Лайза Хел
Днес не ми е до любов (5)

V

Бланш пиеше кафето си, разглеждаше вестника и се наслаждаваше на сутрешното спокойствие. Опитваше се да не мисли за разгорещената разправия с Антъни. Срамуваше се, че не можа да се овладее. „Не предполагах, че съм толкова избухлива…“

Когато телефонът иззвъня, се поколеба дали да вдигне слушалката. Страхуваше се, че е той, а все още не знаеше как да се държи с него. Все пак се обади. Беше Ван и се зарадва като чу спокойния му глас.

— Извинявай, Бланш, но отново имаме нужда от теб. Става въпрос за Бени.

— Струва ми се, че вече не можете без мен — засмя се тя. — Какво има?

С телефона в ръка ходеше нервно напред-назад из стаята. Възнамеряваше днес да си потърси работа в някоя фабрика и тъкмо бе прочела във вестника подходяща обява.

— Бени е добре — продължи Ван, — но Джени е болна от шарка. Бог знае откъде я довлече. Не е контактувала с други деца.

Бланш вдигна рамене.

„Най-вероятно от брат си — помисли си виновно, — който в мръсната детска градина си играеше с всички онези деца.“

— Щом Джени има шарка, Бени сигурно също ще се разболее — изпророкува.

— Точно от това Либи иска да го предпази и предвидливо реши да го отстрани.

— Що за глупости! Той ще я изкара по-късно, но всичко ще е започнало отсега.

— И аз й казах същото, но тя не е съгласна и се обаждам да те питам дали ще можеш да го вземеш за няколко дни. Разбирате се толкова добре. Моля те, Бланш!

— Не знам — отвърна колебливо. — Ще ми провали всичките планове, но от друга страна не искам да ви отказвам. Още днес ли трябва да стане?

— Дори веднага. Лекарят каза, че може и да има късмет и да му се размине, въпреки че е малко вероятно. Но Либи все пак се надява, а нали знаеш какви са майките.

„О, Боже! Та аз изобщо не зная какви са майките. Никога не съм се интересувала от деца, а изведнъж се оказва, че светът се състои само от майки и деца и всички очакват, че тъкмо аз разбирам най-добре майчината психика.“

— Е, добре. Ще взема Бени. Идвам след половин час. Либи сигурно няма време да го доведе.

Вече излизаше, когато намери в коридора двадесетте долара. Разбра, че са от Антъни, тъй като из къщи никога не оставяше така пари. В първия момент пребледня, после силно се изчерви. „Да не би това да е… «възнаграждение» за последната нощ? Не. Антъни не би направил така. Просто не е в негов стил.“ Сети се за ресторанта, за заплатата, която й дължаха и за великодушното предложение от страна на Антъни той да й даде парите. Помоли го мислено за прошка и си нае с тях едно такси.

 

 

— Бланш, не би ли могла да се върнеш за една седмица вкъщи? — обикаляше Ван из детската стая, докато Либи й подаваше гукащия Бени.

Джени се разрева истерично, веднага щом забеляза леля си.

— Нека да излезем — изстена Бланш нервно. — Писъците й ще ме побъркат. Защо Джени изобщо не ме обича?

— Нямам представа — Ван вдигна рамене. — Децата също изпитват симпатия и антипатия. Не й се сърди, все някога и тя ще те посрещне със същата лъчезарна усмивка като брат си.

Бланш целуна нежно племенника си по розовата бузка.

— Защо да се връщам вкъщи?

— Либи се страхува, че в апартамента на Дейвид Бени няма да се чувства добре.

— Така ли мисли? — засмя се тя. — Бени е бебе, а бебетата се чувстват добре там, където ги гледат добре. Или ще го гледам у Дейвид или изобщо няма да го взема.

— Не бъди толкова дебелоглава, Бланш. Ти така или иначе не можеш едновременно да работиш и да се занимаваш с него. Затова би могла да послушаш Либи.

— А какво правят другите жени, които имат деца, не могат да ги дадат на детска градина, тъй като няма свободни места, а на всичко отгоре трябва и да работят?

— Не знам.

