Христо Калчев
Синдрома на глутницата (10) (Вулгарен роман)

X.

„Икрам“. Това беше понятието, което преведено означаваше уважение, страхопочитание и доброволно признаване на върховна власт. Но именно с „Икрам“ посрещнаха Осман Бен Кадир в централата на ДПС. Формално той идваше като представител на фондация „Фейсал“ — ислямска религиозна структура, която строеше джамии по т.нар. географска подкова от Филипините до Босфора, а всъщност управляваше всички сунитски религиозни фанатици в борбата им с шиитите и сумарно срещу християнския свят. Джихада беше в затишие, но като всеки фьон, спускащ се от върха на планината, всеки момент можеше да се превърне в буря, ако ветровете не го разсеят.

Когато празнословието приключи, „Икрам“-а беше изпълнен, Доган се изправи пред съмишлениците си и произнесе тихо, фъфлейки (той говореше тихо, но думите му отекваха като картечен откос, фъфлеше, но за обкръжението този дефект беше по-скоро музика):

— Господа, — каза Сокола — приветствам шейх Бен Кадир. Той е един от нас! Ишаллах! Надявам се и ние сме достойни негови братя! Аллах акбар!

— Аллах акбар! — повтори доскоро смълчаното мнозинство.

— Господа, — продължи Сокола — има сериозни подозрения, че Мосад ни диша във врата и както винаги е една крачка преди нас. Търсим един юдей, казва се Аберман. Търси го и Мосад. По наше сведение обаче този син Авраамов е пленник на Козела. Не ме питайте кой е Козела, вие знаете до един. Знае и негово превъзходителство шейх Осман Бен Кадир. И Мосад, и ние търсим Козела. Кой ще стигне пръв до него? На този въпрос ще трябва да отговорим тази вечер. Преди да дам думата на шейха искам да ви кажа още нещо. Иран е империята на злото. Те избиха нашите братя във войната по границата. Те насъскват кюрдите. Те са тези, които не допускат исляма да е единен от Сараево до Джакарта. Те поведоха война със Саддам и те взривиха на собствения си празник Багдад и Кербала. За какво им е всичко това? Заради някакво историческо високомерие, по силата на което те презират всичко арабско, кюрдско, селджукско и, общо взето, отричат нашия свят, обявявайки се за древни ахемениди, основатели, разпространители, а по тази причина и собственици и на вярата ни, и на културата ни. Ние искаме свободен палестински народ с автономия. Искаме свободно Косово с автономия, искаме го и в Македония. Ще го поискаме и в България, макар че още не е дошъл момента. Но ще го поискаме! Аллах акбар! Негово височество шейх Бен Кадир ще ви каже какво се очаква от нас. Но преди да завърша аз ще ви кажа какво очаква Пророка от нас. А то е по-важно от всичко, което може да се изговори с думи и то е в сърцата ни! Ние сме бъдещето на света! Ишша! Защото зад нас е вярата, Пророка и мъчениците от Мека и Медина, та до всички краища на света, в които има поне един от нас. Аз казах! Твое височество, заповядай! Срещу тебе виждаш мъже с вратовръзки, но това е привидно, шейх! В тази зала има само войници на правата вяра!

Осман Бен Кадир се изправи пъргаво като котка и застана прав пред смълчаните ислямисти.

— Братя! — тихо каза той. — Имам нужда от спешен анализ на криминалната обстановка в държавата ви. Тя не ми върши работа и не аз и фондацията, която представлявам, се интересуваме пряко от нея, но сме задължени да не допуснем тези структури да се овладеят от Мосад, пази боже от Шин Бет и това да се превърне в лезвие в гръкляна ни. Така или иначе на тази територия живеят един милион братя и сестри. Вие виждате какво става, когато свинеядците управляват света. Ще допуснем ли това, воини на Аллаха?

— Не! Аллах акбар! — промълви тълпата.

— Ние сме във война, братя! — продължи шейхът — Днес, докато аз говоря пред вас, в Македония погребват един от тези, които опитаха да прекъснат подковата. Подкова, това не е символ, братя мои, това е нашата истина, там сме ние, а ние сме един милиард. По един път да се изплюем и ще удавим юдеите в мъртвото им море. Намерете ми Козела, братя! Той не ми трябва жив. Трупът му е предостатъчен, но чрез него ние ще стигнем до един от най-мощните финансови източници на Мосад. А той като всичко еврейско на този свят е криминален. Ако този млад юдей наистина е изобретил начин да въвежда безпрепятствено и безнаказано огромни количества кокаин, хероин и синтетична дрога под маскировъчен вид, в какъвто си иска вид стока, на което иска място на земното кълбо, то тогава ние сме изправени пред ужасяваща истина. Потокът от тези пари ще надмогнат петролните ни резерви и тогава не черното злато, а опияняващото ще доминира в този свят. Ще допуснем ли това, братя?

