Лайза Хел
Днес не ми е до любов (2)

II

— Ето ти ключовете за апартамента, Бланш. Малко е поразхвърляно, но се надявам това да не ти пречи. Пералнята е в мазата и се използва от всички живеещи в блока. Да не забравя, съседката ми се казва Мария Ламонца — мексиканка — малко пълничка, но много услужлива. Готви така фантастично, че ти се прияжда само от уханието на гозбите й. Това е засега. Обади ми се за снимките. Тръгвам, нямам никакво време.

Хвърли й връзката през прага. Дори не влезе за малко. Бланш я хвана и се засмя.

— А какъв е наемът? — извика му, но Дейвид бе вече в колата си.

— Моля? — подаде глава през сваления прозорец.

— Наемът — Бланш направи с пръсти жест, означаващ пари.

— Друг път — извика й в отговор, запали и тръгна. Тя се прибра и започна да стяга багажа си. В малък кожен куфар нареди два чифта джинси, няколко тениски, чорапогащи, бельо и спортни обувки. Случайно погледна красивата копринена нощничка, която си бе донесла от последното пътуване до Париж. Усмихната сложи прелъстителната дреха отгоре и затвори куфара. „Нощем отново мога да съм си Бланш Дароуд — тази, която носи скъпо копринено бельо.“ Погледна се изпитателно в огледалото и излезе от луксозната спалня. Буйните й къдрици падаха свободно върху раменете, а зелените й очи искряха доволно. Не се гримира, само си сложи малко червило. Тесните, избелели джинси й стояха отлично и подчертаваха дългите крака и нежната й талия. Беше напъхала бялата си тениска в панталона.

Реши, че вече изглежда като всяка обикновена млада жена, тръгнала да си търси работа. Политичката Бланш Дароуд, която във Вашингтон правеше впечатление както с умните предложения, така и с модерното си облекло, успешно се бе преобразила в… „Да, как всъщност ще се казвам през следващите няколко седмици? — тя се замисли: — Защо да не си остана Бланш? Фамилията си бих могла да премълча и да я кажа само на евентуалния си бъдещ работодател, тъй като и без това е написана в трудовата ми книжка.“

В добро настроение, с куфар в ръка слезе по стълбите и влезе в гаража. Едва когато запали червеното си порше, се сети, че никой в Хемънтън със средно висока заплата не би могъл да си купи порше. Загаси колата, после пак включи двигателя. Реши да тръгне с нея и да я остави на няколко пресечки по-нататък.

 

 

— Хей, къде така?

Бланш тъкмо отключи входната врата на къщата, когато видя насреща си чернокоса дебела жена, която се взираше в нея любопитно. Беше подпряла ръце на хълбоците си и стоеше в очакване. Сигурна бе, че това е Мария Ламонца — съседката на Дейвид.

— При господин Бауман — в отговор извади ключовете. — Предостави ми апартамента си за няколко седмици.

Щом чу името му Мария веднага промени тона си:

— Така ли? Ще живеете у Дейвид? Значи ще бъдем съседи. Аз съм точно срещу неговия апартамент, на същия етаж.

— Приятно ми е. Предполагам, че вие сте Мария Ламонца. Дейвид ми е разказвал за вас. Страшно е впечатлен от кулинарното ви изкуство.

Жената сияеше:

— Милият Дейвид! Жалко, че ни напусна. Сама ли си?

— Да, всъщност, не — побърза да се поправи Бланш. — Имам дете — по пътя й беше хрумнала една идея. Мария я потупа енергично по рамото.

— Дете? — провлече с плътния си глас — със или без?

Бланш я гледаше недоумяващо:

— Със или без? — повтори объркана.

— Със или без баща, миличко.

— Без… — тя поруменя.

— Защо се изчервяваш? В днешно време не бива да се срамуваш от това. Момче или момиче?

— Момче… Казва се Бени.

Бланш се замисли, как да убеди Ван да й даде сина си за няколко часа. Малкият Бени умираше за нея и щеше с удоволствие да дойде. Викаше й, както впрочем казваше на всички жени, „мамо“ и сияеше щом я види. Веднага ще се обадя на Ван.

— И къде е той, малкият Бени? — полюбопитства Мария.

— … в един дом — запъна се Бланш. — Но понякога си го вземам вкъщи — усмихна се сконфузено и тръгна нагоре.