— Аз също, но ще се опитам да разбера. Бени ми идва като по поръчка.

Бланш не отстъпи — брат й и Либи бяха принудени да се съгласят с нея. Докато Ван наместваше в поршето й чанта с играчки и куфар с други необходими неща, тя се преобличаше в спалнята си. Джинсите и тениските й бяха омръзнали.

„Щом няма да работя днес, значи мога да си позволя мъничко лукс“ — помисли си. Облече зелена копринена рокля, обу високи обувки и си сложи диамантения пръстен, който беше получила от баща си по случай успешното завършване на следването.

Ван я придружи до апартамента на Дейвид. Беше невъзможно да качи сама всичко, което Либи бе изпратила за синчето си, а освен това искаше да откара обратно поршето й, иначе все някой щеше да забележи скъпата й придобивка.

На другата сутрин хвърли копнеещ поглед към зелената копринена рокля, окачена в гардероба и със стиснати зъби събра цялата си воля, за да облече старите джинси и старата тениска. Скъпият диамантен пръстен остави внимателно на шкафчето зад леглото на Дейвид. „Щом не мога да го нося, нека поне да го поглеждам от време на време.“ Бени пренощува отново в сандъка. След като се събуди го окъпа, облече, нахрани го и телефонира до бюрото по труда. От Антъни нямаше никаква вест. Избягваше да мисли за него. Чувствата й бяха доста объркани.

— Днес търся по-особена работа — обясни на дамата от службата. Беше й много интересно дали ще й предложи нещо. — Имам едногодишен син, който непременно трябва да взема с мен.

За момент не се чуваше нищо.

— Ало? — извика Бланш. — Разбрахте ли ме?

— Бъдете по-търпелива — смъмри я служителката. — Обслужвам не само един телефон!

Сдържа гнева си и зачака.

— Има нещо за вас — отговори й най-после. — В четири часа в зоологическата градина. Може да вземете и сина си. Обадете се на портиера, той ще ви препрати. Заплащането е пет долара на час. Облечете си стари дрехи и по възможност бъдете с гумени ботуши.

— Гумени ботуши посред лято? — помисли си, че не е чула добре.

— Не е задължително, щом искате да си мокрите краката. Ще помагате на прислужниците при почистването на клетките.

Нещо щракна и разговорът беше приключен. Бланш стоеше недоумяващо със слушалката в ръка. „Да чистя клетките в зоологическата градина? Това наистина ще е приключение.“ Помисли малко и реши, че може да опита. „Дано в шкафовете на Дейвид се намерят чифт гумени ботуши и що-годе по-малък номер!“

Половин час по-късно сложи Бени в скърцащата количка, взе гумените ботуши, чиито върхове предварително бе натъпкала с малко парцали и тръгна. Опита се да намери Дейвид да й направи още няколко снимки, но го нямаше вкъщи.

— Надявам се, че обонянието ви не е много чувствително — посрещна я портиерът на входа. — Днес са на ред клетките на маймуните, а от всички останали животни те замърсяват най-много. Ще ги откриете по миризмата.

Бланш пребледня. „Да не би да очакват, че ще вляза в клетките? Маймуните не са ли опасни? И къде ще оставя детето?!“ Нервно подкара количката. Бени гледаше различните животинки и подскачаше от възторг. Когато минаваха покрай слоновете извика въодушевено, а щом стигнаха до къщата с маймуните и се приближиха до стъклените им клетки, се втренчи едновременно учуден и уплашен от скачащите насам-натам екзотични създания.

— При вас ли трябва да дойда? — обърна се Бланш към мъжа с гумени ботуши и син гащеризон, който метеше стърготините по пода.

— Вие ли сте от бюрото?

Тя кимна. Прислужникът й посочи малката вратичка отстрани.

— Влезте.

— Маймуните няма ли да ми направят нещо? — попита страхливо. — И къде да оставя количката?

— Там, където е. Не се притеснявайте, животните няма да ви закачат, ако не ги дразните. Носите ли си ботуши? Ще ви потрябват, започваме с маркучите.

