Христо Калчев
Синдрома на глутницата (2) (Вулгарен роман)

II.

На път за Крит, Козела имаше един проблем, който трябваше да реши, докато е във въздуха. Кацне ли, за него щеше да бъде късно. По какъв начин да измъкне Аберман под носа на Мосад и Хамас, и от международно оръжие да го превърна в несесер за собствена консумация. Това беше логиката на глутницата.

В глутницата имаше нов ред и един съществен принцип: „Най-мощният самец се налагаше над останалите и повеждаше унилите мъжки екземпляри, и женското стадо, готово да му се подчинява.“ Козела обаче беше възрастен човек. Нито една от тези роли нито му отиваше, нито беше по силите му. Единственото му желание беше да седне под кипариса до Флора и да я попита: „Как расте малкият змей, скъпа?“ Вместо това, животът обаче му предлагаше друго изпитание. За да може да каже спокойно тези инфантилни слова, той трябваше да си подсигури защита. А това значеше да намери предводител на глутницата, да я командва от свое име и най-важно и основно да й определи целта.

Три структури имаха цел в този момент. Евреите, които владееха света и в никакъв случай нямаше да допуснат някакви си смърдящи бедуини да превземат Ханаан или Обетованата земя, както я беше нарекъл Мойсей. Техните първи братовчеди — арабите, които като всички близки, ако мразят някого, мразят тези, от които произхождат. И той, Козела, който нямаше кауза, единственото нещо, което му се въртеше в главата на разсъмване, е: „От какъв зор прекарах и тази нощ? И какво по дяволите искам от тоя свят, ако не спокойни старини?“

Това беше изключително тежка претенция и старото ченге я знаеше. Той съзнаваше, че имаше прекалено много вини, за да заслужи спокойно, кротко и достойно погребение. Той знаеше, че трябва да бъде взривен и никой анатомо-патолог в света да не е в състояние да сглоби съставните му части. Но човекът затова е човек. Че освен чувства има и мечти. Едно е да съзнаваш каква участ си заслужил, а съвсем друго е да бълнуваш как, като лорд Уинстън Спенсър Чърчил, излизаш на Даунинг Стриит 10 и сигурен в своята загуба, заявяваш на света: „Ние спечелихме войната!“

Козела никога не беше водил частна война. Той цял живот беше наемник, беше ченге, беше измекяр на мутрите. После изби и едните, и другите. Убиха децата му — прие го като наказание божие. Но едно не можеше да приеме и нямаше да приеме никога — че трябва да бъде посредник във войната между Исус и Мохамед. Пари — да, кауза — не. „Ебете си путката майнина, потомци на Сим и Хам! Аз имам частна работа!“

Самолетът се рееше над Средиземно море, подмина Сицилия и навлезе в турбулентни слоеве. На Козела му беше все едно от какво ще умре. Но беше глупаво да загине по такъв нелеп начин. Разви се буря, пасажерите започнаха да повръщат, самолетната паника стигна до апогея си, когато в най-неочаквания момент телефонът му звънна:

— Йон — каза той, когато чу гласът й. — Какво става, моето момиче?

— Ако загинеш ще те убия! — каза Флора.

Сама по себе си безсмислена, тази фраза накара старият артист да се вдигне от стола си и да влезе в пилотската кабина.

— А сега, момчета, — каза той — аз управлявам хвърчилото! Не търпя противоречия!

— Какво значи това? — попита пилотът.

Тогава Козела набра телефона на Джон Хакел и му каза кротко:

— Оттук нататък ти командваш полета, иначе си водете войната лично!

След две минути му се обади мъжки глас:

— Йон Марин?

— Да — крайно уморен и отегчен отговори Козела.

— Аз ще командвам вашето приземяване, но то има цена, приятелю!

— Точно така, приятелю! — каза Козела. — Сега ще ти продиктувам един адрес, Хакелман!

Това беше Джон Хакел, но малко хора го знаеха.

— Там има едно момче, което ми трябва, където аз кажа! На първо място остров Скифиос, а после започваме разговора. Кацна ли аз, срещна ли се с малкия, започваме да си говорим за религии. Комунизмът, фашизмът и демокрацията са ми през кура, приятелю! Ако се справиш с обстановката имаш минимален шанс да напипаш ноу-хауто, но никакъв друг. А дотогава „In Boca luppo!“

— Какво значи това?

— Учи момче — каза Козела и изключи апарата.

После беше заспал. Когато кацнаха на летище Бестеркози в Неапол и в самолета нахлуха карабинери, пожарникари и медицински кадри, те решиха, че този човек е луд. Не, той не беше луд, той просто се беше отписал.