Като видя апартамента, щеше да припадне: „Господи, да не би градушка да е била тук?“

С подкосени крака вървеше от стая в стая и, клатейки глава, се дивеше на безпорядъка, които цареше. По пода бяха разхвърляни смачкани ризи; панталони и якета „красяха“ облегалките на столовете; тук-таме имаше обувки натъпкани с мръсни чорапи, а около незастланото легло — купчини списания и книги. На стъклената масичка се мъдреха препълнени пепелници и няколко чаши с остатъци от червено вино. Никога не би предположила, че един-единствен човек е в състояние да създаде такъв хаос с погнуса отмести купа мръсно бельо от някакъв стол и се строполи върху него.

„На момичето ще му трябва цял ден, за да подреди всичко това. Момиче ли?“

— Глупости — рече си. — Като „безработна млада жена“ трябва сама да се справям.

През следващите няколко часа се изказваше гласно за немарливостта на Дейвид с изрази, съвсем неприсъщи за една дама. За това време успя все пак да приведе двете малки стаички в състояние, почти годно за живеене. Накрая се изкъпа. Отвори хладилника, но не намери нищо, освен три бутилки червено вино и парченце сух хляб. Премаляла от глад, реши да се обади на брат си и да го пита за Бени.

— У Дейвид ли си? — полюбопитства той.

— Да, и само не ме питай как се чувствам. Скапах се докато въведа ред в разбойническата му дупка. За награда имам филия студен хляб и вкиснато вино, тъй като в хладилника не открих друго. Но все пак съм добре, Ван. Ще ми отделиш ли няколко минути? Идвам след малко, кажи и на Либи. Искам да взема Бени за няколко часа.

— Бени?! — Ван беше ужасен. — Искаш да вземеш сина ни? Не сме служба за заемане на деца.

— Знам и не изпадай в истерия всеки път, когато става въпрос за детето. Аз съм му леля и нямам намерение да го отвличам. Освен това винаги си се оплаквал, че не му обръщам достатъчно внимание. Е, нека бъде по волята ти. Ще дойда за него след половин час и ще го гледам цял следобед.

— Чуй ме… — започна Ван, но Бланш не възнамеряваше да го слуша и затвори телефона.

Грабна чантата си и излезе. Ако искаше да действа по плана, който си бе съставила, трябваше да вземе Бени колкото се може по-бързо.

— Бени спи — посрещна я Ван от вратата.

Либи, жена му, поглеждаше навъсено стълбите, водещи към спалнята.

— Какво ви става? — недоумяваше Бланш. — Втренчили сте се така сякаш ще го убивам. Аз съм му леля и гарантирам, че няма да падне и косъм от главата му. Освен това Бени изобщо не спи, чувам гласчето му.

В този момент наистина се разнесе веселият му смях.

— Тъкмо се е събудил — намеси се Либи предизвикателно. — Може би ще ни обясниш най-после, защо ти…

— Ще ви кажа какво възнамерявам. Мога ли да седна.

Поканиха я на терасата.

— Да ти предложа ли нещо? — попита Либи.

— Да, с удоволствие. Всичко каквото имаш!

— Искаш ли чай?

— Да, и един огромен сандвич с шунка. Днес не съм хапвала нищо.

Либи отиде в кухнята, а Ван застанал до вратата, гледаше критично сестра си.

— Не се дръж като куче пазач — сопна му се тя. — Няма да го отвлека. Бени ми трябва за няколко часа, за да се убедя лично, колко трудно една самотна неомъжена майка дава детето си в детски дом.

— Това ли е всичко?

— Да. Мога ли да го взема или не?

— Ако наистина това е причината — започна Ван колебливо, — добре, можеш да го вземеш, но не днес.

— Защо? — попита Бланш вече по-кротко.

От почистването на апартамента и спора се чувстваше напълно съсипана и мисълта да обикаля с немирния си племенник детските домове не й се струваше никак привлекателна.

— Тъкмо се приготвяхме за разходка — каза Ван толкова сериозно, че Бланш едва сдържа смеха си.

Стана и се накани да си тръгва.

— Но ти дойде само преди няколко минути! — Либи тъкмо влизаше с пълен поднос в ръце. — Защо толкова бързаш?

— Имам малко работа. Благодаря, ще си ям сандвича по пътя.

— Колко си нервна — поклати глава снаха й. — Имаш нужда от почивка.

— Като стана президент на САЩ, с удоволствие. Сега нямам време. Останете си със здраве! Утре сутринта точно в осем ще дойда за Бени.

— Ти си й разрешил? — попита Либи, докато Бланш излизаше със сандвич в ръка. — Дано само да не е намислила някоя щуротия.

