Лев Толстой
Семейно щастие ^[0] (4)

IV

Бяха Богородични пости и затова никой у дома не се учуди на моето намерение да говея по това време.

През цялата тази седмица той нито веднъж не дойде у дома и аз не само не се учудвах, не се тревожех и не му се сърдех, но, напротив, бях радостна, че той не дохожда и го чаках едва на рождения ми ден. През тази седмица аз всеки ден ставах рано и докато впрягаха коня, сама, разхождайки се из градината, прехвърлях през ума си греховете от миналия ден и обмислях какво трябва да направя днес, за да бъда доволна от себе си и да не сгреша нито веднъж. Тогава ми се струваше тъй лесно да бъда съвсем безгрешна. Струваше ми се, че е достатъчно само малко да се постарая. Пристигаше колата, аз и Катя или някоя от прислужничките сядахме в нея и ние пътувахме до черквата три версти. Като влизах в черквата, всеки път си спомнях, че хората се молят за всички „со страхом божи входящих“ и се стараех именно с това чувство да възляза на двете обрасли в трева стъпала на преддверието. В черквата имаше по това време не повече от десетина говеещи селянки и слуги; и аз с плахо смирение се стараех да отговарям на техните поклони и самичка — което ми се струваше цял подвиг — отивах до сандъчето със свещите, вземах свещи от стария клисар, бивш войник, и ги запалвах. През царските двери се виждаше покровът на олтара, бродиран от мама, над иконостаса имаше два ангела, изрязани на дърво със звезди около тях, които ми се струваха тъй големи, когато бях малка, и едно гълъбче сред жълто сияние, което тогава много ме привличаше. Зад клироса се виждаше очуканият купел, в който толкова пъти съм кръщавала децата на нашите слуги и в който са кръстили и мене. Старият свещеник излизаше по риза, направена от покрова на ковчега на моя баща, и служеше със същия онзи глас, с който, откакто се помня, се служеше черковната служба в нашия дом: и кръщаването на Соня, и панихидите на баща ми, и погребението на мама. И същият треперещ глас на псалта се носеше от клироса, и същата бабичка, която помня винаги в черквата, при всяка служба, стоеше прегърбена надве при стената и с разплакани очи гледаше иконата в клироса и притискаше сбраните за молитва пръсти към избелялата забрадка, и шепнеше нещо с беззъбата си уста. И всичко това вече не беше само любопитно, не ми беше близко само по спомените — всичко това беше сега велико и свято в моите очи и ми изглеждаше изпълнено с дълбоко значение. Аз се вслушвах във всяка дума на молитвата, която се четеше, стараех се да й отговоря със съответното чувство и ако не я разбирах, мислено молех бога да ме просвети или вместо недочутата си измислях своя молитва. Когато се четяха молитвите на разкаянието, аз си спомнях своето минало и това детско невинно минало ми се струваше тъй черно в сравнение със светлото състояние на душата ми, че аз плачех и се ужасявах за себе си; но заедно с това чувствувах, че всичко това ще бъде простено и че ако имах още повече грехове, то още и още по-сладко би било разкаянието ми. Когато свещеникът в края на службата казваше: „Благословение господне на вас“, струваше ми се, че изпитвах физическо чувство на радост и доволство, което ме обладаваше за миг. Сякаш някаква светлина и топлота нахлуваше изведнъж в сърцето ми. Службата свършваше, свещеникът излизаше при мене и ме питаше дали не искаме и кога да дойде у дома да служи всенощна; но аз му благодарях от сърце за онова, което той, както мислех, иска да направи за мене, и му казвах, че сама ще дойда.

— Искате сама да се помъчите? — казваше той.

И аз не знаех какво да му отговоря, за да не сгреша, да не се поддам на гордостта.

