда равнодушен няма да ме разубеди…“

През цялата тази вечер той малко говори с мене, но във всяка негова дума към Катя, към Соня, във всяко негово движение и всеки негов поглед аз виждах любов и не се съмнявах в нея. Беше ми само досадно и жал за него, че смята за нужно още да се крие и преструва на безразличен, когато всичко вече е тъй ясно и когато би било тъй лесно и просто да бъде тъй невъзможно щастлив. Но аз се измъчвах, сякаш бях извършила престъпление, че скочих при него в градинката. Все ми се струваше, че той ще престане да ме уважава за това и че ми се сърди.

След чая аз тръгнах към пианото, а той тръгна след мене.

— Изсвирете нещо, отдавна не съм ви слушал — каза той, настигайки ме в гостната.

— И аз исках… Сергей Михайлич! — казах, като го погледнах изведнъж право в очите. — Не ми ли се сърдите?

— За какво? — запита той.

— Че не ви послушах след обяда — казах аз и се изчервих.

Той ме разбра, поклати глава и се усмихна. Погледът му говореше, че би следвало да ми се поскара, но че той няма сили за това.

— Нищо не е станало, ние сме си пак приятели — казах аз, сядайки при пианото.

— Разбира се! — каза той.

В големия висок салон имаше само две свещи на пианото, останалото пространство беше полутъмно. През отворените прозорци надничаше светлата лятна нощ. Всичко беше тихо, само стъпките на Катя от време на време проскърцваха в тъмната гостна и неговият кон, вързан под прозореца, пръхтеше и удряше копито в лободата. Той седеше зад мене, тъй че аз не го виждах; но навсякъде в полутъмата на тая стая, в звуците, в самата мене чувствувах неговото присъствие. Всеки поглед, всяко негово движение, които аз не виждах, намираха отзвук в сърцето ми. Свирех сонатата-фантазия от Моцарт, която той ми бе донесъл и която научих пред него и за него. Аз съвсем не мислех за онова, което свиря, но, изглежда, свирех добре и ми се струваше, че той го харесва. Чувствувах насладата, която той изпитваше, и без да го гледам, чувствувах погледа, който бе устремен към мене откъм гърба ми. Съвсем неволно, продължавайки да движа пръстите си несъзнателно, аз се обърнах към него. Главата му се очертаваше ярко на светлия фон на нощта. Той седеше, опрял глава на ръце, и гледаше втренчено със сияещите си очи към мене. Аз се усмихнах, като видях този поглед, и престанах да свиря. Той също се усмихна и поклати с укор глава към нотите, за да продължа. Когато свърших, луната светеше по-ярко, дигнала се беше високо и в стаята освен слабата светлина на свещите през прозорците вече влизаше друга, сребриста светлина, която падаше на пода. Катя каза, че на нищо не прилича, дето спрях на най-хубавото място, и че съм свирила лошо; но той каза, че, напротив, никога не съм свирила тъй хубаво, както днес, и започна да ходи по стаите, през салона в тъмната гостна и пак в салона, като всеки път поглеждаше към мене и се усмихваше. И аз се усмихвах, дори ми се искаше да се смея без всякаква причина, толкова бях радостна от нещо, което се беше случило днес, преди малко. Щом само той излезеше от вратата, аз прегръщах Катя, с която бяхме при пианото, и започвах да я целувам по любимото ми местенце, по меката шия под брадичката; щом се върнеше, аз придавах уж сериозен израз на лицето си и едва се сдържах да не се засмея.

— Какво е станало днес с нея? — казваше му Катя.

Но той не отговаряше, а само ме поглеждаше и се смееше. Той знаеше какво бе станало с мене.

— Вижте каква нощ! — каза той откъм гостната, спрял се пред отворената към градината врата на балкона.

Ние отидохме при него и наистина това беше чудна нощ, каквато след туй никога не видях. Пълната луна се беше издигнала над къщата, зад нас, тъй че не се виждаше и половината от сянката на покрива, на стълбовете и платното на терасата лежеше отстрани en raccourci^[4] върху пясъчната пътека и могилката с цветята.

Всичко останало беше светло и залято със сребърна роса и лунна светлина. Широката цветна пътека, по която от единия край косо се стелеха сенките на гергините и подпорките, цялата светла и студена, блеснала с неравния чакъл, се губеше в мъглата и далечината. През дърветата се виждаше светлият покрив на оранжерията и откъм дола се вдигаше все по-гъста мъгла. Вече няколко голи храсти люляк, целите до най-малките клончета, бяха светли. Всички овлажнени от росата цветя можеха да се отличат едно от друго. В алеите сенките и светлините се сливаха тъй, че алеите сякаш бяха някакви люлеещи се и треперещи къщи. Надясно, в сянката на къщата, всичко беше черно, безразлично и страшно. Затова пък още по-светъл изплуваше от този мрак чудновато разклоненият връх на тополата, който, кой знае защо, се беше спрял тук, близо до къщи, горе в ярката светлина, а не бе отлетял далече някъде в губещото се синкаво небе.

— Да излезем да се поразходим — казах аз.

Катя се съгласи, но каза да обуя галошите си.

— Няма нужда, Катя — казах аз, — ето Сергей Михайлич ще ме хване под ръка.

Сякаш това можеше да ми попречи да измокря краката си. Но тогава това и на трима ни беше понятно и никак не ни учудваше. Той никога не беше ме хващал под ръка, но сега аз сама го хванах и той не се учуди. Тримата слязохме от терасата. Целият този свят, това небе, тази градина, този въздух не бяха същите, каквито ги познавах.

Като гледах напред по алеята, по която вървяхме, все ми се струваше, че по-нататък не може да се отиде, че там свършва светът на възможното, че всичко това трябва завинаги да бъде заковано в своята красота. Но ние вървяхме напред и вълшебната стена на красотата се разтваряше, пускаше ни и там също тъй, като че беше нашата позната градина с дърветата, пътеките, сухите листа. И ние като че ходехме по пътеките, стъпвахме върху кръговете от светлина и сенки и като че сухият лист шумолеше под краката ми и свежото клонче докосваше лицето ми. И като че това беше той, който бавно и тихо стъпяше до мене и държеше внимателно ръката ми, и като че това беше Катя, която, поскърцвайки с обувките си, вървеше редом с нас. И вероятно не друг, а луната на небето ни огряваше през неподвижните клони…

Но при всяка крачка зад нас и отпред отново се затваряше вълшебната стена и аз преставах да вярвам, че може още да се върви по-нататък, преставах да вярвам във всичко, което съществуваше.

— Ах! Жаба! — каза Катя.

„Кой и защо казва това?“ — помислих аз. Но после си спомних, че това е Катя, че тя се страхува от жаби и погледнах в краката си. Малка жабичка подскочи и замря пред мене и малката й сянка се виждаше върху светлата пръст на пътеката.

— А вие не се ли страхувате? — каза той.

Аз го потледнах. Една липа в алеята липсваше на онова място, където минавахме, и аз ясно виждах лицето му. То беше тъй прекрасно и щастливо…

Той каза: „Вие не се ли страхувате?“, а аз чувах, че казва: „Обичам те, мило момиче!“ „Обичам! Обичам!“ — повтаряше гласът му, ръката му; и светлината, и сянката, и въздухът, и всичко повтаряше същото.

Обиколихме цялата градина. Катя вървеше до нас със своите малки крачки и дишаше тежко от умора. Тя каза, че е време да се връщаме и на мене ми стана тъжно, тъжно за нея, бедната. „Защо тя не чувствува същото, което чувствуваме ние? — мислех си аз. — Защо не всички са млади, не всички са щастливи, както тази нощ и както ние с него?“

Върнахме се в къщи, но той още дълго не си отиваше, макар че пропяха петлите, че всички в къщи спяха и конят му все по-често и по-често удряше копито по лободата и пръхтеше под прозореца. Катя не ни напомняше, че е късно и ние, разговаряйки за най-празни неща, останахме, без да знаем това, до три часа̀ сутринта. Вече пееха трети петли и беше почнало да се разсъмва, когато той си отиде. Сбогува се както обикновено, без да каже нещо особено; но аз знаех, че от днес той е мой и аз няма вече да го загубя. Щом признах пред себе си, че го обичам, разказах всичко и на Катя. Тя беше радостна и трогната от туй, което й разказах, но, бедната, тя можа да заспи тази нощ, а аз още дълго, дълго ходих по терасата, слизах в градината и като си спомнях всяка дума, всяко движение, минах по ония алеи, по които бяхме минали с него. Аз не спах през цялата тази нощ и за пръв път в живота си видях изгрева на слънцето и ранно утро. И такава нощ, такова утро аз вече никога след това не видях. „Само защо той не ми каже просто, че ме обича? — мислех аз. — Защо измисля някакви си трудности, нарича се старец, когато всичко е тъй просто и прекрасно? Защо губи златно време, което може би вече никога няма да се върне? Нека каже: обичам те, с думи да каже: обичам те; нека вземе в ръката си моята ръка, да наведе глава над нея и да каже: обичам те. Нека се изчерви и да сведе очи пред мене, и тогава аз всичко ще му кажа. Не, няма да му кажа, а ще го прегърна, ще се притисна до него и ще заплача. Ами ако се лъжа, ако той не ме обича?“ — изведнъж ми дойде на ума.

Аз се изплаших от своето чувство — бог знае къде би могло да ме поведе то; спомних си и неговото, и моето смущение в градината, когато скочих при него, и ми стана тежко, тежко на сърцето. Сълзи потекоха от очите ми, аз започнах да се моля. И ме осени странна, успокояваща мисъл и надежда. Реших да постя от днес, да се причестя на рождения си ден и в същия този ден да стана негова годеница.

Защо? За какво? Как можеше да стане това? — Нищо не знаех, но от тази минута вярвах и знаех, че това тъй ще бъде. Вече съвсем съмна, хората започнаха да стават, когато се върнах в стаята си.

IV

Бяха Богородични пости и затова никой у дома не се учуди на моето намерение да говея по това време.

През цялата тази седмица той нито веднъж не дойде у дома и аз не само не се учудвах, не се тревожех и не му се сърдех, но, напротив, бях радостна, че той не дохожда и го чаках едва на рождения ми ден. През тази седмица аз всеки ден ставах рано и докато впрягаха коня, сама, разхождайки се из градината, прехвърлях през ума си греховете от миналия ден и обмислях какво трябва да направя днес, за да бъда доволна от себе си и да не сгреша нито веднъж. Тогава ми се струваше тъй лесно да бъда съвсем безгрешна. Струваше ми се, че е достатъчно само малко да се постарая. Пристигаше колата, аз и Катя или някоя от прислужничките сядахме в нея и ние пътувахме до черквата три версти. Като влизах в черквата, всеки път си спомнях, че хората се молят за всички „со страхом божи входящих“ и се стараех именно с това чувство да възляза на двете обрасли в трева стъпала на преддверието. В черквата имаше по това време не повече от десетина говеещи селянки и слуги; и аз с плахо смирение се стараех да отговарям на техните поклони и самичка — което ми се струваше цял подвиг — отивах до сандъчето със свещите, вземах свещи от стария клисар, бивш войник, и ги запалвах. През царските двери се виждаше покровът на олтара, бродиран от мама, над иконостаса имаше два ангела, изрязани на дърво със звезди около тях, които ми се струваха тъй големи, когато бях малка, и едно гълъбче сред жълто сияние, което тогава много ме привличаше. Зад клироса се виждаше очуканият купел, в който толкова пъти съм кръщавала децата на нашите слуги и в който са кръстили и мене. Старият свещеник излизаше по риза, направена от покрова на ковчега на моя баща, и служеше със същия онзи глас, с който, откакто се помня, се служеше черковната служба в нашия дом: и кръщаването на Соня, и панихидите на баща ми, и погребението на мама. И същият треперещ глас на псалта се носеше от клироса, и същата бабичка, която помня винаги в черквата, при всяка служба, стоеше прегърбена надве при стената и с разплакани очи гледаше иконата в клироса и притискаше сбраните за молитва пръсти към избелялата забрадка, и шепнеше нещо с беззъбата си уста. И всичко това вече не беше само любопитно, не ми беше близко само по спомените — всичко това беше сега велико и свято в моите очи и ми изглеждаше изпълнено с дълбоко значение. Аз се вслушвах във всяка дума на молитвата, която се четеше, стараех се да й отговоря със съответното чувство и ако не я разбирах, мислено молех бога да ме просвети или вместо недочутата си измислях своя молитва. Когато се четяха молитвите на разкаянието, аз си спомнях своето минало и това детско невинно минало ми се струваше тъй черно в сравнение със светлото състояние на душата ми, че аз плачех и се ужасявах за себе си; но заедно с това чувствувах, че всичко това ще бъде простено и че ако имах още повече грехове, то още и още по-сладко би било разкаянието ми. Когато свещеникът в края на службата казваше: „Благословение господне на вас“, струваше ми се, че изпитвах физическо чувство на радост и доволство, което ме обладаваше за миг. Сякаш някаква светлина и топлота нахлуваше изведнъж в сърцето ми. Службата свършваше, свещеникът излизаше при мене и ме питаше дали не искаме и кога да дойде у дома да служи всенощна; но аз му благодарях от сърце за онова, което той, както мислех, иска да направи за мене, и му казвах, че сама ще дойда.

— Искате сама да се помъчите? — казваше той.

И аз не знаех какво да му отговоря, за да не сгреша, да не се поддам на гордостта.

След службата аз винаги отпращах колата в село, ако не беше с мене Катя, връщах се сама пеш, като се кланях ниско, със смирение, на всички хора, които срещах, и като се стараех да намеря случай да помогна, да дам съвет, да пожертвувам нещо за някого, да помогна да бъде вдигната някоя кола, да полюлея някое детенце, да сторя някому път и да се изцапам. Една вечер чух, че управителят, като докладваше на Катя, каза, че Семьон, мужикът, дохождал да иска дъски за погребален ковчег на дъщеря си и една рубла за опяването и че той му дал. „Нима са толкова бедни?“ — запитах аз. „Много са бедни, господарке, дори сол нямат с какво да си купят“ — отговори управителят. Загложди ме нещо в сърцето и едновременно аз сякаш се зарадвах, като чух това. Излъгах Катя, че ще ида да се разходя, изтичах на горния етаж, взех всичките си пари (те бяха доста малко, но все пак то бе всичкото, което имах) и като се прекръстих, тръгнах сама през терасата и градината към селото, за колибата на Семьон. Тя беше на края на селото и аз, без някой да ме види, се приближих до прозореца, оставих там парите и почуках. Някой излезе, изскърца с вратата и извика след мене; разтреперана и изтръпнала от страх, като престъпница дотичах у дома. Катя ме запита къде съм била, какво става с мене, но аз дори не разбрах онова, което ми говореше, и не й отговорих. Изведнъж всичко ми се стори тъй нищожно и дребно. Заключих се в стаята си и дълго ходих напред-назад из нея, без да мога нещо да правя, да мисля, без да мога да разбера какво става с мене. Мислех за радостта на цялото семейство, за думите, с които те ще назовават оногова, който оставил парите, и ми ставаше жал, че не им ги дадох сама. Мислех и какво би казал Сергей Михайлич, ако научи за тази постъпка, и се радвах, че никой никога няма да научи за нея. И толкова голяма беше радостта ми, и тъй лоши ми изглеждаха всички и аз самата, и тъй смирено гледах на себе си и на всички, че ме спохождаше мисъл за смъртта, като мечта за щастие. Аз се усмихвах и се молех, и плачех, и обичах в тая минута тъй страстно, тъй горещо всички в света и себе си. Между службите четях евангелието и все по-ясна и по-ясна ми ставаше тази книга, и по-трогателна, и по-проста историята на този божествен живот, и по-ужасни и по-непроницаеми онези глъбини на чувствата и мислите, които намирах в неговото учение. Но затова пък колко ясно и просто ми изглеждаше всичко, когато аз, оставяйки тази книга, отново се вглеждах и замислях за живота, който ме заобикаляше. Струваше ми се тъй мъчно да живея лошо и тъй просто да обичам всички и да бъда обичана. Всички бяха тъй добри и нежни с мене, дори Соня, на която продължавах да давам уроци, беше съвсем друга, стараеше се да разбира, да ми угажда и да не ме огорчава. Каквато бях аз, такива бяха и всички с мене! Като премислях кои са враговете ми, от които трябваше да искам прошка, преди да се изповядам, извън нашия дом аз си спомних само една госпожица, съседка, на която се бях надсмяла преди една година пред гости и която заради туй престана да дохожда у нас. Написах й писмо, в което признавах вината си и я молех да ми прости. Тя ми отговори с писмо, в което сама молеше за прошка и ми прощаваше. Аз плачех от радост, като четях тия прости редове, в които тогава намирах такова дълбоко и трогателно чувство. Бавачката ми се разплака, когато й поисках прошка. „Защо те всички са тъй добри с мене? С какво съм заслужила такава любов?“ — питах се аз. И неволно си спомнях Сергей Михайлич и дълго мислех за него. Не можех да постъпвам другояче и дори не смятах, че това е грях. Но аз мислех сега за него съвсем не тъй, както през онази нощ, когато за пръв път узнах, че го обичам, аз мислех за него както за себе си, присъединявайки го неволно към всяка мисъл за своето бъдеще. Силното влияние, което изпитвах в негово присъствие, съвсем изчезна в моето въображение. Аз се чувствувах сега равна нему и от висотата на религиозното настроение, в което се намирах, напълно го разбирах. Сега ми беше ясно в него онова, което по-рано ми изглеждаше странно. Едва сега разбирах защо той казваше, че щастието се състои само в туй: да живееш за другиго; и сега бях напълно съгласна с него. Струваше ми се, че ние двамата ще бъдем така безкрайно и спокойно щастливи. И си представях не пътувания в чужбина, не шумно общество, не блясък, а съвсем друг — тих, семеен живот на село, с вечна готовност за самопожертвуване, с вечна взаимна любов и с вечно съзнание за тихото и помагащо навсякъде провидение.

