Лайза Хел
Днес не ми е до любов (8)

VIII

Цяла нощ Антъни бе измъчван от чувствата си. Опитваше се да забрави Бланш завинаги. Тя е толкова объркваща и всичко около нея е напълно непредвидимо. Друга такава жена не познаваше. Отклоняваше го от работата му и крадеше от ценното му време. Не искам да я виждам повече. Но наистина ли не искаше? Сърцето му се отбраняваше с всички сили срещу жестокото решение. Обичаше я, чувстваше липсата й, нуждаеше се от нея, въпреки че разумът му за хиляден път го предупреждаваше: „Внимавай, вредиш на себе си!“.

След дълга борба реши да направи компромис. „Ще я посещавам само като психиатър, за да изуча по-добре възпитателните й методи. Изследванията ми ще приемат друга насока.“ С други думи, самозалъгваше се, че ще му е достатъчно само да я вижда, без да се люби с нея. И така, още на другата сутрин стоеше отново пред вратата й.

Бланш беше изненадана. Не го очакваше толкова скоро.

— Ти? — тя понечи да го прегърне.

Той се взря в лицето й.

— Друг ли очакваше?

— Не, но дори да беше така, не те засяга. Какво има? Изглеждаш странно. Да не си ми сърдит?

Бланш бе озадачена. „Антъни не ме прегърна и не поиска да ме целуне. Значи ми се сърди. А защо ли е дошъл? Дали не ме подозира?“

— Мога ли да те питам нещо? — каза той бързо. Отбягваше погледа й. Стоеше прав пред прозореца, а кухнята и гледаше навън. Бланш наблюдаваше широкоплещестия му гръб и неволно се усмихна. „Какъв атрактивен и привлекателен мъж!“

— Антъни… Обърни се. Защо ми се сърдиш?

— Искам да те попитам нещо — повтори.

— Питай тогава! — Бланш започваше да се ядосва. — И се обърни, ако ще говориш с мен! — тропна сърдито с крак. — Хайде, започвай кръстосания си разпит. Искаш да знаеш дали тази нощ съм била сама? Или може би, дали съм измъчвала или подарила Бени на някого? Какво искаш?

„Отново показва ноктите си — помисли си Антъни. — Знае, че най-добрата отбрана е атаката.“

— Как скъпоценният пръстен попадна у теб, Бланш?

Зелените й очи заблестяха. С най-голямо удоволствие би му казала истината, но още не бе дошъл подходящият момент. „Трябва да ми докаже, че ме обича като самотна бедна жена с малко момченце и ако издържи изпита ще му разкрия тайната си.“

— Какъв пръстен? — попита невинно.

— Мисля, че знаеш много добре какъв.

— Изобщо нямам представа.

— Пръстенът, който е на шкафчето до леглото ти.

— На шкафчето до леглото ми има пръстен? Много интересно! Да ти призная ли нещо, Антъни? На шкафчето до леглото ми е имало доста пръстени.

— Имало е доста пръстени? — повтори недоумяващо. — Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казвам. Аз съм гостоприемна и имам много приятелки, които винаги, когато пожелаят могат да спят у мен. Това, че оставят ценностите си тук или ги забравят, е едно, а фактът, че си ревнив — съвсем друго. Но и двете не ме интересуват.

Антъни размишляваше. Ако това бе истина, нямаше никакво основание за ревност. Надяваше се, че не го е излъгала.

— Бланш, Бланш! Направо ме подлудяващ!

— И защо? Какво всъщност правиш тук по такова необичайно време? Не трябва ли да си на работа? — и за да го провокира, продължи. — Разкажи ми нещо за себе си частен кабинет ли имаш или работиш в болницата? Не знам нищо за теб. Идваш, разпитваш ме за всичко и половин час по-късно сме вече в леглото. Това не ми харесва.

— Смятам, че е нормално, нали се обичаме?

— Обичаме се? Преди малко не пожела дори да ме прегърнеш. Изглежда ме обичаш по много странен начин. И така, с какво се занимаваш?