— Нека опитаме. Не можах да й откажа.

Междувременно тя вече подтичваше към колата си.

Беше се сетила нещо важно: трябваше да купи за Бени количка, защото на другия ден не би издържала да го носи часове наред на ръце. А беше нелепо да паркира елегантното си порше пред детската градина и да се прави на млада труженичка, която отчаяно търси за сина си свободно място. Паркира пред супермаркета близо до къщата на Дейвид и тръгна бавно из тесните мръсни улици, но които нямаше никаква зеленина. Всичко бе сиво и потискащо — съвсем различно от аристократичния квартал на семейството й.

В един магазин за стоки втора употреба си избра за няколко долара ужасно скърцаща детска количка, с която дори й бе неудобно да върви по улицата. Би могла да купи и най-скъпата в града, но парите, които щеше да изкарва седмично не биха й стигнали. А ако наистина искаше да се запознае с нуждите и грижите на обикновените работнички, трябваше да се задоволи както тях с минималното седмично възнаграждение от двеста долара.

На другата сутрин, точно в осем часа, Бланш взе сияещия си племенник. Баща му лично сложи в поршето й специално приспособеното за кола столче и го пристегна здраво. Ван би получил нервна криза, ако видеше сина си само половин час по-късно.

Бени седеше в раздрънканата количка и размахваше щастливо ръце и крака, сякаш нетърпимото скърцане, което се разнасяше от нея, му доставяше страхотно удоволствие. Бланш свали кожения колан от джинсите си и завърза немирника. Бутайки нервно „возилото“, се съсредоточи в списъка с адреси на детски домове.

В първия я отпратиха още преди да развърже Бени. Отвориха някакъв прозорец и й подвикнаха, че само нейното отроче им липсвало. В другия все пак успя да влезе. Записа се в някакъв списък, после я въведоха в малка стаичка, в която седяха поне двадесет майки с децата си и чакаха търпеливо. След около час Бланш успя да седне. Въртеше се нервно и една-единствена мисъл кръжеше в главата й: „Ако наистина трябваше да разчитам на това… наистина… наистина…“. Възхищаваше се на твърдостта на тези жени.

— Мисис Дароуд? — чу най-после името си.

— Мис — поправи тя младата възпитателка. — Не съм омъжена.

— Кажете това на директорката, не на мен. Вие сте на ред.

Тъй като Бланш не можеше постоянно да държи Бени на ръце, той от доста време пълзеше по мръсния под. Светложълтият му гащеризон бе изгубил цвета и формата си. Въздъхна и го взе. Надяваше се да има здрава имунна система, в противен случай, както лазеше в компанията на толкова деца, можеше да се разболее от всичко, което човек би могъл да си представи. Ако в този момент Ван и Либи видеха сина си, навярно нямаше да й продумат до края на живота си. Бени я беше прегърнал толкова здраво, че докато влязат в другото помещение лицето и почервеня. Той не спираше да бърбори: Ма-ма, ма-ма.

Стаята беше тясна и лошо обзаведена. От едната страна имаше бяла маса, а от другата тъмно бюро, зад което седеше сивокоса, дребна жена с тъмни очи и кръгли очила. Тя ги погледна равнодушно.

— Седнете, мис…

— Дароуд. А това е синът ми Бени.

— Дароуд? — заинтересува се изведнъж сивокосата. — Роднина ли сте на семейство Дароуд?

— На кого? — Бланш се престори, че не е разбрала.

— Е, няма значение — усмихна се дамата надменно и махна с ръка.

Жестът й ядоса Бланш, тъй като се досещаше какво си мисли директорката в момента. И се оказа права.

— Забравете го. Виждам, че нямате нищо общо със семейство Дароуд от Хемънтън-Кесвил. Оставете сина си в кошарата, докато ви задам няколко въпроса.

„Само ако знаеше колко общи неща имам със семейство Дароуд“ — помисли си начумерена. В същия момент чу шум зад себе си и се обърна. Досега не беше забелязала симпатичния мъж, който седеше в ъгъла с купчина книжа пред себе си и я наблюдаваше внимателно. Беше тъмноок, с тясно, продълговато лице и къдрава кестенява коса. Хареса го. Стори й се доста симпатичен. „Какво ли прави тук?“ Беше облечен в джинси и тъмносиньо поло. Бланш установи, че този цвят подхожда най-добре на косата му гъстите къдрици падаха небрежно на челото му и му придаваха младежки вид, но съвсем не беше момче.