Причестих се, както и предполагах, на рождения си ден. В гърдите си усещах такова пълно щастие, когато се връщах този ден от черква, че се страхувах от живота, страхувах се от всяко впечатление, от всичко онова, което можеше да наруши това щастие. Но едва-що бяхме слезли от колата пред входа на нашия дом, когато чухме да трополи по моста познатият кабриолет и аз видях Сергей Михайлич. Той ме поздрави и ние влязохме заедно в гостната. Никога, откакто го познавах, не съм била тъй спокойна и решителна с него, както тази сутрин. Чувствувах у себе си цял нов свят, който той не разбираше и който стоеше по-високо от него. Не чувствувах с него ни най-малко смущение. Той разбираше може би защо ставаше това и беше особено нежно-смирен и набожно-внимателен към мене. Аз се приближих до пианото, но той го заключи и скри ключа в джоба си.

— Не разваляйте настроението си — каза той, — сега в душата ви е такава музика, по-хубава от всяка музика в света.

Бях му благодарна за това и едновременно ми беше малко неприятно, че той твърде лесно и ясно разбираше всичко, което трябваше да бъде тайна в душата ми за всички. На обяда той каза, че е дошъл да ме поздрави и едновременно да се сбогува, защото утре заминава за Москва. Като казваше това, той гледаше Катя; но после бързо погледна към мене — и аз видях, че той се страхува да не би да забележи вълнение на лицето ми. Но аз не се учудих, не се разтревожих, дори не запитах задълго ли заминава. Знаех, че той ще каже това — и знаех, че няма да замине. Отде знаех това? Сега никак не мога да си обясня, но в този паметен ден ми се струваше, че знаех всичко, което е било и което ще бъде. Бях като в щастлив сън, когато всичко, каквото и да се случи, изглежда, че вече е било и всичко това аз отдавна зная, и всичко това пак ще бъде, и аз зная, че ще бъде.

Той искаше да замине веднага след обяд, но Катя, уморена от черковната служба, отиде да си полегне и той трябваше да почака, докато тя се събуди, за да се сбогува с нея. В салона грееше слънце, ние излязохме на терасата. Щом седнахме и аз най-спокойно започнах да говоря онова, което трябваше да реши участта на моята любов. И започнах да говоря ни по-рано, ни по-късно, а в същата минута, когато седнахме, и нищо още не беше казано, разговорът нямаше още никакъв тон и характер, който би могъл да попречи на онова, което исках да кажа. Сама не разбирам откъде се взеха у мене това спокойствие, тази решителност и точност в изразите. Сякаш не аз, а нещо независимо от моята воля говореше в мене. Той седеше срещу мене, облакътен на перилата, и притеглил към себе си клонче люляк, късаше листата му. Когато започнах да говоря, той отпусна клончето и опря глава на ръката си. Това можеше да бъде поза на човек, напълно спокоен или развълнуван.

— Защо заминавате? — запитах аз важно, като отсичах бавно сричките и гледах право в него.

Той не отговори веднага.

— Работа! — каза и сведе очи.

Разбрах колко трудно му беше да лъже пред мене, и то по въпрос, който му бе зададен тъй искрено.

— Чуйте — казах аз, — вие знаете какъв е днешният ден за мене. По много причини този ден е твърде важен. Ако ви питам, то не е, за да покажа съчувствие (знаете, че свикнах с вас и ви обичам), питам ви, защото ми е нужно да зная. Защо заминавате?

— Много ми е трудно да ви кажа истината, защо заминавам — каза той. — През тази седмица аз много мислих за вас и за себе си и реших, че трябва да замина. Вие разбирате защо и ако ме обичате, няма повече да ме питате. — Той потри челото си с ръка и закри с нея очите си. — Това ми тежи… А вие разбирате.

Сърцето ми започна силно да бие.

— Не мога да разбера — казах аз, — не мога, а вие ми кажете, за бога, заради днешния ден ми кажете, аз мога всичко спокойно да слушам…

Той промени позата си, погледна ме и отново притегли клончето.

— Впрочем — каза той, като помълча малко и с глас, който напразно искаше да се покаже твърд — макар да е и глупаво, и невъзможно да се разказва с думи, макар и да ми е тежко, ще се помъча да ви обясня — добави той, като се намръщи, сякаш изпитваше физическа болка.

— Е! — казах аз.

— Представете си, че е имало един господин. Да речем господин А — каза той, — стар, отживял времето си, и една госпожица Б, млада, щастлива, още невидяла нито хората, нито живота. Поради разни семейни отношения той я обикнал като дъщеря и не се страхувал да я обикне инак.

Той млъкна, но аз не го прекъсвах.

— Но той забравил, че Б е тъй млада, че животът за нея е още играчка — продължаваше той изведнъж бързо и решително и без да ме гледа — и че е лесно да я обикне инак, че това за нея ще бъде весело. И той направил грешка и изведнъж почувствувал, че друго чувство, тежко като разкаяние, се промъква в душата му и се изплашил. Изплашил се, че ще се развалят техните предишни приятелски отношения, и решил да замине, преди тези отношения да са се развалили. — Като казваше това, той пак, сякаш небрежно, започна да трие очите си с ръка и ги закри.

— Защо се е страхувал да я обикне инак? — казах едва чуто аз, като сдържах вълнението си и гласът ми беше спокоен; но нему, изглежда, той се стори шеговит. Отговори ми сякаш с оскърбен тон.

— Вие сте млада — каза той, — аз не съм млад. Вас ви се иска да играете, а на мене е нужно друго. Играйте, но само не с мене, инак ще повярвам и за мене ще бъде лошо, и на вас ще ви стане съвестно. Това казал А — прибави той, — но всичко това е глупост, а вие разбирате защо заминавам. И няма повече да говорим за това. Моля ви се!

— Не! Не! Ще говорим! — казах аз и в гласа ми затрептяха сълзи. — Той обичал ли я или не?

Той не отговори.

— А ако не я обичал, тогава защо си е играл с нея като с дете? — казах аз.

— Да, да. А е бил виновен — отговори той, като ме прекъсна бързо, — но всичко било свършено и те се разделили… като приятели.

— Но това е ужасно! И нима няма друг изход — едва продумах аз и се изплаших от онова, което казах.

— Да, има — каза той, като откри развълнуваното си лице и гледаше право към мене. — Има два различни изхода. Само, за бога, не ме прекъсвайте и ме разберете спокойно. Едни казват — започна той, като стана и се усмихна с болезнена, тежка усмивка, — едни казват, че А сглупил, безумно обикнал Б и й казал това… А тя само се засмяла. За нея това било шега, а за него — смисъл на целия му живот.

Аз трепнах и исках да го прекъсна, да му кажа, че не бива да говори за мене, но той, като ме задържа, сложи ръката си върху моята.

— Почакайте — каза с разтреперан глас, — други казват, че тя уж го съжалила, въобразила си, бедната, не видяла хора, че тя наистина може да го обича и се съгласила да му стане жена. И той, безумният, повярвал, повярвал, че целият му живот ще започне отново, но тя сама видяла, че го е излъгала… и че той я е излъгал… Да не говорим повече за това — заключи той, явно без да има сили да говори по-нататък, и започна мълчаливо да ходи пред мене.

Той каза „да не говорим повече“, а аз виждах, че с всички сили на душата си чакаше моята дума. Аз исках да говоря, но не можех, нещо притискаше гърдите ми. Погледнах го, той беше бледен и долната му устна трепереше. Стана ми жал за него. Направих усилие и изведнъж, разбивайки силата на мълчанието, което ме сковаваше, заговорих с глас тих, вътрешен, който, страх ме беше, че може да пресекне всяка секунда.

— А третият изход — казах аз и спрях, но той мълчеше, — а третият изход: че той не я обичал, а само й причинил мъка, голяма мъка; и мислел, че е прав, заминал и дори се гордеел. Вие се шегувате, а не аз; аз още от първия ден ви обикнах, обикнах ви — повторих аз и на тази дума „обикнах“ гласът ми неволно от тих, вътрешен, преля в див вик, който уплаши самата мене.

Той стоеше бледен насреща ми, устната му трепереше все по-силно и по-силно и две сълзи се показаха на бузите му:

— Това не е хубаво! — почти извиках аз, чувствувайки, че се задъхвам от горчиви, неизплакани сълзи. — Защо — казах аз и станах, за да избягам от него.

Но той не ме пусна. Главата му лежеше на коленете ми, устните му целуваха моите още треперещи ръце и сълзите му ги мокреха.

— Боже мой, ако знаех — продума той.

— Защо? Защо? — все още повтарях аз, а в душата ми преливаше щастие, навеки отлетяло, щастие, което не се връща.

След пет минути Соня тичаше горе при Катя и викаше да я чуят всички в къщи, че Маша иска да се жени за Сергей Михайлич.

V

Нямаше причини да отлагаме нашата сватба и нито аз, нито той желаехме това. Наистина Катя искаше да замине за Москва и да купува и поръчва прикя и майка му настояваше той, преди да се ожени, да се снабди с нова карета, да се обзаведе с нови мебели и да постави в къщата нови тапети, но ние двамата настоявахме всичко това да се направи после, щом като е толкова необходимо, а да се венчеем две недели след моя рожден ден, тихо, без прикя, без гости, без шафери, вечѐри, шампанско и всички такива условни принадлежности на женитбата. Той ми разказваше как майка му била недоволна, че сватбата трябвало да стане без музика, без планини от сандъци и без основно подновяване на цялата къща — не като нейната сватба, която струвала тридесет хиляди; и как тя сериозно и тайно от него, като преглеждала сандъците в килера, се съветвала с икономката Марюшка за някакви най-необходими за нашето щастие килими, пердета и подноси. От моя страна Катя правеше същото с бавачката Кузминишна. И за тази работа с нея не можеше да се говори на шега. Тя беше твърдо убедена, че ние, говорейки помежду си за нашето бъдеще, само нежничим, вършим глупости, както е и присъщо на хора в такова положение; но същественото е, че нашето бъдещо щастие ще зависи само от правилното скрояване и ушиване на ризите и поръбването на покривките и салфетките. Между Покровское и Николское всеки ден по няколко пъти тайно се съобщаваше кое къде е купено и приготвено и макар външно отношенията между Катя и майка му да изглеждаха най-нежни, чувствуваше се вече между тях малко враждебна, но съвсем тънка дипломация. Татяна Семьоновна, майка му, с която сега се запознах по-отблизо, беше надута, строга домакиня и господарка от старото време. Той я обичаше не само като син, по дълг, но я обичаше като човек, смяташе, че тя е най-хубавата, най-умната, най-добрата, най-любещата жена на света. Татяна Семьоновна беше винаги добра към нас и особено към мене и се радваше, че нейният син се жени, но когато отидох при нея като годеница, стори ми се, че тя искаше да ми даде да почувствувам, че като партия за нейния син аз бих могла да бъда и по-добра и че не би било зле винаги да помня това. И аз напълно я разбирах и бях съгласна с нея.

През тези две последни седмици ние се виждахме всеки ден. Той пристигаше по обяд и оставаше до полунощ. Но макар да казваше — и аз знаех, че казва истината, — че без мене той не живее, никога не прекарваше с мене целия ден и се стараеше да продължава да се занимава със своите работи. Нашите външни отношения до самата сватба си оставаха същите, както и преди, ние продължавахме да си говорим на ви, той не целуваше дори ръката ми и не само не търсеше, но дори избягваше случаите да остава насаме с мене. Сякаш се страхуваше да се отдаде на твърде голямата, вредна нежност, която имаше в него. Не зная той или аз се бях изменила, но сега се чувствувах съвсем равна нему, не намирах вече в него оная престорена простота, която преди не ми харесваше, и често пъти с наслада виждах пред себе си вместо внушаващия уважение и страх мъж, кротко и забравило се от щастие дете. „Та той си е бил такъв! — често мислех аз. — И той е също такъв човек като мене, нищо повече.“ Сега ми се струваше, че той е цял пред мене, че аз напълно го познавам. И всичко, което научавах, беше така просто и така ми допадаше. Дори плановете му за нашия съвместен бъдещ живот бяха и мои планове, само че те изпъкваха по-ясно и по-хубаво в неговите думи.

Времето през тези дни беше лошо и ние прекарвахме повече в стаите. Най-хубавите задушевни разговори ставаха в къта между пианото и прозорчето. На близкия черен прозорец се отразяваше пламъкът на свещите, по лъскавото стъкло от време на време удряха и течаха капки. По покрива трополеше, в локвата шляпаше вода от улука, от прозореца теглеше влага. И някак още по-светло, по-топло и по-радостно изглеждаше в нашия кът.

— Знаете ли, отдавна исках да ви кажа нещо — каза той веднъж, когато се заседяхме до късно в този кът. — Докато свирехте, аз все мислех за това.

— Нищо не казвайте, всичко зная — казах аз.

Той се усмихна.

— Да, наистина, да не говорим.

— Не, кажете какво — запитах аз.

— Ето какво. Помните ли историята за А и Б, която ви разказвах?

— Как няма да помня тази глупава история. Добре, че се свърши тъй…

— Да, още малко и цялото ми щастие щеше да бъде унищожено от самия мене. Вие ме спасихте. Но важното е, че тогава аз всичко лъжех и ми е съвестно, искам сега да се доизкажа.

— Ах, моля, не е нужно.

— Не се страхувайте — каза той, като се усмихваше. — Аз трябва само да се оправдая. Когато почнах да говоря, исках да разсъждавам.

— Защо да се разсъждава — казах аз, — това никога не е нужно.

— Да, аз разсъждавах лошо. След всичките ми разочарования и грешки в живота, когато пристигнах сега в село, казах си толкова решително, че любовта за мене е свършена, че ми остават само задълженията да доизживея живота си, та аз дълго време не си давах сметка какви са моите чувства към вас и докъде могат те да ме заведат. Аз се надявах и не се надявах, ту ми се струваше, че вие кокетничите, ту ми се искаше да вярвам — и сам не знаех какво ще правя. Но след онази вечер — спомняте ли си, когато се разхождахме през нощта из градината — аз се изплаших, моето сегашно щастие ми се стори твърде голямо и невъзможно. А какво би било, ако си бях позволил да се надявам и излезеше напразно? Но, разбира се, аз мислех само за себе си; защото съм отвратителен егоист.

Той помълча, загледан в мене.

— Все пак не е съвсем глупаво онова, което казах тогава. Все пак е можело и е трябвало да се страхувам. Аз толкова много вземам от вас и толкова малко мога да ви дам. Вие сте още дете, вие сте пъпка, която тепърва ще разцъфва, вие за пръв път обичате, а аз…

— Да, кажете ми наистина — казах аз, но изведнъж ми стана страшно за неговия отговор. — Не, не трябва — добавих аз.

— Дали съм обичал по-рано? Да? — каза той, доловил веднага моята мисъл. — Това мога да ви кажа. Не, не съм обичал. Никога нищо подобно на това чувство… — Но изведнъж сякаш някакъв тежък спомен се мярна в неговото въображение. — Не, и тук ми е необходимо вашето сърце, за да имам право да ви обичам — каза тъжно той. — И тъй, нима не биваше да се замисля, преди да кажа, че ви обичам? Какво ви давам аз? Любовта си — наистина.

— Нима това е малко? — казах аз, като го гледах в очите.

— Малко, приятелко моя, за вас е малко — продължаваше той. — Вие сте красива и млада! Аз сега често не спя по цели нощи от щастие и все мисля върху едно: как ще живеем заедно. Преживял съм много и ми се струва, че намерих онова, което е нужно за щастието. Тихият, уединен живот в нашето затънтено село, възможността да правим добро на хората, на които е тъй леко да се прави добро, към което те не са свикнали; после трудът — труд, който, изглежда, принася полза; после почивката, природата, книгите, музиката, любовта към близкия човек — ето моето щастие, повече от което не съм мечтал. А над всичко туй един такъв приятел като вас, семейство може би и всичко, което може само да желае човек.

