Христо Калчев
Синдрома на глутницата (7) (Вулгарен роман)

VII.

Козела знаеше всичко за българския наркопазар, знаеше, че отсечката Видин — Силистра ще има малко проблеми и бързо ще подмени както наркобосовете, така и наркодилърите. Естествено даваше си сметка, че основната битка ще бъде за София. Но дотогава имаше много сериозни проблеми за решаване. Маласа трябваше да натрупа опит в „разчистване на терена“, за тази цел, той му повери клина от Силистра до Ботевград. Това беше една трета от територията на държавата, но най-лесната за овладяване или т.нар. бедна България. В нея безработицата се ширеше поголовно, покупателната способност на населението беше сравнително ниска и това правеше интересите сравнително по-безопасни или с други думи по-малко кървави. Справеше ли се с тоя клин Маласа, а това безскрупулно младо вълче не се посвени да унищожи собственото си семейство, така че трудно можеше да бъде причислено към светците на Христовата църква, той щеше да се наложи да представлява глутницата в истински опасните територии на държавата. Това бяха Делиорман, зоните от Якоруда на запад, Асеновград на север, та до Капитан Андреево и турската граница, където се владееха от емисари на Ал Кайда, маскирани като имами, молли и мюезини. Там Маласа не можеше да се справи сам. Оставаха обаче още три територии върху жалката площ от сто и единайсет хиляди километра. Курортите на морския бряг, зимната история около линията Боровец — Банско — Сандански и Кюстендил, които де факто представляваха квадрат и основната битка за София. В тези зони интересите бяха много и по много сложен начин преплетени. Докато ВИС 1 беше силен, руснаците подвиха уши и се държаха, ако не като туристи, то поне като партньори. Със смъртта на Васил Илиев и възхода на СИК ситуацията се повтори, но руските апетити не отслабваха. Около тях действаха десетки други групи — молдовци, украинци, арменци, грузинци от еврейски произход и всички те чакаха удобния момент да сложат ръка върху пазара.

Когато на СИК им се разтрепериха краката и генерал Бонев ги натисна като зайче в ъгъла, по морето плъзнаха турски, кюрдски, казахстански и най-страшното — китайски групировки, наречени Триади, които под формата на ресторантьорство създаваха впечатление за мирна инвазия, която де факто беше истинското „превземане отвътре“. Единствената надежда за този, който би искал да отвоюва пазара за страната си, би била постоянно насъскване на тези две нетърпящи се по религиозни причини групи от мафии.

Козела знаеше, че няма друг шанс, освен да разиграе тази карта. Знаеше много повече. Това не е лъжица за устата на хлапак като Малас. Тази война трябваше да я проведе той, да я спечели или да я загуби, но той. Никой друг не би бил в състояние да го стори. Разбира се, щеше да привика под знамената всички стари „артисти“, но капитана на кораба можеше да бъде само и единствено той. За тази цел, му трябваше добра храна и дълга почивка.

 

 

Мусаката беше изключително вкусна. Нямаше ресторант по света, който да му предложи такова рецепторно удоволствие, без значение какво е готов да заплати за него. Но придружено с ласкавите очи на Флора и детската фамилиарност на Осип, това се превръщаше в нещо, което речниците кой знае как тълкуваха.

„Това ли е щастието, пък било то и временно?“ — мислеше Козела, загледан в семейството си.

Във Варна температурата беше един градус над нулата — в Мегало Кастро двадесет и два. Във Варна той имаше врагове, които мечтаеха да го видят мъртъв, а тук в очите на хората около себе си той разчиташе: „Щастливи сме, че си сред нас!“

„Бих останал завинаги, — мислеше той усмихвайки им се — но това би бил вашият край!“

— Прекрасно беше, Флора! Кажи на майка ти, че й целувам ръка.

— Целуни мен! — припряно каза молдовката — Всичко е твое и глупавата мусака и всичко, което виждаш на масата. Само любовта ни остана Йон, а тя е лична.

Дойде време за среща и с Аберман. Козела прати двама от ескадронистите на пазар. Те се върнаха с всичко необходимо за един денди. От обувките „Бруукс“ през ризата „Сайо“, вратовръзката „Келвин Клайн“ до часовника „Булгари“. Мерките бяха преценени на око, но когато извадиха подстригания и обръснат Влад Аберман от затвора му той приличаше на малкия лорд Фаудлерой. Козела вече го чакаше на масата, изчака го да седне, кимна на придружителите му да се оттеглят и го погледна кротко в очите.

— Нали съзнаваш, че си под обстрел, Володя? — попита той.

