Антоан дьо Сент-Екзюпери
Нощен полет (9)

IX

Отивайки с връзка книжа в ръце към кабинета си, Ривиер усети отново същата силна болка в дясната страна, която от седмица насам го измъчваше.

„Не ме бива вече…“

За секунда той се прислони до стената.

„Глупаво…“

После стигна до креслото си.

За лишен път се почувствува като стар свързан лъв и голяма тъга го обсеби.

„Толкова труд и да стигнеш до това!… Аз съм петдесетгодишен, за тия петдесет години изпълних живота си с много неща, оформих се, борих се, променях хода на събитията — и ето сега какво ме занимава и изпълва и става по-важно от света… Глупаво!“

Той почака, избърса потта си и когато му мина, почна да работи.

Преглеждаше бавно книжата.

„При демонтирането на мотора «301» в Буенос Айрес установи се… налагам строго наказание на отговорния.“

Подписа.

„Тъй като летището на Флориенополис не се съобрази с нарежданията…“

Подписа.

„По дисциплинарни причини ще преместим началника на летището Ришар, който…“

Подписа.

Сетне, тъй като болката в дясната страна, затихнала, но все още съществуваща и в същото време нова, като че бе някакъв нов смисъл на живота, го караше да мисли за себе си, той се изпълни с някаква горчивина. „Справедлив ли съм или несправедлив? Не зная. Когато наказвам — злополуките намаляват. Отговорният не е човек, той е сякаш някаква тъмна сила, която никога не ще удариш, ако не удариш всички. Ако бъдех много справедлив, всеки нощен полет би носил смъртна опасност.“

Усети лека слабост, като помисли, че линията на тоя път, която той е начертал, е твърде трудна. Каза си, че жалостта е добро нещо. И продължи да прелиства бележките, потънал в размисъл.

„… а що се отнася за Робле, от днес нататък той няма да бъде вече наш служещ.“

Отново видя пред себе си тоя човечец и си спомни тазвечерния разговор:

— Пример, няма как, пример!

— Но, господин директоре… Господин директоре… За един път, само за един път, помислете! А пък аз съм работил цял живот!

— Трябва да се дава пример!

— Но, господин директоре… Погледнете, господин директоре!

И ето той си спомни вехтата чанта и тоя къс от вестник, дето младият Робле позира, изправен пред един самолет.

Ривиер виждаше как старите ръце треперят над тая наивна слава.

— Това е от 1910 година, господин директоре… Аз сглобих тук първия самолет на Аржентина. Работя във въздухоплаването от 1910 година… Господин директоре, това са двадесет години! И как можете да кажете вие… Ами младите, господин директоре, как ще се смеят те в работилницата!…Ах, здравата ще се смеят те!

— Все ми е едно.

— Ами моите деца, господин директоре, аз имам деца!

— Казах ви: предлагам ви място на общ работник.

— А моето достойнство, господин директоре, моето достойнство? Помислете, господин директоре, двадесет години въздухоплаване, един стар труженик като мене…

— Общ работник.

— Отказвам, господин директоре, отказвам!

И старческите ръце трепереха, а Ривиер отвърна очи от тая сбръчкана кожа, плътна и хубава.

— Общ работник.

— Не, господин директоре, не… искам да ви кажа още…

— Можете да си излезете.

Ривиер си каза: „Не него изпъдих аз тъй грубо, а злото, за което може би той не бе отговорен, но което се промъкваше чрез него. Защото — мислеше той — събитията се управляват от човека, подчиняват му се и така човек твори. А хората са жалки прашинки и те също тъй се сътворяват от човека. Или пък биват отстранявани, когато чрез тях се промъква злото.“

„Искам да ви кажа още…“ Какво ли искаше да му каже още тоя клет старик? Че му отнемаха досегашните радости? Че той обича звука на инструментите по стоманата на самолетите, че лишаваха живота му от голямата поезия и че… че все пак трябва да се живее?

„Много съм уморен — мислеше Ривиер. Треската се връщаше в него, сякаш го милваше. Той почукваше по листа и мислеше: — Аз много обичах лицето на тоя стар другар…“

И отново виждаше ръцете му. Мислеше за онова леко движение, което биха очертали те, за да се сключат. Достатъчно би било да каже: „Добре, добре, останете.“ Ривиер си представяше потока от радост, който би потекъл в тия стари ръце. И тая радост, която ще изразят, която биха изразили — не лицето, а тия стари ръце на работник, — му се стори най-хубавото нещо в света. „Да скъсам ли тоя лист?“

И семейството на старика, и връщането вечерта в къщи, и скромната гордост:

— Значи, оставят те?

— Че как иначе! Та аз сглобих първия самолет в Аржентина!

И младите, които нямаше вече да се смеят, и тая отново завоювана почит от предишния служител…

„Да го скъсам ли?“

Телефонът иззвъня. Ривиер откачи слушалката.

Дълго мълчание, сетне оня отек, оная дълбочина, която вятърът и пространството придават на човешките гласове. Най-сетне се обадиха:

— Тук площадката за излитане. Кой там?

— Ривиер.

— Господин директоре, „650“ е на пистата.

— Добре.

— Най-сетне всичко е готово, но в последния момент трябваше да оправим електрическия ток, тъй като връзките бяха повредени.

— Добре, кой се е занимавал с уредбата на тока?

— Ще проверим. Ако позволите, ще наложим наказания: повреда в осветлението на борда е важно нещо.

— Разбира се.

Ривиер мислеше: „Ако не изтръгваш злото, когато го срещнеш дето и да бъде то, стават повреди в осветлението: престъпление е да го пропуснеш, когато то открива и своите оръдия; Робле ще си върви.“

Чиновникът, който нищо не бе видял, чукаше все така на машината.

— Какво е това?

— Седмичният отчет.

— Защо не е готов?

— Аз…

— Ще видим тая работа.

„Любопитно е как събитията вземат връх, как някаква тъмна сила се възправя, същата сила, която повдига девствените лесове, която расте, насилва, блика навсякъде, дето има велики дела.“ Ривиер мислеше за някои храмове, срутвани от дребните лиани.

„Велико дело…“

За да се убеди, че е прав, той продължи: „Аз обичам всички тия хора и удрям не тях. А онова, което се промъква чрез тях.“

Сърцето му биеше силно и той чувствуваше болка.

„Не знам дали това, което върша, е добро. Не знам точната стойност на човешкия живот, нито на справедливостта, нито на мъката. Не знам точно какво струва радостта на един човек. Нито една ръка, която трепери. Нито жалостта, нито нежността…“

Той се унесе:

„Животът тъй много си противоречи, човек се оправя както може с живота… Но трябва да оставиш нещо трайно, трябва да твориш в замяна на твоето тленно тяло…“

Ривиер размисли, после позвъни.

— Телефонирайте на пилота на пощенския самолет за Европа. Преди да тръгне, да дойде при мен.

Той мислеше.

„Тоя пощенски самолет не бива да заобикаля безполезно. Ако не пораздрусам хората си, нощта винаги ще ги тревожи.“