— Да — казах аз.

— За мене, който съм прекарал младостта си — да, но не за вас — продължаваше той. — Вие още не сте живели, вие може би ще поискате да дирите щастието и в другиго и може би в другиго ще го намерите. На вас ви се струва сега, че това е щастие, защото ме обичате.

— Не, аз винаги съм желала и обичала този тих семеен живот — казах аз. — И вие казвате същото това, което аз съм мислила.

Той се усмихна.

— Това само ви се струва, приятелко моя. А за вас то не е достатъчно. Вие сте красива и млада — повтори той замислено.

Но аз се разсърдих, че той не ми вярваше и като че ме укоряваше за моята красота и младост.

— Тогава заради какво ме обичате? — казах сърдито аз. — Заради младостта или заради мене самата?

— Не зная, но ви обичам — отговори той, като ме гледаше със своя внимателен, привличащ поглед.

Аз нищо не отговорих и неволно го гледах в очите. Изведнъж с мене се случи нещо странно: най-напред престанах да виждам околните предмети, после лицето му изчезна, блестяха само очите му пред мене, сякаш точно срещу моите очи; после ми се стори, че тези очи са в мене, всичко се замъгли, аз нищо не виждах и трябваше да замижа, за да се освободя от чувството на наслада и страх, което будеше в мене този поглед…

В навечерието на деня, определен за сватбата, времето се оправи. И след дъждовете, започнали през лятото, проясни се първата студена и звездна есенна вечер. Всичко беше мокро, студено, светло и в градината за пръв път се чувствуваше есенният простор, пъстрота и оголеност. Небето беше ясно, студено и бледо. Тръгнах да спя, щастлива от мисълта, че утре, в деня на нашата сватба, времето ще бъде хубаво.

Този ден се събудих от слънцето и мисълта, че вече днес… като че ме изплаши и учуди. Излязох в градината. Слънцето току-що беше изгряло и блестеше, отразено през оголените жълтеещи липи на алеята. Пътеката беше постлана с листа, които шумоляха. Набръчканите ярки гроздове на калината червенееха по клоните с попарени от сланата редки извити листа, гергините се бяха свили и бяха почернели. Сланата за пръв път лежеше като сребро върху бледата зеленина на тревата и по поломената лобода около къщи. На ясното студено небе нямаше и не можеше да има нито сдин облак.

„Нима днес? — питах се аз, не вярвайки на своето щастие. — Нима утре вече ще се събудя не тук, а в чуждия, в николския дом с колоните? Нима няма повече да го очаквам и посрещам и да говоря по цели вечери и нощи за него с Катя? Няма да седя с него при пианото в покровския салон? Няма да го изпращам и да се страхувам за него в тъмните нощи?“ Но аз си спомнях, вчера той каза, че дохожда за последен път, а Катя ме караше да пробвам венчалната рокля и каза: „За утре“; и аз вярвах за миг и отново се съмнявах. „Нима от днес ще живея там със свекърва си, без Надежда, без стария Григорий, без Катя? Няма да целувам вечер бавачката си и да чувам как тя по стар навик, като ме прекръсти, ще каже: «Лека нощ, господарке»? Няма да уча Соня и да играя с нея, и да й тропам по стената сутрин, и да чувам звънкия й смях? Нима днес аз ще стана чужда за самата себе си и новият живот на осъществяването на моите надежди и желания се открива пред мене? Нима завинаги е този нов живот?“ Очаквах го с нетърпение, беше ми тежко сама с тези мисли. Той пристигна рано и само с него аз напълно повярвах, че днес ще стана негова жена и тази мисъл престана да бъде страшна за мене.

Преди обяд отидохме в нашата черква да отслужим панихида за баща ми.

„Ако той беше жив сега!“ — мислех аз, като се връщахме у дома; и мълчаливо се облягах на ръката на човека, който беше най-добрият приятел на оногова, за когото мислех. По време на молитвата, когато свеждах глава до студените камъни на пода на параклиса, аз тъй живо си представях своя баща, тъй вярвах, че неговата душа ме разбира и благославя моя избор, че и сега ми се струваше, че душата му е тук, лети над нас и аз чувствувам неговата благословия. И спомените, и надеждите, и щастието, и мъката се сливаха в мене в едно тържествено и приятно чувство, с което хармонираха този неподвижен свеж въздух, тишината, оголялото поле и бледото небе, отдето падаха и заливаха всичко блестящи, но слаби лъчи, които се опитваха да опарят бузата ми. Струваше ми се, че този, с когото вървях, разбираше и споделяше моето чувство. Той вървеше тихо и мълчаливо и на неговото лице, към което поглеждах от време на време, се изразяваше същото силно чувство — хем печал, хем радост, както беше и в природата, и в моето сърце.

Изведнъж той се обърна към мене, видях, че искаше да ми каже нещо. „Какво ли ще бъде, ако той ми заговори не за това, за което аз мисля?“ — мина ми през ума. Но той заговори за баща ми, дори без да го назовава.

— А веднъж той на шега ми каза: „Ожени се за моята Маша!“ — каза той.

— Колко щастлив щеше да бъде той сега! — казах аз, като притисках по-силно до себе си ръката, която държеше моята ръка.

— Да, вие бяхте още дете — продължи той, загледан в моите очи, — аз целувах тогава тия очи и ги обичах само затуй, че те приличаха на него, и не мислех, че те сами по себе си ще станат тъй скъпи за мене. Аз ви наричах тогава Маша.

— Говорете ми на „ти“ — казах аз.

— Аз току-що исках да ти кажа „ти“ — промълви той, — едва сега ми се струва, че ти си напълно моя — и спокойният, щастлив, привличащ поглед се спря върху мене.

И ние все вървяхме по полската неутъпкана пътечка през смачканите, набити стърнища; и чуваха се само стъпките и гласовете ни. От едната страна през дола до далечната безлистна горичка се простираха сивкави стърнищата, където, встрани от нас, един мужик прокарваше беззвучно с ралото все по-широка и по-широка черна ивица. Пръснатият при височината табун като че беше близо до нас. От другата страна и отпред, до градината и до нашия дом, който се виждаше зад нея, се чернееха и тук-таме вече се зеленееха засетите със зимница и размразени ниви. Върху всичко блестеше слабото слънце, навсякъде висеха дълги влакнести паяжини. Те летяха във въздуха около нас и се стелеха по съхнещото от студа стърнище, падаха в очите ни, по косите, по дрехите. Когато говорехме, гласовете ни звучаха и се задържаха над нас в неподвижния въздух, сякаш ние бяхме единствени сред целия свят и единствени под този син свод, на който, пламвайки и треперейки, играеше слабото слънце.

На мене също ми се искаше да му кажа ти, но се срамувах.

— Защо вървиш тъй бързо? — казах аз изведнъж и почти шепнешком и неволно се изчервих.

Той тръгна по-бавно и ме загледа още по-нежно, по-весело и щастливо.

Когато се върнахме у дома, там вече беше майка му и гостите, без които не можехме да минем, и дори до момента, когато излязохме от черквата и седнахме в каретата, за да тръгнем за Николское, аз не останах насаме с него.

Черквата беше почти празна, аз виждах с едно око само майка му, която стоеше на килимчето при клироса, Катя в боне с лилави панделки и сълзи по бузите и двама-трима от прислужниците, устремили любопитни погледи в мене. Него аз не гледах, но чувствувах тук, до себе си, присъствието му. Ослушвах се в думите на молитвите, повтарях ги, но в душата ми нищо не отекваше. Не можех да се моля и гледах тъпо иконите, свещите, извезания кръст на гърба на свещеника, иконостаса, прозореца на черквата — и нищо не разбирах. Само чувствувах, че над мене се извършва нещо необикновено. Когато свещеникът се обърна с кръста към нас, поздрави ни и каза, че той ме е кръстил и ето, бог наредил и да ме венчее, когато Катя и майка му ни целунаха и се чу гласът на Григорий, който викаше каретата, аз се учудих и се изплаших, че вече всичко е свършено, а пък в душата ми не бе станало нищо необикновено, което да съответствува на извършеното над мене тайнство. Ние с него се целунахме и тази целувка беше тъй странна, чужда на нашето чувство. „И само това“ — помислих аз. Излязохме в преддверието, звукът на колелата се разнесе шумно под свода на черквата, свеж въздух лъхна в лицето ми, той сложи шапката си, хвана ме за ръка и ме настани в каретата. От прозореца на каретата видях студената луна със сияние около нея. Той седна до мене и затвори вратичката. Нещо ме бодна в сърцето. Сякаш ми се стори оскърбителна увереността, с която той направи това. Чух Катя, като извика да завия главата си, колелата затрополяха по камъните, после по мекия път и ние тръгнахме. Свита в единия ъгъл на каретата, аз гледах през прозореца далечните светли полета и пътя, който се губеше в студеното сияние на луната. И без да го гледам, аз го чувствувах тук, до себе си. „Е, какво, само това ли ми даде минутата, от която очаквах толкова много?“ — помислих аз; и сякаш все ми се струваше унизително и оскърбително, че седя сама тъй близко до него. Обърнах се към него с намерение да му кажа нещо. Но думица не можех да отроня, като че го нямаше вече в мене предишното чувство на нежност, а бяха го заменили чувствата на обида и страх.

— До тази минута не вярвах, че това може да стане — тихо отговори той на моя поглед.

— Да, но, кой знае защо, мене ме е страх — казах аз.

— От мене ли се страхуваш, мила моя? — каза той, като взе ръката ми и склони главата си към нея.

Моята ръка остана безжизнена в неговата ръка и сърцето ми усещаше болка от студ.

— Да — прошепнах аз.

Но ето че сърцето ми изведнъж заби по-силно, ръката ми потрепера и стисна неговата ръка, стана ми топло, очите ми диреха в полутъмата неговия поглед и аз изведнъж почувствувах, че не се страхувам от него, че този страх всъщност е любов, нова и още по-нежна и по-силна любов, отколкото преди. Почувствувах, че цяла съм негова и че съм щастлива от неговата власт над мене.

VI

Дни, седмици, два месеца уединен селски живот минаха незабелязано, както изглеждаше тогава; а при това чувствата, вълненията и щастието на тия два месеца биха стигнали за цял живот. Моите и неговите мечти за уреждането на нашия селски живот се сбъднаха съвсем не така, както очаквахме. Но нашият живот не беше по-лош от мечтите ни. Нямаше го строгия труд, изпълнението на дълга за саможертва и живота за другия, което аз си въобразявах, когато бях годеница; напротив, имаше едно себелюбиво чувство на любов помежду ни, желание да бъдеш любим, безпричинна постоянна веселост и забрава на всичко в тоя свят. Наистина той понякога се оттегляше да се занимава в своя кабинет, понякога отиваше по работа в града и обикаляше стопанството; но аз виждах с каква мъка той се отделяше от мене. И самият той после признаваше как всичко на света, където ме е нямало мене, му изглеждало такава глупост, че той не можел да разбере как е възможно да се занимава с него. Същото беше и с мене. Аз четях, занимавах се и с музика, и с мамичка, и с училището; но всичко туй вършех само защото всяко от тия занимания беше свързано с него и беше достойно за неговото одобрение; но щом мисълта за него нямаше нещо общо с някаква работа, ръцете ми се отпускаха и ми се струваше толкова забавно да помисля, че има на света нещо освен него. Може би това беше лошо, себелюбиво чувство; но това чувство ми носеше щастие и ме издигаше високо над целия свят. Единствен само той съществуваше на света за мене, а него аз смятах за най-прекрасния, непогрешим човек в света; и затова аз не можех да живея за нищо друго освен за него, освен за туй да бъда в неговите очи онова, което той ме смяташе. А той ме смяташе първа и най-прекрасна жена в света, надарена с всички възможни добродетели; и аз се стараех да бъда тази жена в очите на първия и най-добрия човек в света.

Веднъж той влезе при мене в стаята по времето, когато се молех на бога. Аз се обърнах, погледнах го и продължих да се моля. Той седна до масата, за да не ми пречи, и разтвори една книга. Но на мене ми се стори, чс той ме гледа и аз се озърнах. Той се усмихна; аз се разсмях и не можах да се моля.

— А ти моли ли се вече? — запитах аз.

— Да. Но ти продължавай, аз ще изляза.

— Но ти се молиш, нали?

Без да отговори, той искаше да излезе, но аз го задържах.

— Мили мой, моля ти се, заради мене, да прочетем заедно молитвата.

Той застана до мене и отпуснал неумело ръце, със сериозен израз на лицето, като се запъваше, почна да чете. От време на време се обръщаше към мене, диреше одобрение и помощ по лицето ми.

Когато свърши, аз се засмях и го прегърнах.

— Само ти, само ти! Сякаш отново съм десетгодишен — каза той, като се червеше и целуваше ръцете ми.

Нашата къща беше една от старите селски къщи, в които, с уважение и обич едно към друго, бяха проживели няколко родствени поколения. От всичко лъхаха хубави, честни семейни спомени, които изведнъж, щом влязох в тази къща, сякаш станаха и мои спомени. Наредбата и редът в къщи се поддържаха от Татяна Семьоновна по старому. Не може да се каже, че всичко беше изящно и красиво; но като се почне от прислугата и се свърши с мебелите и ястията, всичко беше изобилно, всичко беше чисто, здраво, акуратно и внушаваше уважение. В гостната мебелите бяха подредени симетрично, по стените бяха окачени портрети, а подът бе постлан с домашни черги и килимчета. В стаята с меката мебел имаше стар роял, шкафчета от два различни модела, канапета и масички с бронз и инкрустации^[5]. В моя кабинет, подреден старателно от Татяна Семьоновна, бяха сложени най-хубавите мебели от различни векове и стилове, между другото и едно старо огледало, което отначало аз никак не можех да гледам без смущение, но което после, като стар приятел, ми стана скъпо. Татяна Семьоновна не се чуваше, ала всичко в къщи вървеше като навит часовник, макар да имаше много излишни хора. Но всички тия хора, които носеха меки ботуши без токове (Татяна Семьоновна смяташе скърцането на подметките и тропота на токовете най-неприятното нещо на света), всички тези хора изглеждаха горди със своето звание, трепереха пред старата господарка, гледаха на мене и на мъжа ми с покровителствена нежност и, изглежда, вършеха своята работа с особено удоволствие. Всяка събота редовно в къщи се миеха подовете и се изтупваха килимите, всяко първо число се отслужваха молебени с водосвет, на именните дни на Татяна Семьоновна, на сина й (и на моя — за пръв път тази есен) се уреждаха пиршества за цялата околност. И всичко това се е правело неизменно още от времето, откогато се помнела Татяна Семьоновна. Моят мъж не се месеше в домакинските работи, занимаваше се само с полското стопанство и със селяните, и то се занимаваше много. Ставаше дори и през зимата много рано, тъй че, като се събудех, вече не го сварвах. Той се връщаше обикновено за чая, който пиехме сами, и почти винаги по това време, след грижите и неприятностите по стопанството, се намираше в онова особено весело разположение на духа, което ние наричахме див възторг. Аз често исках да ми разкаже какво е правил сутринта и той ми разказваше такива глупости, че и двамата се превивахме от смях; понякога исках да разказва сериозно и той, сдържайки усмивката си, разказваше. Аз го гледах в очите, гледах неговите движещи се устни и нищо не разбирах, само се радвах, че го виждам и чувам гласа му.