Прецени, че е около тридесетгодишен и предположи, че е детският лекар, макар че не носеше нито бяла престилка, нито нещо друго, което да подсказва, че е такъв.

— Съблечете детето — подкани я дамата и тя отклони погледа си.

Свали гащеризона, чийто цвят вече едва личеше, после махна и пъстрата му тениска.

— Пелената можете да оставите, мис Дароуд.

Бланш беше принудена да го вземе на ръце и да го укроти, тъй като едва чуваше въпросите на възрастната, госпожа.

— Име, адрес, възраст?

— Бланш Дароуд, улица „Св. Георги“, двадесет и девет години.

— Колко е голямо жилището ви? Детето има ли собствена стая?

— Не, спи във всекидневната. Апартаментът е много малък и тъмен.

— Професия?

— Работничка.

— Имате ли постоянна работа или сте безработна? И ако работите колко печелите седмично?

— Работя във фабрика за тестени изделия и получавам пет долара на час. Ако детето не тръгне на детска градина ще загубя работата си, тъй като няма кой да се грижи за него.

— Нямате родители, нито братя и сестри. А кой го е гледал досега?

— Да, нямам нито родители, нито братя и сестри. Една приятелка се грижеше за него, но за съжаление отиде в Калифорния.

С периферното си зрение Бланш наблюдаваше мълчаливия слушател, който усърдно си записваше всичко.

— Бени има ли баща?

Тя се обърна и срещайки очакващия поглед на симпатичния непознат, неволно се изчерви.

— Моля ви да ме слушате, мис Дароуд! Попитах ви, дали Бени има баща.

— Не, няма — без да знае защо се почувства неудобно от този мъж.

— Имате ли приятел?

— Не — изчерви се отново, но се надяваше той да не забележи.

— Значи отглеждате детето си съвсем сама?

— Да, сама, без мъжка помощ и без мъжка закрила! — отвърна троснато. „Божичко, тая жена иска да знае всичко!“

— Добре, мис Дароуд. Ще ви запиша в списъка, но сега за съжаление нямаме свободни места. Трябва да ви разочаровам.

— Но защо не ми казахте веднага? — ядосана започна да облича Бени. — А и защо трябваше да събличам детето?

— Такова е нареждането — отвърна сухо директорката. — Длъжни сме да проверим дали не го биете.

— Да го бия? — погледна я възмутена. — Приличам ли ви на майка, която бие детето си?

— Извинете, мис Дароуд. Казах само, че такова е нареждането. Младите самотни майки са много по-нервни от омъжените, това е добре известно. Сега за съжаление трябва да ви отпратя, тъй като имам много работа. Ако се освободи място ще ви се обадим.

„Естествено, че младите самотни майки ще са по-нервни — мислеше си Бланш вбесена. — На тях им е доста по-трудно!“

Взе Бени и напусна безмълвно стаята. Въпреки, че само „играеше роля“, можеше добре да си представи как се чувстват младите майки, когато първо ги унижават, а после биват отпращани. Едва сега осъзна, какво означава да си от заможно семейство.

— Ние двамата сме си добре — тихо каза на Бени, който се бе навел и гледаше доволен скърцащите колела на количката.

Беше изминала няколко метра, когато чу някой да я вика:

— Хей, мис Дароуд!

Обърна се изненадана и видя приближаващия се с бързи крачки симпатичен мъж от детската градина.

— Здравейте! — поздрави запъхтян, когато най-после я настигна. — Извинявайте, че така неприлично подвиквах след вас.

— Какво има? — погледна го в очакване. Изглеждаше й притеснен. — Е?

Той се сепна и продължи припряно:

— Ще ми отделите ли малко време, мис Дароуд? Искам да обсъдим нещо. Мога ли да ви поканя на чаша кафе?

„Интересно — помисли си Бланш. — «Бебето не е никаква пречка за мъжете» — къде ли бях чела това?“

— Бързам. Бени е гладен, но… добре, само пет минути.

— Имам интересно предложение. Нека седнем на онази пейка — посочи й към алеята отсреща.

— Е, добре.

Бланш забута количката по каменистата улица, а Бени умираше от удоволствие.

— Много сладко дете — отбеляза непознатият.

— Да, наистина е мил. Не знам на кого прилича. Нито Либи, нито Ван… — изведнъж се изчерви и замълча.

— Кои са Либи и Ван?

— Родителите ми. Винаги ги наричах по имена. За съжаление починаха.