— Откъде знаеш това име? — агресивно попита младият евреин.

— Знам повече неща, отколкото предполагаш, — продължи кротко Козела — но и ти трябва да знаеш нещо. Въпросите задавам аз. Отговорите са твой приоритет, млади приятелю! Но да те пази Йехова от лъжа!

Козела се усмихна, той си въобразяваше, че е възпроизвел веселие върху лицето си, а всъщност беше разкривил маската си в истински заплашителна гримаса.

— Сега си мой гост, Володя! За последен път те наричам така. От този момент нататък ти си Влад! Кажи какво ще ядеш, избери си пиене, защото ни чака дълъг и сериозен разговор, приятелю.

— Откровено казано аз съм наистина гладен — каза Аберман — няма да откажа един телешки стек алангле и бутилка добро вино. Много ли съм претенциозен?

— Ни най-малко — каза Козела.

Повика персонала. На масата се струпаха трима келнери. Той каза част от поръчката на английски и изреди десетина неразгадаеми слова. Аберман обаче беше умен мъж и предположи, че това са някакви гръцки деликатеси. Беше прав, върху масата се появиха десетина блюда с морски дарове или фрути ди маре, както ги наричаха по цял свят, руска водка „Кристал“, бутилка Узо, червено и бяло вино, забити в ледени шампаниери.

Влад Аберман не беше от т.нар. пиячи, но му беше омръзнало да бъде затворник и интуицията му подсказваше, че тази вечеря на тази тераса, надвесена над Средиземно море, може да се окаже и фатална за него.

„Ще се насладя на случая!“ — помисли вътрешно той, разчупи един омар, отпи от мастиката (гърците я произнасяха махика) и се облегна удобно в стола си.

— Козел, — попита той — мога ли да ти задам един въпрос? Въпреки правилата на играта, бих ги нарушил с твое позволение…

— Слушам те — каза старата кримка.

— Цялата война е за ноу-хауто, нали?

Козела кимна:

— Така изглежда, Влад! Поне интересите са съсредоточени върху него.

— Ти си умен мъж, генерале, и опитен. Това не е комплимент. Даваш ли си сметка какво представлява понятието ноу-хау?

— Мога да си го преведа — каза Козела — означава „знам как“ и е ключ към нещо, което може да се нарече търговия, индустрия, престъпление… без значение как го водят. Важното е, че тоя ключ е в тебе и много хора го искат.

— Благодаря ти за тази вечер, Козел! — каза младият евреин — Искам да се опиташ да разбереш нещо. Ноу-хауто, за което става дума, нито е константа, нито панацея. То трябва да се контролира и променя според обстоятелствата. Ако днес един кокаин мине под една форма, утре тя ще е митнически негодна. Това разбираемо ли е?

— Да — каза Козела.

— Значи ноу-хауто, за което говорим, е механизъм, движение. Той трябва да се променя според обстоятелствата, да бъде изненадващ. Изчезне ли елементът изненада, изчезва ноу-хауто, Козел. Моля те, кажи го на тези идиоти — началниците ти — и ме оставете на мира! Ще приготвя каквото искате количество, но еднократно! Още на следващия ден, генерале, подобна операция би била рискова и всички, свързани с нея, ще попаднат в лапите на ДЕА. А там, ей богу, знаят как се води следствие. Ще разплетат този чорап до края и всички вкупом ще хлътнем в затвора с доживотни присъди.

Козела изслуша внимателно думите на младока, макар да даваше вид на човек, зает със свои мисли.

— Искаш да кажеш, Влад, че ноу-хауто трябва да бъде в динамично движение?

Младият мъж се усмихна:

— Според физиката, освен динамичното движение, друго не съществува, Козел. Но ако приемем думите ти за тавтология, искам да ти кажа нещо абсолютно откровено. Знам, че не ми мислиш злото, генерале. Не знам защо, но го знам. Знам обаче нещо друго — има хора, които си въобразяват, че, ако им кажа как да маскират еднократно пет тона кокаин, те ще побързат да ме видят мъртъв и ще сгрешат. Никой от тях не знае с каква бързина се развиват престъпната и полицейската техника. Да речем, че ние приготвим утре тия пет тона и ДЕА ги пропусне. Улицата ще ни издаде и след три дни това, което ние наричаме ноу-хау сега, ще е старо и негодно, разбираш ли?

— Да — кимна Козела.

Сервираха стека. Младото огладняло вълче се нахвърли стръвно върху храната и Козела го изчака да засити апетита си. Когато младият мъж даде вид, че е приключил с храненето и запали цигара, Козела се надвеси над масата.

