Лайза Хел
Днес не ми е до любов (7)

VII

Бланш хвана едно такси до „Сити скуеър“. Беше десет часа. Нямаше представа в колко се събират проститутките тук, но предполагаше, че е по това време. Беше облякла необичайна за нея рокля: тясна, яркочервена, с дълбоко деколте. Една приятелка й я бе донесла от Париж. Досега не я беше обличала. Докато плащаше на таксиметровия шофьор, проблесна скъпият диамантен пръстен на ръката й. Беше забравила да го свали. Мъжът погледна недоверчиво първо пръстена, после нея. Погледът му, издаващ пренебрежение и това, че всичко му е ясно, не й се хареса. Тя се поколеба за миг и слезе.

Бланш Дароуд беше умна и интелигентна жена, но понякога твърде наивна. За това, което се случи на „Сити скуеър“, изобщо не беше подготвена.

— Хайде, да те няма, изчезвай — посрещнаха я още на първия ъгъл. — Какво търсиш тук?

— Моля ви — започна тя учтиво, — искам само да поговоря с вас.

— Искала да говори! Ей, елате всички тук, някаква нова иска да „поговори“ с нас!

Бланш гледаше с боязън как десетина момичета с къси поли и високи обувки запристъпваха към нея. Бяха привидно приятелски настроени, но за всеки случай се качи на бордюра. Така при нужда можеше лесно да избяга или да спре такси. Преди това обаче, непременно искаше да се опита да побеседва разумно с тях. Те вече бяха застанали в полукръг около нея.

— За кого работиш? — попита я една рижа и подпря ръце на хълбоците си.

— За никого, само се интересувам… — започна Бланш, но веднага бе прекъсната.

— Тя се „интересувала“. От какво ли? Нека отгатнем! Познайте, момичета, от какво ли се интересува тая с копринената рокличка.

— От нашите клиенти, разбира се и от парите ни — извикаха няколко.

— Не, само искам да поговоря с вас…

— Не ми обяснявай — отряза я лидерката подигравателно и застана заплашително пред Бланш, която уплашено отстъпи назад.

— Извинявай, но нямаме нужда от конкуренция, предостатъчно сме — провикна се друга. — Тук си излишна, съжалявам!

Обърна се и побягна. Няколко разярени момичета я последваха, а останалите закрещяха от тротоара:

— Дръжте я, покажете й, че не трябва да си пъха носа тук!

Бланш беше повече възмутена, отколкото уплашена. Спря по средата на улицата. „Щом тези жени искат непременно да спорят с мен, моля!“ Решително пристъпи към тях. Видя, че едната е свила заплашително юмруци „Боже, ами ако наистина стане побой? Сигурно ще установят коя съм и всичко ще свърши с неминуем скандал.“ Представи си заглавията във вестниците:

„Бланш Дароуд, дъщеря на известния сенатор Глен Дароуд, и самата тя кандидат за сенаторски пост, арестувана за побой с уличници.“

Това щеше да бъде добре дошло за пресата и да има катастрофални последици за кариерата й.

Рижото момиче изведнъж замахна яростно. Бланш побягна. Тичаше с всички сили. Мина на педя от някаква кола, която изсвири със спирачките си и спря на сантиметри от нея. Побеснял, шофьорът отвори вратата, изскочи навън и се развика:

— По дяволите! Не можете ли да внимавате? Да не мислите, че улицата е само за вас?

Бланш инстинктивно протегна ръце и застана точно пред фаровете.

— Питай я дали иска да я откараме — чу се глас отвътре. — Изглежда, искат да я бият.

„Гласът! Господи, аз познавам този глас! Антъни.“ Замаяна, замръзна на мястото си. „Без съмнение той е в колата. Какво да правя?!“

— Елате, ще ви откараме донякъде.

Мъжът, вече поуспокоен, я поведе внимателно. Беше приятелят на Антъни от таверна „Мимо“.