— Съжалявам — погледна я съчувствено и не каза нищо повече докато не седнаха.

Бланш затвори очи и за миг се наслади на следобедното слънце.

— Позволете да ви се представя, Антъни Мичел, психиатър. Бих се радвал, ако ме наричате просто Тони.

— Психиатър? — учуди се тя, но после се засмя и добави подигравателно. — Имам вид на побъркана ли? Затова ли ме спряхте?

— Между другото намирам, че сте твърде привлекателна.

Извърна се смутена. „Само за да ми каже това ли ме догони? Особняк е, но е мил!“

— Между другото? Как да го разбирам?

Антъни погледна детето, което с пръстче в уста вече заспиваше от умора, и каза колебливо:

— Заговорих ви и заради Бени.

Вече нищо не разбираше. „Спрял ме поради това, че е харесал Бени или го използва като предлог да се запознаем?“

— Ще ми обясните ли?

— Ще се опитам.

— И ще съм ви благодарна, ако сте по-кратък, защото сам виждате, малкият е уморен, а трябва и да яде.

„Ако не беше детето, нямаше да бързам толкова, но не е нужно да му го казвам.“

— Става въпрос за следното — започна той бавно, като гледаше ту нея, ту Бени, ту ръцете си. — Пиша научна статия за майки, които отглеждат децата си сами. Изследвам как се отразява това върху поведението на децата и по-конкретно на момчетата. Трябва да наблюдавам много майки и си помислих…

— Че Бени и аз сме подходящите опитни зайчета — прекъсна го Бланш. Беше разочарована.

— Моля ви, не бива да говорите така!

— Но е точно тъй, господин Мичел!

— Не, думите „опитни зайчета“ изобщо не подхождат. Аз само наблюдавам, не правя опити. Днес точно затова бях в детската градина. Ще ми помогнете ли, мис Дароуд? Съгласна ли сте да участвате? Може би ще ви е от полза, ако обсъдим някои проблеми на детското възпитание. Бих могъл да ви помогна, вие на мен също!

Беше толкова въодушевен и я гледаше така настоятелно, че Бланш неволно кимна.

— Наистина ли сте съгласна? Чудесно, чудесно! Веднага разбрах, че сте решителна млада жена, която с удоволствие би помогнала на науката. Няма да съжалявате. Да се уговорим за другата седмица. Къде живеете?

— Улица „Св. Георги“ 29 — отвърна механично и се сепна.

„За Бога, какво правя! Та аз не съм никаква майка, а Бени не е мой син! Оставих се да бъда подлъгана. Хубаво се подредих, сега трябва да измисля, как да се измъкна. Но е твърде късно. Антъни ми има адреса. Трябва да съм се побъркала, за да му го дам! Само заради покоряващата му усмивка и изразителните му очи се държах като глупачка!“

— Нямах предвид това — каза бързо. — Всъщност не съм съгласна, господин Мичел.

— Тони, моля!

— Не съм съгласна… Тони.

— Как така?

— Мои близки ще гледат Бени няколко месеца. Не може да остане при мен, защото трябва да работя. Сам чухте в детската градина, че ме отпратиха. И в другите не получих по-различен отговор.

— Кога ще го водите?

Той посочи момченцето, което междувременно беше заспало. Бе разочарован и Бланш реши, че трябва да му каже нещо утешително. Но какво?

— Още утре — стана и му подаде ръка. — Не ми се сърдете, господин Мичел. Просто е невъзможно. Но се радвам, че се запознахме.

— Казвайте ми Тони — стана и я погледна втренчено. — Знаете ли, че имате най-хубавите очи на света? Досега не съм виждал такива зелени ириси.

Бланш се смути, но намери спасение в шегата.

— Тогава се радвам, че днес обогатихте опита си, господин Мичел… Тони. Сега трябва да вървя. Бени заспа от изтощение. Знаете ли, щях да съм ви по-благодарна, ако в детската градина бяхте казал няколко добри думи за мен и за детето, отколкото да ми правите комплименти на улицата. На самотните майки съвсем не им е лесно, днешният ден ясно ми показа това. Но експериментът ми започна успешно.

Последното го рече повече на себе си, тъй като Антъни и без това не разбра, за какво става въпрос. Тя вече си съчиняваше репортажа, който следобед щеше да подготви за вестника.

— Довиждане, Тони!

Той замислено я проследи с поглед, докато изчезна зад ъгъла. Извади джобното си тефтерче и записа адреса й.