Христо Калчев
Синдрома на глутницата (3) (Вулгарен роман)

III.

Имаше една-единствена логика, с която Козела можеше да изненада вълците. Тя беше, както и проста като идея, така и страшно сложна за решение — създаване на глутница. В неговото детство му беше попаднала една книжка на Ръдиърд Киплинг, в която имаше един епизод, колкото и вторичен за сюжета на самата книга, толкова и основен за човек с неговата професия. Предводителят на глутницата старият вълк Кела, закъсвайки и поради възраст, и поради здравословно състояние, трябваше да се докаже на младите вълци. Тогава старият вълк не прояви разум и си използва куража. Козела знаеше, че вече не му достигат и двата аргумента. Той обаче знаеше безпогрешно нещо, че отсега нататък трябва да ползва чужд труд, чужди ръце и чужди умения. Единственото, което нямаше да позволи никому беше чуждата воля, макар да знаеше, че трябва да се съобрази с два ненавиждащи се смъртни врага. Синовете на Сим и Хам бяха истинските двигатели на тази привидна война, която всъщност беше разпределена на парчета от торта. Козела нямаше нужда от допълнителна глазура, но много добре знаеше, че никой няма да го остави на мира, ако в този конфликт завърши реми. Козела беше от типа хора, които избягваха патови ситуации. Той знаеше да играе извън полето на дъската и в никой случай нямаше да допусне да го превърнат в лесна плячка. Възрастта обаче го принуждаваше да се предовери другиму, да назначи военно командващ от свое име и той, като Клаузе Витц, да дърпа конците в зоната на мрака. А зоната на мрака невинаги е зоната на мъртвите. Около Козела имаше предостатъчно живи хора, на които той държеше, чиято съдба не му беше безразлична. И затова създавайки контра мафия, а то дали ще е глутница в съзнанието си той знаеше, че в един момент всичко това ще остане в чужди ръце и той най-накрая ще се оттегли на заслужен отдих. Мечти… Господ не наказва мечтите, но не ги поощрява.

„Има ли нещо по-инфантилно от мечтата“ — мислеше Козела, докато самолетът му се приземяваше над Мегало Кастро.

— Имаш ли какво да ми кажеш, Йон? — попита Флора. Гласът й едва се чуваше, очите й бяха едновременно и ужасени и щастливи, ръцете й трепереха, но тя се опитваше да ги крие. Неумел опит, но опит и Козела го отчиташе.

— Радвам се да те видя, скъпа! — каза той — Как е Осип?

— Расте, тресе го пубертет…

— Майка ти? — подхвърли Козела, колкото да каже нещо.

— Старее, нервно и злобно…

— Къщата? — попита Козела.

— Беше хотел, сега е пустиня — отговори Флора.

— Да-а-а — многозначително и при това безсмислено каза Козела — Така е в нашия свят, скъпа! Тръгваме ли?

Тогава Флора зададе истинския въпрос:

— Завинаги ли се връщаш, Йон?

Козела прекара ръка през косата й и допря устни до челото. „Чело на мъртвец“ помисли той, когато почувства температурата му.

— Човек с моята биография няма право на този отговор Флора.

— Йон, скъпи? — попита тя. — Жена с моята биография на какви въпроси има право?

— На всякакви, скъпа! — каза Козела повеждайки я към терминала.

— Тогава да те питам в прав текст, Козел. Аз имам ли мъж или не?

Чувствайки надигащото се раздразнение, Козела отговори:

— Мъж, да, но съпруг — само, ако ти го отреди съдбата. Искам да спя, Флора! Днес е петък. Преди понеделник не ставам за сериозни разговори.

Вечерта, когато къщата утихна, Козела излезе под кипарисите и набра един номер в България.

— Къде си, келеш? — попита той, когато чу гласа на младия Ас.

— Където трябва, г-н генерал? — отговори младокът.

— Забрави тази титла, Малас. Искам да събереш десет души, млади, злобни и гладни вълци. Предложи им по хиляда лева и ги превърни в отбор. Трябва да те гледат в очите и да ти служат предано.

— Откъде ще намеря тези пари, шефе? — объркано попита младокът.

— Утре ще ти ги преведа по банков път. Събери десет души, после ще ти кажа за какво ще ги ползваш. Засега ще плащаш. Ще плащаш под контрол, Малас. Един лев спестиш ли, момче, това ще е края. Ясен ли съм?

— Горе-долу… — измънка момчето.

— Добре, Малас. Направи първите стъпки и чакай инструкции. И не се опитвай да ме пържиш. Никой, който е опитал, не е прокопсал! — след което изключи телефона и отиде да спи.

„Господи, колко съм стар и уморен“ — мислеше Козела, докато се наместваше на пухените възглавници.