— Влад, моето момче, — каза той — правиш ли разлика между кауза и мисия?

— Това е едно и също — каза Аберман.

— Не, моето момче, не е! — Козела отново се опита да възпроизведе усмивка на лицето. — Ти си евреин, без значение какъв поданик си и си един от Мойсеевите потомци. Вие имате кауза и тя е оцеляването на вашия народ. Една шепа хора, заградени от един милиард фанатизирани врагове. Аз обаче имам мисия, Влад! Трябва да изстискам ноу-хауто от тебе, да го пусна на Мосад, преди Хамас да се е добрало до него, за да спася семейството си. Това не е кауза. Без мен, жена ми, сина ми и всички около нас нищо няма да се промени. Без ресурс обаче Израел трудно ще устои на Саудитските милиарди, Ал Кайда и компания. Тук се сблъскват нашите интереси — твоите и моите. Евреите искат от теб, евреина да им помогнеш във войната с арабите, а ти гледаш несериозно и търговски на тяхната кауза. Аз се опитвам да спася дома си и да се оттегля спокойно. Ей, богу, време ми е! Искам жена ми да се събужда с усмивка и сина ми да порасне, като пълноценен човек. Това е моята малка мисия. В нея няма търговия, аз не искам нищо. И ето къде се поражда конфликта на интересите, Влад? Аз трябва да те принудя, ти да приемеш каузата на своя народ, за да изпълня свещеното си задължение или мисията да спася семейството си. Разбираш ли ме? Не бързай с отговора!

— Да — тихо каза Аберман — Това е и човешко и разбираемо.

— Тогава слушай какво предстои. Аз не мога да те освободя, но не искам да те държа и като затворник. Ще рискувам, Влад. Ако срещу честна дума ти обещаеш да не съдействаш за унищожаването на моето семейство, още тази вечер ще заживееш като свободен човек, орисан да се радва на всичко това, което природата е създала. Една честна дума и в мое лице ти ще имаш тази защита, която ти е необходима на първо време. Ако до тебе се доберат хората на Молла Ясим или на фон Веер с теб е свършено, приятелю! Аз все още както ме виждаш така, стар, грохнал кон имам необходимите и умения, и структури да плувам в бандитския свят. Ти си роден за сушата, Влад! Не влизай в това море без капитан! А сега те слушам!

— Под какво име се подвизаваш, Козел? — след дълга пауза попита Влад Аберман.

— Това е маловажна информация, — каза Козела — няма да ти свърши кой знае каква работа, но щом ти е любопитно ще ти кажа. Намираме се на остров Крит, в Мегало Кастро, а аз съм богат човек и уважаван емигрант от Молдова, на име Йон Марин. Разбира се, това име няма нищо общо с истинското. За какво ти е да знаеш всичко това Влад?

— Г-н Марин, — каза младият евреин — имате ли възможност да оборудвате нещо подобно на лаборатория, далеч от погледите на властите и да ме снабдявате с продуктите, които са ми необходими?

— Да — каза Козела.

— Още нещо…, — продължи младият мъж — ако оцелея, а трябва да оцелея Козел, каква ще бъде твоята честна дума. Аз трябва да престана да бъда беден човек. Умният човек не бива да бъде беден, генерале!

— Прав си, — кимна Козела — още тази вечер ти ще заживееш в моя дом, ще те запозная с жена си, сина си. Утре ще те прехвърля в твое лично владение и ще организираме лабораторията, както ти кажеш. Имаш честната ми дума, че ако ти ми помогнеш да изпълня своята мисия, аз ще участвам във вашата кауза, макар че ми дреме ще има ли втори Холокост или не. А колкото до това дали ти ще бъдеш богат човек или не, отсега ти казвам, че ти ще бъдеш един от богатите хора на света и под фалшива самоличност ще можеш да живееш като Ага хан, където искаш на този свят. Можем да започнем с капаро, а може и с реални цени. Още тази вечер ти ще получиш един паричен масив, какъвто не си виждал в живота си. Двеста и двайсет кила долари в купюри по сто. Знаеш ли какво прави това Влад?

— Около пет милион долара — без да се замисли отговори евреина.

Този път Козела се развесели:

— Прав си, моето момче, забравих, че говоря с евреин! Ще си избереш самоличност, държава и банка. Сам ще преведеш парите си там и след това ще седнем да обсъдим твоята кауза и моята мисия. Имам ли честната ти дума, Влад?