Бланш остави Бени в ъгъла и провери дали е добре вързан. После обу ботушите, които й стигнаха до коленете. Чувстваше се като на кокили, но тръгна. Влезе през малката вратичка в коридор, от който започваха отделните клетки. Те не бяха затворени. Странно бе чувството, което изпита, гледайки животните без преграда и отблизо.

— Елате, елате! — окуражаваше я прислужникът. — Не се страхувайте, нищо няма да ви се случи.

 

 

Маймуните висяха по лостовете и по клоните на дърветата и я гледаха любопитно, а тя раздвояваше вниманието си между тях и Бени, когото нито за секунда не изпусна от очите си. Ако знаеше, че ще е невъзможно да е плътно до нея, нямаше да приеме тази работа. Но вече бе тук, а и малкият така се радваше на животните. Най-много му хареса едно малко шимпанзе. Умираше от удоволствие, когато то — не по-голямо от самия него — опреше глава о стъклената стена и мигаше уплашено.

— Трябва само да държите маркуча — рече й прислужникът. — Всичко друго ще върша аз. Ще можете да наблюдавате и сина си. Дръжте маркуча насочен към ъглите, не нагоре. Аз ще отида да пусна водата — пъхна го в ръцете й и излезе от клетката.

Бланш остана сама с маймуните. Гледаха я тъпо с хлътналите си очи. „Наистина ли са толкова безобидни, колкото твърдеше прислужникът?“ Не се чувстваше особено добре сред тях. Поглеждаше нервно Бени, но той не й обръщаше никакво внимание. Малкото шимпанзе се премяташе, племенникът й викаше от удоволствие и се опитваше да го имитира. Бланш замръзна. „Господи, ако количката се обърне!“ Но тя само се поклащаше леко, а и той беше здраво вързан.

— Внимавайте! — извика й служителят. — Водата вече е пусната.

Тя инстинктивно насочи маркуча към единия ъгъл. Струята плисна изведнъж върху пода и стените. Маймуните заскачаха, крещейки, по клоните. Бени се радваше толкова бурно, че люлееше цялата количка. Мъжът се върна.

— Това беше всичко — каза той и я погледна доволен. — Останалото ще свърша сам. Трябвате ми само когато пускам и спирам водата. Доведете малкия вътре, така ще сте по-спокойна, а и за него ще бъде незабравимо удоволствие.

— Имате предвид да го вкарам тук, в клетката? — недоумяваше Бланш.

За миг като видение пред нея изникнаха физиономиите на Либи и Ван — пребледнели и ужасени. „Ще припаднат, ако узнаят, че синът им седи в клетката при маймуните.“ Тя се засмя звучно.

— Щом може. Имате право, малкият сигурно ще се зарадва, а и надали през живота си ще му се удаде друг такъв случай.

Излезе и отвърза Бени. Докато го носеше, се разколеба за миг, но неописуемата му радост я окуражи. Той бръщолевеше оживено и махаше сияещ на животните. Само след няколко минути обаче обръщаше внимание единствено на малкото шимпанзе. Протегне ръчички към него, маймунчето направи същото. Бланш го доближи още повече. Шимпанзето покаже зъбите си, Бени също примигне с очи — детето го последва. Когато то пъхна един от косматите си пръсти в устата, той започна да смуче палеца си. Прислужникът ги наблюдаваше с интерес и се смееше на номерата им. Бланш си представи, колко добре би било, ако Дейвид е тук с камерата си, за да им направи няколко снимки, но…

— Нали ви казах! Малкият е толкова щастлив. Оставете го на земята. Двамата ще си играят чудесно. Допадат си, вижте ги.

— Не, моля ви, това вече е прекалено — протестираше тя, мислейки си за бълхите, от които другите маймуни взаимно се пощеха.

Само докато отстъпи няколко крачки назад, шимпанзето скочи и се приближи скимтейки.

— Няма майка — обясни служителят, без да прекратява работата си. — Редуваме се с колегите и го вземаме вечер вкъщи. Днес отново аз съм на ред.

— Вземате го вкъщи? — недоумяваше Бланш. — Имате предвид в жилището си?

— Разбира се. Докато е малък и не прави бели, какво пречи. Нощем се страхува от големите маймуни.