— Е, какво казах? Повтори! — питаше той. Но аз нищо не можех да повторя. Толкова смешно ми беше, че той разказва на мене не за себе си и за мене, а за нещо друго. Като че не е все едно, каквото и да бе ставало там. Едва много по-късно аз започнах по малко да разбирам и да се интересувам от неговите грижи. Татяна Семьоновна не излизаше до обяд, пиеше чай сама и ни поздравяваше само чрез посредници. В нашия особен, безумно щастлив свят звучеше някак странно гласът от нейния друг, солиден, порядъчен кът и аз често пъти не можех да се сдържам и отговарях само със смях на прислужничката, която, кръстосала ръце, бавно докладваше, че Татяна Семьоновна й наредила да научи как сме почивали след вчерашната разходка, а за себе си наредила да доложи, че през цялата нощ я е болял хълбокът и че някакво глупаво куче лаело в селото непрекъснато и й пречило да спи. „Освен това нареди да питам дали ви се харесват днешните бисквити и ме замоли да отбележа, че днес ги е пекъл не Тарас, а за пръв път, за опит, Николаша и че той, значи, е пекъл доста добре гевречетата, но сухарите прегорил.“ До обяда ние малко време бивахме заедно. Аз свирех, четях сама, той пишеше, после пак излизаше; но за обяд, в четири часа̀, ние се събирахме в гостната, мамичка се показваше от стаята си и се явяваха бедните дворянки, страннички, каквито винаги живееха по две-три у дома. Редовно всеки ден мъжът ми, по стар навик, когато мамичка идваше за обяд, й подаваше ръка; но тя искаше другата си ръка той да подаде на мене, тъй че редовно всеки ден ние се сблъсквахме и обърквахме пред вратата. По време на обяда председателствуваше мамичка и разговорът беше прилично-разумен и малко тържествен. Обикновените думи, които разменяхме с мъжа си, приятно нарушаваха тържествеността на тези обедни заседания. Между сина и майката понякога се завързваха спорове и закачки; аз особено обичах тия спорове и закачки, защото в тях по-силно от всичко намираше израз нежната и силна любов, която ги свързваше. След обяда maman сядаше на голямото кресло в гостната и стриваше тютюн или разрязваше новополучени книги, а ние четяхме гласно или отивахме в стаята с меката мебел при пианото. Ние много четяхме заедно тогава, но музиката беше наша най-любима и най-хубава наслада, която всеки път засягаше нови струни в сърцата ни и сякаш отново ни откриваше един на друг. Когато свирех неговите любими парчета, той сядаше на един отдалечен диван, където аз почти не го виждах, и от свенливост се мъчеше да скрие впечатлението, което произвеждаше върху него музиката; но често, когато той не очакваше това, аз ставах от пианото, отивах при него и се мъчех да намеря по лицето му следи от вълнение, неестествен блясък и влага в очите, които той напразно се мъчеше да скрие от мене. На мамичка често й се искаше да ни погледа в салона, но, изглежда, се страхуваше да не ни притесни и понякога, сякаш без да ни гледа, минаваше през салона с престорено-сериозно и равнодушно лице; но аз знаех, че тя няма защо да отива в стаята си и тъй скоро да се връща. Вечерният чай наливах аз в голямата гостна и пак всички домашни се събираха край масата. Това тържествено заседание при огледално блесналия самовар и поднасянето на чашите и чашките ме смущаваха дълго време. Все ми се струваше, че не съм достойна за тази чест, че съм твърде млада и лекомислена, за да въртя крана на този толкова голям самовар, да слагам чашата върху подноса на Никита и да казвам: „На Петър Иванович, на Маря Минична“, да питам: „Сладко ли е?“ и да слагам бучки захар на бавачката и на старите прислужници. „Славно, славно — често повтаряше мъжът ми, — сякаш си голяма“ и това още повече ме смущаваше.

След чая maman нареждаше картите за пасианс или слушаше гаданията на Маря Минична; после ни целуваше и прекръстваше и ние отивахме в стаите си. Но най-често ние оставахме двама до след полунощ и това беше най-хубавото и приятно време. Той ми разказваше за своето минало, правехме планове, философствувахме понякога и се стараехме да говорим все тихичко, за да не ни чуят горе и да не кажат на Татяна Семьоновна, която настояваше да си лягаме рано. Понякога, като огладнявахме, отивахме тихичко при бюфета, вземахме студена закуска под протекцията на Никита и я изяждахме на свещ в моя кабинет. Живеехме с него като чужди в този голям стар дом, в който над всичко властвуваше строгият дух на миналото и на Татяна Семьоновна. Не само тя, но и слугите, старите моми, мебелите, картините ми внушаваха уважение, известен страх и съзнанието, че ние с него тук не сме съвсем на мястото си и че трябва да живеем тук много предпазливо и внимателно. Като си спомням сега, виждам, че много неща — и този неизменен ред, който ни стесняваше, и това множество от празни и любопитни хора в нашия дом — бяха неудобни, тежки; но тогава самата тази притесненост още повече оживяваше нашата любов. Не само аз, но и той не даваше да се разбере, че нещо не му харесва. Напротив, той като че сам се криеше от онова, което беше лошо. Лакеят на мамичка, Дмитрий Сидоров, страстен пушач, редовно всеки ден след обяд, когато ние бивахме в салона, отиваше в кабинета на мъжа ми да взема тютюн от чекмеджето; и трябваше да се види с какъв весел страх се приближаваше на пръсти към мене Сергей Михайлович и как, като даваше знак с пръст и намигаше, сочеше Дмитрий Сидорович, който никак не предполагаше, че го виждат. И когато Дмитрий Сидорович си излизаше, без да ни е забелязал, от радост, че всичко е завършило благополучно, както и при всеки друг случай — мъжът ми казваше, че съм прелест и ме целуваше. Понякога това спокойствие, всеопрощаване и като че равнодушие към всичко не ми харесваше — аз не забелязвах, че и с мене беше съвсем същото и смятах това за слабост. „Също като дете, което не смее да прояви волята си!“ — мислех аз.

— Ах, мила моя — отговори ми той, когато веднъж му казах, че ме учудва неговата слабост, — нима можеш да бъдеш от нещо недоволен, когато си тъй щастлив, както съм щастлив аз? По-леко е сам да отстъпиш, отколкото да принуждаваш другите, в туй аз отдавна съм се убедил; и няма положение, в което да не можеш да бъдеш щастлив. А нам ни е тъй добре! Не мога да се сърдя; за мене сега няма лоши неща, има само жални и забавни. А най-важното — le mieux est l’ennemi du bien^[6]. Ще ми повярваш ли, когато чувам звънчето, когато получавам писмо, просто когато се събудя — става ми страшно. Страшно, че трябва да се живее, че нещо трябва да се измени; а по-хубаво от това, което е сега, не може да има.

Аз вярвах, но не го разбирах. Чувствувах се добре, но ми се струваше, че всичко това трябва да бъде така, а не инак и че всякога с всички е тъй, но че има там някъде и друго, макар не по-голямо, но друго щастие.

Така минаха два месеца, дойде зимата със своите студове и виелици и аз, макар че той беше при мене, започнах да се чувствувам самотна, започнах да чувствувам, че животът се повтаря, а няма нито в мене, нито в него нищо ново и че, напротив, ние като че се връщаме към старото. Той започна да се занимава със своите работи без мене повече, отколкото преди и отново започна да ми се струва, че в душата му има някакъв особен свят, в който той не иска да ме пусне. Неговото постоянно спокойствие ме дразнеше. Обичах го не по-малко от преди и не по-малко от преди бях щастлива с неговата любов; но моята любов спря на едно място и повече не растеше, а освен любовта в душата ми започваше да се промъква и някакво ново, неспокойно чувство. Не ми беше достатъчно да го обичам, след като бях изпитала щастието да го обикна. Исках движение, а не спокойно течение на живота. Исках вълнения, опасности и саможертва за любовта. Чувствувах в себе си излишък от сили, който не намираше място в нашия тих живот. Връхлитаха ме пориви на тъга, която аз, като нещо лошо, се мъчех да скривам от него, и пориви на неукротима нежност и веселост, които го плашеха. Той преди мене забеляза моето състояние и предложи да заминем в града; но аз го молех да не заминаваме и да не променяме начина на живота си, да не нарушаваме своето щастие. И наистина бях щастлива; но се измъчвах от това, че щастието не ми струваше никакъв труд, никаква жертва, тогава, когато силите за труд и жертва ме изнуряваха. Обичах го и виждах, че съм всичко за него; но ми се искаше всички да виждат нашата любов, да ми пречат да обичам и аз все пак да го обичам. Умът и дори чувството ми бяха заети, но имаше едно друго чувство — младостта, нуждата от движение, което не намираше удовлетворение в нашия тих живот. Защо той ми каза, че можем да заминем за града, щом само аз поискам това? Ако не беше ми казал това, може би аз щях да разбера, че чувството, което ме измъчва, е една пакостна глупост; моя е вината, че жертвата, която търсех, беше тук, пред мене, в подтискането на това чувство. Мисълта, че мога да се спася от тъгата само като се преселя в града, неволно ми дохождаше на ум; и заедно с туй беше ми и съвестно, и жално да го откъсна заради себе си от всичко, което той обичаше. А времето минаваше, снегът все повече и повече засипваше стените на къщата и ние все оставахме сами и сами, бяхме все същите един за друг; а там някъде, в блясък, в шум се вълнуваха, страдаха и се радваха тълпи хора, без да мислят за нас и за нашето изчезващо съществуване. Най-лошото за мене беше туй, че аз чувствувах как привичките всеки ден сковаваха живота ни в една определена форма, как нашето чувство ставаше не свободно, а се подчиняваше на спокойното, безстрастно течение на времето. Сутрин бивахме весели, на обяд почтителни, вечер нежни. „Доброто!… — казвах си аз. — Хубаво е да се прави добро и да се живее честно, както казва той; но за това има време, а има нещо друго, за което само сега имам сили.“ Не това ми беше нужно, нужна ми беше борба; нужно ми беше чувството да ни ръководи в живота, а не животът да ръководи чувството. Искаше ми се да се приближа заедно с него над пропастта и да кажа: ето, една крачка — и ще се хвърля там; едно движение — и ще загина, а той, цял побледнял на края на пропастта, да ме вземе в своите силни ръце, да ме подържи над нея, тъй че сърцето ми да замре, и да ме отнесе, където иска.

Това състояние подействува дори на моето здраве и нервите ми започнаха да се разстройват. Една заран се почувствувах по-зле, отколкото бивах обикновено; той се върна от кантората неразположен, което рядко се случваше с него. Аз веднага забелязах това и го запитах какво му е. Но той не искаше да ми каже, понеже не било важно. Както научих после, околийският началник викал наши селяни и поради неразположението си към моя мъж искал от тях незаконни неща и ги заплашвал. Мъжът ми не могъл да обърне всичко това откъм смешната и жалката му страна, а беше раздразнен и затова не искаше да говори с мене. Но на мене ми се стори, че той не искаше да говори с мене, защото ме смята дете, което не може да разбере онова, което го занимава. Аз се дръпнах настрана, млъкнах и казах да поканят за чая Маря Минична, която ни беше на гости. След чая, който завърших особено бързо, аз отведох Маря Минична в салона и започнах да говоря с нея високо за някаква глупост, която в същност никак не ме интересуваше. Той ходеше из стаята и от време на време поглеждаше към нас. Кой знае защо, тези погледи ми действуваха тъй, че все повече и повече ми се искаше да говоря и дори да се смея; струваше ми се смешно всичко, което говорех аз самата, и всичко, което говореше Маря Минична. Без да ми каже нещо, той се оттегли в кабинета си и затвори вратата. Щом престанах да го чувам, моята веселост изведнъж изчезна, тъй че Маря Минична се зачуди и започна да ме пита какво ми е. Аз не й отговорих, а седнах на дивана, доплака ми се. „Какво ли има толкова да мисли — казвах си аз. — Някаква глупост, която му изглежда важна, а ако само я сподели с мене, аз ще му покажа, че всичко това са празни работи. Не, за него е необходимо да мисли, че аз няма да го разбера, необходимо му е да ме унижава със своето величаво спокойствие и винаги той да бъде прав. Затова и аз съм права, когато ми е досадно, пусто, когато искам да живея, да се движа — мислех аз, — а не да стоя на едно място и да чувствувам как времето ме отминава. Аз искам да вървя напред и всеки ден, всеки час искам нещо ново, а той иска да спре, да спре и мене със себе си. А колко леко би му било! За това няма нужда да ме води в града, за това е нужно само да бъде такъв, каквато съм аз, да не се измъчва, да не се въздържа, а да живее естествено. Самият той ме съветва за това, а пък самият той не е естествен. Ето каква е причината!“

Чувствувах, че сълзите напират към сърцето ми и че съм настроена срещу него. Изплаших се от това раздразнение и тръгнах към него. Той седеше в кабинета си и пишеше. Като чу стъпките ми, обърна се за миг равнодушно, спокойно и продължи да пише. Този поглед не ми хареса; вместо да се приближа до него, аз застанах до масата, на която той пишеше, разтворих една книга и започнах да я разглеждам. Той още веднъж се откъсна от работата си и ме погледна.

— Маша, ти нямаш настроение? — каза той.

Отговорих му със студен поглед, който казваше: „Няма защо да питаш! Какви са тия любезности?“ Той поклати глава и плахо, нежно се усмихна, но за пръв път моята усмивка не отговори на неговата усмивка.

— Какво ти се е случило днес? — запитах аз. — Защо не ми каза?

— Глупости! Една малка неприятност — отговори той. — Но сега мога да ти кажа. Двама селяни отишли в града…

Но аз не го оставих да се доизкаже.

— Защо не ми каза още тогава, когато пиехме чай и аз те питах?

— Щях да ти кажа някаква глупост, сърдит бях тогава.

— Но на мене тогава именно ми беше нужно.

— Защо?

— Защо мислиш, че аз никога с нищо не мога да ти помогна?

— Как тъй мисля? — каза той и хвърли перото. — Аз мисля, че без тебе не мога да живея. Във всичко, във всичко ти не само ми помагаш, но ти правиш всичко. Виж я ти какво е измислила! — засмя се той. — Аз живея само с тебе. Всичко ми изглежда хубаво само поради туй, че ти си тук, че трябва да те…

— Да, зная това: аз съм едно мило дете, което трябва да успокояват — казах с такъв тон, че той ме погледна учудено, сякаш ме виждаше за пръв път. — Аз не искам спокойствие, достатъчно спокойствие има в тебе, дори предостатъчно — добавих аз.

— Но ето, виж как стои работата — започна бързо той, прекъсвайки ме, като видимо се страхуваше да ме остави да се изкажа докрай: — ти как би я преценила?

— Сега не искам — отговорих аз. Макар и да ми се искаше да го слушам, беше ми тъй приятно да наруша спокойствието му. — Не искам да играя на живот, искам да живея — казах аз — също, както и ти.

По лицето му, на което така бързо и живо се отразяваше всичко, се изписа болка и напрегнато внимание.

— Аз искам да живея наравно с тебе, с тебе…

Но аз не можах да се доизкажа: такава мъка, дълбока мъка се изрази на лицето му. Известно време той помълча.

— Но с какво ти не живееш наравно с мене? — каза той. — С туй, че не ти, а аз се разправям с началника и с пияните мужици…

— Не само това — казах аз.

— За бога, разбери ме, мила моя — продължаваше той, — аз зная, че тревогите винаги ни разстройват; живял съм и съм разбрал това. Аз те обичам и следователно не мога да не искам да те избавя от тревогите. В това е смисълът на моя живот, в любовта ми към тебе: значи, не ми пречи да живея.

— Ти винаги си прав! — казах аз, без да го гледам.

Неприятно ми беше, че пак в неговата душа всичко беше ясно и спокойно, докато в моята имаше и досада, и чувство, прилично на разкаяние.

— Маша! Какво става с тебе? — каза той. — Не е въпросът дали аз съм прав или ти, а съвсем за друго: какво имаш против мене? Не отговаряй веднага, помисли си и ми кажи всичко, което мислиш. Ти си недоволна от мене и ти сигурно си права; но дай ми да разбера в какво съм виновен.

Но как можех да му разкрия душата си? Туй, че той ме разбра така изведнъж, че пак аз бях дете пред него, че не можех нищо да направя, което той да не разбира и да не е предвидял, ме развълнува още повече.

— Нямам нищо против тебе — казах аз. — Просто ми е досадно и ми се иска да не ми е досадно. Но ти казваш, че тъй трябва да бъде и пак ти си прав!

Казах това и го погледнах. Постигнах целта си: спокойствието му изчезна, уплаха и болка се четяха по лицето му.

— Маша — заговори той с тих, развълнуван глас. — Това, което правим ние с тебе сега, не е шега. Сега се решава нашата съдба. Моля те да не ми отговаряш нищо и да ме изслушаш. Защо искаш да ме мъчиш?

Но аз го прекъснах.

— Зная, ти ще бъдеш правият. По-добре не говори, ти си прав — казах аз студено, сякаш не аз, а някакъв зъл дух говореше в мене.

— Ако знаеше какво правиш! — каза той с треперещ глас.

Аз заплаках и ми стана по-леко. Той седеше до мене и мълчеше. Беше ми и жал за него, и съвестно за мене, и досадно за онова, което направих. Не гледах към него. Струваше ми се, че в тази минута той сигурно ме гледа или строго, или с недоумение. Обърнах се: към мене беше насочен кротък, нежен поглед, който сякаш молеше за прошка. Хванах ръката му и казах:

— Прости ми! Сама не зная какво говорих.

— Да, но аз зная какво говори ти и зная, че ти каза истината.

— Какво? — запитах аз.

— Че ние трябва да заминем за Петербург — каза той. — Тук сега няма какво да правим.

— Както обичаш — казах аз.

Той ме прегърна и ме целуна.

— Прости ми — каза той. — Виновен съм пред тебе.

Тази вечер дълго време му свирих, а той ходеше по стаята и шепнеше нещо. Той имаше навик да шепне и аз често го питах какво шепне, и той винаги, след като помислеше, ми отговаряше точно онова, което бе шепнал: повечето пъти стихове, а понякога ужасни глупости, но такива глупости, по които узнавах настроението на душата му.

