Антоан дьо Сент-Екзюпери
Нощен полет (3)

III

Звукът на тоя далечен мотор ставаше все по-плътен и по-плътен. Като че узряваше. Осветиха летището. Червените лампи за упътване очертаха един хангар, стълбовете на безжичния телеграф, четириъгълна площ земя. Приготвяше се някакъв празник.

— Ето го!

Самолетът летеше вече в сноповете лъчи на прожекторите. Толкова блестящ, че изглеждаше нов. Ала когато най-сетне спря пред хангара, докато механиците и работниците бързаха да разтоварят пощата, пилотът Пелерен не мръдна от мястото си.

— Е? Какво чакате, че не слизате?

Зает с някаква тайнствена работа, пилотът не благоволи да отговори. Навярно още чуваше как минава през него шумът на полета. Той клатеше бавно глава и наведен напред, вършеше там кой знае какво. Най-сетне се извърна към началниците и другарите си и ги изгледа важно, като че те бяха негова собственост. Той сякаш ги броеше, премерваше ги, претегляше ги и мислеше, че наистина ги е заслужил, също както и тоя празничен хангар, и тоя здрав цимент, и по-оттатък — тоя град с неговото движение, с неговите жени, с неговата топлота. В своите широки ръце той държеше целия този народ като свои поданици, защото можеше да ги досегне, да ги слуша, да ги наругае. Изпърво помисли да ги наругае, че стоят тук — спокойни, сигурни за живота си, възхищавайки се от луната, — но после стана добродушен:

— … Вие ще платите черпнята! И слезе от самолета.

Поиска да разкаже за пътуването си:

— Да знаехте само… — И като сметна несъмнено, че достатъчно е казал, почна да сваля кожения си комбинезон.

Когато колата го понесе към Буенос Айрес заедно с един неприветлив инспектор и мълчаливия Ривиер, той стана тъжен: хубаво е да се отървеш от премеждието и като стъпиш отново на земята, здравата да изругаеш. Каква могъща радост! Но след това, когато си припомняш, почваш да се съмняваш, без да знаеш за какво.

Борбата сред циклона, както и да е, това поне е действително, открито. Но не е така с образа на нещата, образа, който приемат те, когато смятат, че са сами. Той мислеше:

„Това е досущ като бунт: лицата едва — едва побледняват, но толкова много се променят!“

Направи усилие да си спомни.

Той пресичаше спокоен Кордилерите. Зимните Снегове тежаха над тях с всичкия си покой. Зимните снегове бяха дали покой на тая маса, както вековете — на мъртвите замъци. През двеста километра дълбочина — нито един човек, нито лъх на живот, нито някакво усилие. Само отвесни ридове, които досягаш на шест хиляди метра височина, само каменни наметала, които падат право надолу, само едно страшно спокойствие.

Това беше близо до връх Тупунгато…

Той размисли. Да, тъкмо там бе станал свидетел на едно чудо.

Защото изпърво не видя нищо, но просто се бе почувствувал стеснен, подобно на някой, който е смятал, че е сам, а всъщност не е бил сам, и когото някой гледа. Много късно, без да разбере как, той бе почувствувал, че е обграден от гняв. Точно така. Отде идеше тоя гняв?

От какво долавяше той, че тоя гняв се излъчваше от камъните, че се излъчваше от снега? Защото нищо не идеше към него, нито някаква мрачна буря настъпваше. Но един съвсем слабо различен свят изникваше тъкмо там, от другия свят. Със стиснато сърце, необяснимо от що, Пелерен гледаше тия невинни върхове, тия ридове, тия снежни гребени, станали едва — едва по-сиви, но които все пак започваха да живеят също като някакъв народ.

Без да има с какво да се бори, той стискаше командните лостове. Готвеше се нещо, което той не разбираше. Той обтягаше мускулите си, подобно на животно, готово за скок, но не виждаше нищо, което да не е спокойно. Да, спокойно, но натежало от някакво странно могъщество.

Сетне всичко се изостри. Ридовете, върховете, всичко ставаше остро: усещаше се, че като корабен нос те пронизват суровия вятър. А сетне му се стори, че те завиваха и се отклоняваха около него, подобно гигантски кораби, които се нареждат за бой. А сетне във въздуха се примеси прах: плувайки лекичко като було, той възлизаше откъм снеговете. Тогава, за да потърси изход в случай на необходимо отстъпление, той се обърна и потръпна: целите Кордилери назад като че вряха.

„Загубен съм.“

От един връх напред бликна сняг: същински вулкан от сняг. После същото от друг връх, по-надясно. И така един след друг всички върхове пламваха, сякаш някакъв невидим бегач ги палеше последователно. Тогава именно, заедно с първото раздвижване на въздуха, планините около пилота се разклатиха.

Силните действия оставят в човека малко следи: той не долавяше в себе си спомена за бурните движения, които го бяха търкаляли. Спомняше си само, че се е борил бясно сред тия сиви пламъци. Помисли си:

„Циклонът е нищо. Човек се бори, за да спаси кожата си. Но преди това! Но срещата преди това!“

Той мислеше, че може да познае между хиляди други лица онова лице, а все пак беше го вече забравил.