След службата аз винаги отпращах колата в село, ако не беше с мене Катя, връщах се сама пеш, като се кланях ниско, със смирение, на всички хора, които срещах, и като се стараех да намеря случай да помогна, да дам съвет, да пожертвувам нещо за някого, да помогна да бъде вдигната някоя кола, да полюлея някое детенце, да сторя някому път и да се изцапам. Една вечер чух, че управителят, като докладваше на Катя, каза, че Семьон, мужикът, дохождал да иска дъски за погребален ковчег на дъщеря си и една рубла за опяването и че той му дал. „Нима са толкова бедни?“ — запитах аз. „Много са бедни, господарке, дори сол нямат с какво да си купят“ — отговори управителят. Загложди ме нещо в сърцето и едновременно аз сякаш се зарадвах, като чух това. Излъгах Катя, че ще ида да се разходя, изтичах на горния етаж, взех всичките си пари (те бяха доста малко, но все пак то бе всичкото, което имах) и като се прекръстих, тръгнах сама през терасата и градината към селото, за колибата на Семьон. Тя беше на края на селото и аз, без някой да ме види, се приближих до прозореца, оставих там парите и почуках. Някой излезе, изскърца с вратата и извика след мене; разтреперана и изтръпнала от страх, като престъпница дотичах у дома. Катя ме запита къде съм била, какво става с мене, но аз дори не разбрах онова, което ми говореше, и не й отговорих. Изведнъж всичко ми се стори тъй нищожно и дребно. Заключих се в стаята си и дълго ходих напред-назад из нея, без да мога нещо да правя, да мисля, без да мога да разбера какво става с мене. Мислех за радостта на цялото семейство, за думите, с които те ще назовават оногова, който оставил парите, и ми ставаше жал, че не им ги дадох сама. Мислех и какво би казал Сергей Михайлич, ако научи за тази постъпка, и се радвах, че никой никога няма да научи за нея. И толкова голяма беше радостта ми, и тъй лоши ми изглеждаха всички и аз самата, и тъй смирено гледах на себе си и на всички, че ме спохождаше мисъл за смъртта, като мечта за щастие. Аз се усмихвах и се молех, и плачех, и обичах в тая минута тъй страстно, тъй горещо всички в света и себе си. Между службите четях евангелието и все по-ясна и по-ясна ми ставаше тази книга, и по-трогателна, и по-проста историята на този божествен живот, и по-ужасни и по-непроницаеми онези глъбини на чувствата и мислите, които намирах в неговото учение. Но затова пък колко ясно и просто ми изглеждаше всичко, когато аз, оставяйки тази книга, отново се вглеждах и замислях за живота, който ме заобикаляше. Струваше ми се тъй мъчно да живея лошо и тъй просто да обичам всички и да бъда обичана. Всички бяха тъй добри и нежни с мене, дори Соня, на която продължавах да давам уроци, беше съвсем друга, стараеше се да разбира, да ми угажда и да не ме огорчава. Каквато бях аз, такива бяха и всички с мене! Като премислях кои са враговете ми, от които трябваше да искам прошка, преди да се изповядам, извън нашия дом аз си спомних само една госпожица, съседка, на която се бях надсмяла преди една година пред гости и която заради туй престана да дохожда у нас. Написах й писмо, в което признавах вината си и я молех да ми прости. Тя ми отговори с писмо, в което сама молеше за прошка и ми прощаваше. Аз плачех от радост, като четях тия прости редове, в които тогава намирах такова дълбоко и трогателно чувство. Бавачката ми се разплака, когато й поисках прошка. „Защо те всички са тъй добри с мене? С какво съм заслужила такава любов?“ — питах се аз. И неволно си спомнях Сергей Михайлич и дълго мислех за него. Не можех да постъпвам другояче и дори не смятах, че това е грях. Но аз мислех сега за него съвсем не тъй, както през онази нощ, когато за пръв път узнах, че го обичам, аз мислех за него както за себе си, присъединявайки го неволно към всяка мисъл за своето бъдеще. Силното влияние, което изпитвах в негово присъствие, съвсем изчезна в моето въображение. Аз се чувствувах сега равна нему и от висотата на религиозното настроение, в което се намирах, напълно го разбирах. Сега ми беше ясно в него онова, което по-рано ми изглеждаше странно. Едва сега разбирах защо той казваше, че щастието се състои само в туй: да живееш за другиго; и сега бях напълно съгласна с него. Струваше ми се, че ние двамата ще бъдем така безкрайно и спокойно щастливи. И си представях не пътувания в чужбина, не шумно общество, не блясък, а съвсем друг — тих, семеен живот на село, с вечна готовност за самопожертвуване, с вечна взаимна любов и с вечно съзнание за тихото и помагащо навсякъде провидение.