— Шейтан не е Аллах акбар! — изкрещя мнозинството.

Този млад шейх, с вид на английски лорд имаше обаянието на мюезин и риторическото вдъхновение на Хитлер.

— Добре, — кимна тихо Бен Кадир — Тогава на въпроса директно: Кой от вас може да ми каже къде да намеря този прословут Козел?

Залата се смълча. Никой нямаше точен отговор. Бен Кадир знаеше това. Доган го беше предупредил, че тепърва трябва да започне издирването на бившето ченге, бившия престъпник, феноменалния хамър, който на пръв поглед се беше оттеглил в пенсия.

— Разбирам, — каза Бен Кадир — щом нямате пряк отговор, ще поставя въпроса другояче. Ако всеки един от вас се постави на мястото на Козела и бъде нает от Мосад да организира структурите в държавата, така, че да разчисти „пътя на коприната“ как би постъпил?

След няколкоминутна пауза, от залата се надигна един млад мъж и каза:

— Ахмед, аз знам къде ще удари Козела!

— Кажи! — кимна Сокола.

— Сега, след като изчезна Стоил Славов и Мето Илиенски, Козела няма да посмее да се върне, затова най-силен ще остане района около Бургас. Помни ми думата, че първата крепост, която Козела ще опита да превземе, ще бъде Несебър, чрез екзекуция на Митьо Очите.

— Какво предлагаш? — попита Доган.

— Капан — каза Тефик. — В Несебър се влиза трудно, още по-трудно се излиза, но на пръв поглед и само през зимата. По време на сезона Митьо Очите не се задържа в Несебър. Козела ще го удари сега, преди пролетта ще влезе по море и ще се измъкне по суша.

Преводачката вече беше осведомила Бен Кадир за всичко, което беше казано. Тогава той вдигна ръка, погледна Доган, изчака кимването му и каза:

— Тогава… да посрещнем Козела с „икрам“, братя! Щом трябва да го изчакаме в Несебър, нека бъде там, но да го направим с почести, както подобава! Ахмед, ще ми позволиш ли да назнача Тефик за представител на фондацията за България?

— Разбира се, шейх! — каза Сокола.

— Тогава да действаме, братя! — каза саудитецът. — Колкото трябва, толкова ще чакаме! Колкото струва, толкова ще платим! Колкото кръв се налага, толкова ще пролеем, но ще пребъдем! Аллах акбар! И когато един ден полумесецът се развее на Бранденбургската порта, на Айфеловата кула и на Импеър стейтс билдинг, за всеки един от вас ще бъде построена по една джамия със златни минарета. Аз свърших!

Фон Веер получи спешна заповед да се яви в централата на Виена. Той много добре знаеше къде е сградата на „Кертнер щрасе“, как е маскирана и какви невинни къртовски занимания имитира на пазара. За него не беше проблем да я намери, още повече, че не за първи път отиваше там. Но кой знае защо, получи заповед да върви бавно по улицата, да отмине сградата, да стигне до „Алпина плац“ и да се върне обратно към „Донау Алее“. Четвърти път го правеше, когато една възрастна жена, натоварена с две пазарски торби и едва кретаща по улиците, най-неочаквано го попита на иврит:

— Ти ли си онова момче, което е избрано да пее на Пурим? — при този въпрос фон Веер замръзна.

— Госпожо… — започна той, но жената го прекъсна грубо:

— Генерал Шофи! Вземи торбите и тръгвай с мен!

Фон Веер се подчини и след стотина метра мълчаливо кретане по улиците, застанаха пред входа на стара виенска къща. Вратата се отвори, генерал мадам Шофи влезе и с кимане му подсказа да я последва. Това беше вечерта, когато фон Веер се озова лице в лице с истинските си шефове. Израел се готвеше за празник и се знаеше, че арабите ще го окървавят, знаеше се и още нещо. Един техен брат, Соломонов син, мъдрец и гений е измислил нещо, което прави бързи пари. А бързите пари бяха най-лесния начин за бързо въоръжаване. Техният свят нямаше нужда от това. Те бяха оръжието и това беше достатъчно. Когато генерал Шофи влезе в квартирата и се увери, че всичко е под контрол от нейната грохналост не остана и помен. Тя в един момент се превърна в енергична възрастна дама, наближаваща и дори прехвърлила шейсетте години, но в добра и умствена и физическа кондиция.

— Момчета, — каза тя, обръщайки се към шестте души, които я чакаха на една огромна празна маса. — Кой от вас знае истината?

— Никой — отговори един русоляв мъж с вид на финландец.

— И слава богу! — каза генерал Шофи. — Истина не съществува! Но има подстъпи към онова, което ние наричаме достоверност и отсега се стремим именно към това. Младежо, — каза тя обръщайки се към фон Веер — знаеш ли къде се намираш?