— Козел, една трета от въпроса. Аз ще го формулирам целия. Г-н Йон Марин, имате честната ми дума, че аз ще работя акуратно с вас. Ценя вашата мисия, ще приема една кауза за своя, макар и да не е. Оттук нататък да влизаме в дълбоки води, капитане! Наздраве и благодаря!

„Аз съм пълен идиот! — мислеше Козела докато вдигаше чашата с водка, за да се чукне с него — Аз, стария бандит, съм готов да се хвана като шаран на въдицата на това подло копеле“ — мислеше той, докато чу звъна на стъклата. Следващата му мисъл беше: „Трябва да очистя този келеш на секундата — и третата и последна — Трябва да предупредя Флора, че за три дни ще имаме гости.“

 

 

— Добър вечер, Ваше благородие! — каза Козела, когато чу гласът на фон Веер.

— Не се гаврете с мен, генерале! — отговори офицера от Мосад.

— И вие с мен — каза Козела — аз съм цивилно лице. Трябва да се срещнем, Йохан! Избери една европейска столица. Колкото по-богата е държавата, толкова по-добре.

— Какво ще кажеш за Копенхаген, Козел?

— Да бъде Копенхаген. Доведи и Бенина! Това е цената на ноу-хауто.

— Ти ще доведеш ли нашия човек — попита фон Веер.

— Не, — каза Козела — нито сега, нито някога, но ще намеря човек, който ще пълни прасенцето.

— Какво? — не разбрал попита фон Веер.

— Касичката, твое благородие! И той ще бъде междинното звено. И още нещо Йохан, утре на двадесет и втори февруари ще се срещнем под Русалката. Аз ще бъда сам, вие — двамата. Ще се срещнем като близки стари приятели и ще идем там, където намерите за добре. Имай предвид обаче, че аз ще си подсигуря гърба и при най-малка подлост това, което вие наричате ноу-хау, ще попадне в ръцете на Арафат. Нямам избор. Тази сделка е задължителна. До скоро виждане, Йохан! И внимавай! Аз все още съм начело на глутницата.

Беше деветнадесети, когато Козела кацна в София и потърси Маласа.

— Къде си, келеш? — попита любезно той.

— В един апартамент в софийския квартал „Надежда“. Защо? — объркано попита младото момче.

— Защото аз те чакам в бара на „Радисън сас“. До половин час да си тук, облечен като държавен чиновник. И сам Малас, ясен ли съм?

— Напълно, шефе! Преобличам се и идвам веднага.

Козела прегледа вестниците, бяха пълни с трагедии и политически скандали. Български войници гинеха в Ирак, но никой по дяволите не ги беше пратил там. И никой не биваше да прави трагедия от смъртта на един наемник. Така гинеха хора в чуждестранния легион и освен информация, нищо друго не се появяваше за тях. Да си войник беше избор, да те убият — част от играта. Същото беше и с някакъв български кораб, плаващ под камбоджански флаг. Който се беше качил на борда на това пробито корито, съзнаваше, че търгува живот за пари. Пасиансът не беше излязъл, моряците бяха мъртви, но държавата като ощипана девственица се чудеше на кого да прехвърли една вина, която в крайна сметка беше лична.

Воюваха партии — леви срещу десни, комунисти срещу демократи, без да си дават сметка, че всички са продукт на един и същ хаос, произведен от безумните идеи на Жан-Жак Русо, за „свобода, братство, равенство“.

„Боже, каква скука!“ мислеше Козела, отпивайки от кафето си и държейки с поглед входа на заведението. Тогава видя Маласа. Черен „Мерцедес 600 SEL“ спря пред заведението и от него излезе младият келеш в сив костюм, червена вратовръзка. В името на истината изглеждаше добре, но тази демонстрация подразни Козела и докато го чакаше да се приближи към масата, той знаеше, че трябваше да го накаже за нея.

— Седни! — заповяда глухо той.

— Здравей, шефе! — започна припряно младокът. — Изпотрепах се да бързам.

Козела вяло погледна часовника си. Малас беше закъснял десет минути.

— Поръчай си кафе! Кока-кола и водка за мен и не мърдай от масата!

Козела стана и излезе от заведението. В Мерцедеса имаше трима младоци и макар паркиран торпедото беше ситуирано така, че да стартира веднага. Козела навлизаше все повече в лошото си настроение и когато се върна на масата вече беше решил да даде урок на младия убиец.

— Любчо, — привидно любезно каза той — предстои ни работа, моето момче! Ако мислиш да се държиш като държавен глава, с охраната си направил две основни грешки. Главата съм аз, а тебе никаква охрана не може да те отърве, ако реша да те накажа!