Причестих се, както и предполагах, на рождения си ден. В гърдите си усещах такова пълно щастие, когато се връщах този ден от черква, че се страхувах от живота, страхувах се от всяко впечатление, от всичко онова, което можеше да наруши това щастие. Но едва-що бяхме слезли от колата пред входа на нашия дом, когато чухме да трополи по моста познатият кабриолет и аз видях Сергей Михайлич. Той ме поздрави и ние влязохме заедно в гостната. Никога, откакто го познавах, не съм била тъй спокойна и решителна с него, както тази сутрин. Чувствувах у себе си цял нов свят, който той не разбираше и който стоеше по-високо от него. Не чувствувах с него ни най-малко смущение. Той разбираше може би защо ставаше това и беше особено нежно-смирен и набожно-внимателен към мене. Аз се приближих до пианото, но той го заключи и скри ключа в джоба си.

— Не разваляйте настроението си — каза той, — сега в душата ви е такава музика, по-хубава от всяка музика в света.

Бях му благодарна за това и едновременно ми беше малко неприятно, че той твърде лесно и ясно разбираше всичко, което трябваше да бъде тайна в душата ми за всички. На обяда той каза, че е дошъл да ме поздрави и едновременно да се сбогува, защото утре заминава за Москва. Като казваше това, той гледаше Катя; но после бързо погледна към мене — и аз видях, че той се страхува да не би да забележи вълнение на лицето ми. Но аз не се учудих, не се разтревожих, дори не запитах задълго ли заминава. Знаех, че той ще каже това — и знаех, че няма да замине. Отде знаех това? Сега никак не мога да си обясня, но в този паметен ден ми се струваше, че знаех всичко, което е било и което ще бъде. Бях като в щастлив сън, когато всичко, каквото и да се случи, изглежда, че вече е било и всичко това аз отдавна зная, и всичко това пак ще бъде, и аз зная, че ще бъде.

Той искаше да замине веднага след обяд, но Катя, уморена от черковната служба, отиде да си полегне и той трябваше да почака, докато тя се събуди, за да се сбогува с нея. В салона грееше слънце, ние излязохме на терасата. Щом седнахме и аз най-спокойно започнах да говоря онова, което трябваше да реши участта на моята любов. И започнах да говоря ни по-рано, ни по-късно, а в същата минута, когато седнахме, и нищо още не беше казано, разговорът нямаше още никакъв тон и характер, който би могъл да попречи на онова, което исках да кажа. Сама не разбирам откъде се взеха у мене това спокойствие, тази решителност и точност в изразите. Сякаш не аз, а нещо независимо от моята воля говореше в мене. Той седеше срещу мене, облакътен на перилата, и притеглил към себе си клонче люляк, късаше листата му. Когато започнах да говоря, той отпусна клончето и опря глава на ръката си. Това можеше да бъде поза на човек, напълно спокоен или развълнуван.

— Защо заминавате? — запитах аз важно, като отсичах бавно сричките и гледах право в него.

Той не отговори веднага.

— Работа! — каза и сведе очи.

Разбрах колко трудно му беше да лъже пред мене, и то по въпрос, който му бе зададен тъй искрено.

— Чуйте — казах аз, — вие знаете какъв е днешният ден за мене. По много причини този ден е твърде важен. Ако ви питам, то не е, за да покажа съчувствие (знаете, че свикнах с вас и ви обичам), питам ви, защото ми е нужно да зная. Защо заминавате?

— Много ми е трудно да ви кажа истината, защо заминавам — каза той. — През тази седмица аз много мислих за вас и за себе си и реших, че трябва да замина. Вие разбирате защо и ако ме обичате, няма повече да ме питате. — Той потри челото си с ръка и закри с нея очите си. — Това ми тежи… А вие разбирате.

Сърцето ми започна силно да бие.

— Не мога да разбера — казах аз, — не мога, а вие ми кажете, за бога, заради днешния ден ми кажете, аз мога всичко спокойно да слушам…

Той промени позата си, погледна ме и отново притегли клончето.

— Впрочем — каза той, като помълча малко и с глас, който напразно искаше да се покаже твърд — макар да е и глупаво, и невъзможно да се разказва с думи, макар и да ми е тежко, ще се помъча да ви обясня — добави той, като се намръщи, сякаш изпитваше физическа болка.

— Е! — казах аз.

— Представете си, че е имало един господин. Да речем господин А — каза той, — стар, отживял времето си, и една госпожица Б, млада, щастлива, още невидяла нито хората, нито живота. Поради разни семейни отношения той я обикнал като дъщеря и не се страхувал да я обикне инак.