— Но сред тях би трябвало да се чувства по-добре отколкото сред хората.

— Да, но не е така. Сама виждате.

Маймунчето подтичваше премятайки се, Бени ръкомахаше и настояваше леля му да го пусне долу.

— Не, Бени!

Докато го слагаше обратно в количката, той започна недоволно да вика. От другата страна на остъклената преграда го последва и шимпанзето.

— Стига за днес — каза мъжът. — Готови сме. Елате и утре, ще ми трябвате.

— С удоволствие.

— Тогава да тръгваме. С кола ли сте или да ви откарам до някъде? Така или иначе ще повикам такси.

— Бих се радвала да ни вземете.

— Хайде! — той протегна ръце и малкото шимпанзе се хвърли към него. — Отиваме си вкъщи. И приятелчето ти ще дойде с нас.

Пред зоологическата градина се качиха в едно такси.

Шимпанзето се гушна на гърдите на прислужника и затвори очи. Бени го гледа известно време, после и той клюмна.

— Уморено е — каза тихо мъжът и помилва животинчето.

— Бени също — засмя се Бланш.

В следващия миг колата спря внезапно, нещо изтрещя, шимпанзето скочи напред, а тя стисна Бени толкова силно, че той заплака.

— По дяволите! — изруга шофьорът. — Само това ми липсваше.

Беше го блъснал един тежкотоварен камион. Стигна се до споразумението да се извика полиция. Прислужникът каза, че го болял гърбът и бе откаран в болницата.

Междувременно Бланш стоеше по средата на улицата, държейки в едната си ръка Бени, а в другата маймунчето и си мислеше, че това просто е лош сън. Но двамата шофьори я върнаха на земята.

— Можете пак да се качите — каза таксиметровият и й отвори вратата.

— Сигурен ли сте, че колата е наред? — попита тя.

— Да, и даже вози — потвърди той натъртено и тримата отново заеха местата си на задната седалка.

В джоба на якето й прошумоляваха двадесетте долара, които беше изкарала днес.

„Интересно — мислеше си, — цялото ми трудово възнаграждение отива за таксита.“

Бланш сбърка като не се върна веднага в зоологическата градина, а се прибра вкъщи — т.е. в апартамента на Дейвид — и едва тогава телефонира.

— Слушайте — опитваше се да обясни. — Един от вашите прислужници катастрофира с такси на път за вкъщи и бе откаран в болницата. Носеше малко шимпанзе, което в момента е при мен. Моля ви, вземете си го!

— Малкият Рики? Него всички го знаят. Та той е съвсем безобиден и няма да ви направи нищо. Не можете ли да го задържите до утре сутринта? В момента няма кого да пратим.

— Цялата нощ?! — възкликна Бланш ужасена.

— Ще е много мило от ваша страна. Обадете ни се пак утре. Щом шофьорите ни дойдат на работа веднага ще го вземем. И още нещо, мис — продължи мъжът от другата страна на телефона. — Довечера дайте на Рики чаша мляко, ако имате и един банан. Тъй е свикнал. И му постелете одеяло на дивана или на леглото. Нашите служители така са го научили.

Бланш остави слушалката зашеметена. „На гости“ вече й беше не само бебето, но и маймуна. Засмя се на нелепата ситуация и се зае с приготвянето на малките. Успя да спре Бени, преди да е отхапал от банана, който шимпанзето любезно му предлагаше, но да го накара да си легне без животинчето беше вече сериозен проблем. Ревеше като че ли го дерат, протягаше ръце към Рики и с нищо не показваше, че е уморен и му се спи. Бланш се чудеше къде е най-подходящо и за двамата. Идеалният вариант бе маймуната да спи в сандъка, а Бени при нея в леглото, но той не искаше и да чуе за това. Щом го сложеше на кревата пълничките му бузки се обливаха моментално в сълзи. Стоеше безпомощна. В никакъв случай не биваше да ги остави заедно. Би било прекалено. Въздъхна тежко и премести детето отново на пода. Докато блъскаше главата си с „легловия“ проблем, двамата пълзяха по земята, обути само с гащички. Бени прегръщаше нежно маймунчето и засия от щастие, когато и то му отвърна със същото. Бланш неволно се засмя. „Поне Дейвид да беше тук — щеше да се възползва от ситуацията. За такива снимки сигурно би получил награда от всеки вестник.“

Внезапно й хрумна нещо:

— Ти ще спиш в сандъка — нареди на Бени. — А ти, Рики — помилва шимпанзето по косматата глава и то я погледна така сериозно, сякаш разбираше всяка дума, — ти ще спиш в клетка, която сама ще ти измайсторя. И отсега нататък да не съм чула глас, ясно ли ви е?