— Къде сбърках, шефе! — попита недоразбрал нито ситуацията, нито настроенията му, Маласа.

— Първо ти нямаш право на Мерцедес. Мерцедесът е лимузина, момче, и в нея се возят официални лица. Ти си човек от сянката, от обратната страна на Луната. Затова още утре всички автомобили от супер класа, с които разполагате, ще бъдат разпродадени и вие ще се качите на скромни коли за чиновници. Ясен ли съм?

— Да — преглъщайки каза Маласа.

— Това ще стане под мой контрол, момче! Второ, къде живеете?

— Всеки по дома си, шефе! Дори имаме няколко квартири „на дюшеци“.

— Колко души сте?

— В София дванадесет, останалите там, където ги разположихме.

Козела дочака да му сервират водката, запали цигара и отново погледна това момче, син на един от най-близките му сътрудници, което не се посвени да унищожи семейството си заради собствения си егоизъм.

— Малас, — каза Козела — имаш ли представа каква цел преследваме и защо те инжектирам финансово?

— Не, шефе! — каза Маласа. — Знам, че един ден ще ми кажеш сам!

— Денят е днес, глупако, — каза Козела. — Тези дванадесет души, които имаш в София, трябва да превземат наркопазара от Дуранкулак до Обзор. Ясно ли ти е?

— Какво ще правим с руснаците, шефе? Повече от сто мафиотски боса действат там.

— Значи ще наемеш за всеки един от мужиците по един убиец.

— Това струва ужасни пари — възкликна Маласа.

— Колко?

— Минимум по хиляда евро на глава.

— Добре, троен реланс! — каза Козела. — Аз давам по три, останалото е твоя работа, но провалиш ли се, няма да жаля кинти за главата ти.

— Ще се опитам да не се проваля, шефе! Кога и как искаш да се проведе операцията?

— Утре и бързо. Ще отсъствам една седмица, като се върна ще те викна на доклад, Малас. Много внимавай, момче! Една погрешна крачка и с теб е свършено.

Маласа мълча известно време, после вдигна очи и се взря в него:

— Аз съм те признал за вожд, Козел! Не съм аз този, който ще изпържи близките си.

— Така ли? — каза Козела. — Аз бях близък с баща ти… да оставим тази тема. Колко души минаха в преразход от Силистра до Ботевград?

— Двадесет и четири, — отговори Маласа — но някои от тях минават за битови престъпления.

— Виж какво, Любомир Лазов! Сега ще обходиш всички софийски видеотеки и ще намериш един филм „Механикът“ с Чарлз Бронсън. Когато ти се обадя следващия път искам да си гледал поне три пъти този филм и да схванеш терка му. Разбра ли ме?

— Повтори филма, ако обичаш!

— „Механикът“ на Чарлз Бронсън, а сега се махай оттук, келеш! И по най-бързия начин разпродайте всички крадени мерцедеси, BMW-та и ауди! И това не е съвет, а заповед, момче! Довиждане.

Когато Маласа се измъкна от заведението и Мерцедеса потегли, Козела плати, взе вестниците, пътьом ги хвърли в коша за боклук и излезе в центъра на София. Лъхна го свежия студ на февруари, някаква инфантилна вълна от удоволствие го заля. Макар роден далеч оттук, той всъщност беше част от всичко това наоколо. И макар че се отвращаваше от него, по някакъв свой странен, дори перверзен начин, го обичаше.

Студена карпатска вълна беше заляла Североизточна България. Трима митничари от Дуранкулак бяха излезли на риболов и изчезнали. Техният шеф, който държеше офис в Шабла, беше застрелян в челото докато сумирал някакви отчети на бюрото си. В Твърдица намериха вкочанен в пряспа сняг Иван Иванов — Торпедото — шеф на митницата в Добрич, която се бореше и имаше реални възможности да добие статут на свободна зона. Всичко това Козела прочете в „Труд“ и „24 часа“, докато чакаше да викнат пътниците за Лондонския полет. Когато чу гласа на информацията, той стана бавно, „забрави“ вестниците на креслото си, вдигна яката на балтона и с аташекейса в ръце тръгна към терминала. Тогава се обадиха по телефона.

— Четеш ли вестници, шефе? — попита Малас.

— Не, момче. Броя овце — каза той и изключи апарата.

Следваха три часа полет. Бурно, лошо време, но за него нямаше нито добро, нито безбурно, поне откакто се беше родил. Така че му беше все едно дали ще загине в самолетна катастрофа или разяден от азиатски трипер.