Антоан дьо Сент-Екзюпери
Нощен полет (21)

XXI

Робино бродеше сега меланхолично из канцелариите. Животът на дружеството бе спрял, защото пощенският самолет, предвиден за два часа, щеше да бъде отменен и щеше да тръгне едва на сутринта. Чиновниците със заключени лица дежуреха още, но това дежурство беше безполезно. Получаваха се все така ритмично метеорологични съобщения от летищата на север, но техните „чисти небеса“ и техните „пълнолуния“, и техните „никакъв вятър“ събуждаха сега образа на някакво безплодно царство. Пустиня от луна и камъни. Робино, без сам да знае защо, прелистваше една преписка, над която работеше началникът на тая канцелария, когато видя, че началникът, изправен насреща му, с безочливо уважение очакваше той да му я върне. Искаше да каже: „Когато обичате, разбира се… но тая преписка е моя…“ Това държане на подчинения засегна инспектора, но не му хрумна нищо да възрази и раздразнен, той му подаде преписката. Началникът на канцеларията се върна на мястото си с голямо достойнство. „Трябваше да го пратя да се поразходи“ — помисли си Робино. И за да запази достойнството си, той направи няколко крачки, мислейки за драмата. Тая драма би повлякла падането в немилост на една цяла политика и тогава Робино щеше двойно да съжалява.

Сетне видя образа на Ривиер, затворен там в своя кабинет, и си спомни думите, които му бе казал: „Стари другарю…“ Никога никой човек не бе оставал до такава степен без опора. Робино усети голяма жалост към него. Той прехвърли в главата си няколко израза, смътно предназначени да покажат съжаление, да облекчат. Някакво чувство, което му се струваше много хубаво, го вълнуваше. И тогава той почука тихичко на вратата. Не получи отговор. Той бутна вратата. Ривиер беше там. За първи път Робино влизаше при Ривиер почти като при равен, нещо като приятел, нещо — както той си мислеше — като подофицер, който отива под куршумите при ранения генерал, придружава го в поражението и става негов брат в изгнанието. „Каквото и да се случи, аз съм с вас“ — като че искаше да каже Робино.

Ривиер мълчеше и отпуснал глава, гледаше ръцете си. А Робино, изправен пред него, не се решаваше да му заговори. Лъвът, дори повален, го смущаваше. Робино приготвяше думи, все повече и повече опиянени от преданост, но колчем дигаше очи, виждаше тая склонена глава, тия сиви коси, тия устни, стиснати — над толкова голяма горчивина! Най-сетне той се реши:

— Господин директоре…

Ривиер дигна глава и го погледна. Ривиер идеше от един толкова далечен и толкова дълбок сън, че може би още не бе забелязал присъствието на Робино. И никой никога не узна какъв бе тоя сън, нито онова, което той изпитваше, нито каква скръб носеше той в сърцето си. Ривиер погледна Робино — дълго, като жив свидетел на нещо. Робино се почувствува стеснен. Колкото повече го гледаше Ривиер, толкова по-ясно върху устните му се изписваше някаква неразбираема ирония.

Колкото повече Ривиер гледаше Робино, толкова повече Робино се зачервяваше. И на Ривиер все повече се чинеше, че Робино е дошъл при него с трогателно добро и за нещастие съвсем спонтанно намерение да му засвидетелства тук глупостта на хората.

Робино се обърка. Нито подофицерът, нито генералът, нито куршумите съществуваха вече. Ставаше нещо необяснимо. Ривиер продължаваше да го гледа. Тогава против волята си Робино поправи малко стойката си и извади ръка от левия си джоб. Ривиер продължаваше да го гледа. Най-сетне с безпределно смущение, без да знае защо, Робино продума:

— Дойдох да получа нареждания от вас. Ривиер измъкна часовника си и каза просто:

— Часът е два. Пощенският самолет от Асунсион ще се приземи в два и десет. Наредете пощенският за Европа да отлети в два и четвърт.

И Робино пръсна учудващата новина: нощните полети не се прекратяваха. После се обърна към началника на канцеларията:

— Донесете ми оная преписка да я прегледам.

И когато началникът на канцеларията се изправи пак пред него, той добави:

— Почакайте.

И началникът на канцеларията почака.