— Не, мадам! — тихо отговори фон Веер.

— Това е щабът на Голда, ясно ли се изразявам?

— Да, мадам! — продължи тихо фон Веер.

— Дали ще действа в Тел Авив, Яфа, Хайфа, Кампала, Хартум или някъде другаде, това е все организацията Щерн. Ти си един от нея, нали?

— Лаская се от тази мисъл, госпожо генерал! — каза фон Веер.

— Добре тогава, брат! Много векове търсим скрижалите, понякога ги намираме, друг път — не! Тези, които ги намират обаче, са записани в онази серия на строители, която започна с Бенгурион и няма да завърши никога! Бъди един от този списък, млади момко! Сега ще те оставя и ми намери твоя брат! Нашият брат… Аберман и му внуши нещо просто! Един човек може да забогатее приживе, може и посмъртно. Ван Гог е умрял от глад, барон фон Веер, но днес търговците на Ван Гог са едни от богатите хора в света. Това момче Аберман е юдейски син и той ще разбере тази логика. Ако не я разбере, не е юдейски син! И никой няма право да го третира като такъв. Най-малко ние в ЩЕРН. Ясно ли се изразявам, бароне!

— Моля ви се, не се шегувайте с мен, госпожо генерал! — притеснено каза фон Веер.

— О, не-е-е, ваше височество! — съвсем сериозно каза възрастната дама. — Напълно сериозно се отнасям към вашата легенда, уважавам я и я подкрепям. Така ще постъпят и моите сътрудници. А сега, преди да ви кажа „лека нощ“, последно изречение. Схванете го като препоръка, макар че е заповед. Искам Володя Аберман! Това не е егоизъм, лично на мен не ми трябва за нищо. Разберете го добре и приятна работа! Някакъв си български бандит го държал в плен! Убийте го и доведете нашето момче! Лека нощ! — каза генерал Шофи и тихо излезе през една от вратите.

Фон Веер все още не беше се съвзел от вцепенението си, когато чу тежък пресипнал бас да му казва на немски:

— Време е да се захващаме за работа, Йохан!

Козела спеше в Мегало Кастро, беше имал глупостта да прави любов с жена си, след което му трябваха два глицерина под езика и два реланиума, за да успокои сърцето си и да влезе в нормалния ритъм. През цялото време му се въртеше пред очите един стар филм. „Те убиват уморените коне, нали?“ Тогава му се обади Алкалай и го извади от полуунеса. Разбира се, пулсът му беше над сто и двайсет удара в минута, устата — суха и вътрешната паника по-силна дори от съзнанието му, че е по-добре „да се оттегли“.

— Козел, — каза Алкалай. — Хамас е в София.

— Не за първи път, — каза Козела, колкото да чуе гласа си.

— Но за първи път за тебе! — каза Алкалай. — Ти си момче с късмет, Козел и нашият отбор е там. Прецени си шансовете!

— Какво искаш да кажеш, Морис? — попита Козела.

— В тази война трябва да вземеш страна, приятелю, — каза великия сабри — или не трябва да излизаш на бойното поле! Ти обаче си под прожекторите, късно е за оттегляне!

— Какво искаш, сабри? — попита Козела.

— Сериозен въпрос — имаше иронични интонации в гласа на Алкалай. — Отговорът се съдържа във въпроса ти, Козел. Тръгнал си да сменяш държавната наркомрежа — разбираемо и аз бих постъпил така. Умният човек не бива да бъде беден, приятелю! Въпросът е обаче кой ще се възползва от резултатите на египетския ти труд. В единия случай можеш да бъдеш светец, в другия — мъртъв плъх. Избирай, приятелю!

— Избрах, сабри! — каза Козела.

— Не съм очаквал друг отговор от теб, — каза Алкалай. — Върни се в София и чакай обаждане. И още нещо, Козел! Уверявам те, че никакви търговии в стил Холокост няма да ви свършат работа, ако заложите на ислямската карта.

Един час по-късно Козела набра Любомир Лазов.

— Малас! — каза той като чу гласа му.

— Кажи, шефе!

— Бях ти заповядал да намериш един стар филм „Механикът“, помниш ли?

— О, да, шефе, с Чарлс Бронсън, много интересен филм.

— Помниш ли хватката в тоя филм, Малас? — попита Козела.

— Разбира се, шефе! — бодро отговори младокът. — Всички престъпления се маскират като нещастни случаи…

— Имай го предвид — многозначително каза Козела, направи неволна пауза от трийсетина секунди и после каза последното си изречение за вечерта:

— Чакай ме в хотел „Бургас“ в град Бургас.

— Имаш предвид „България“? — поправи го Маласа.

— Какво имам предвид, това си е моя работа, момче! Чакай ме там, където ти казах!