Антоан дьо Сент-Екзюпери
Нощен полет (14)

XIV

Жената на Фабиен се обади по телефона.

Всяка нощ, когато той трябваше да се върне, тя пресмяташе полета на пощенския самолет от Патагония: „Сега отлита от Трелеу…“ После отново заспиваше. Малко по-късно: „Сега трябва да наближава Сан Антонио, трябва да вижда светлините му…“ Тогава ставаше, разтваряше завесите и се вглеждаше в небето: „Всички тия облаци му пречат…“ Понякога месецът се разхождаше като някой овчар. Тогава младата жена отново си лягаше, успокоена от луната, от звездите, от всички тия хиляди присъствия около нейния мъж. Към един часа тя го усещаше по-наблизо: „Той сигурно вече не е много далеч, трябва да вижда Буенос Айрес…“ Тогава пак ставаше и му приготвяше закуска с горещо кафе: „Горе е толкова студено…“ Тя винаги го посрещаше така, като че той слизаше от някой снежен връх: „Не ти ли е студено?…“ — „Съвсем не!“ — „Все пак, постопли се…“ Към един и четвърт всичко биваше готово. Тогава телефонираше.

И тая нощ, както през другите, тя се осведоми:

— Фабиен приземи ли се?

Чиновникът, който слушаше, малко се смути:

— Кой говори?

— Симон Фабиен.

— А! Една минута…

Не смеейки да каже нищо, чиновникът предаде слушалката на началника на канцеларията.

— Кой е там?

— Симон Фабиен.

— А! Какво обичате, госпожо?

— Моят мъж приземи ли се?

Настъпи мълчание, което сигурно изглеждаше необяснимо, и сетне отговориха просто:

— Не.

— Закъснял ли е?

— Да… Ново мълчание.

— Да… закъснял е.

— О!…

Това беше „О!“ на наранена плът. Едно закъснение е нищо… нищо… но когато продължи…

— Ах!… И в колко часа ще бъде тук?

— В колко часа ще бъде тук ли?

Ние… Не знаем. Сега тя се сблъска със стена. Получаваше вече само ехото на своите въпроси.

— Моля ви, отговорете ми! Къде се намира той?…

— Къде се намира той ли? Почакайте…

Тая отпуснатост й причиняваше болка. Там, зад тая стена, ставаше нещо. Най-после се решиха.

— Той е отлетял от Комодоро в деветнадесет часа и тридесет.

— А оттогава?…

— Оттогава ли?… Много е закъснял… Много е закъснял поради лошото време…

— Ах, лошото време!…

Каква несправедливост, какво вероломство на тая празноскитаща над Буенос Айрес луна! Младата жена изведнъж се сети, че да се стигне от Комодоро до Трелеу са предостатъчни два часа.

— И той лети шест часа към Трелеу! Но нали ви изпраща съобщения? Какво казва той?…

— Какво казва ли? Но… естествено в такова време… нали разбирате… неговите съобщения не се чуват.

— В такова време!

— Значи, разбрано, госпожо, ще ви се обадим, щом узнаем нещо.

— Ах! Значи, вие не знаете нищо?…

— Довиждане, госпожо…

— Не! Не! Искам да говоря с директора!

— Господин директорът е много зает, госпожо, той е на заседание…

— Ах! Не ме интересува! Съвсем не ме интересува! Искам да говоря с него!

Началникът на канцеларията избърса потта си:

— Една минута…

Той отвори вратата към кабинета на Ривиер:

— Госпожа Фабиен иска да говори с вас.

„Ето — помисли Ривиер, — ето от какво се страхувах.“ Елементите на чувствата в драмата почнаха да се проявяват. В началото той понечи да ги отстрани: в операционните зали не пускат майките и жените. На корабите, които са в опасност, също тъй не позволяват на чувствата да се проявяват. Те не помагат за спасяването на хората. И все пак се съгласи:

— Свържете я с моя кабинет.

Той чу тоя тих, далечен, треперещ глас и веднага разбра, че не би могъл да й отговори. Би било съвсем безплодно и за двамата да се нападат един друг.