Сандъкът приготви бързо, но как се прави маймунска клетка? Имаше намерение да откачи вратата на гардероба и да опъне мрежа, но откъде да я намери? Докато размишляваше, Бени и Рики заспаха.

Изглеждаха страшно уморени. Може би толкова много, че и топ не би могъл да ги събуди. „Това се казва шанс.“ Взе да ги изпробва. Кашляше, шумолеше, свиреше с уста, говореше им, уви, не се помръдваха. Можеше спокойно да ги раздели, без да срещне протест от тяхна страна. Сложи Бени в сандъка и реши отчасти въпроса. На шимпанзето стъкми набързо легло от одеяла и възглавници, после се промъкна в кухнята да донесе ремъците, с които укротяваше племенника си в количката. Внимателно ги завърза на възел да не би Рики да се измъкне. Въздъхна облекчено. „Ако имам късмет, може би до сутринта ще бъда оставена на мира от непослушните си гости.“ Позвъни на Ван и на баща си. Изкъпа се и си облече копринената нощница.

Около десет часа, когато тъкмо мислеше да си ляга, чу тихо почукване на входната врата. Поколеба се за миг и реши, че така й се е сторило, но се почука втори път. Чудеше се, кой ли си позволява да я търси в апартамента на Дейвид в десет вечерта без поне да я предупреди по телефона. Нямаше никаква представа, но изведнъж се сети за съседката, Мария Ламонца — милата мексиканка, от чието кулинарно изкуство Дейвид бе възхитен. Навярно бе разбрала, че Бени е тук и чукаше тихо, за да не го събуди.

Мария имаше вид на жена, която е вкусила от всичко в живота и Бланш харесваше такива жени. Наметна халата на Дейвид и още в коридора подвикна, че идва. Отвори и замръзна на мястото си. Пред очите й имаше огромна кошница червени рози, увити с целофан и украсени с пъстри панделки. Иззад цветята и бутилките в кошницата се подаваше разрошена къдрава глава.

— Антъни!?

Чудеше се дали да продължи да му се сърди и да го отпрати или да го покани. Той, използвайки кошницата за щит, се опитваше да влезе вътре.

— Невъзможен си — сопна му се тя. — Не искам да те виждам повече.

— И въпреки, че не приемаш извинението ми, ще вляза — той невъзмутимо остави тежката кошница на пода.

— Ти ме обиди и една глупава кошница не може да оправи нещата — цупеше се Бланш.

— Дори и червените рози?

Тя поклати отрицателно глава.

— Дори и те?!

Антъни я придърпа безмълвно към себе си и затвори устата й със страстна целувка. Големият халат на Дейвид се свлече от раменете й и той усети през тънката материя топлината на тялото й. Взе я на ръце и я отнесе в спалнята.

— Не… — протестираше не особено убедително Бланш, докато я поставяше на леглото и събличаше бялата й нощничка. — Твърде много опростяваш всичко, Тони…

Ръцете му я галеха непрестанно и езикът му докосваше толкова нежно гърдите й, че скоро въобще не можеше да му се противопоставя. Копнееше за него толкова много! Протегна ръце и го привлече плътно до себе си.

— Това означава ли, че приемаш извиненията ми? — прошепна й Антъни докато гасеше лампата и се събличаше сръчно в тъмното.

— Не си въобразявай — усмихна се тя. — Просто ме хвана натясно.

— Което явно не ти е неприятно — той се търкулна до нея в леглото.

— Да си призная, в момента наистина не е.

