Антоан дьо Сент-Екзюпери
Нощен полет (15)

XV

Може би това сгънато на четири листче ще го спаси: Фабиен го разгъваше, стиснал зъби.

„Невъзможно е да се разберем с Буенос Айрес. Аз не мога дори да боравя с уредите, искри пращят по ръцете ми.“

Раздразнен, Фабиен помисли да отговори, но щом ръцете му оставиха командните лостове, за да пише, нещо като могъща вълна мина през тялото му: въздушното клатушкане го издигна заедно с тия пет тона метал и го люшна надолу. Той се отказа от намерението си.

Ръцете му отново се сключиха над талаза и го усмириха.

Фабиен надълбоко пое дъх. Ако радистът снемеше антената, страхувайки се от бурята, щом слязат, Фабиен ще му смаже муцуната. На всяка цена трябваше да влязат във връзка с Буенос Айрес, сякаш би могло над тая бездна от повече от хиляда и петстотин километра да им се хвърли въже за спасение. Поради липсата на една трепетна светлинка на лампа от някой чифлик, която е почти безполезна, но като фар би доказала съществуването на земята, нему бе потребен поне един глас, един — единствен глас, идещ от света, който вече беше изчезнал. Пилотът дигна и размаха юмрука си в червения зрак на самолета, за да накара другия отзад да проумее тая трагична истина, но радистът, наведен над опустошеното пространство, над погребаните градове, над мъртвите светлини, не я разбра.

Фабиен би послушал всеки съвет, стига да биха му го предали. Той мислеше: „И ако ми кажат да се върна обратно, ще се върна обратно, и ако ми кажат да вървя право на юг…“ Та някъде съществуваха наистина места така спокойни, сладостни под големите лунни сенки. Другарите — там някъде долу — ги знаеха, те бяха сведущи като учени, наведени над картите, всемогъщи под закрилата на хубави като цветя лампи. А той — какво знаеше той, освен люшканията и нощта, която тласкаше със стремглава скорост насреща му своята черна река. Не можеше да изоставят двама души сред тия вихрушки и пламъци в облаците. Не можеше. Сигурно ще заповядат на Фабиен:

„Посока двеста и четиридесет…“ И той ще тръгне в тая посока. Но беше сам. Стори му се, че и материята се бунтува. При всяко хлътване моторът трептеше тъй силно, че цялата маса на самолета сякаш се раздрусваше от гняв. Фабиен се изтощаваше да държи самолета във властта си, забил глава в кабинката на равнището на жироскопа, защото отвън не можеше вече да различи масата на небето от масата на земята, изгубен в мрака, дето всичко се смесваше, истински мрак на първичния хаос. Ала стрелките на инструментите за определяне положението блещукаха все по-бързо и мъчно можеха да бъдат следени. Пилотът, измамван от тях, вече мъчно се справяше, губеше височина, затъваше постепенно в тоя мрак. Той разчете височината: „Петстотин метра.“ То беше височината на хълмовете. Той почувствува, че те търкалят насреща му своите зашеметяващи вълни. Разбра също тъй, че всички грамади земя — най-малката от тях би го премазала — бяха като че изтръгнати от своята поставка, отвинтени и почваха да се въртят като пияни около него. И почваха около него някакъв танц в дълбочина, който все повече и повече стесняваше кръга си.

Тогава реши. С риск да се сблъска, ще се приземи къде. И за да избегне поне хълмовете, хвърли единствената си осветителна ракета. Тя пламна, завъртя се, освети една равнина и угасна там, сред морето.

Той помисли бързо: „Пропаднал съм. Четиридесет градуса корекция и все пак съм се отклонил. Това е циклон. Къде е земята?“ Зави право на запад. Помисли: „Сега без ракета ще се пребия.“ Някой ден това все трябваше да се случи. Но другарят му там, отзад… „Той навярно е свалил антената.“ Но пилотът вече не му се сърдеше. Стига само той самият да разтвореше ръцете си, и техният живот би отлетял веднага като безполезна прашинка. Той държеше в ръцете си биещото сърце на своя другар и своето собствено сърце. И внезапно ръцете му го уплашиха.

Поради тласъците, блъскащи като стенобитна машина, за да намали сътресенията на кормилото, които иначе биха прерязали жиците на ръчките, той се бе вкопчил с все сила за кормилото. И продължаваше да стои така. И ето че сега вече не усещаше ръцете си, станали безчувствени от напрежението. Поиска да мръдне пръсти, за да разбере, но не можа да усети дали му се подчиняват. Нещо странно завършваше ръцете му. Някакви черва, безчувствени и меки. Той помисли: „Трябва много силно да си представя, че стискам…“ Не можа да разбере дали мисълта му стига до ръцете. И понеже чувствуваше трепета на кормилото само по болката в раменете, помисли: „То вече не ми се подчинява. Ръцете ми ще се разтворят…“ Но се уплаши, че си е позволил да помисли такова нещо, тъй като му се стори, че тъмното могъщество на това, което току — що си бе представил, е подчинило ръцете му и че те се разтварят в мрака, за да го предадат на врага.

Той би могъл да се бори още, да опитва щастието си: няма съдбовност извън нас. Но има една вътрешна съдбовност: настъпва миг, когато се усещаш уязвим; тогава грешките те привличат като шемет.

И тъкмо в тоя миг, в един процеп на бурята, светнаха над главата му като смъртна примамка в капан няколко звезди.

Той много добре разбра, че това е примамка: виждаш в дупката три звезди, възлизаш към тях, сетне не можеш вече да слезеш и оставаш там да хапеш звездите…

Ала неговият глад за светлина бе толкова силен, че той възлезе.