Вместо отговор Антъни я привлече към себе си и я целуна страстно.

— Отклоняваш въпроса… — успя да прошепне Бланш докато си поемаше въздух.

— Обичам те!

През ефирния й халат усещаше нежната й плът и уханието на някакъв великолепен парфюм. Затвори очи, желаеше я. Искаше я веднага! Целуваше жадно нежната й шия. Кожата и беше хладна и бяла като мрамор. Прокара пръсти през русите й къдрици, после я вдигна и я отнесе в спалнята.

— Тони, вече е утро — протестираше неубедително я.

— Не ми пречи, обичам те.

Нетърпеливо развърза колана на халата й. Той падна на пода и Бланш остана съвсем гола.

— Колко си красива! — Антъни коленичи пред нея и зарови лице под корема й. — Само като те видя и полудявам — започна нежно да я целува. — Нямаш представа колко си чаровна.

Ръцете му обгърнаха прекрасните й задни полукълба. Бланш отметна глава назад и в унес затвори очи. Наслаждаваше се на ласките му, под чието въздействие тялото й пламна. Отвръщаше му все по-нетърпеливо.

— Ела! — прошепна тя.

Помогна му да се съблече. Антъни притисна главата й към себе си. Заобхожда с устни шията, раменете, гърба му. Когато мъчително бавно погали с език пулсиращата му от желание мъжественост, той започна тихо да стене.

— Целувай ме…

Антъни ентусиазирано се зае да изпълни молбата й, като не пропусна нито сантиметър от кожата й. Напрегнатото й тяло потръпваше в сладостно очакване.

— Хайде, Тони!…

Той приповдигна таза й и хищно нахлу в нея. Отвърна бурно на тласъците му, разтворила широко бедра. Ураганът на страстта й се разрази с пълна сила. От гърлото й струяха звуци на върховно блаженство, които се увенчаха с възторжен вик…

Останала без дъх Бланш се сгуши в Антъни, наслаждавайки се на неописуемото усещане, което бавно отшумяваше.

Когато след цяла вечност отново отвори очи, видя точно над себе си неговите. Беше се навел и я гледаше толкова нежно и всеотдайно. Никога нямаше да забрави този поглед. Обичаха се и тя знаеше, че ще дойде ден, в който ще си свалят маските и всичко ще дойде на мястото си.

— Какво ще кажеш да се преместите с Бени при мен? — предложи изведнъж той. — Имам голяма къща, която очаква жена и дете.

— Кажи го още веднъж — Бланш не вярваше на ушите си. — Искаш мен и Бени? Но той не е твой син и един ден може би ще съжаляваш, че си решил така.

— Но е твой и това ми стига. Той е такова сладко момченце.

Ако се бе съмнявала някога в любовта му, сега вече нямаше никакви основания. „Ще трябва внимателно да му разкрия истината, но ми е нужно още малко време.“

— Вчера го занесох при едни роднини в Мълвил. Не знаех какво да правя. Трябваше да им го оставя, за да мога да работя…

Срамуваше се от това, че намеси и Бени в тази нелепа история.

— Роднините ми имат ферма и ще им помагам за реколтата. Вече всичко е уговорено. Върнах се само да опаковам багажа си и да подредя апартамента. Заминавам още тази вечер.

— Тази вечер? — Антъни скочи ужасен. Сграбчи я така, сякаш никога нямаше да я пусне. — Това значи, че не ще те видя повече!

— Но аз отивам само за една или две седмици, Тони — отмахна тъмните къдрици от челото му. — Бъди разумен. Ще се върна.

Бланш разсъждаваше трескаво. „Една седмица ще остана анонимна и още една ще ми е необходима, за да напиша репортажа и да обсъдим с Дейвид снимките. След това, преди да предам материалите за печат. Ще му кажа цялата истина.“ Мислено вече си представяше сцената. „Ще го поканя на вечеря в «Шез Ноаз» или в «Делмонис». Той ще влезе в ресторанта, ще се огледа за мен и с труд ще ме познае в елегантното ми облекло. Пръстенът ще проблясва на ръката ми, ще нося и подходящо колие…“

Гласът му я извади от мечтите й:

— Ще идвам при теб в Мълвил всяка вечер.