— Влизайте!

Той отвори рязко и я бутна вътре. Пред себе си тя видя тила на Антъни и тъмните му къдрици. „Ако само се обърне…“

Той наистина се обърна, но не я позна. Мислено Бланш благодари на Ван за майсторската му работа и се облегна назад. Трябваше да помисли как да се справи с още една трудност: да не я познае по гласа.

Приятелят му се качи, запали двигателя и потегли.

— Къде да ви оставим? — попита Антъни учтиво. Бланш забеляза колко внимателно оглежда русата й коса. „Гласът ми, дали ще мога да го преправя?“ Преглътна.

— Хм, хм — изгъргори тя, вдигна ръка и посочи с пръст желаната посока.

— Чу ли я? — попита приятелят на Антъни. — Изглежда, има трудности с говора. Може би е няма. Наблюдавай я къде иска да слезе.

Антъни я гледаше настойчиво и Бланш затвори очи, за да избегне погледа му. Би могъл да я разпознае. Все пак нямаше много момичета с такива яркозелени очи.

— Не съм сигурен — рече той замислено, — но нещо в нея ми се струва познато, Фил. Не мога обаче да кажа точно какво.

— Само не казвай, че я познаваш. Интересно, май си имал работа с доста жени.

— Но само една ме интересува — отговори му тихо и се обърна отново напред.

— Знам, красивата блондинка със зелени очи, която видяхме в „Мимо“.

„Виж ти, дори си спомня за мен.“

— Да, тя е прекрасна, а тази тук изобщо не може да се мери с нея.

„Само ако знаеше, скъпи — помисли си Бланш, — само ако знаеше…“

Наближиха южната част на квартала и тя потупа Антъни по рамото. Посочи към улицата. Реши да повърви няколко пресечки пеша.

— Иска да слезе — каза Антъни. Спряха под една улична лампа.

— Чакай, ще й помогна.

— Провървя й с теб! — подхвърли Фил подигравателно. — Такова нещо не й се случва често.

Антъни отвори задната врата и й подаде ръка. От светлината на лампата нещо проблесна и той неволно погледна пръстите й. „Пръстенът!“ Веднага разпозна красивия диамантен пръстен, който бе видял у Бланш.

„Какво търси пръстенът на Бланш у тая? Може би й е приятелка, позната или роднина? Дали го е заела от нея или просто го е откраднала?“

— Коя сте вие? — попита, но се сети, че може би е и глуха.

Бланш го изгледа любопитно и, като съдеше по реакцията му, предположи какви мисли се въртят в главата й.

„Трябва да се махам оттук, преди да се е осъзнал“ — и без да се сбогува си тръгна.

Антъни дълго се взира след нея:

„Странно, има походката на Бланш, има прекрасна дълга коса, същите зелени очи и въпреки това, изобщо не си приличат.“

— Не се заплесвай, качвай се — подвикна му Фил.

— Нека аз да карам, моля те. Искам да проследя момичето. Има нещо загадъчно у нея, което ме интересува — Фил седна на другата седалка.

— Възнамеряваш ли нещо? — попита многозначително.

Но не получи отговор. Тръгнаха.

Бланш се бе заблудила. Намираше се доста далеч от апартамента на Дейвид, затова взе такси. Незабелязано Антъни я проследи. Докато плащаше, той паркира на ъгъла.

„Дори живее в същата къща. Отдалече изглежда точно като нея. Вече нищо не разбирам. А може би е Бланш? Глупости, не е възможно. Тя е много по-хубава и не е уличница.“

Бланш се мъчи в продължение на един час да възвърне предишния си вид. Би предпочела Ван да свърши това, но тъй като плановете й не се осъществиха, трябваше сама да се заеме. През цялото време си мислеше за Антъни и за смаяния му вид, когато видя пръстена. Зарече се да не го слага повече, докато всичко не се върне на мястото си. „А къде всъщност е виждал пръстена ми?…“