— Колко си хубава! — Антъни продължаваше да възбужда тялото й с устните си. — Луд съм по теб и ти го знаеш. Ах, ти, малко дяволче!

Бланш блажено потръпваше под непрекъснатите му ласки.

— Целуни ме, говориш прекалено много…

Целувките му ставаха все по-страстни, ръцете му ловко се плъзгаха по гърдите й, по корема между бедрата. Бланш простена тихо. Цялата бе обхваната от прекрасния огън, който Антъни разпалваше в нея.

— Не ме карай да чакам повече — замоли го тя.

Виеше се и отвръщаше жадно на целувките му, докато той внимателно проникваше в нея.

— Обичам те! — призна победена. — О, колко те обичам!

Изведнъж осъзна, че цял ден е копняла за него. Разбра, че просто си принадлежат един на друг.

— Аз също те обичам, Бланш…

Под напора на прииждащите сладостни вълни ханшът й стръвно се впи в неговия и двамата изживяха опияняващ екстаз.

Лежаха мълчаливо един до друг. Антъни я зави грижливо. Бланш се гушна доволна на гърдите му.

— Все още ли мислиш, че съм жестока майка?

— Не, но си побъркана майка — Антъни я целуна по челото.

Тя се опитваше с последни сили да задържи очите си отворени и да му каже нещо, но вече не си спомняше какво. Беше много уморена. Знаеше, че е нещо важно, нещо… важно, което… засяга Бени… Но вече беше заспала.

 

 

Антъни се събуди към пет часа. Чувстваше се отпочинал, бодър и щастлив, че лежи до все още спящата Бланш. Слънцето беше изгряло и лъчите му проникваха в стаята. Огледа се любопитно наоколо. Знаеше толкова малко за Бланш: самотна, страстна, красива жена с дете, което възпитаваше не по християнските закони. Погледът му попадна върху бялата й копринена нощница, която лежеше смачкана на земята. Въпреки, че не разбираше много от дамско бельо, съзнаваше, че това е доста скъпа дреха. „Дали Бланш сега я е купила?“

Продължи да обхожда с поглед евтините мебели, докато стигна до зелената копринена рокля, висяща на закачалка в отворения гардероб. „Кога ли Бланш носи такива фини неща?“ Досега я беше виждал само в джинси и обикновени тениски. Роклята бе екстравагантна, както и високите обувки, грижливо оставени пред гардероба. Не я разбираше. Внимателно се надигна и се взря в лицето й. Така както спеше, изглеждаше страшно сладка и невинна. „Но такава ли е в действителност? Откъде взема пари за толкова скъпи дрехи?“

В този момент един слънчев лъч попадна върху чекмеджето зад старото легло и се отрази в него. Антъни замижа за момент от блясъка, но после разпозна пръстен. Взе го и го разгледа с интерес. Беше прекрасен и камъкът на него бе съвсем истински — най-красивият диамант, който някога бе виждал, и навярно струваше цяло състояние. Погледна отново смаян пръстена, после Бланш. Как се е добрала до тази скъпоценност? Откъде се е сдобила с този пръстен? Тези въпроси не излизаха от главата му. Накрая не издържа и тихо стана. Стаята беше много малка, така че нямаше възможност да ходи напред-назад, което беше в стила му, когато размишлява. Застана до прозореца и погледна надолу към улицата, която все още бе тиха и безлюдна. Само пощальонката буташе зелената си количка. Обърна се колебливо. Бланш спеше дълбоко. Въпреки, че с удоволствие би я взел в прегръдките си, за да се любят още веднъж, послуша разума си и не я събуди. Започна да се облича. Искаше да изчезне колкото се може по-бързо. Не можеше да се начуди откъде има този скъп пръстен, но знаеше, че тя никога не би му казала.

Преди да излезе реши все пак да погледне Бени. Донякъде беше дошъл и заради него. Ще отида да му кажа на дребосъка „добро утро“. Отвори безшумно. В стаята беше доста тъмно. Бланш бе дръпнала завесите и светлината едва проникваше през процепа на вратата. Приближи се опипом до леглото на Бени, чийто контури едва разпозна, тъй като по странен начин наподобяваше повече сандък. Това също много го учуди. „Толкова бедна ли е, че не може да купи дори на детето си малко по-прилично креватче.“ Надникна в него. Посегна да помилва Бени по главата, но веднага се отдръпна ужасен. Две груби окосмени ръце се показаха и го докоснаха по лицето.

