Антоан дьо Сент-Екзюпери
Нощен полет (12)

XII

През това време пощенският самолет от Патагония се приближи до бурята и Фабиен отказа да я избиколи. Той смяташе, че тя вилнее твърде надалеч, тъй като линията на мълниите се задълбочаваше чак до вътрешността на страната, осветявайки цели крепости от облаци. Ще се опита да мине отдолу и ако не върви, ще реши да избиколи.

Той видя височината: хиляда и седемстотин метра. Натисна с длани лостовете, за да я намали. Моторът затрептя много силно и самолетът потрепери. Фабиен напосоки коригира ъгъла на слизането, после провери по картата височината на хълмовете: петстотин метра. За да си запази малко свободно поле за действие, реши да лети към седемстотин.

Той жертвуваше височината си, тъй както човек залага на карти цялото си състояние.

Едно разклащане гмурна самолета, който потрепери още по-силно. Фабиен се почувствува заплашен от невидими хлътвания. Той си представи, че завива, за да заобиколи, и че ще съзре сто хиляди звезди, но не зави нито на един градус.

Фабиен пресмяташе вероятностите си за спасение; това беше навярно местна буря, тъй като Трелеу, следното летище, съобщаваше за три четвърти покрито небе. Беше въпрос да се изкарат най-много двадесет минути сред тоя черен бетон. И все пак пилотът се безпокоеше. Наведен вляво, срещу най-силния вятър, той се мъчеше да изтълкува какво значат смътните светлини, които проблясват дори и в най-гъстите нощи. Но това сега не бяха дори светлини. А по-скоро съвсем слаба промяна в плътността, в гъстотата на сенките, а може и умора на очите.

Той разгъна едно листче, подадено от радиста:

— Къде сме?

Какво не би дал Фабиен, за да знае това. Той отговори:

— Не зная. Летим по компаса, минаваме през буря. Пак се наведе. Безпокоеше го пламъкът от тръбата на газовете, който се бе залепил о мотора като огнена китка, толкова бледен, че лунният зрак би го заличил, ако сега сред това небитие в него не се събираше целият видим свят. Фабиен го погледна. Той бе изплетен гъсто от вятъра като пламък на факла.

През всеки тридесет секунди, за да провери жироскопа и компаса, Фабиен пъхаше глава в кабинката. Не се решаваше вече да запали слабите червени лампи, които го бяха заслепявали дълго време, но всички инструменти с цифри от радий лееха бледа звездна виделина. Там, посред стрелките и числата, пилотът усещаше измамна сигурност: сигурността на морска кабина, над която се плискат вълните. Нощта и всичко, което нощта носи в себе си — скали, отломки, хълмове, — течеше срещу самолета със същата учудваща съдбовност.

— Къде сме? — повтори радистът.

Фабиен отново вдигна глава от кабинката и прислонен вляво, продължи пак своето страшно бдение. Той вече не знаеше колко време и колко усилия ще го освободят от тия злокобни връзки. Почти се съмняваше, че ще може да се освободи, защото бе заложил живота си на това късче хартия, измърсено и смачкано, което бе разгъвал и чел хиляди пъти, за да подхранва надеждата си: „Трелеу: небе, три четвърти покрито, вятър — западен, слаб.“ Ако Трелеу бе покрит три четвърти, значи, през цепнатината на облаците ще се съзрат светлините му. Освен ако…

Бледата светлина, която той очакваше да види по-далеч, го караше да продължава напред; но все пак, тъй като се съмняваше, той надраска на радиста: „Не знам ще мога ли да мина. Осведомете се дали отзад е все така хубаво.“

Отговорът го смрази:

— Комодоро съобщава: „Връщане тук невъзможно. Буря.“

Фабиен почваше да проумява, че това е твърде рядка буря, която се нахвърляше от Кордилерите към морето. Преди те да стигнат, циклонът щеше да помете градовете.

— Попитайте за времето в Сан Антонио.

— Сан Антонио отговори: „Почва западен вятър — на запад буря. Небе, три четвърти покрито.“ От шумовете Сан Антонио чува много лошо. Аз също чувам зле. Мисля, че поради искрите скоро ще трябва да сваля антената. Ще заобиколите ли? Какви са намеренията ви?

— Оставете ме на мира. Питайте за времето Бахиа-Бланка.

— Бахиа-Бланка отговори: „До двадесет минути предвиждаме силна буря от запад към Бахиа-Бланка.“

— Питайте за времето в Трелеу.

— Трелеу отговори: „Ураган с бързина тридесет метра в секунда към запад и вихрушки от дъжд.“

— Предайте в Буенос Айрес: „Запушени сме от всички страни, бурята вилнее на хиляда километра, не виждаме вече нищо. Какво да правим?“

За пилота тая нощ беше без бряг, защото не водеше към ни едно пристанище (всички изглеждаха недостъпни), нито към зората: след час и четиридесет минути нямаше да има вече бензин. И защото рано или късно трябваше да се строполят слепешката в тая гъста чернота.

Ако би могъл да настигне деня…

Фабиен мислеше за зората като за бряг от златист пясък, дето сами биха заседнали след тая тежка нощ. Под застрашения самолет би се родил брегът на равнините.

Спокойната земя би носила своите заспали чифлици и стадата си, и хълмовете си. Всички отломки, които се търкаляха в мрака, не щяха да носят вече заплаха. Ако би могъл, как би плувал той към деня!

Разбра, че е обграден. Всичко щеше да се разреши — добре или зле — сред тая тъмнина.

Да, вярно беше. Понякога при зазоряване той се чувствуваше като болник, който почва да оздравява.

Но каква полза да се втренчва към изток, дето живее слънцето: между тях зееше такава дълбочина от мрак, че човек не би могъл да възлезе из нея.