— Къде да търся Влад? — попита Бенина.

Въпросът формално беше зададен на фон Веер, но и двамата знаеха, че отговора трябва да даде единствениятт сведущ по въпроса — Джон Хакел.

— Козела е напуснал Салерно, — отговори Хакел — не го търсете и в Амалфи. Познавам го от дълги години. Това, което със сигурност мога да ви кажа, е, че преди да се оттегли е взел всички мерки за защита.

— Искате да кажете, че Влад Аберман не е наблизо? — колебливо попита Бенина.

— Това е един от отговорите — каза Хакел. — Другият е, че Аберман въобще не е жив, а третият и най-вероятният, е, че така нареченото ноу-хау отдавна да не е негово притежание.

— Не! — изкрещя Бенина.

— Да! — усмихнато каза Хакел. — Ще видя какво мога да направя, но ми трябва време и дистанция. Ще ви търся чрез Йохан, ако…, разбира се, има какво да ми каже.

После се обърна, качи се в BMW-то си и потегли с мръсна газ към Неапол. Пътьом набра спейс фона на Морис Алкалай.

— Сабри? — каза Джон, когато връзката беше осъществена. — Козела отново ни е проблем!

— Кога не е бил? — отговори старият генерал. — Какъв е проблемът в момента?

— Чул ли си за Исмаил Ал Хаят? Племенникът на собственика на Хародс — попита Алкалай.

— И аз си помислих, че имат нещо общо — каза Хакел. — Фамилиите съвпадат, Бен Асса и Исмаил Ал Хаят наддават за ноу-хауто на онова нещастно копеленце, парите са огромни, сабри, а него го няма и само Козела знае къде е.

— Козела е в Крит — каза Алкалай.

— Сигурен ли си? — попита Хакел.

— Не, но вярвам на интуицията си и ще се уверя лично. След половин час ще разпоредя да ми подготвят транспорта за Мегало Кастро.

— Тогава да се срещнем там? — предложи Джон Хакел. — Нали чу какво стана в Московското метро тази сутрин?

— Аз живея до метростанцията, Джон! — отговори Алкалай. — Чакай ме в „Епимено“ в Мегало Кастро. И още нещо, полковник, това е заповед! Никой друг не трябва да знае, че ще се срещнем.

Любомир Лазов — Аса получи сто хиляди лева с пощенски запис — нещо, което отдавна не се правеше в държавата. Хората отдавна разкешваха по друг начин парите си, но той много добре знаеше какво представлява тази пратка, а още повече какво трябваше да прави с този паричен масив. „Що не си ебе майката този Козел?“ — беше първата му мисъл. „Ще ме намери!“ — втората. „Ще ми отмъсти!“ — третата и основна, която надделяваше над останалите две логики. От баща си знаеше една фраза, която беше чувал многократно. Беше я запомнил, но крайно време беше да я асимилира: „Не беше най-страшното нещо да загубиш парите си, пари се изкарваха по най-различен начин от честен труд до кражба. Не беше най-страшното да загубиш близките си. Като всяка болка и такъв тип страдание се преодоляваше, но загубиш ли достойнството си, значеше да загубиш и куража си, а това беше равносилно да си загубил всичко.“

„Какво имаше този, който е загубил всичко? — Един гол хуй.“

Беше петък, четири и половина след обед, когато го осведомиха, че е получил превода и във вторник следващата седмица, когато отиде да го освободи, вече беше взел решение. Веднъж в живота си щеше да се опита да играе като почтен човек, макар и според бандитските правила на някой друг. И тогава, както беше казал поетът „Каквото сабя покаже…“. Когато взе това решение, младият Ас или Маласа, както го наричаше Козела, се почувства като възкръснал. Той вече знаеше, че участва в отбор, че ползва облаги, че се подлага на правила, но и по някакъв неведом начин се чувстваше защитен. Тогава отиде на гроба на майка си и баща си. Поръча им надгробен паметник, отиде в църквата „Св. Успение Богородично“, запали свещи за живите и мъртвите, макар че беше атеист и не вярваше ни в Господ, ни в Дявол и тръгна към заведението „Монте Карло“, където го чакаше „глутницата“ с чувство на предводител. Той нямаше да бъде генералния шеф, но нямаше да бъде и роб в една схема, ако спазваше правилата. А той щеше да спазва правилата, ако не иска съседната гробна могила да е неговата.