— Какво шепнеш сега? — запитах аз.

Той спря, помисли, усмихна се и ми отговори с два стиха от Лермонтов:

… А он, безумный, просит бури,

Как будто в бурях есть покой!

„Не, той е нещо повече от човек; той всичко знае! — помислих аз. — Как да не го обичам!“

Станах, хванах го за ръка и заедно с него почнах да ходя, като се мъчех да попадна в такт със стъпките му.

— Да? — запита той, като ме погледна усмихнат.

— Да — казах аз шепнешком; и някакво весело разположение на духа обхвана и двама ни, очите ни се смееха и ние правехме все по-големи и по-големи крачки и все повече и повече стъпвахме на пръсти. И със същата крачка, за голямо негодувание на Григорий и за почуда на мамичка, която бе наредила картите за пасианс в гостната, ние се отправихме през всички стаи в трапезарията и там спряхме, погледнахме се един друг и избухнахме в смях.

След две недели, преди празника, бяхме в Петербург.

VII

Нашето пътуване за Петербург, седмицата, прекарана в Москва, неговите, моите роднини, настаняването ни в новата квартира, пътят, новите градове, лица — всичко това мина като насън. Всичко това беше тъй разнообразно, ново, весело, всичко това беше тъй топло и ярко осветено от неговото присъствие, от неговата любов, че тихият селски живот ми се струваше като нещо отдавнашно и нищожно. За голямо мое учудване вместо светска гордост и студенина, която очаквах да намеря в хората, всички ме посрещаха тъй непринудено-любезно и радостно (не само роднини, но и непознати), че, струваше ми се, всички те са мислили само за мене, очаквали са само мене, за да се чувствуват и самите те добре. Също тъй неочаквано за мене и в светския кръг, който ми се струваше най-добър, мнозина се оказаха познати на моя мъж, за които той никога не беше ми говорил; и често пъти ми се виждаше и странно, и неприятно да чувам от него строги мнения за някои от тия хора, които ми изглеждаха тъй добри. Не можех да разбера защо той се държеше тъй сухо с тях и, гледаше да отбягва много запознанства, които ми изглеждаха привлекателни. Струваше ми се, че колкото повече добри хора познаваш, толкова по-добре, а всички бяха добри.

— Ето, виждаш ли как ще се наредим — казваше той, преди да тръгнем от село; — тук ние сме малки крезовци, а там ще бъдем не особено богати и затова ще трябва да живеем в града само до Великден и да не посещаваме висшето общество, инак ще се объркаме; пък и за тебе не бих искал…

— Защо ми е висшето общество? — отговорих аз. — Само ще посетим театрите, роднините, ще чуем опера и хубава музика и ще се върнем в село дори преди Великден.

Но щом пристигнахме в Петербург, тези планове бяха забравени. Аз изведнъж се озовах в един тъй нов, щастлив свят, толкова много радости ме овладяха, такива нови интереси се явиха пред мене, че аз изведнъж, макар и несъзнателно, се отрекох от цялото си минало и от всички планове на това минало. „Всичко онова е било като на шега; още не е било започнало; а ето това е истинският живот! И какво още ще има?“ — мислех си аз. Безпокойството и начеващата тъга, които ме тревожеха на село, изведнъж, като от някаква магия, съвсем изчезнаха. Любовта към мъжа ми стана по-спокойна и тук никога не помислях дали той не ме обича по-малко? Но аз и не можех да се съмнявам в неговата любов: всяка моя мисъл биваше тозчас разбрана, чувството споделено, желанието изпълнено от него. Неговото спокойствие тук изчезна или вече не ме дразнеше. При това аз чувствувах, че той, освен предишната си любов към мене, тука ми се и радва. Често пъти след някое посещение, ново запознанство или след някоя вечеря у нас, където аз, треперейки вътрешно от страх да не сбъркам, изпълнявах длъжността на домакиня, той казваше: „Браво, моето момиче! Чудесно! Не се страхувай. Наистина всичко е добре!“ И аз бях много радостна. Скоро след като пристигнахме, той писа писмо на майка си и когато ме извика да напиша и аз от себе си, не искаше да ми даде да прочета какво е написал, поради което аз, разбира се, настоях и го прочетох. „Вие не бихте познали Маша — пишеше той, — пък и самият аз не мога да я позная. Откъде се взема тази мила, грациозна самоувереност, вежливост^[7], дори светски ум и любезност. И всичко това е просто, мило, добродушно. Всички са във възторг от нея, пък и самият аз не мога да й се нарадвам и ако беше възможно, бих я обикнал още повече.“

„А! Ето каква съм била!“ — помислих си. И тъй весело и хубаво ми стана, дори ми се стори, че го обичам повече. Моят успех сред всички наши познати беше съвсем неочакван за мене. От всички страни ми казваха, че там съм се харесала особено много на някой чичо, тук някаква леля била във възторг от мене, един ми казва, че в Петербург няма друга жена като мене, друга ме уверява, че само да поискам, мога да стана най-изисканата жена в обществото. Особено братовчедката на мъжа ми, княгиня Д., не млада светска жена, която внезапно се влюби в мене, повече от всички ми говори ласкателни неща, които ми завъртяха главата. Когато братовчедката ме покани за пръв път да идем на бал и помоли за това мъжа ми, той се обърна към мене и едва забележимо, като се усмихваше хитро, запита: искам ли да ида? Аз кимнах с глава в знак на съгласие и почувствувах, че се изчервих.

— Като някаква престъпница признава какво й се иска — каза той, смеейки се добродушно.

— Но нали ти казваше, че не бива да посещаваме висшето общество, пък и не обичаш — отговорих аз, като се усмихвах и го гледах с молещ поглед.

— Ако много ти се иска, да идем — каза той.

— Наистина, по-добре да не ходим.

— Иска ли ти се? Много? — отново запита той.

Аз не отговарях.

— Висшето общество все още не е голяма беда — продължи той, — но светските неосъществени желания — те са и лоши, и грозни. Непременно трябва да отидем и ще отидем — заключи решително той.

— Право да ти кажа — казах аз, — нищо не ми се е искало тъй много, както да отида на този бал.

Ние отидохме и удоволствието, което изпитах, надмина всичките ми очаквания. На бала още повече отколкото преди ми се струваше, че аз съм център, около който всичко се движи, че само за мене е осветена тази голяма зала, свири музика и се е събрала таза тълпа от хора, които се възхищават от мене. Всички, като се почне от коафьора и прислужничката и се свърши с танцьорите и старците, които минаваха през залата, ми се струваше, че ми казваха или ми даваха да почувствувам, че ме обичат. Общото мнение, съставено за мене на този бал и предадено ми от братовчедката, беше, че аз никак не приличам на другите жени, че в мене има нещо особено, селско, естествено и прелестно. Този успех тъй ме поласка, че аз откровено казах на мъжа си, че бих желала тази година да бъда още на два, на три бала, „и то за да им се наситя хубавичко“ — прибавих аз, кривейки си душата.

Мъжът ми се съгласи на драго сърце и на първо време идваше с мене с видимо удоволствие, като се радваше на моите успехи и сякаш съвсем беше забравил или се беше отрекъл от онова, което беше говорил преди.

По-късно той очевидно започна да скучае и да се отегчава от живота, който водехме. Но аз не обръщах внимание на това; дори ако забележех понякога внимателно-сериозния му поглед, устремен въпросително към мене, аз не разбирах значението му. Аз бях тъй объркана от тази, както ми се струваше, внезапно бликнала любов на всички околни към мене, от този въздух на изискаността, удоволствията и новото, който дишах тук за пръв път, така изведнъж изчезна тук моралното му влияние, което ме подтискаше, така приятно ми беше в този свят не само да се сравнявам с него, но и да застана над него и поради това да го обичам още повече и по-самостоятелно, отколкото преди, че не можех да разбера какво неприятно би могъл да види той за мене в светския живот. Аз изпитвах ново за мене чувство на гордост и самодоволство, когато, влизайки в балната зала, всички очи се обръщаха към мене, а той, сякаш се срамуваше да признае пред тълпата, че съм негова, бързаше да ме остави и се изгубваше в черната тълпа на фраковете. „Почакай — често си мислех аз, като дирех с очи в края на залата неговата незабележима, понякога скучаеща фигура, — почакай! — мислех аз. — Ще си отидем в къщи и ти ще разбереш и ще видиш за кого се стараех да бъда хубава и блестяща и какво обичам от всичкото онова, което ме заобикаля тази вечер.“ На мене самата искрено ми се струваше, че моите успехи ме радват само заради него, само затуй, че да мога да ги жертвувам за него. Единственото нещо, с което светският живот можеше да бъде вреден за мене, мислех аз, беше възможността да се увлека в някого от ония, които срещах в това общество, и ревността на мъжа ми; но той така вярваше в мене, изглеждаше тъй спокоен и равнодушен и всички тези млади хора ми изглеждаха така нищожни в сравнение с него, че и единствената според мене опасност от висшето общество не ми изглеждаше страшна. Но въпреки това вниманието на много хора в обществото ми доставяше удоволствие, ласкаеше самолюбието ми, караше ме да мисля, че има някаква заслуга в моята любов към мъжа ми и правеше отношенията ми с него по-самоуверени и като че по-небрежни.

— А аз видях, че ти разговаряше нещо много оживено с Н. Н. — казах веднъж, като се връщахме от бал, заканвайки му се с пръст и назовавайки една от известните дами на Петербург, с която той действително говори тази вечер. Казах това, за да го пораздвижа; той беше особено мълчалив и отегчителен.

— Ах, защо да говорим тъй? И това говориш ти, Маша! — процеди той през зъби, като се мръщеше сякаш от физическа болка. — Колко не приляга това нито на тебе, нито на мене! Остави това за другите; тези лъжливи отношения могат да развалят нашите истински отношения, а аз още се надявам, че истинските ни отношения ще се върнат.

Стана ми срамно и аз млъкнах.

— Ще се върнат ли, Маша? Как ти се струва? — запита той.

— Те никога не са се разваляли и няма да се развалят — казах аз и тогава точно тъй ми се струваше.

— Дай боже — продума той, — иначе време е да си вървим на село.

Но това той ми каза само веднъж, а през останалото време ми се струваше, че и той се чувствува така добре, както се чувствувах аз, а на мене ми беше тъй радостно и весело. Ако понякога му е скучно — утешавах се аз, — то и аз понякога съм скучала заради него на село: ако наистина са се променили малко нашите отношения, всичко това ще се върне отново, щом само през лятото останем сами с Татяна Семьоновна в нашия николски дом.

Така незабелязано за мене мина зимата и ние въпреки нашите планове дори и Великден прекарахме в Петербург. На Томина неделя, когато вече се готвехме да заминаваме, всичко беше прибрано и мъжът ми, който вече купуваше подаръци, дрехи, цветя за селския живот, беше в особено нежно и весело разположение на духа, неочаквано пристигна при нас братовчедката и започна да ни моли да останем до събота, за да отидем на тържествения прием у графиня Р. Тя казваше, че графиня Р. настоятелно ме кани, че принц М., който тогава бил в Петербург, още от миналия бал искал да се запознае с мене, само затова щял да дойде на приема и казвал, че аз съм най-хубавичката жена в Русия. Целият град щял да бъде там и, с една дума, ако не отида, това на нищо нямало да прилича.

Мъжът ми беше на другия край на гостната и разговаряше с някого.

— Е, кажи, ще дойдете ли, Маша? — каза братовчедката.

— Ние искахме в други ден да заминем за село — отговорих нерешително аз, като погледнах мъжа си. Очите ни се срещнаха, той бързо се обърна.

— Аз ще го склоня да остане — каза братовчедката — и в събота ние ще отидем да им позавъртим главите. Нали?

— Това би объркало нашите планове, а ние вече се приготвихме за път — отговорих аз, започвайки да отстъпвам.

— По-добре е да иде довечера да се поклони на принца — обади се от другия край на стаята мъжът ми със сдържано-раздразнен тон, какъвто не бях чувала от него.

— Ах! Той ревнува. За пръв път виждам това — засмя се братовчедката. — Но не заради принца, Сергей Михайлович, а заради всички нас я уговарям. Колко много я моли графиня Р. да отиде!

— Това зависи от нея — отговори студено мъжът ми и излезе.

Видях, че беше развълнуван повече от обикновено; това ме измъчваше и аз не обещах нищо на братовчедката. Щом тя излезе, отидох при мъжа си. Той ходеше замислен назад-напред и нито видя, нито чу как влязох на пръсти в стаята.

„Той вече вижда милия николски дом — мислех си аз, като го гледах — и утринното кафе в светлата гостна, и неговите полета, мужиците, и вечерите в салона, нощните тайнствени гощавки. Не! — реших аз в себе си. — Всички балове на света и ласкателството на всички принцове по света ще дам за неговото радостно смущение, за неговата нежна ласка.“ Исках да му кажа, че няма да ида на приема, че не искам, когато той изведнъж се обърна и като ме видя, намръщи се и промени кротко-замисления израз на лицето си. Отново в погледа му се изрази проницателност, мъдрост и покровителствено спокойствие. Той не искаше да го виждам като обикновен човек: нужно му беше да стои винаги на пиедестал като полубог пред мене.

— Какво има, мила моя? — запита той, като се обърна небрежно и спокойно към мене.

Аз не отговарях. Досадно ми беше, че той се крие от мене, не иска да си остане такъв, какъвто го обичах.

— Искаш ли да идеш в събота на прием? — запита той.

— Исках — отговорих аз, — но на тебе това не ти е приятно. Пък и всичко вече е прибрано за път — добавих аз.

Никога не беше ме гледал тъй студено, никога не беше говорил така студено с мене.

— До вторник няма да замина и ще наредя да извадят всички неща — каза той, — тъй че можеш да отидеш, щом ти се иска. Имай добрината да отидеш. Аз няма да дойда.

Както всякога, когато биваше развълнуван, той започна да ходи нервно из стаята и не ме гледаше.

— Решително не те разбирам — казах аз, застанала на едно място, като го следях с очи, — казваш, че всякога си тъй спокоен (той никога не е казвал това). Защо говориш тъй странно с мене? Аз съм готова заради тебе да пожертвувам това удоволствяе, а ти някак иронично, както никога не си говорил с мене, искаш да отида.

— Че какво! Ти жертвуваш (той особено подчерта тази дума) и аз жертвувам, какво по-хубаво от това? Борба на великодушие. Какво по-добро семейно щастие?

За пръв път чувах от него такива ожесточено-подигравателни думи. И неговата подигравка не ме накара да се засрамя, а ме оскърби, и ожесточението му не ме изплаши, а се предаде и на мене. Той ли, който винаги се страхуваше от фразите в нашите отношения, винаги искрен и естествен, говореше това? И за какво? Затуй, че именно аз исках да пожертвувам за него едно удоволствие, в което не можех да видя нищо лошо, и затуй, че една минута преди това го разбирах тъй хубаво и го обичах. Ролите ни се смениха: той избягваше преките и прости думи, а аз ги дирех.

— Ти много се промени — казах аз и въздъхнах. — С какво съм се провинила пред тебе? Не прѝема, а нещо друго, старо имаш ти в сърцето си против мене. Защо е тази неискреност? Нали самият ти се страхуваше толкова много от нея по-рано? Говори направо, какво имаш против мене? — „Ще каже нещо“ — мислех аз, като си спомнях със самодоволство, че той няма в какво да ме укори през цялата тази зима.

Отидох в средата на стаята, тъй че той трябваше да мине близо покрай мене, и го гледах. „Той ще се приближи, ще ме прегърне и всичко ще се свърши“ — мина ми през ума и дори ми стана жал, че няма да мога да му докажа колко е несправедлив. Но той се спря на края на стаята и ме погледна.

— Все още ли не разбираш? — каза той.

— Не.

— Е, тогава ще ти кажа. Отвратително, за първи път ми е отвратително онова, което чувствувам и което не мога да не чувствувам. — Той се спря, видимо изплашен от грубия тон на своя глас.

— Но какво има? — запитах аз със сълзи на негодувание в очите.

— Отвратително е, че принцът те е намерил за хубавичка и че ти заради това тичаш насреща му, забравяйки и мъжа си, и себе си, и женското си достойнство, и не искаш да разбереш онова, което трябва да чувствува за тебе мъжът ти, щом в самата тебе няма чувство на достойнство; напротив, ти идеш да кажеш на мъжа си, че жертвуваш, тоест „да се покажа пред негово височество е за мене голямо щастие, но аз го жертвувам“.

Колкото повече говореше, толкова повече се разпалваше от тона на собствения си глас и този глас звучеше злъчно, жестоко и грубо. Никога не бях го виждала и не очаквах да го видя такъв; кръв преля в сърцето ми, аз се страхувах, но едновременно ме вълнуваше чувство на незаслужен срам и оскърбено самолюбие и ми се искаше да му отмъстя.