— Моля ви, госпожо, успокойте се. В нашия занаят толкова често се случва дълго да чакаме известия!

Той бе стигнал до оня предел, дето въпросът не е за една малка лична мъка, но за дейността изпяло. Срещу Ривиер се възправяше не жената на Фабиен, а един друг смисъл на живота. Ривиер можеше само да слуша и да жали тоя тих глас, тая толкова тъжна, но неприятелска песен. Защото нито дейността, нито личното щастие не допускат делба: те са враждуващи страни. Тая жена говореше също тъй от името на един абсолютен свят и от името на неговите задължения и права. Светът на лампата, която осветява вечерната маса, светът на плътта, която иска своята плът, светът на цяла родина на надежди, нежности и спомени. Тя искаше да й даде нейната собственост и имаше право. И той, Ривиер, също имаше право, но нищо не можеше да противопостави срещу истината на тая жена. Той откриваше своята собствена истина под светлината на една проста домашна лампа, не изразяваща нищо и нечовешка.

— Госпожо…

Тя вече не го слушаше. Нему се струваше, че се е строполила почти в нозете му, след като бе изтощила слабите си юмруци да удря стената.

Веднъж, когато се бяха навели над един ранен до новостроящ се мост, един инженер каза на Ривиер: „Струва ли тоя мост едно премазано човешко лице?“ Ни един от селяните, за които се правеше тоя път, не би приел, за да не заобикаля до следния мост, да обезобрази това страшно лице. И все пак хората строят мостове. Инженерът бе добавил: „Общият интерес е съвкупност от частните интереси: нищо повече от това не може да го оправдае.“ „И все пак — отговори му по-късно Ривиер, — дори човешкият живот да няма цена, ние винаги действуваме така, като че има нещо, което надхвърля по стойност човешкия живот… Но какво е то?…“

И мислейки за екипажа, сърцето на Ривиер се сви. Човешката дейност, дори за постройката на мост, прекършва щастието. Ривиер не можеше все още да не се пита: „В името на какво?“

„Тия хора — мислеше той, — които може би ще изчезнат, биха могли да живеят щастливи.“

Виждаше склонени лица в златното светилище на лампите вечер. В името на какво ги изтръгнах аз оттам?

В името на какво ги бе изтръгнал той от личното щастие? Най-първият закон не е ли да закриляш тъкмо това щастие? А той го пречупваше. И все пак някой ден златните светилища се разсейват съдбовно като миражи. Старостта и смъртта ги разрушават, и то по-безжалостно, отколкото самият той. Може би има нещо друго, което трябва да бъде спасено и което е по-трайно; може би за спасяването тъкмо на тая част от човека се трудеше Ривиер? Защото иначе дейността не се оправдава.

„Да обичаш, само да обичаш — каква безизходност е това!“

Ривиер имаше неясното чувство за някакъв дълг, по-силен от дълга да обича. Или пък то беше също така някаква нежност, съвсем различна от другите. Минаха през ума му тия думи: „Въпросът е да ги направим вечни…“ Къде беше ги чел? „Онова, което гоните, умира у вас самите.“ Спомни си един храм на бога на слънцето, издигнат в Перу от някогашните инки. Изправените върху планината камъни. Без тях какво би останало от могъщата цивилизация, която тежеше като угризение с тежестта на тия камъни върху днешния човек? „В името на каква суровост или в името на каква странна любов водачът на някогашните народи, принуждавайки тия тълпи да съзидат тоя храм на планината, ги застави да издигнат своята вековечност?“ Ривиер отново мислено видя тълпите в малките градчета, които се въртят вечер около беседката за градската музика: „Такъв род щастие, такъв хомот…“ — помисли той. Водачът на някогашните народи ако не е имал жалост към страданието на човека, имал е поне безкрайна жалост към смъртта му. Не за неговата лична смърт, но жалост към вида, който ще бъде заличен от пясъчното море. И той повеждаше народа си, за да издигне поне камъни, които пустинята нямаше да затрупа.