 

 

Една сутрин Влад Аберман се събуди и разбра, че нещо около него се променя. Нямаше представа какво точно, но ситуацията не беше същата. Някаква жена го подстрига, донесоха му несесер, отвориха му прозорците. „Нещо става“ — помисли той. После му внесоха и дрехи, бельо, костюм, обувки и всичко се оказа по мярка, като шито от точния шивач, за точния човек. Тогава влезе и рум-сървисът със закуската, и подаде бял плик. „Сеньор Аберадо, — пишеше на него — пред хотела ще ви чака такси. Ще летите от Неапол за Хийтроу. В самолета ще летят и няколко от най-добрите снайперисти на операция «Пустинна буря». Не правете грешки, сеньор! В Лондон ще получите допълнителни инструкции.“

Точно така и стана. Когато излезе от единия терминал и влезе в бизнес салона, до него се доближи някакъв мъж и му подаде ново писмо, на което пишеше: „Хер Аберман, летите за Франкфурт под същия конвой.“

Този път обаче му дадоха и един аташе-кейс, което отвори едва в самолета. Вътре имаше пари и инструкции: „Ще летиш за Будапеща. М.А.“ Това можеше да значи единствено Морис Алкалай и беше повече от молба. Това беше заповед.

В Будапеща — град, в който за първи път стъпваше, към него се приближи много атрактивна жена с вид на циганка, но със зелени очи и каза на испански: „Последвайте ме, сеньор Аберадо! Отвън ни чака кола.“

Всичко ставаше като в лош филм, но Влад не за първи път беше актьор в подобни представления и беше свикнал да приема изненадите с безразличие. Пред летището на Будапеща го качиха на нова шкода „Октавия“, оградиха го отвсякъде и го подкараха мълчаливо. Аберман продължаваше да не задава въпроси. Когато влязоха на територията на Австрия, той вече си даваше сметка, кого има за цел да заблуди тази обходна маневра. Потеглиха под серпантините на Алпите и се озоваха в средновековен замък, нещо средно между Тадж Махал и Двореца на граф Дракула.

— Искам да спя, — каза Аберман — искам да ям и да спя, господа! Двадесет и четири часа ви делят от най-баналния разговор с мен.

Придружителите му имаха задължението да го пазят, но не и правата да му противоречат. Беше кучешки студ, но те отоплиха помещението докато той реши, че е задоволително. Донесоха му храната, която той поиска, пиенето и лекарствата и го оставиха на мира. Влад Аберман не спа двадесет и четири часа, не спа дори дванайсет. Но не бързаше да се срещне с похитителите си. Трябваше му време да дойде на себе си, да намести съзнанието си. Когато реши, че е готов натисна звънеца, който преди това му бяха показали. Тогава вместо бодигардовете при него влезе Джон Хакел.

„Оживях“ — помисли без вътрешно ликуване Аберман. През цялото време той очакваше намесата на Бенина. Че нейната сянка стои някъде в тил, на него му беше ясно. Но си представяше какво отмъщение би му замислила полужена му, полубратовчеда му. Сега обаче, когато се намесваха службите, нещата ставаха и по-сериозни, и по-безопасни.

— Господин Хакелман! — каза Влад. — Така ли да ви наричам?

— Хакел е достатъчно — отговори полковникът от ЦРУ.

— Без мен не можете да се справите. Дори и да ви кажа една рецепта, тя ще се променя всеки ден. И тогава моето участие ще е за еднократно.

— Какво предлагаш, младежо? — попита Хакел.

— Партньорство и протекции.

— Партньорство срещу кого и протекции от кого? — попита старото ченге.

— Разговорът започна да става сериозен! — усмихна се Влад. — Умирам да говоря с умни хора.

— Добре тогава, — каза офицерът от ЦРУ, Мосад, ДЕА, ФСБ и всички останали разузнавания в света — отиваме при човека, който ще дирижира тази операция. Ще ти кажа нещо, момченце. Ние сме евреи и затова подозрителни на арабския свят. Тази операция трябва да я ръководи неутрален човек. Той ще е главатаря на глутницата, момче, а ние с теб ще вием в неговия хор. Приготви се, след един час излитаме на юг.

 

 

„Що за птица е този Козел? — си мислеше Влад Аберман, загледан в сериозното, поотпуснато, дори уморено лице на този строен и видимо опасен мъж. — За да му се довери Мосад, трябва да е артист за Оскар, но защо играе против арабите?“ Нямаше на кого да зададе този въпрос в момента и Влад Аберман се отказа.

— Вижте какво, г-н Марин, — каза той — аз съм в ръцете ви, честна дума страдал съм достатъчно дълго и ако съм бил роден страхливец, вече не съм! Вярвате ли ми?

— Да — кимна Козела — аз минах по същия път.

— Искам да разберете нещо просто! — каза младият евреин. — Това, което искате от мене не е за еднократно ползване. Технологиите се развиват с такава шеметна бързина, че това, което е валидно днес, е боклук утре. Ясен ли съм?