— Отдавна очаквах това — казах аз, — говори, говори.

— Не зная какво си очаквала — продължи той, — можех да очаквам всичко най-лошо, като те виждам всеки ден в тази кал, празнота и разкош на глупавото общество; и дочаках… Дочаках това, че днес ми стана и срамно, и болно като никога; болно за мене, че твоята приятелка с калните си ръце бръкна в сърцето ми и заговори за ревност, ревност от моя страна, и то към кого? Към човек, когото нито аз, нито ти познаваме. А ти, сякаш нарочно искаш да не ме разбираш и да ми жертвуваш, какво?… Срам ме е за тебе, за твоето унижение ме е срам!… Жертва! — повтори той.

„А! Ето къде била властта на мъжа — помислих аз. — Да оскърбява и унижава жената, която с нищо не е виновна. Ето как се проявяват правата на мъжа, но аз няма да им се подчиня.“

— Не, аз нищо не жертвувам за тебе — казах аз, чувствувайки как неестествено се разширяват ноздрите ми и как кръвта се оттегля от лицето ми. — Аз ще ида в събота на приема, непременно ще ида.

— И нека бог ти даде много удоволствие, само че между нас всичко е свършено! — извика той вече в порив на неудържим гняв. — Но повече ти няма да ме мъчиш. Аз бях глупак, че… — започна отново той, но устните му затрепериха и той с видимо усилие се въздържа да не доизкаже онова, което бе започнал.

Аз се страхувах от него и го ненавиждах в тази минута. Исках да му кажа много неща и да му отмъстя за всички оскърбления; но ако отворех уста, щях да заплача и да се унижа пред него. Излязох мълчаливо от стаята. Но щом само престанах да чувам стъпките му, аз изведнъж се ужасих от онова, което бяхме направили. Стана ми страшно, че наистина ще се разкъса навеки тази връзка, която съставяше цялото мое щастие, и аз исках да се върна. „Но дали той се е успокоил достатъчно, за да ме разбере, когато ще му протегна мълчаливо ръка и ще го погледна в очите? — помислих аз. — Ще разбере ли моето великодушие? Ами ако нарече мъката ми преструвка? Или със съзнанието, че е прав и с гордо спокойствие приеме моето разкаяние и ми прости? И защо, защо той, когото тъй обичах, ме оскърби тъй жестоко?…“

Тръгнах не към него, а за стаята си, където дълго седях сама и плаках, като си спомнях с ужас всяка дума от нашия разговор, като заменях тия думи с други, прибавях други, добри думи и отново, с ужас и с чувство на оскърбление си спомнях онова, което стана. Когато привечер излязох за чая и в присъствието на С., който ни беше на гости, се срещнах с мъжа си, почувствувах, че от днес между нас се беше открила цяла пропаст. С. ме запита кога ще заминем. Аз не успях да отговоря.

— Във вторник — отговори мъжът ми — ще отидем и на приема у графиня Р. Нали ще отидеш? — обърна се той към мене.

Аз се изплаших от тона на този обикновен глас и се обърнах смутена към мъжа си. Очите му бяха насочени право към мене, погледът им беше зъл и ироничен, гласът му беше спокоен и студен.

— Да — отговорих аз.

Вечерта, когато останахме сами, той се приближи към мене и ми протегна ръка.

— Моля ти се, забрави всичко, което ти наговорих — каза той.

Хванах ръката му, колеблива усмивка трепна на лицето ми и сълзите бяха готови да потекат от очите ми, но той оттегли ръката си и сякаш уплашен, че може да се разиграе някаква сантиментална сцена, седна на креслото доста далече от мене. „Нима той все още смята, че е прав?“ — помислих аз и приготвеното обяснение и молбата да не ходим на приема се спряха на езика ми.

— Трябва да пишем на мама, че сме отложили заминаването — каза той, — иначе тя ще се безпокои.

— А кога мислиш да тръгнем? — запитах аз.

— Във вторник, след приема — отговори той.

— Надявам се, че това не е заради, мене — казах аз, като го гледах в очите, но очите му само гледаха, а нищо не ми говореха, сякаш бяха с нещо забулени от мене. Лицето му изведнъж ми се стори старо и неприятно.

Ние отидохме на приема и помежду ни сякаш отново се бяха установили добри, дружелюбни отношения; но тези отношения бяха съвсем други, не като предишните.

На приема аз бях седнала между дамите, когато се приближи към мене принцът, тъй че аз трябваше да стана, за да говоря с него. Ставайки, аз неволно потърсих с очи мъжа си и видях, че той ме гледаше от другия край на залата и че се обърна. Изведнъж ми стана тъй срамно и болно, че се смутих болезнено и лицето и шията ми се изчервиха под погледа на принца. Но трябваше да стоя и да слушам какво ми говори той, като ме поглежда отвисоко. Разговорът ни не беше продължителен, той нямаше къде да седне до мене и навярно почувствува, че аз се притеснявам от него. Разговорът ни беше за миналия бал, къде живея през лятото и така нататък. Като се отдалечаваше от мене, той изяви желание да се запознае с моя мъж и аз видях как те се срещнаха и говориха на другия край на залата. Принцът, изглежда, каза нещо за мене, защото по средата на разговора той се усмихна и погледна към нас.

Мъжът ми изведнъж пламна, поклони се ниско и пръв се отдалечи от принца. Аз също се изчервих, стана ми срамно за онова мнение, което сигурно си е съставил принцът за мене и особено за моя мъж. Стори ми се, че всички забелязаха моята плаха срамежливост, докато говорех с принца, забелязаха неговата странна постъпка; бог знае как можеха да си обяснят това; дали не знаят и за нашия разговор? Братовчедката ме доведе до къщи и по пътя ние разговаряхме с нея за мъжа ми. Аз не се стърпях и й разказах всичко, което стана между нас по случай този злополучен прием. Тя ме успокояваше, като казваше, че това е незначителна, съвсем обикновена свада, която няма да остави никакви следи; обясни ми от своя гледна точка характера на моя мъж, намери, че той е станал много необщителен и горд; аз се съгласих с нея и ми се стори, че самата аз сега започнах да го разбирам по-спокойно и по-добре.

Но после, когато останахме двама с мъжа ми, тази присъда над него лежеше на съвестта ми като престъпление и аз почувствувах, че пропастта, която ни разделяше сега един от друг, беше станала още по-дълбока.

VIII

От този ден нашият живот и нашите отношения съвсем се измениха. Ние вече не се чувствувахме тъй добре, когато бивахме сами, както преди. Имаше въпроси, които заобикаляхме, и в присъствието на трети човек разговаряхме по-леко, отколкото на четири очи. Щом само станеше дума за живота в село или за бал, очите ни сякаш се премрежваха и ние не можехме спокойно да се гледаме един друг. Сякаш и двамата чувствувахме къде точно е пропастта, която ни разделяше, и се страхувахме да се приближим до нея. Аз бях убедена, че той е горд и избухлив и че трябва да бъда по-внимателна, за да не засягам слабото му място. Той беше уверен, че аз не мога да живея без висшето общество, че на село не ми харесва и че трябва да се подчиня на този нещастен вкус. И ние двамата избягвахме да приказваме направо за тия неща, и двамата си съставяхме невярна представа един задруг. Отдавна вече ние бяхме престанали да бъдем един за друг най-съвършените хора в света, а правехме сравнения с други и тайно се преценявахме един друг. Аз се разболях, преди да заминем, и вместо на село, отидохме на дача, откъдето мъжът ми замина сам при майка си. Когато той заминаваше, аз се бях вече достатъчно оправила, за да замина с него, но той ме увещаваше да остана, сякаш се страхуваше за здравето ми. Чувствувах, че той се страхува не за моето здраве, а защото мислеше, че на село няма да живеем добре; не настоявах много и останах. Без него се чувствувах самотна, но когато той пристигна, видях, че и той вече не запълваше живота ми така, както го запълваше по-рано. Предишните наши отношения, когато, случваше се, всяка мисъл или впечатление, които не споделях с него, ми тежаха като престъпление, когато всяка негова постъпка, всяка негова дума ми се струваха образци на съвършенство, когато от радост ни се искаше да се смеем на каквото и да било, гледайки се един друг — тези отношения така незабелязано се бяха променили, че ние и не усетихме кога са изчезнали. У всекиго от нас се явиха свои отделни интереси, грижи, които вече не се опитвахме да направим общи. Дори престана да ни смущава туй, че всеки си има свой отделен, чужд за другия, свят. Ние свикнахме с тая мисъл и след една година вече, когато се гледахме един друг, в очите ни не мержелееше. Изчезнаха съвсем неговите пристъпи на веселие, младежките му лудории, изчезна неговото всеопрощение и равнодушие към всичко, което по-рано ме възмущаваше, нямаше го вече този дълбок поглед, който преди ме смущаваше и радваше, нямаше ги молитвите, общите възторзи, ние дори не се виждахме често, той постоянно пътуваше и не се страхуваше, не съжаляваше, че ме оставя сама; аз бях постоянно в общество, където нямах нужда от него.

Сцени и свади между нас вече не ставаха, аз се стараех да му угаждам, той изпълняваше всички мои желания и ние като че се обичахме един друг.

Когато оставахме сами, което се случваше рядко, аз не изпитвах с него нито радост, нито вълнение, нито смущение, сякаш оставах сама със себе си. Знаех много добре, че това е моят мъж, не някакъв нов, неизвестен човек, а добър човек — моят мъж, когото познавам като себе си. Аз бях уверена, че зная всичко, което той би направил, зная какво ще каже, как ще погледне; и ако той правеше или гледаше не тъй, както очаквах, тогава ми се струваше, че той е сгрешил. Аз не чаках нищо от него. С една дума, той беше мой мъж и нищо повече. Струваше ми се, че тъй и трябва да бъде, че няма други и между нас дори не е имало никога други отношения. Когато той заминаваше, особено в началото, аз оставах самотна, страшно ми беше и без него чувствувах по-силно значението на опората, която беше той за мене; когато пристигаше, хвърлях се на врата му от радост, макар че след два часа съвсем забравях тази радост и нямаше какво да говоря с него. Само в минути на тиха, сдържана нежност, които се случваха помежду ни, ми се струваше, че нещо не е тъй, както трябва да бъде, че усещам някаква болка в сърцето си, а и в неговите очи, струва ми се, четях същото. Аз чувствувах тази граница на нежността, отвъд която сега той сякаш не искаше, а аз не можех да минавам. Понякога ми беше тъжно за това, но нямаше кога да се замислям над каквото и да било и аз се стараех да забравя тази тъга от неясно чувствуваната промяна в развлеченията, които ми бяха постоянно осигурени. Светският живот, който отначало ме замая с блясъка си и поласка моето самолюбие, скоро завладя напълно наклонностите ми, влезе в моите привички, наложи ми своите окови и зае в душата ми цялото онова място, което беше отредено за обичта ми. Аз вече никога не оставах сама и се страхувах да се замислям за своето положение. Цялото ми време от ранно утро до късна нощ беше заето и не ми принадлежеше дори и когато не излизах. Това вече беше за мен не весело и не досадно, а изглеждаше, че тъй, а не инак е трябвало да бъде всякога.

Така минаха три години, през които нашите отношения си оставаха все същите, като че спряха, замръзнаха и не можеха да станат нито по-лоши, нито по-добри. През тези три години в нашия семеен живот се случиха две важни събития, но и двете не измениха моя живот. Те бяха раждането на моето първо дете и смъртта на Татяна Семьоновна. Отначало майчинското чувство ме завладя с такава сила и предизвика у мене такъв неочакван възторг, щото аз мислех, че ще започне нов живот за мене; но след два месеца, когато захванах отново да излизам, това чувство все повече и повече намаляваше и премина в навик и студено изпълнение на един дълг. Мъжът ми, напротив, след като се роди нашият пръв син, стана както преди кротък, спокоен домосед и предишната своя нежност и веселието си прехвърли върху детето. Често пъти, когато, облечена в балната рокля, влизах в детската стая да прекръстя детето и заварвах там мъжа си, аз като че забелязвах у него укорен и строго внимателен поглед, насочен към мене, и ми ставаше съвестно. Аз изведнъж се ужасявах от своето равнодушие към детето и се питах: „Нима аз съм по-лоша от другите жени? Но какво да правя — мислех си. — Аз обичам своя син, но не мога пък да седя с него по цели дни, досадно ми става; а за нищо на света няма да взема да се преструвам.“ Смъртта на майка му му причини голяма мъка, тежко му беше, както казваше той, да живее след смъртта й в Николское, а аз — макар да ми беше жал за нея и макар да съчувствувах на мъката на мъжа си, сега се чувствувах по-спокойно и по-приятно на село. Целите тези три години ние прекарахме повече в града, на село отивах само един път на два месеца, а на третата година заминахме за чужбина.

Прекарвахме лятото на курорт.

Бях тогава на двадесет и една година, нашето състояние, мислех аз, беше в цъфтящо положение, от семейния живот не исках нищо повече от онова, което той ми даваше; всички, които познавах, струваше ми се, че ме обичат; здравето ми беше добро, тоалетите ми бяха най-хубавите в курорта, знаех, че бях хубава, времето беше прекрасно, заобикаляше ме някаква атмосфера на красота и изящество и ми беше много весело. Аз не бях тъй весела, както бивах в Николское, когато чувствувах, че съм щастлива сама за себе си, че съм щастлива, понеже съм заслужила това щастие, че щастието ми е голямо, но трябва да бъде още по-голямо, че все ми се иска още и още щастие. Тогава беше друго; но и през това лято ми беше добре. Нищо не ми се искаше, на нищо не се надявах, от нищо не се страхувах и струваше ми се, че животът ми беше пълен и съвестта ми, изглежда, беше спокойна. Измежду всички младежи през този сезон нямаше нито един, когото бих могла да отлича с нещо от другите или дори от стария княз К., нашия посланик, който ме ухажваше. Един беше млад, друг стар, единият русокос англичанин, другият французин с брадичка, всички ми бяха еднакви, но всички ми бяха необходими. Всички те бяха еднакво безразлични лица, създаващи радостната атмосфера на живота, който ме заобикаляше. Само един от тях, италианският маркиз Д., повече от другите привлече моето внимание със смелостта, с която изразяваше възхитата си от мене. Той не пропускаше никакъв случай да бъде с мене, да танцува, да язди, да бъде в казиното и така нататък и да ми казва, че съм хубава. Няколко пъти го виждах през прозорците край нашата къща и често неприятният втренчен поглед на сияещите му очи ме караше да се изчервявам и да се озъртам. Той беше млад, хубав, елегантен и главно, с усмивката си и с изразителното си чело приличаше на моя мъж, макар и много по-красив от него. Той ме поразяваше с тази прилика, макар че, общо взето, в устата, в погледа, в дългата долна част на лицето вместо прелестния израз на доброта и идеалното спокойствие на моя мъж в него имаше нещо грубо, животинско. Аз предполагах тогава, че той страстно ме обича и понякога мислех за него с гордо съчувствие. Понякога исках да го успокоя, да го въведа в тон на тиха полуприятелска довереност, но той рязко отклоняваше тези опити и продължаваше да ме смущава неприятно със своята страст, неизразявана, но готова всеки мигда се изрази. Макар и да не признавах това в себе си, аз се страхувах от този човек и въпреки волята си често мислех за него. Моят мъж се познаваше с него и повече, отколкото с другите наши познати, за които беше само мъж на жена си, се държеше студено и високомерно. Към края на сезона заболях и две седмици не излизах от къщи. Когато за пръв път след като бях боледувала, излязох една вечер да послушам музика, научих, че в мое отсъствие е пристигнала отдавна очакваната и известна с красотата си лейди С. Около мене се образува кръг, посрещнаха ме радостно, но още по-интересен кръг бе образуван около пристигналата лъвица. Всички около мене говореха само за нея и за красотата й. Показаха ми я. Действително тя беше прелестна, но мене ме порази неприятно самодоволството на лицето й и аз казах това. Този ден ми се видя досадно всичко онова, което преди беше тъй весело. На другия ден лейди С. устрои излет до един замък, но аз отказах. Почти никой не остана с мене и всичко се измени окончателно в моите очи. Всичко и всички ми се виждаха глупави и досадни, искаше ми се да плача, по-скоро да свърша баните и да се върна в Русия. В душата ми имаше някакво лошо чувство, но аз още не исках да си призная това. Казах, че се чувствувам отслабнала и престанах да се показвам във висшето общество, само заран излизах понякога сама да пия вода или с Л. М., една позната рускиня, отивах в околността. Мъжа ми по това време го нямаше, беше отишъл за няколко дни в Хайделберг, очаквайки да свърша лекуването си, за да заминем за Русия, и от време на време дохождаше при мене.