— Само да си посмял! — заплаши го Бланш. — Изобщо няма да имам време за теб. Всеки ден ще работя твърде много и вечер ще си лягам рано. Освен това е доста далече.

— За теб бих отишъл и накрай света.

— Не искам да идваш. Обещай ми, Антъни!

Тези думи веднага събудиха подозренията му.

— Защо? Там имаш друг мъж ли?

— Ех, пак ли започваш — стана и наметна халата си. — Престани с твоята ревност. Не издържам вече — хвърли му дрехите върху леглото. — Хайде! Не разполагам с много време. Трябва да си тръгваш.

— Но нали ще пътуваш едва довечера. Ще чакам тук и ще те изпратя до гарата. Ще пътуваш с влак, нали?

— С автобус, с влак, с кола — или изобщо няма да пътувам, — не е твоя работа — Бланш ставаше все по-невъздържана. — Искаш да ме шпионираш, а това изобщо не ми се нрави. Моля те, върви си!

Антъни започна бавно да се облича. Погледна я тъжно.

— Не те шпионирам. Обичам те и искам да ти помогна, не разбираш ли?

— Ако наистина искаш това, най-добре е да ме оставиш сама. И ми дай телефонния си номер, за да ти се обаждам от Мълвил.

— Ще се обаждаш ли? — в очите му проблесна искра надежда.

— Ще се опитам да се свързвам през деня, защото вечер ще съм много уморена.

Бланш се питаше, дали ще й даде номера на болницата, с което ще се издаде, че е завеждащ отделение.

— За едно телефонно обаждане не се изискват много усилия — протестираше той, държейки ръката й, като същевременно отбягваше погледа й.

Чудеше се защо бе крил досега от нея длъжността си в клиниката.

Беше го направил просто по навик. Не казваше и на другите млади жени, които наблюдаваше и разпитваше за изследванията си. И то не защото искаше да скрие, а защото се занимаваше с проблемите на възпитанието за свое собствено удоволствие. Болницата „Джеферсън“ нямаше нищо общо с това. „Бланш наистина има право да узнае нещо за мен. Ще й кажа къде работя, но нека първо се върне от Мълвил. Ще я поканя на вечеря в «Шез Ноаз» или в «Делмонис». Замисли се за предстоящата вечер. Тя ще бъде най-красивата дама в ресторанта и аз…“ Но сега друго бе по-важно.

— Със сигурност ще се върнеш, нали?

— Толкова сигурно колкото факта, че се казвам Бланш Дароуд.

Антъни вече се бе облякъл.

— Кажи ми… — започна той, но млъкна.

— Да? — Бланш го гледаше в очакване.

— Добре. Исках да те питам, дали имаш нещо общо с известната фамилия Дароуд. Глен Дароуд е сенатор, синът му — козметичен хирург, а дъщеря му заема някакъв висок пост във Вашингтон. Бях забравил, че в детската градина го отрече.

Тя измъкна изпод леглото сака си. „Трябва поне да си дам вид, че започвам да си събирам багажа.“

— Ще тръгвам… — Антъни се огледа нерешително.

— Е, да се сбогуваме тогава.

— Обичаш ли ме, Бланш?

— Разбира се, че те обичам.

— Ще ме целунеш ли за довиждане?

Усмихната пристъпи към него. „Да не би да си си мислел, че ще си тръгнеш, без да те целуна? Ще ми липсваш, ужасно ще ми липсваш!“

— Телефонният ти номер… — прошепна му между две целувки. — Не забравяй да ми го запишеш.

Антъни се опита отново да я съблече, но Бланш се отдръпна енергично от него.

— Не, за днес стига!

В коридора му подаде един бележник. Той драсна набързо някакъв номер и тя установи, че е на частния му телефон.

„Вече сме квит — помисли си. — Отсега нататък се заклевам никога да не лъжа. Излиза ми твърде солено.“