— Напълно — каза Козела.

— С една дума в тази си война с арабите, моите сънародници имат нужда от много пластични партньори, годни да се пригодят към всяка обстановка.

— И това е разбираемо, г-н Аберман! — каза Козела.

Младият евреин обаче беше започнал да държи реч и беше склонен да слуша по-скоро себе си, отколкото партньора си, макар да съзнаваше, че зависи от него.

— Така че това, което наричате ноу-хау, Козел, е ноу-хау днес, но е съвсем друго утре. ДЕА е привлякла най-големите химици в света и те работят за тях. Хватката е проста, Козел! Трябва да сме една крачка преди тях. Те ще хванат моя рецептурник на следващия ден и това ще е края. Но ако той се мени по-бързо, отколкото лабораториите им могат да действат, ние ще сме една крачка преди тях и тогава това, което вие наричате ноу-хау, ще върши работа, ако не — всички ние ще се превърнем или в трупове, или в посмешища.

Аберман свали очилата си и взря късогледите си очи в него.

— Аз знам, че ще оцелееш, Козел! Но кажи ми, с какво съм се провинил според тебе, за да искаш смъртта ми.

Козела запали цигара, облегна се на стола и каза бавно:

— Аз не съм нито арабин, нито евреин, Аберман, и именно за това не друг, а аз ще командвам този парад. Не само че не искам смъртта ти, момче, напротив, толкова много близки съм погребал, че единственото следващо погребение, на което ще ида, ще бъде моето собствено. Но и ти ме разбери! Аз съм бизнесмен, а това е синоним на бандит. Ползвай, което искаш понятие. Навремето търгувах с арабите. В едната посока изнасях наркотици, в другата внасях оръжие. Това не ми достави нищо друго, освен смъртта на най-близките ми. От нашия занаят, приятелю, човек не може да се откаже. Започнеш ли веднъж, играеш до края. Или докато шефът на глутницата ти каже „Време е да се оттеглиш!“

— Кой е шефът на глутницата? — попита Аберман.

— Аз — отговори Козела.

Този отговор развесели младия евреин.

— Щом ти си главнокомандващият, в състояние ли си да ме опазиш от една самка, която ме е осъдила на смърт?

— Бенина? — кротко попита Козела.

Аберман кимна.

— Виждам, че знаеш всичко, Козел! Всъщност мога ли да те наричам така?

Козела се изправи, загаси фаса си в пепелника, закопча сакото си и преди да излезе от хола, който може би беше затвор, каза:

— Да, Влад! В частен разговор може да ме наричаш Козел. Публично съм господин Марин! И…, разбира се, ще те пазя от Бенина, докато спазваш правилата.

— Какви са правилата? — попита Аберман.

— Прости, приятелю! Сега ще те заведа в едно мазе, организирано като лаборатория. Вътре има триста грама кокаин, ти ще кажеш на придружителите, какви примеси ти трябват, за да го превърнеш в неутрална стока. И най-важно, колко време ти е необходимо. Мосад ти дава три дни, аз ги правя на шест. Но на шестия ден стоката трябва да потегли.

Козела хвърли един вестник пред него.

— Знам, че не четеш руски, момче, но ако ми имаш доверие ислямските фундаменталисти са взривили двеста души в Москва, четиридесет от тях са мъртви, другите берат душа. Няма държава в света, която да е годна да се справи сама с онази война, която Ашкрофт нарече асиметрична. Значи срещу този екстремизъм трябва да се противопостави друг. А това струва средства.

Козела тръгна към вратата с намерение да излезе. Той нямаше повече работа тук, но гласът на младия евреин го спря:

— Козел, ти нито си евреин, нито си арабин, какво те интересува нашата война?

— Прав си — каза старият генерал през рамо — не съм нито едно от двете. Аз съм просто бизнесмен, който иска да излезе в отпуск. Но нито една от двете екстремни сили и нито един от двата враждуващи бога няма да ме оставят на мира, докато единият от тях не падне на колене. Ясен ли съм?

— Не! Наистина… — не разбрал отговори Аберман.

— Така си и мислех… — каза Козела и излезе от хола.

Аберман мълча дълго, стараейки се да асимилира това, което беше чул от стария воин. Той беше разбрал почти всичко. Не знаеше обаче, а и едва ли някой щеше да му го каже някога, че целия този разговор го слушаше и записваше Бенина Аберман през вентилационната шахта. И друго не знаеше Влад Аберман, че се намира в Мегало Кастро, в бившия дом на покойния Константин Дарделев, наричан ту Перо Пора, ту Коста Македонеца и че не съществува никакъв шанс, дори хипотетичен, да напусне скоро тази къща.