Веднъж лейди С. увлече цялото общество на лов, а ние с Л. М. следобяд се отправихме към замъка. Докато се изкачвахме бавно с файтона по криволичещото шосе между вековните кестени, през които все по-далеч и по-далеч се откриваха тези хубавички елегантни баденски околности, осветени от залязващите лъчи на слънцето, ние се разговорихме сериозно, както не бяхме говорили никога. Л. М., която вече отдавна познавах, за пръв път ми се представи сега като добра, умна жена, с която може да се говори всичко и с която е приятно да бъдеш другар. Ние говорихме за семейството, за децата, за празнотата на тукашния живот, поиска ни се да си бъдем в Русия, на село и ни стана някак тъжно и хубаво. Под влиянието на същото сериозно чувство ние влязохме в замъка. Вътре беше сенчесто, свежо, горе по развалините трептеше слънцето, чуваха се нечии стъпки и гласове. През вратата като в рамка се виждаше тази прелестна, но студена за нас, русите, баденска картина. Седнахме да си починем и мълчаливо гледахме залязващото слънце. Гласовете се чуха по-ясно и ми се стори, че споменаха моето име. Започнах да се ослушвам и неволно чувах всяка дума. Гласовете бяха познати: това бяха маркиз Д. и фрацузинът, неговият приятел, когото също познавах. Те говореха за мене и за лейди С. Французинът ни сравняваше и преценяваше красотата на едната и на другата. Не говореше нищо оскърбително, но аз усетих как кръвта преля в сърцето ми, когато чух неговите думи. Той подробно обясняваше кое е хубаво в мене и кое е хубаво в лейди С. Аз вече съм имала дете, а лейди С. била на деветнадесет години; моята коса била по-хубава, но затова пък лейди С. имала по-грациозен стан; лейди била голяма дама, докато „вашата — каза той — е средна хубост, една от тия малки руски княгини, които тъй често започват да се явяват тук“. Той завърши със заключението, че аз правя много добре, като не се опитвам да се боря с лейди С. и че аз съм окончателно погребана в Баден.

— Жал ми е за нея.

— Ако тя не поиска да се утеши с вас — прибави той с весел и жесток смях.

— Ако тя замине, ще тръгна след нея — грубо каза гласът с италианския акцент.

— Щастлив смъртен! Той още може да обича! — засмя се французинът.

— Да обичам! — каза гласът и млъкна. — Аз не мога да не обичам! Без това няма живот. Да правиш от живота роман, това е единственото хубаво нещо. А моят роман никога не спира по средата и този ще изкарам до края.

— Bonne chance, mon ami^[8] — каза французинът.

По-нататък вече ние не чувахме, тъй като те завиха на ъгъла и ние чухме стъпките им от другата страна. Те слизаха по стълбата и след няколко минути излязоха от страничната врата и много се учудиха, като ни видяха. Аз се изчервих, когато маркиз Д. се приближи към мене и ми стана страшно, когато, излизайки от замъка, той ми подаде ръка. Не можах да откажа и ние, следвайки Л. М., която вървеше с неговия приятел, тръгнахме към файтона. Бях оскърбена от онова, което бе казал французинът за мене, макар тайно да съзнавах, че той само назова туй, което аз самата чувствувах; но думите на маркиза ме учудиха и възмутиха със своята грубост. Мъчеше ме мисълта, че бях чула неговите думи и въпреки това той не се бои от мене. Противно ми беше да го чувствувам тъй близко до себе си; и без да го гледам, без да му отговарям, стараейки се да държа ръката му тъй, че да не го чувам, аз вървях бързо след Л. М. и французина. Маркизът говореше нещо за прекрасния изглед, за неочакваното щастие да ме срещне и още нещо, но аз не го слушах. Аз мислех в това време за мъжа си, за сина си, за Русия; беше ми някак и съвестно, и жалко, и едновременно нещо ми се искаше и аз бързах по-скоро към дома, в своята самотна стаичка в Hôtel de Bade, за да обмисля свободно всичко онова, което току-що бе накипяло в душата ми. Но Л. М. вървеше бавно, файтонът беше още далече и моят кавалер, както ми се струваше, упорито намаляваше крачките, сякаш се опитваше да ме спре. „Не може да бъде!“ — помислих аз и тръгнах решително по-бързо. Но той положително ме задържаше и дори стискаше ръката ми. Л. М. сви зад завоя на пътя и ние останахме съвсем сами. Стана ми страшно.

— Извинете — казах аз студено и поисках да освободя ръката си, но дантелата на ръкава се закачи за неговото копче. Той се наведе с лице към мене, започна да освобождава дантелата и пръстите му, без ръкавица, докоснаха ръката ми. Някакво ново за мене чувство, нещо средно между ужас и удоволствие, мина като ледена тръпка по гърба ми. Погледнах го, за да изразя със студения си поглед цялото презрение, което чувствувах към него; но погледът ми изрази не това, той изрази уплаха и вълнение. Неговите блестящи, влажни очи, съвсем близо до лицето ми, гледаха страстно мене, шията ми, гърдите ми, двете му ръце пипаха ръката ми над китката, отворените му устни говореха нещо, говореха, че той ме обича, че аз съм всичко за него, и тези устни се приближаваха към мене, и ръцете му стискаха по-силно моите и ме пареха. Огън пробягна по жилите ми, в очите ми тъмнееше, аз треперех и думите, с които исках да го спра, пресъхваха в гърлото ми. Изведнъж почувствувах целувка на бузата си и цяла разтреперена и изстинала, се спрях и го загледах. Безсилна нито да говоря, нито да се движа, изпаднала в ужас, аз очаквах и желаех нещо. Всичко това продължи един миг. Но този миг беше ужасен! Тъй добре го виждах целия в този миг. Така познато ми беше лицето му: това отвесно ниско чело, прилично на челото на моя мъж, което се показваше под сламената шапка, този красив прав нос с широки ноздри, тези дълги, силно напомадени мустаци и брадичка, тези гладко избръснати бузи и загоряла шия. Аз го ненавиждах, страхувах се от него, толкова чужд ми беше той; но в тази минута така силно ми се отразяваха вълнението и страстта на този ненавистен чужд човек! Така непреодолимо ми се искаше да се отдам на целувките на тази груба и красива уста, на обятията на тия бели ръце с тънки жили и пръстени на пръстите. Така ме теглеше нещо да се хвърля слепешката в открилата се внезапно пред мене, привличаща бездна на забранените наслади…

„Аз съм толкова нещастна — мислех си, — нека все повече и повече нещастия се трупат на главата ми.“

Той ме прегърна с една ръка и се наведе към лицето ми. „Нека, нека още и още да се струпа срам и грях върху главата ми.“

— Je vous aime!^[9] — прошепна той с глас, който толкова приличаше на гласа на моя мъж.

Аз си спомних за мъжа ми и детето като за някакви отдавнашни скъпи същества, с които всичко съм свършила. Но изведнъж в това време зад завоя се чу гласът на Л. М., която ме викаше. Аз се опомних, дръпнах ръката си и без да го гледам, почти изтичах към Л. М. Седнахме във файтона и едва сега го погледнах. Той свали шапката си и запита нещо усмихнат. Той не разбираше онова неизразимо отвращение, което изпитвах към него в тая минута.

Моят живот ми се стори тъй нещастен, бъдещето тъй безнадеждно, миналото тъй черно! Л. М. ми говореше, но аз не разбирах думите й. Струваше ми се, че тя говори с мене само от съжаление, за да скрие презрението, което предизвиквам в нея. Във всяка дума, във всеки поглед аз чувствувах това презрение и оскърбително съжаление. Целувката пареше срамно бузата ми и мисълта за мъжа ми и детето ми беше непоносима. Като останах сама в своята стая, аз се надявах да обмисля положението си, но беше ми страшно да седя сама. Не допих чая, който ми поднесоха, и без сама да зная защо, с трескава бързина започнах още същия миг да се приготвям да замина с вечерния влак за Хайделберг при мъжа си.

Когато седнахме с момичето в празния вагон, когато влакът тръгна и от прозореца ме лъхна свежият въздух, аз започнах да се опомням и да си представям по-ясно своето минало и бъдеще. Целият ми семеен живот от деня на преместването ни в Петербург ми се представи изведнъж в нова светлина и легна като укор върху съвестта ми. За пръв път си спомних живо нашите първи дни на село, нашите планове; за пръв път мина през ума ми въпросът: какви бяха неговите радости през цялото това време? И аз се почувствувах виновна пред него. „Но защо той не ме спря, защо лицемереше пред мене, защо избягваше обясненията, защо ме оскърби? — питах се аз. — Защо не употреби своята власт над мене, като ме обича? Или той не ме обичаше?“ Но колкото и да беше той виновен, целувката на чужд човек стоеше на бузата ми и аз я усещах. Колкото повече се приближавах до Хайделберг, толкова по-ясно си представях своя мъж и толкова по-страшна ми изглеждаше предстоящата среща. „Ще му кажа всичко, всичко, ще изплача всичко пред него със сълзи на разкаяние — мислех аз — и той ще ми прости.“ Ала самата аз не знаех именно какво „всичко“ ще му кажа и сама не вярвах, че той ще ми прости.

Но щом влязох в стаята при мъжа си и видях неговото спокойно, макар и учудено лице, почувствувах, че няма какво да му говоря, няма какво да му признавам и няма за какво да му искам прошка. Неизказаната мъка и разкаянието трябваше да си останат в мене.

— Как тъй ти дойде на ум? — каза той. — А пък аз исках утре да дойда при тебе. — Но като се вгледа по-отблизо в лицето ми, той като че се уплаши. — Какво ти е? Какво става с тебе? — продума той.

— Нищо — отговорих, като едва сдържах сълзите си. — Аз вече няма да се връщам. Да си вървим още утре у дома, в Русия.

Той доста дълго мълча и ме погледна внимателно.

— Но кажи какво се е случило с тебе? — каза той.

Аз неволно се изчервих и наведох очи. В неговите очи блесна чувство на оскърбление и гняв. Аз се изплаших от мислите, които можеха да му дойдат на ум, и със силата на преструвката, която и сама не очаквах в себе си, казах:

— Нищо не се е случило, просто ми стана досадно и тъжно сама и много мислих за нашия живот и за тебе. Вече толкова отдавна съм виновна пред тебе! Защо отиваш с мене там, където не ти се иска? Отдавна вече съм виновна пред тебе — повторих аз и отново сълзите бликнаха в очите ми. — Да вървим на село, и то завинаги.

— Ах! Мила моя, остави сантименталните сцени — каза студено той. — Че искаш да идем на село, това е прекрасно, защото и парите ни са малко; а туй че искаш завинаги — то е мечта. Зная, че няма да изтраеш. Пий един чай, това ще бъде по-добре — заключи той и стана, за да позвъни на прислужника.

Представях си всичко, което той можеше да мисли за мене, и се оскърбих от ония страшни мисли, които му приписвах, като срещнах неговия недоверчив и като че укорен поглед, устремен към мене. Не! Той не иска и не може да ме разбере! Казах, че ще ида да видя детето, и излязох от неговата стая. Искаше ми се да бъда сама и да плача, да плача, да плача…

IX

Отдавна неотопляваният празен николски дом отново оживя, но не оживя онова, което бе живяло в него. Нямаше я вече мама и ние бяхме сами един срещу друг. Но сега уединението не само не ни беше нужно, то дори ни притесняваше. Зимата мина много по-зле за мене, защото бях болна и се оправих едва след като родих втория си син. Отношенията ни с мъжа ми продължаваха да бъдат същите студено-дружелюбни, както и по времето, когато живеехме в града, но на село всяка дъска от пода, всяка стена, всеки диван ми напомняха онова, което беше той за мене, и онова, което бях загубила. Имаше сякаш между нас някаква непростена обида, той сякаш ме наказваше за нещо и се държеше тъй, като че сам не забелязва това. Да моля прошка, нямаше защо, да искам милост, нямаше за какво: той ме наказваше само с туй, че не ми отдаваше цялото си същество, цялата си душа, както преди; но той не я отдаваше на никого и на нищо, сякаш вече я нямаше. Понякога ми минаваше през ума, че той само се преструва на такъв, за да ме мъчи, и че в него още е живо предишното чувство и аз се стараех да го събудя. Но той всеки път сякаш избягваше откровеността, сякаш подозираше, че се преструвам и се страхуваше от всякаква чувствителност като от нещо смешно. Погледът и тонът му говореха: всичко знам, всичко знам, няма какво да говорим; всичко, което искаш да кажеш, също зная. Зная и туй, че ще кажеш едно, а ще направиш друго. Отначало аз се оскърбявах от този страх пред откровеността, но после свикнах с мисълта, че това не е откровеност, а липса на нужда от откровеност. Езикът ми сега не би се обърнал изведнъж да му кажа, че го обичам или да го замоля да прочете молитвата си заедно с мене, или да го извикам да слуша как свиря. Между нас вече се чувствуваха известни условности на приличие. Живеехме всеки за себе си. Той със своите занимания, от които сега не чувствувам нужда и в които не исках да участвувам, аз със своето безделие, което не го оскърбяваше и не го огорчаваше, както преди. Децата бяха още твърде малки и още не можеха да ни свързват.

Но дойде пролетта, Катя и Соня пристигнаха да прекарат лятото на село, къщата ни в Николско трябваше да се ремонтира и ние се преместихме в Покровское. Старата покровска къща си беше същата, с терасата, с подвижната маса и пианата в светлата зала и с моята бивша стая с белите пердета и моите, сякаш забравени там, момински мечти.

В тази стаичка имаше две креватчета — едното беше някога мое, сега в него вечер прекръствах изтегналия се пълничък Кокоша, а другото бе малко, в което из пелените се показваше личицето на Ваня. Като ги прекръствах, аз често се спирах по средата на тихата стаичка и изведнъж от всички ъгли, от стените, от пердетата изплуваха стари, забравени младежки мечти. Започваха стари гласове да пеят момински песни. И къде са тия мечти? Къде са тия мили, сладки песни? Сбъдна се всичко онова, за което аз едва смеех да се надявам. Неясните, смесени мечти станаха действителност; а действителността стана тежък, мъчен и безрадостен живот. А всичко си беше същото: същата градина се виждаше от прозореца, същата площадка, същата пътека, същата скамейка ей там над долчинката, откъм езерото се носят същите песни на славеите, същите люляци са нацъфтели и същата луна се е извисила над нашия дом; а всичко се е изменило тъй страшно, тъй невъзможно! Тъй студено е всичко онова, което можеше да бъде тъй скъпо и близко! Също както някога ние двете седим тихо в гостната, говорим с Катя, и то говорим за него. Но лицето на Катя се е набръчкало, пожълтяло, очите й не блестят от радост и надежда, а изразяват съчувствена тъга и съжаление. Ние не се възхищаваме от него, както някога, ние го съдим, ние не се учудваме защо и от какво сме тъй щастливи и не искаме, както някога, да кажем на целия свят онова, което мислим; ние като заговорнички си шепнем една на друга и за стотен път се питаме една друга, защо всичко се промени тъй тъжно? И той е все същият, само бръчката между веждите му е по-дълбока, повече са станали белите коси на слепите му очи, но дълбокият внимателен поглед постоянно е забулен за мене с облак. Същата съм и аз, но няма в мене нито любов, нито желание за любов. Не чувствувам нужда да работя, не съм доволна от себе си. И тъй далечни и невъзможни ми изглеждат предишните религиозни възторзи и предишната любов към него, предишният запълнен живот. Аз не бих разбрала сега онова, което преди ми изглеждаше тъй ясно и справедливо: щастието да живееш за другиго. Защо за другиго, когато не ти се иска да живееш и за себе си?

Аз съвсем изоставих музиката още от времето, когато се преместих в Петербург; но сега старото пиано, старите ноти отново ме привлякоха.

Един ден се почувствувах неразположена, останах сама в къщи; Катя и Соня отидоха с него в Николское да разгледат новата постройка. Масата с чая беше сложена, аз слязох долу и докато ги очаквах, седнах при пианото. Отворих соната quasi una fantasia и започнах да свиря. Никой не се виждаше и не се чуваше, прозорците бяха отворени към градината; и познатите, тъжно тържествени звуци изпълняха стаята. Свърших първата част и съвсем несъзнателно, по стар навик, се обърнах към онзи кът, в който някога седеше той и ме слушаше. Но него го нямаше; столът, отдавна непобутван, стоеше на мястото си, а през прозореца в светлината на залеза се виждаше люляковият храст и вечерната свежест нахлуваше през отворените прозорци. Облегнах се с двете ръце на пианото, закрих с тях лицето си и се замислих. Дълго седях тъй, спомнях си с болка миналото, невъзвратимото, и плахо насочвах мисълта си към бъдещето. Но пред мене като че вече нямаше нищо, като че аз нищо не желаех, на нищо не се надявах. „Нима вече всичко е изживяно!“ — помислих тогава, вдигнах с ужас глава и за да забравя, да не мисля, започнах отново да свиря, и все същото andante. „Боже мой! — помислих си. — Прости ми, ако съм виновна, или ми върни всичко, което тъй прекрасно изпълняше душата ми, или ме научи какво да правя, как да живея сега!“ Шум от колела се чу по тревата и пред входа и на терасата се чуха предпазливи, познати стъпки, които затихнаха. Но при звука на тия познати стъпки вече не се обади предишното чувство. Когато свърших, стъпките се чуха зад мене и ръката му се отпусна на рамото ми.