Той млъкна, но аз не го прекъсвах.

— Но той забравил, че Б е тъй млада, че животът за нея е още играчка — продължаваше той изведнъж бързо и решително и без да ме гледа — и че е лесно да я обикне инак, че това за нея ще бъде весело. И той направил грешка и изведнъж почувствувал, че друго чувство, тежко като разкаяние, се промъква в душата му и се изплашил. Изплашил се, че ще се развалят техните предишни приятелски отношения, и решил да замине, преди тези отношения да са се развалили. — Като казваше това, той пак, сякаш небрежно, започна да трие очите си с ръка и ги закри.

— Защо се е страхувал да я обикне инак? — казах едва чуто аз, като сдържах вълнението си и гласът ми беше спокоен; но нему, изглежда, той се стори шеговит. Отговори ми сякаш с оскърбен тон.

— Вие сте млада — каза той, — аз не съм млад. Вас ви се иска да играете, а на мене е нужно друго. Играйте, но само не с мене, инак ще повярвам и за мене ще бъде лошо, и на вас ще ви стане съвестно. Това казал А — прибави той, — но всичко това е глупост, а вие разбирате защо заминавам. И няма повече да говорим за това. Моля ви се!

— Не! Не! Ще говорим! — казах аз и в гласа ми затрептяха сълзи. — Той обичал ли я или не?

Той не отговори.

— А ако не я обичал, тогава защо си е играл с нея като с дете? — казах аз.

— Да, да. А е бил виновен — отговори той, като ме прекъсна бързо, — но всичко било свършено и те се разделили… като приятели.

— Но това е ужасно! И нима няма друг изход — едва продумах аз и се изплаших от онова, което казах.

— Да, има — каза той, като откри развълнуваното си лице и гледаше право към мене. — Има два различни изхода. Само, за бога, не ме прекъсвайте и ме разберете спокойно. Едни казват — започна той, като стана и се усмихна с болезнена, тежка усмивка, — едни казват, че А сглупил, безумно обикнал Б и й казал това… А тя само се засмяла. За нея това било шега, а за него — смисъл на целия му живот.

Аз трепнах и исках да го прекъсна, да му кажа, че не бива да говори за мене, но той, като ме задържа, сложи ръката си върху моята.

— Почакайте — каза с разтреперан глас, — други казват, че тя уж го съжалила, въобразила си, бедната, не видяла хора, че тя наистина може да го обича и се съгласила да му стане жена. И той, безумният, повярвал, повярвал, че целият му живот ще започне отново, но тя сама видяла, че го е излъгала… и че той я е излъгал… Да не говорим повече за това — заключи той, явно без да има сили да говори по-нататък, и започна мълчаливо да ходи пред мене.

Той каза „да не говорим повече“, а аз виждах, че с всички сили на душата си чакаше моята дума. Аз исках да говоря, но не можех, нещо притискаше гърдите ми. Погледнах го, той беше бледен и долната му устна трепереше. Стана ми жал за него. Направих усилие и изведнъж, разбивайки силата на мълчанието, което ме сковаваше, заговорих с глас тих, вътрешен, който, страх ме беше, че може да пресекне всяка секунда.

— А третият изход — казах аз и спрях, но той мълчеше, — а третият изход: че той не я обичал, а само й причинил мъка, голяма мъка; и мислел, че е прав, заминал и дори се гордеел. Вие се шегувате, а не аз; аз още от първия ден ви обикнах, обикнах ви — повторих аз и на тази дума „обикнах“ гласът ми неволно от тих, вътрешен, преля в див вик, който уплаши самата мене.

Той стоеше бледен насреща ми, устната му трепереше все по-силно и по-силно и две сълзи се показаха на бузите му:

— Това не е хубаво! — почти извиках аз, чувствувайки, че се задъхвам от горчиви, неизплакани сълзи. — Защо — казах аз и станах, за да избягам от него.

Но той не ме пусна. Главата му лежеше на коленете ми, устните му целуваха моите още треперещи ръце и сълзите му ги мокреха.

— Боже мой, ако знаех — продума той.

— Защо? Защо? — все още повтарях аз, а в душата ми преливаше щастие, навеки отлетяло, щастие, което не се връща.

След пет минути Соня тичаше горе при Катя и викаше да я чуят всички в къщи, че Маша иска да се жени за Сергей Михайлич.