— Бланш, Бланш! — Антъни се стрелна със светкавична бързина. След вика му се чу дрезгаво ръмжене.

— Бланш, за Бога, събуди се! Нещо става със сина ти — разтърси я здраво. — Той е… той… прилича на някакво животно. Господи, Бланш, събуди се най-после!

Бланш се стресна и го погледна недоумяваща. Отметна от лицето русите си къдрици, разтърка очи и попита прозявайки се:

— Какво пак се е случило? О, Тони, сутрин винаги ли си толкова истеричен? Защо крещиш като побъркан? Не можеш ли да се съобразяваш с нервите ми?

— Бланш, моля те! — шепнеше Антъни дрезгаво и поглеждаше със страх към другата стая. — С Бени се е случило нещо ужасно!

— С Бени? — Бланш изтръпна от ужас. Беше съвсем забравила за шимпанзето.

— Да, с Бени. Докоснах го и беше толкова космат като… като някоя маймуна.

— Като маймуна? — изведнъж си спомни всичко, хвърли се обратно в леглото й започна да се смее неудържимо. — Да не би да си влязъл в другата стая? — успя накрая да го попита.

Той кимна.

„В тъмното е пипнал шимпанзето вместо Бени.“ Гледаше смаяната му физиономия и се заливаше от смях, макар че й беше малко жал за него.

„Тази жена е побъркана, съвсем побъркана!“ — мина през главата на Антъни.

— Като маймуна, като маймуна — повтаряше Бланш, продължавайки да се кикоти: — О, Антъни, извинявай, но си направил такава смешна физиономия. Миличък, та това наистина е маймуна!

— Маймуна?!

— Да. Да не мислиш, че Бени ще спи на креслото? Не, това е едно малко шимпанзе. Нищо чудно, че си се изплашил, Тони. Наистина имаме в апартамента жива маймуна от зоологическата градина.

— На креслото ли? Не говоря за маймуната на креслото, а за някакво странно същество, което лежи в сандък.

Бланш извика. Както си беше съвсем гола скочи от леглото, изтича в другата стая и светна лампата.

— Къде е?! — питаше, останала без дъх и гледаше изумена празното кресло и ремъците. — Господи!

— В сандъка — отвърна й Антъни.

— В сандъка?

Бланш се обърна и това, което видя я накара да прихне отново.

— Не, това е невъзможно.

На дъното се гушеха две съвсем различни главици и я гледаха сънено две зелени и две черни очета.

— Ах, ти, дяволче. Бих искала да знам как си се освободил. Бях сигурна, че няма да можеш да се измъкнеш и ще спиш непробудно до сутринта.

Забеляза втрещения поглед на Антъни.

— Да не мислиш, че съм сложила животното да спи при Бени в сандъка? Не, Тони, толкова побъркана все още не съм.

Хвана маймунчето за ръцете.

— А сега вън, малко чудовище. И въпреки, че Бени те обича толкова много трябва да има някаква граница!

Шимпанзето се остави безропотно да го извади. Бени също седеше спокойно и наблюдаваше как отнасят приятелчето му в банята.

— Обясни ми само едно — помоли Антъни, който я беше последвал. — Откъде имаш Рики? Ще го задържиш ли? Не те ли е страх, че може да зарази с някоя болест Бени. Та той е животно, Бланш, колкото и да е миловиден.

Бланш му разказа накратко как се е сдобила с екзотичния си гост. Накрая добави, че трябва веднага да се обади в зоологическата градина, за да каже, че Рики се е събудил и могат да дойдат да си го вземат. Тикна животинчето в ръцете му.

— Подръж го докато телефонирам. Или може би искаш сам да го откараш в зоопарка?

Антъни държеше маймуната на разстояние от себе си и я гледаше ужасен. Бланш се засмя.

— Добре, забрави това. Само попитах. Мисля, че маймуните не те привличат особено.