— Колко си умна, колко хубаво е, че изсвири тази соната! — каза той.

Аз мълчах.

— Чай не си ли пила?

Аз поклатих отрицателно глава и не се обърнах към него, за да не издам следите от вълнение, останали по лицето ми.

— Те ей сега ще пристигнат; конят се разлудува и те тръгнаха пеш по шосето — каза той.

— Да ги почакаме — казах аз и излязох на терасата, като се надявах, че и той ще тръгне след мене; но той запита за децата и отиде при тях. Неговото присъствие, неговият естествен, добродушен глас отново ме увериха, че съм загубила нещо. Какво повече да искам? Той е добър, кротък, той е добър мъж, добър баща, сама не знам какво още ми липсва. Излязох на балкона и седнах под платното на терасата, на същата скамейка, на която седях в деня на нашето обяснение. Вече беше залязло слънцето, мръкваше се и пролетно тъмно облаче бе надвиснало над къщата и градината, само иззад дърветата се подаваше ясна ивица небе със загасващия залез и с току-що пламналата вечерница. Върху всичко лежеше сянката на лекото облаче и всичко очакваше тихия пролетен дъждец. Вятърът утихна, нито един лист, нито една тревица не трепваше, мирисът на люляка и на дивата череша — силен, сякаш цъфтеше целият въздух — изпълняше градината и терасата и на вълни на вълни, ту изведнъж отслабваше, ту се засилваше, та ти се искаше да затвориш очи и нищо да не виждаш, да не чуваш, освен този сладък мирис. Гергините и розовите храсти, още нецъфнали, изправени неподвижно в своята разкошна черна лехичка, сякаш бавно растяха нагоре по белите си гладки подпорки; жабите с пълно гърло, като че малко преди дъжда, който ще ги прогони във водата, дружно и пронизително крякаха откъм долчинката. Някакъв висок непрекъснат кристален звук трептеше над това крякане. Славеите се надпяваха в надпревара, чуваше се как прелитат тревожно от едно място на друго. И тази пролет един славей се опитваше да се засели в храста под прозореца и когато излязох, чух как той се премести отвъд алеята и оттам изчурулика веднъж и затихна в очакване да му се обадят.

Напразно се успокоявах: аз чаках и оплаквах него.

Той се върна отгоре и седна до мене.

— Изглежда, ще намокри нашите — каза той.

— Да — отговорих аз и двамата дълго мълчахме. А тъй като нямаше вятър, облакът се спускаше все по-ниско и по-ниско, всичко ставаше по-тихо, по-ароматно и по-неподвижно и изведнъж една капка падна и сякаш подскочи върху платнения навес на терасата; друга се пръсна върху чакъла на пътеката; шляпна по лободата и закапа едър, свеж, засилващ се дъждец. Славеите и жабите съвсем утихнаха, само тънкият кристален звук, макар и да се чуваше по-далеч поради дъжда, все още трептеше във въздуха и някаква птица, навярно сгушила се в сухите листа недалеч от терасата, пропяваше равномерно своите две еднообразни ноти. Той стана и искаше да влезе в къщи.

— Къде? — запитах аз, задържайки го. — Тук е тъй хубаво.

— Трябва да пратим чадър и галоши — отговори той.

— Няма нужда, сега ще премине.

Той се съгласи с мене и ние останахме заедно при перилата на терасата. Аз опрях ръка върху хлъзгавата, мокра напречна греда и подадох главата си. Свежият дъждец мокреше неравномерно косите и врата ми. Облачето, като ставаше все по-светло и по-рядко, се изливаше над нас; равномерният ромон на дъжда се смени от редки капки, които падаха отгоре и от листата. Отново долу закрякаха жабите, отново пръхнаха славеите и започнаха да се обаждат ту от тази, ту от онази страна из мокрите храсти. Всичко пред нас се проясни.

— Колко е хубаво! — каза той, като приседна на перилата и прокара ръка по моите мокри коси.

Тази проста ласка ми подействува като укор, доплака ми се.

— И какво още е нужно на човека? — каза той. — Сега съм тъй доволен, че нищо не ми е нужно, напълно съм щастлив!

„Не така ми говореше ти някога за своето щастие — помислих аз. — Колкото и голямо да беше то, ти казваше, че ти се искало все още и още нещо. А сега ти си спокоен и доволен, когато в моята душа има сякаш неизказано разкаяние и неизплакани сълзи.“

— Да, наистина е хубаво — казах аз, — но мене ми е тъжно именно защото всичко пред мене е тъй хубаво! В душата ми е тъй несвързано, непълно, все ми се иска нещо; а тук е тъй прекрасно и спокойно. Нима и в тебе не се смесва някаква тъга към наслаждението от природата, сякаш ти се иска нещо невъзможно и ти е жал за нещо минало.

Той вдигна ръката си от главата ми и помълча малко.

— Да, преди се случваше така и с мене, особено напролет — каза той, сякаш си припомняше нещо. — И аз също тъй седях по цели нощи, изпълнен с желания и надежди. И хубави бяха тия нощи!… Но тогава всичко беше напред, в бъдещето, а сега всичко е отминало; сега ми е достатъчно това, което имам, и се чувствувам добре — заключи той така уверено небрежно, че колкото и да ми беше тежко да слушам това, повярвах, че той казва истината.

— И нищо ли не ти се иска? — запитах аз.

— Нищо невъзможно — отговори той, отгатвайки моето чувство. — Ето, ти мокриш главата си — добави той, галейки ме като дете, и прокара още веднъж ръката си по моите коси, — ти завиждаш и на листата, и на тревата за туй, че ги мокри дъждец, на тебе ти се иска да бъдеш и трева, и листа, и дъждец. А аз само им се радвам, както на всичко в света, което е хубаво, младо и щастливо.

— И не скърбиш за нищо от миналото? — продължих да питам, чувствувайки как на сърцето ми става все по-тежко и по-тежко.

Той се замисли и отново млъкна. Виждах, че искаше да ми отговори съвсем искрено.

— Не! — отговори той.

— Не е вярно! Не е вярно! — заговорих аз, като се обърнах към него и го гледах в очите. — Не скърбиш ли за миналото?

— Не! — повтори още веднъж той. — Аз съм благодарен за него, но за миналото не скърбя.

— Но нима не би искал да го върнеш? — казах аз.

Той се обърна и се загледа в градината.

— Не искам, както не искам да ми израстат криле — каза той. — Не може!

— И не поправяш миналото? Не укоряваш себе си или мене?

— Никога! Всичко беше за по-добро.

— Слушай! — казах аз, като докоснах ръката му, за да се обърне към мене. — Слушай, защо ти никога не си ми казал, че искаш да живея именно тъй, както ти си искал, защо ми даваше свобода, която аз не умеех да използувам, защо престана да ме поучаваш? Ако ти искаше, ако ти ме беше водил иначе, нищо, нищо нямаше да се случи — казах аз с глас, в който по-силно и по-силно проличаваше студена досада и укор, а не предишната любов.

— Какво нямаше да се случи? — каза той учудено, като се обърна към мене. — И тъй няма нищо. Всичко е добре. Много добре — прибави той с усмивка.

„Нима той не разбира или още по-лошо, не иска да разбира?“ — помислих аз и сълзи бликнаха от очите ми.

— Нямаше да се случи туй, че макар с нищо да не съм виновна пред тебе, аз съм наказана с твоето равнодушие, дори презрение — изплаках аз изведнъж. — Нямаше да се случи туй, че без всякаква вина от моя страна ти изведнъж ми отне всичко, което ми беше скъпо.

— Какво говориш, мила моя! — каза той, сякаш без да разбира онова, което говорех.

— Не, остави ме да се доизкажа… Ти ми отне своето доверие, любов, дори уважението; затова аз няма да повярвам, че ти ме обичаш сега, след онова, което се случи преди. Не, аз трябва веднага да кажа всичко, което отдавна ме мъчи — прекъснах го отново. — Нима съм виновна, че не познавах живота, а ти ме остави сама да се лутам, да диря… Нима съм виновна, че сега, когато сама разбрах онова, което е необходимо, когато, ето вече година, се мъча да се върна при тебе, ти ме отблъскваш, сякаш не разбираш какво искам, и все тъй, че в нищо да не може да те укори човек, а все аз съм и виновна, и нещастна! Да, ти искаш отново да ме хвърлиш в онзи живот, който можеше да създаде и за мен, и за теб нещастие.

— Но с какво съм ти показал това? — запита той с искрена уплаха и почуда.

— Та не беше ли ти, който до вчера казваше, пък и непрекъснато го казваш, че аз няма да мога да изтрая тук и че на зима ние пак ще трябва да заминем за Петербург, който ненавиждам? — продължих аз. — Наместо да ме подкрепяш, ти избягваш всяка откровеност, всяка искрена, нежна дума с мене. И после, когато падна съвсем, ти ще ме укоряваш и ще се радваш на моето падение.

— Чакай, чакай — каза той строго и студено, — това, което казваш сега, не е хубаво. То само доказва, че ти си зле разположена към мене, че ти не…

— Че не те обичам? Говори! Говори! — добавих аз и сълзи потекоха от очите ми. Седнах на скамейката и закрих лицето си с кърпата.

„Ето как ме разбра той!“ — мислех аз, като се мъчех да сдържам риданията, които ме задавяха. „Свършена, свършена е нашата предишна любов“ — говореше някакъв глас в сърцето ми. Той не се приближи до мене, не ме утеши. Той беше оскърбен от онова, което казах. Гласът му беше спокоен и сух.

— Не зная за какво ме укоряваш — започна той, — ако е за туй, че аз вече не съм те обичал тъй, както преди…

— Обичал! — изхлипах аз, притиснала кърпата до лицето си, и горчиви сълзи потекоха по нея още по-обилно.

— За това е виновно времето и ние самите. Всяко време има своята любов… — Той помълча. — И да ти кажа ли цялата истина, щом като ти искаш да бъда откровен? Както през онази година, когато току-що бях те видял, прекарвах нощите си без сън, мислейки за тебе, и създавах сам своята любов и тази любов растеше и растеше в моето сърце, също така и в Петербург, и в чужбина аз не спях през ужасните нощи и разчупвах, разрушавах тази любов, която ме мъчеше. Аз не я разруших, а разруших само онова, което ме мъчеше, успокоих се и все пак те обичам, но с друга обич.

— Да, ти наричаш това обич, а то е мъка — казах аз. — Защо ми позволи да живея сред висшето общество, щом като то ти е изглеждало толкова вредно, че ти дори ме разлюби заради него?

— Не обществото, мила моя — каза той.

— Защо не употреби своята власт — продължих аз, — защо не ме върза, защо не ме уби? Щеше сега да ми бъде по-добре, отколкото да се лиша от всичко, което съставяше моето щастие, щях да се чувствувам добре, нямаше да се срамувам.

И пак започнах да ридая и закрих лицето си.

В това време Катя и Соня, весели и измокрени, разговаряйки високо и смеейки се, дойдоха на терасата; но като ни видяха, млъкнаха и веднага излязоха.

Ние дълго мълчахме, след като те излязоха; аз изплаках сълзите си и ми стана по-леко. Погледнах го. Той седеше, подпрял глава на ръцете си, и искаше нещо да каже в отговор на моя поглед, но само въздъхна тежко и пак се подпря.

Приближих се до него и отстраних ръката му. Погледът му се насочи замислено към мене.

— Да — заговори той, като продължаваше своите мисли. — Всички ние, а особено вие, жените, трябва да преживеем сами цялата глупост на живота, за да можем да се върнем към самия живот; а на другиго не можем да вярваме. Ти още съвсем не бе изживяла тогава тази прелестна и мила глупост, на която аз се любувах в тебе; и аз те оставях да я изживееш и чувствувах, че нямам право да те ограничавам, макар за мене времето да беше вече отдавна минало.

— А защо ти изживяваше това заедно с мене и защо ме оставяше да изживея тази глупост, щом ме обичаш? — казах аз.

— Затуй, защото ти и да искаше, не би могла да ми повярваш; ти трябваше сама да го разбереш и го разбра.

— Ти си разсъждавал, много си разсъждавал — казах аз. — Ти малко си обичал.

Отново замълчахме.

— Това, което ти току-що каза, е жестоко, но то е истина — продума той, като стана изведнъж и започна да ходи по терасата, — да, това е истина. Аз бях виновен! — добави той, като се спря пред мене. — Или не биваше никак да си позволя да те обичам, или да те обичам по-просто, да.

— Да забравим всичко — казах аз плахо.

— Не, което е минало, то вече няма да се върне, никога няма да го върнеш — и гласът му омекна, когато каза това.

— Вече всичко се върна — казах аз, като сложих ръка на рамото му.

Той свали ръката ми и я стисна.

— Не, не казах истината, че не скърбя за миналото; не, аз скърбя, аз плача за онази минала любов, която вече я няма и не може да я има. Кой е виновен за това? Не зная. Остана любовта, но не онази, остана нейното място, но тя цялата изстрада, няма вече в нея сила и сочност, останаха спомените и благодарността, но…

— Не говори така… — прекъснах го аз. — Нека бъде отново всичко, както преди… Нали може да бъде? Да? — запитах аз, като го гледах в очите. Но очите му бяха ясни, спокойни и не гледаха дълбоко в моите.

И докато говорех, аз чувствувах вече, че онова, което желаех и за което го молех, е невъзможно. Той се усмихна със спокойна, кротка, както ми се стори, старческа усмивка.

— Колко си млада ти още, а колко съм стар аз — каза той. — В мене вече няма онова, което ти търсиш; защо да се мамим? — добави той, като продължаваше все тъй да се усмихва.

Аз застанах мълчаливо до него и на душата ми ставаше все по-спокойно.

— Нека не се мъчим да повтаряме живота — продължи той, — нека не лъжем сами себе си. И слава богу, че няма да ги има старите тревоги и вълнения! Няма какво да дирим и да се вълнуваме. Ние вече сме намерили и ни се падна достатъчно щастие. Сега ние трябва да се оттегляме и да даваме път ето на кого — каза той, като сочеше кърмачката, която дойде с Ваня и се спря при вратата на терасата. — Тъй е, мила моя — заключи той, като наклони главата ми към себе си и ме целуна. Не любовникът, а старият приятел ме целуна.

А откъм градината все по-силно и по-сладко се носеше ароматната свежест на нощта, все по-тържествени ставаха звуците и тишината и на небето по-често пламваха звезди. Аз го погледнах и изведнъж на душата ми стана леко; сякаш извадиха от мене онзи болен нравствен нерв, който ме караше да страдам. Изведнъж разбрах ясно и спокойно, че чувството от онова време е изчезнало безвъзвратно, както и самото време, и че да го върнем сега не само е невъзможно, но би било тежко и стеснително. Пък и наистина, толкова ли хубаво беше това време, което ми изглеждаше тъй щастливо? И всичко туй беше вече тъй отдавна, отдавна!…

— Но, време е да пием чай! — каза той и двамата заедно тръгнахме към гостната. При вратата пак срещнах кърмачката с Ваня. Взех в ръцете си детето, закрих голичките му червени крачета, притиснах го до себе си и едва докосвайки устните си, го целунах. То, като насън раздвижи ръчичката си с разперени набръчкани пръсти и отвори мътните си очички, като да диреше или да си спомняше нещо; изведнъж тези очички се спряха на мене, в тях блесна искра от някаква мисъл, пухкавите издути устнички почнаха да се събират и се разтвориха в усмивка. „Мое, мое, мое!“ — помислих аз, като го притисках към гърдите си с щастливо напрежение в цялото си тяло и едва успявах да се сдържа да не му причиня болка. Започнах да целувам студените му крачета, коремчето и ръцете и едва обрасналата с косми главичка. Мъжът ми се приближи до мене, аз закрих бързо лицето на детето и пак го открих.

— Иван Сергеич! — каза мъжът ми, като го пипна с пръст по гушката. Но аз пак закрих бързо Иван Сергеич. Никой освен мене не биваше да го гледа продължително. Погледнах мъжа си, очите му се смееха, като ме гледаха, и на мене за пръв път след толкова дълго време ми беше леко и радостно да гледам в тях.

От този ден завърши моят роман с мъжа ми; старото чувство стана скъп, невъзвратим спомен, а новото чувство на любов към децата и към бащата на моите деца сложи начало на друг, вече съвсем иначе щастлив живот, който аз в тази минута още не съм изживяла…